Джек Лондон
Човекът на Бездната (20)

Глава XIX
Гетото

Някога народите на Европа държаха несимпатичното им еврейско население в градските гета. Днес икономически владеещата класа чрез не тъй произволни, но не по-малко сурови мерки, е заключила в невероятно жалки и бедни гета несимпатичните му, но все пак необходими работници. Източният Лондон представлява такова гето, дето не живеят богатите и силните, дето рядко се отбива турист и дето кипят два милиона работници, създават себеподобни и умират.

Не бива да се мисли, че всички работници в Лондон са се натрупали в Ийст Енд, но течението се направлява към тая посока. Бедните квартали в центъра на града постоянно изчезват и главният поток на изселваните се насочва към изток. В последните дванадесет години населението на един район, който носи названието „Задречна част“ и се намира отвъд Олдгейт, Уайтчапъл и Майл Енд, се е увеличило на 160 000, т.е. с повече от шестдесет процента.

Градът на ужасното еднообразие — тъй наричат често Ийст Енд, особено някои добре охранени, оптимистично настроени наблюдатели, които се плъзгат по повърхността на нещата и само се възмущават от непоносимото еднообразие и бедността на окръжаващото. Ако Ийст Енд не заслужава по-добро име, отколкото Град на ужасното еднообразие и ако работническият свят е недостоен за разнообразие, красота, изненади, Ийст Енд не би могъл да се смята като съвсем лошо място за живеене. Но Ийст Енд заслужава още по-лошо име. Той би трябвало да се нарича Град на човешкото израждане.

Той не е квартал на дупките, както предполагат някои — това е една гигантска дупка. От гледище на простото приличие и общочовешки морал, всяка негова мизерна улица е дупка. Там, дето очите и ушите получават непрестанно впечатления, които не бихме позволили на децата си да възприемат, там не трябва да живеят, да виждат и чуват никакви деца. Там, дето ние с вас не бихме позволили на жените си да живеят — не трябва да живее никоя жена. Защото тук, в Ийст Енд, изпъква всичката непристойност, всичката скотска грубост на живота.

Тук няма честен живот. Порочният заразява непорочния и те се разлагат заедно. Невинното детинство е нежно и красиво; но невинността в Ийст Енд е мимолетно явление; притежават я само младенците, още не излезли от люлката; едва поотраснали, те ще се окажат тъй грешни и знаещи, като вас.

Според Златното правило, източният Лондон не е подходящо място за живеене. Там, дето вие не бихте желали да живее детето ви, да се развива и придобива житейски опит, е неподходящо място, дето биха живели, биха се развивали и биха придобивали житейски опит децата на другите. Твърде просто нещо е това Златно правило, то съдържа всичко, що е нужно. По дяволите политическата икономия и теорията за преживяване на най-приспособения, ако те говорят друго.

Което не е достатъчно добро за вас, не е достатъчно добро и за другите — и няма какво повече да се каже.

300 000 души в Лондон, разбити на семейства, живеят в една стая, много по-голям брой заемат две или три стаи, но живеят също тъй претрупано, както и тия с една стая. Законната норма е 400 куб. фута въздух на човек. В казармите на всеки войник се полагат 600 куб. фута. Професор Хъксли, който бе по едно време санитарен инспектор в Ийст Енд, винаги е поддържал, че на всеки човек са необходими 800 куб. фута, при правилна вентилация, с приток на чист въздух. Обаче в Лондон

600 000 души нямат 400 куб. фута въздух, предписан от закона.

Г-н Чарлз Бут, познат със своя многогодишен труд по преброяването и класификацията на градското работническо население, пресмята, че в Лондон има 1 800 000 хора „бедни и твърде бедни“. Интересно е да се отбележи кого той смята за беден. Той смята за „бедни“ семействата, които имат седмичен доход от осемнадесет до двадесет и един шилинга. „Твърде бедните“ изкарват значително по-малко от тоя максимум.

Работниците, като класа, все повече и повече се изолират от своите икономически господари и тоя процес, благодарение на теснотата и претрупаността, в която живеят работниците, води не толкова към безнравственост, колкото към аморалност. Ето една извадка от отчета за заседанието на съвета на Лондонското графство, изложена просто и сухо, но с бездна от ужаси между редовете:

„Г-н Брус запита председателя на комитета на народното здраве, дали е обърнал внимание на многото случаи на извънредна претрупаност на жилищата в Ийст Енд. В енорията Сейнт Джордж човек с жена и семейство от осем души заема една мъничка стая. Семейството се състои от пет дъщери на двадесет, седемнадесет, осем, четири години и кърмаче; и трима синове — на възраст петнадесет, тринадесет и дванадесет години. В Уайтчапъл човек с жена, три дъщери — шестнадесет, осем и четири годишни, и двама синове — дванадесет и десет годишни — заемат още по-малка стая. В Бетнал Грийн човек с жена и четирма синове на двадесет и три, двадесет и една, деветнадесет и шестнадесет години, и две дъщери — четиринадесет и седем годишни, също се оказа, че заемат една стая.

Г-н Брус попита, не влиза ли в дълга на разните местни власти да предотвратят такава прекалена претрупаност?“

Но тъй като в днешно време в тия противозаконни условия живеят 900 000 души, властите не могат да смогнат от грижи. Ако претрупаните се изселят, те се прехвърлят в друга също такава дупка; и тъй като имуществото си прекарват нощем, на ръчна количка (в тая ръчна количка се събира цялата покъщнина и заспалите деца), почти е невъзможно да се проследят. Ако санитарният закон от 1891 година би се приложил внезапно с всичката му строгост, 900 000 души биха получили заповед да напуснат своите жилища и да излязат на улицата и би станало нужда да се построят 500 000 стаи, за да се дадат помещения, отговарящи на изискванията на закона.

Жалките улици просто изглеждат жалки отвън, но зад стените на къщите се крият бедност, бедствия и трагедии. Читателят ще прочете може би с отвращение следната трагедия, но не бива да се забравя, че много по-възмутителна е възможността за подобни факти

В Девоншир Плейс не много отдавна умря една седемдесет годишна бабичка. При следствието за изясняване причините на смъртта следователят заяви, че всичко, намерено в стаята, се състояло в куп парцали, покрити с паразити. Той сам бил полазен от насекоми. Стаята била в ужасно състояние; той не бил виждал никога нищо подобно. Всичко било буквално покрито с насекоми. Докторът съобщил, че е намерил умрялата легнала по гръб, пряко решетката на камината. Била само по горна дреха и чорапи. Цялото й тяло гъмжало от насекоми, покрили като сив прах всички дрехи в стаята. Покойната се хранила зле и била страшно изтощена. На краката си имала много струпеи и чорапите й били прилепнали към тия струпеи.

Свидетелят, присъствуващ при следствието, написал: „Имах възможност да видя трупа на нещастната жена, когато той лежеше в моргата, и дори сега споменът за тая страшна гледка ми причинява тръпки. Тя лежеше в ковчега тъй слаба и суха, че представляваше само купчина кости. Косите й, размесени с кал, бяха истинско гнездо на паразити. Върху костеливите й гърди гъмжаха и пълзяха стотици, хиляди, милиарди насекоми“.

Подобна смърт е нежелателна за вашите майки и за моята — значи, не е подобавала и за тази жена, чиято майка и да е била, да умре по тоя начин.

Епископ Уилкинсън, живял в страната на зулусите, казваше неотдавна:

— Ни един вожд на африканско село не би допуснал такова тясно съжителство между млади мъже и жени, между момчета и момичета.

Той имаше предвид съвместния живот на децата, за които на петата годишна възраст природата няма вече тайни.

Забележително е, че къщите в гетото, населени с бедняци, дават по-големи доходи, отколкото дворците, в които живеят богаташите. Бедният работник трябва не само да живее като животно, но и да плаща за своя обор пропорционално повече, отколкото богатият за своя комфорт. Класата на домопритежателите потосмукачи се е образувала поради конкуренцията на бедняците за жилища.

„Дава се част от стая“. Това обявление бе окачено не тъй отдавна на един прозорец, на разстояние пет минути от Ст. Джеймс Хол. Преподобният Хю Прайс Хюз удостоверява, че в гетото се дават кревати по трисменната система, т.е., всеки креват има трима клиенти, при което всеки го заема осем часа, тъй че той никога не изстива. Мястото на пода под кревата се дава по същата трисменна система. За санитарните инспектори не са необикновени факти като следния: в стая с кубическо съдържание на въздуха 1000 фута, да живеят три възрастни жени на кревата и две възрастни жени под кревата; в стая с кубическо съдържание на въздуха 1650 фута, да спи възрастен мъж с две деца, а под кревата две възрастни жени.

Ето ви типичен пример на даване стая по по-приличната двусменна система. От нея се ползуват през деня млада жена, която нощем работи в ресторант. В седем часа вечерта тя освобождава стаята, за да я заеме каменар. Сутринта в седем той си отива на своята работа, а тя в туй време се връща от своята.

Преподобният У. Н. Дейвис, ректор на Спиталфийлдс, посетил някои глухи места в своята енория. Той съобщава:

„В една уличка има десет къщи, петдесет и една стаи; повечето са с размер 8 на 9 фута; в тях живеят 254 души. От шест случая само двама заемат една стая, а останалите се колебаят от трима до девет в една стая. В друг двор, в шест къщи с двадесет и две стаи имаше 84 души, и пак в една стая живееха понякога шест, седем, осем и девет души. В една къща с осем стаи живееха 45 души, в една стая се намираха девет души, в друга осем, в две по седем, в една шест“.

Тая претрупаност в гетото се определя не от склонността на хората да живеят в теснотия, а от нуждата. Почти петдесет процента от работниците плащат от четвърт до половината от своята заплата за квартира. Средният наем в по-голямата част от Ийст Енд е от четири до шест шилинга седмично за стая; механиците специалисти, които изкарват до тридесет и пет шилинга седмично, са принудени да отделят от заплатата си петнадесет шилинга за две или три жалки стаички, дето те безнадеждно се мъчат да създадат някакво подобие на семеен живот. А наемите постоянно се покачват. На една улица в Степни цените за две години са се покачили от тринадесет до осемнадесет шилинга; в друга — от единадесет до петнадесет; в Уайтчапъл къщички от две стаи, до скоро давани за десет шилинга, сега струват двадесет и един шилинг. На изток, запад, север и юг наемите растат. Щом земята струва от 20 000 до 30 000 фунта за един акър, някой трябва да плаща на земевладелеца.

Г-н У. К. Стедман, в Камарата на общините, в речта си по повод избирането му за депутат от Степни, каза:

„Тази сутрин, не по-далеч от сто ярда от моя дом, ме спря една вдовица. Тя трябвало да издържа шест деца, а наем плащала четиринадесет шилинга седмично. Тя изкарвала за хляб от даване стаи под наем и надничарска работа — пране и чистене. Тази жена ми каза със сълзи на очи, че хазяинът й увеличил наема от четиринадесет на осемнадесет шилинга. Какво да прави тази жена? В Степни е невъзможно да се живее сносно. Всяко местенце е заето и препълнено“.

Господството на една класа може да се крепи само върху израждането на друга класа. Когато работниците са скупчени в гето, те не могат да избегнат постепенното израждане. Създава се дребен, хилав народ — порода, явно различна от породата на господарите, народ от тротоара, така да се каже, лишен от издръжливост и сила. Мъжете стават карикатури на физически развития човек; жените и децата им — бледни, малокръвни, с тъмни кръгове под очите, свити, прегърбени, от ранни години се обезобразяват до пълно изгубване на всяка стройност и красота.

Най-лошото е, че обитателите на гетото са хората, които са останали — разлагаща се група, предоставена на по-нататъшно разложение. От тях в течение най-малко на сто и петдесет години се е изсмуквало всичко най-добро. Силните хора, хората с решителност, с инициатива и честолюбие, непрестанно са заминавали в нови по-свободни части от земното кълбо, за да създават там нови държави и нации. Неспособните, слабите духом, гнилите и безнадеждните, са оставали за продължение на рода. И от година на година на свой ред най-добрите от рода се откъсват от тях. Ако нейде успее да се отгледа човек силен и строен, взимат го в армията. „Войникът — по думите на Бърнард Шоу — привидно герой и патриот — защитник на отечеството — всъщност е нещастен човек, когото нуждата е заставила да стане пушечно месо срещу редовно хранене, покрив и облекло“.

Този постоянен подбор на най-добрите из средата на работниците доведе останалите до обедняване. Това е болезнено изроденият остатък, който в гетото в повечето случаи потъва на самото дъно. Виното на живота е изстискано от тях и с него са оросени далечни страни и колонии. Останалите — това са джибри. Те са изолирани и предоставени сами на себе си. Те стават безсрамни и озверели… Когато убиват, убиват с ръцете си, а после се предават покорно на властите. В престъпленията им няма красива смелост. Те дълбаят другаря си с тъп нож, разбиват в главата му цяло гърне, а после сядат и чакат полицията. Побоят над жената — това е мъжката привилегия в брака. Те имат забележителни ботуши от мед и желязо, и след като украсят майката на децата си с насинено око, събарят я на пода и я тъпчат с крака, също тъй, както тексаски жребец тъпче гърмяща змия.

Жената в нисшите класи на гетото е също такава робиня на мъжа, както индианката; що се отнася до мен, ако бях жена, и биха ми предоставили тия два избора, аз бих предпочел положението на индианката. Мъжете се намират в икономическа зависимост от господарите, а жените — в икономическа зависимост от мъжете. В резултат, жената отнася боя, който се пада на господаря, и тя е съвсем безпомощна. Тя има деца, а той ги храни, и тя не се решава да го прати в затвора, за да не умре сама с децата от глад. Когато такива случаи достигат до съда, обвинението се доказва много мъчно; най-често стъпканата с крака жена и майка плаче и истерично моли съдиите да пуснат мъжа заради децата.

Жените се превръщат в кресливи вещици или в нищи духом, придобиват кучешка покорност, губят и оная малка доза от приличие и собствено достойнство, запазени от момински години и всичко затъва неизменно в бездната на унижението и калта.

Аз сам се смущавам понякога от моите обобщения по повод на живота в гетото, започвам да мисля, че моите впечатления са преувеличени; че стоя твърде близко до картината и страдам от недостиг на перспектива. В такива минути смятам за правило да се обръщам към свидетелството на други хора, за да докажа на себе си, че не преувеличавам, и че не съм изгубил представа за нещата. Фредерик Харисън винаги ми се е струвал уравновесен, сдържан човек и при все това той казва:

„За мен поне би било достатъчно основание де считам съвременното общество за стоящо на по-низко равнище в сравнение с епохата на робството или крепостното право, ако биха останали като постоянни индустриални условия тия, които виждаме сега, а именно: деветдесет процента от истинските производители на богатствата да нямат жилище, което да смятат за свое; да нямат късче земя или поне собствена стая; никакви ценности, освен стара покъщнина, колкото за една ръчна количка; да зависят от случайната седмична заплата, която едва им стига за поддържане на своя организъм… В грамадната си част те заемат помещения, които ни един човек не ще сметне годни за своя кон. От бедността ги отделя такава тънка граница, че един месец безработица, болест или неочаквана злополука ги поставя лице с лице с глада и нуждата. Но по-долу от нормалното състояние на средния работник в града и селото се намира огромното множество бездомници — отломки от обоза на индустриалната армия; те са най-малко една десета част от цялото пролетарско население; ужасяващата бедност е за тях нормално положение. Ако това би останало като постоянен строй на съвременното общество, трябва да се приеме, че за по-голямата част от човечеството цивилизацията е донесла само проклятие“.

Деветдесет процента! Крещящи цифри; но все пак г-н Стопфорд Брук, нарисувал потресаваща картина на Лондон, счита за нужно да я умножи до половин милион. Привеждам неговите думи:

„Често ми се е случвало да срещам, когато бях викарий в Кенсингтън, цели семейства, запътени за Лондон по Хамърсмит Роуд. Веднъж срещнах там един земеделец с жена си, син и две дъщери. Това семейство живяло дълго време в едно имение на село и успявало с труда си да свързва двата края. Но дошло време, когато трудът им се указал ненужен в имението и те най-спокойно били изхвърлени от тяхното жилище.

Къде трябваше да идат? — Разбира се, в Лондон, дето, мислеха те, винаги се намира работа. Имаха малко спестени пари, и се надяваха да намерят две прилични стаи, за да се настанят. Но в Лондон ги срещна неумолимият въпрос за земята. Обиколиха няколко прилични места и видяха, че две стаи ще им струват десет шилинга седмично. Храната беше скъпа и лоша и в скоро време това се отрази върху здравето им. Работа трудно се намираше, а тъй низко бе платена, че те скоро задлъжняха. Болезненото им състояние и отчаянието им се усилиха поради убийствената обстановка, тъмнината и продължителната работа. Бяха принудени да дирят по-евтина квартира. Намериха на една добре позната ми уличка — разсадник на престъпления и неописуеми ужаси. Тук те наеха на безсъвестна цена само една стая и сега стана още по-трудно да намерят работа, тъй като мястото, дето живееха, имаше лоша репутация и те попаднаха в ръцете на хора, изсмукващи последната капка пот от мъжете, жените и децата, срещу заплата, която дава храна само на отчаянието. А мракът и калта, лошата храна и болестта, и липсата на вода ги мъчеха повече от преди; а тълпата и обществото на уличката ги лишиха от последните останки на собствено достойнство. Завладя ги демонът на пиянството; от само себе си се разбира, че на двата изхода на уличката имаше по една кръчма. Те се спасяваха тук — всички и всеки — за да намерят покрив, отопление, общество и забрава и излизаха оттам, затънали по-дълбоко в дългове, с разгорещена кръв, със запален мозък, с неудовлетворена жажда за алкохол, за чието задоволяване не биха се спрели пред нищо. И след няколко месеца бащата се озова в затвора, жената — на смъртно легло, синът — престъпник, а дъщерите — на улицата. Умножете тоя случай на половин милион и вие пак ще бъдете далеч от действителността“.

В целия свят вие не ще намерите по-печално зрелище от тоя ужасен Изток, с неговия Уайтчапъл, Хокстън, Спиталфийлдс, Бетнал Грийн и Уопинг, до доковете на Източна Индия. Животът тук е сив, тъмен. Всичко е безпомощно, безнадеждно, безутешно и мръсно. Банята е тук нещо съвсем непознато, митическо, като амброзията на боговете. Хората тънат в кал, а всеки опит да се въведе чистота се превръща в крещящ фарс или в жалка трагедия. Мазният вятър разнася странни, блуждаещи миризми, а дъждът напомня повече помия, отколкото вода, падаща от небето. Тук живее едно население, тъй убито и лишено от въображение, както тия, изопнати на цели мили сиви, мрачни линии от мръсни къщурки. Религията на практика е отминала покрай тях и тук царува груб и тъп материализъм, еднакво убийствен за развитието както на духа, тъй и на по-изтънчените жизнени инстинкти.

Преди съществуваше гордата поговорка, че домът на всеки англичанин е негова крепост. Днес това е анахронизъм. Жителите на гетото нямат свой дом. Те не разбират значението и светостта на семейния живот. Дори общинските жилища, дето живеят по-добрите работници, са пренаселени бараки. Те нямат семеен живот. Това се доказва дори от техния речник. Бащата, на връщане вкъщи, пита на улицата детето де е майка му; следва отговор: „Мама е в зданието“.

Появи се нова раса — улични хора. Животът им минава на работа и на улицата. Имат бърлоги и дупки, дето пропълзяват за спане и това е всичко. Не бива да се изопачава тъй значението на думите и да се наричат тия бърлоги и дупки домове. Традиционният, мълчалив и сдържан англичанин потъна във вечността. Хората от тротоара са шумни, приказливи, напрегнати, раздразнителни — докато са още млади. На старини те се потапят в бира и се вкисват в нея. Когато хората на улицата няма вече що да правят, те преживят, като крави. Могат да се срещнат на всяка крачка: стоят на тротоарите, на улицата и гледат в пустотата. Проследете един от тях. Той ще стои така неподвижно с часове и когато вие си отидете, ще го оставите все тъй зазяпан в пустотата. Това го поглъща. Той няма пари за бира, а дупката му е годна само за спане; какво може да прави? Той вече е разрешил мистериите на любовта на момичето, любовта на съпругата и любовта на детето и е открил, че всичко това са заблуди и измами, суетни и мимолетни като капки роса, изтляващи бързо пред свирепите факти на живота.

Както вече казах, младите са напрегнати, нервни, раздразнителни; хората на средна възраст — празноглави, тъпи и глупави. Би било нелепо да си въобразяваме дори за минута, че те могат да си съперничат с работниците на Новия свят. Озверели, деградирали и тъпоумни, жителите на гетото не ще бъдат в състояние да укажат на Англия ефективна поддръжка в световната борба за индустриално надмощие, която, по думите на икономистите, вече е започнала. Нито като работници, нито като войници те ще бъдат в състояние да издържат изпитанието, когато Англия в трудни моменти се обърне към тях, своите забравени деца. И ако Англия се окаже изхвърлена от световната индустриална орбита, те всички ще загинат като мухи в края на лятото. А ако Англия бъде в критическо положение, те, доведени до изстъпление, както се довеждат до изстъпление дивите зверове, могат да застрашат и се строполят като лавина върху Уест Енд, за да отмъстят на ония, що са създали бърлогите в Ийст Енд.

В този случай, благодарение на скорострелните оръдия и съвременната военна техника, те ще загинат още по-бързо и по-леко.