Джули Джеймс
Нещо като любов (7)

7

Ник позвъни на вратата на дървената къща близнак, в която живееше Хъксли, и докато чакаше, се огледа. Въпреки снежната виелица от предишната седмица стълбите, пътеката и тротоара бяха безупречно почистени. В двора нямаше нито едно боклуче и вечнозелените растения пред верандата бяха оформени в спретнат ред от съвършени триъгълници. Тук определено живееше Хъксли. Той отново позвъни и изчака няколко секунди, преди да се опита да отвори вратата. Хъксли му беше казал да влезе, ако не му отвори, в случай че не му е добре. Ник отвори вратата и внимателно влезе в тихата къща. Инстинктивно се протегна за пистолета си в кобура под сакото, след това се усети. Очевидно това, което беше сполетяло Хъксли, не можеше да бъде спряно от куршуми.

Ник спря на входа.

— Хъксли? Жив ли си?

От лявата му страна имаше стълбище, което водеше нагоре, а пред него — тъмен коридор. Изглежда никъде не бяха запалени лампи. Той провери банята вдясно. Празна След това се чу немощен глас.

— Насам.

Следвайки гласа, Ник мина през коридора, а мекото тупкане от стъпките му по дървения под беше единственият звук в къщата.

Коридорът водеше до просторна стая и кухня, които сякаш бяха извадени от каталога на „Потъри Барн“. Там забеляза Хъксли. Или поне това, което смяташе за него.

Добре облеченият агент, когото беше свикнал да вижда в костюм от три части, с елечета под сакото, лежеше по очи върху бежово канапе, а едната му ръка отпуснато държеше кофа за боклук.

Винаги стегнатият, издокаран агент беше облечен с морскосин суичър и карирани бархетни панталони. Странно, имаше само един чорап. Ник свали палтото си и се приближи до дивана. Хъксли едва вдигна глава. Очите му бяха изцъклени, а косата от лявата страна на главата му стърчеше във въздуха като петльов гребен.

— На твое място не бих се приближавал много — предупреди го Хъксли. Усилието да държи главата си изправена се оказа прекалено и лицето му тупна на възглавницата.

Ник седна в далечния край на дивана.

— Леле, изглеждаш ужасно — Погледна го по-отблизо. — Какво е станало с косата ти?

Хъксли говореше с лице във възглавницата и с приглушен глас.

— Стомашните болки започнаха, когато бях под душа. Трябваше да изляза възможно най-бързо. С насапунисана коса.

Ник кимна.

— А липсващият чорап?

— В пералнята е. Повърнах върху крака си.

— О.

Със старателни, бавни движения Хъксли се завъртя. Докато стенеше, главата му потъна във възглавницата.

— Добрата новина е, че не съм повръщал от дванайсет минути. Преди успявах да се сдържа само девет.

— Не мисля, че е като при родилните контракции, Сет. Каквото и да ти има, не изглежда, че ще ти мине скоро. Може ли да е хранително отравяне?

— Едва ли. Имам температура. Близо трийсет и девет.

— Значи е стомашен грип.

— Така изглежда.

Преда Ник да успее да каже нещо на вратата се почука. Хъксли затвори очи.

— Това сигурно е Джордан. Обадих й се, след като говорих с теб, и й оставих съобщение, че имаме проблем.

О, имали проблем. Всъщност имаха няколко. За начало, партито на Екхарт беше тази вечер, а партньорът му беше далеч от добре. И второ, имаше около пет хиляда шеги, които искаше да си направи с косата на Хъксли и не беше сигурен, че може да се сдържа още дълго.

— Аз ще отворя. — Ник мина през коридора, обмисляйки с какви варианти разполагат. Той промърмори под нос, осъзнавайки, че към момента разполагат само с един. Това трябваше да е проста задача. Просто консултиране, беше обещал Дейвис. А сега беше приклещен. Изрече под нос няколко ругатни с бруклински привкус и отвори вратата. Ник примигна при вида на жената, която стоеше пред него. Очакваше да види елегантно облечената в дизайнерски дрехи изтънчена дама, която беше срещнал преди няколко вечери. Вместо това Джордан стоеше на верандата с черно скиорско яке, черен клин по тялото и розови ботуши за сняг. Беше събрала косата си на конска опашка, а лицето й обрамчваха само няколко кичура. Не носеше и капка грим, бузите й бяха порозовели от студа, а сините й очи искряха на зимното сутрешно слънце. Интересно. Това беше една нова страна на Джордан Роудс. Без дизайнерските дрехи, за него беше добре, че тя все още е руса и че има роднини негодници, иначе имаше опасност да си помисли, че е сладка. А предвид факта, че ролята му в разследването на Екхарт се беше увеличила десетократно, точно сега не биваше да се разсейва от привлекателността и.

Като го видя на вратата, очите й се разшириха от изненада.

— Агент Маккол.

Ник повдигна вежда.

— Хубави ботуши.

Тя го повали с поглед. Очевидно ботушите бяха тема табу.

— Каза, че ако се видим днес, значи нещо сериозно се е объркало в операцията — каза тя.

Ник отстъпи от прага.

— Трябва да видиш сама. — Той затвори вратата след нея и двамата застанаха в малкото антре. — Но те предупреждавам — малко е обезпокоително.

Поведе я през коридора към хола, където размазаната версия на неговия партньор лежеше на дивана.

— О, Господи, какво се е случило? — попита Джордан.

Треперейки, Хъксли успя леко да се усмихне.

— Предполагам, че изглеждам толкова зле, колкото се чувствам.

— Най-вече косата ти — дипломатично каза Ник. — Смешна е.

— Точно сега не мога да се занимавам с гребени. Ще ми бъде трудно — каза Хъксли уморено. — Малко съм неразположен — обясни той на Джордан.

— Меко казано — рече тя. — Трепериш, студено ли ти е?

— От температурата е.

Тя тихо попита Ник.

— Има ли причина да е само с един чорап?

— Повърнал си е на крака.

— О! — Тя се обърна към Хъксли. — Да ти обуем ли друг чорап? Може би искаш одеяло или нещо друго?

Хъксли седна, като очевидно усилието беше болезнено за него.

— Така е добре — изстена той. — Отивам горе. Ако може вие двамата да ме извините… — Той стисна корема си. — Мисля, че ще бъде трудно.

Джордан наблюдаваше как Хъксли се влачи нагоре по стълбите, вкопчен в парапета. Когато чу, че вратата се затваря, тя се обърна и видя, че Ник е отишъл в кухнята. Последва го и загледа как отваря шкафовете един след друг, търсейки нещо.

— Познавам Хъксли. Тук някъде трябва да е — мърмореше той на себе си. — А, ето. — Затвори вратата на шкафа и подаде някаква бутилка на Джордан.

Дезинфектант за ръце.

— Не казвай после, че нищо не съм ти дал — каза той.

Джордан не успя да не се усмихне.

— Благодаря — каза тя и взе шишето от него. Обилно поля ръцете си и си каза, че трябва да пипа възможно най-малко неща в къщата.

Отгоре се чуваха слабите стенания на Хъксли.

— Не трябва ли да направим нещо? — попита тя Ник.

— Мисля, че би предпочел да е сам в момента.

Тя кимна и първа изрече думите, които трябваше да бъдат казани.

— Той няма да може да дойде на партито довечера, нали?

— Да. И това е жалко, защото зная колко много искаше. Но той трепери, изглежда ужасно и не може да стои извън тоалетната повече от двайсет минути.

На Джордан й стана мъчно за Хъксли. Като оставим настрана физическото му, неразположение, тя знаеше колко много е вложил в това разследване. Но съвсем егоистично в момента я вълнуваха други въпроси, като например че това е единственият й шанс да измъкне брат си от затвора.

— Това означава ли, че планът за довечера отпада?

Ник се облегна на плота срещу нея, изпъвайки високото си, мускулесто тяло. Носеше син пуловер по врата, дънки и кобур за раменете, който го правеше да изглежда даже още по-опасен от онази първа нощ в магазина й. Тя обърна внимание на силната, ъгловата челюст, по която отново беше набола брада.

Не изглеждаше съвсем зле. Не би стигнала чак до там, че да каже, че й харесва, но предполагаше, че някои жени биха намерили тази открита… мъжественост за привлекателна.

— Планът не отпада — каза той. — Това може да е единствената ни възможност да заковем Екхарт. Но развръзката с Хъксли означава, че трябва да внесем известни корекции.

— Като например?

Зелените му очи уловиха погледа й.

— Изглежда ще имаш друг партньор.

Дръзко.

— Имах чувството, че ще го кажеш, агент Маккол.

Той поклати глава.

— Агент Маккол вече не съществува. Оттук нататък аз съм Ник Стентън, инвеститор в недвижими имоти — каза той, имайки предвид историята, която бяха планирали да използват с Хъксли. — Притежавам няколко сгради с апартаменти в северната част на града, които отдавам под наем предимно на колежани и наскоро завършили студенти. Запознали сме се в магазина, когато съм дошъл да купя бутилка вино за моя мениджър Етан, който тъкмо се сгодил за момиче на име Беки, директор в рекламна агенция от Де Мойн, някога живяла в една от моите сгради. Ти си ми помогнала да избера перфектната бутилка вино и аз съм бил толкова омаян, че изобщо не съм обърнал внимание какво съм купил. — Той потри лицето си и се престори, че се опитва да си спомни.

— Какво беше виното, скъпа? Нещо френско, което изобщо не бях чувал.

Джордан забеляза, че малко се отклонява от сценария.

— Гаме?

Ник щракна с пръста.

— Гаме, точно така.

— Хъксли беше чилийски камерхер. И той го избра.

— Е, Хъксли знае за виното много повече от мен. Тъй като нямам време да уча тепърва, моят герой ще бъде по-скоро новак. — Ухили се той. — Твоята героиня намира това за свежо на фона на всички превзети сноби, които по принцип среща.

— Но моята героиня вероятно няма да набляга на този факт довечера, тъй като повечето от тези превзети сноби ще присъстват на партито — отвърна тя.

Двамата погледнаха към Хъксли, който препъвайки се влезе в хола и се тръшна на дивана.

— Дочух ви да говорите. Значи ти ще заемеш мястото ми? — попита той Ник.

— Към момента това е единственият ни вариант.

Хъксли поклати глава обезсърчено.

— За трите години работа ФБР никога не ми се е налагало да си вземам болничен. И от всички възможни дни това се случва тъкмо днес. — Той се облегна на възглавниците и погледна към Ник. — Ще ти трябва костюм.

— Имам няколко костюма — каза Ник, очевидно засегнат.

Хъксли не беше впечатлен.

— Истински костюм. — Той протегна ръка и отхвърли възражението на Ник. — Без да се обиждаш, но „Мене Уеърхаус“ или каквото и да имаш там, няма да мине довечера. Искаш да се слееш с останалите, нали? Всеки човек на това парти ще оглежда мъжа, който ще влезе с Джордан Роудс. Трябва да изглеждаш като някой, с когото биха очаквали да я видят.

— Ей, аз бих излизала с мъж, който има костюм от „Мене Уеърхаус“ — каза Джордан възмутено.

Ник се втренчи в нея.

— Хъксли е прав. По-добре да си взема нов костюм.

Джордан скръсти ръце в отбранителна позиция.

— Вие двамата сте много далеч от истината с тези предположения по мой адрес.

Ник се обърна към нея, захапал стръвта.

— Добре, ще си взема думите назад начаса, ако честно признаеш дали през последните три години си излизала с мъж с костюм от „Мене Уеърхаус“.

Джордан го погледна в очите, искайки да го опровергае, но… Подсмръкна неохотно.

— Само да сме наясно — това не е сред критериите ми. Да, излизам предимно с мъже с чиновнически професии. И ако искат да харчат парите си за скъпи костюми, това си е тяхна работа.

Ник сви рамене.

— Не е нужно да се обясняваш на мен, принцесо.

Очите на Джордан се разшириха от изненада. Тя пристъпи към него и се изправи в целия си ръст от метър шейсет и пет.

— Слушай, не знам кой си и откъде идваш, но тук никой няма да ми вика принцесо.

— От Бруклин.

— Моля?

— От Бруклин съм. — Ник леко изви устните си в усмивка. — Ваше височество.

Джордан го погледа в очите още малко, след което се обърна към Хъксли.

— ФБР не разполагат ли с някакви топсекретни витамини, които да дават на агентите си при подобни обстоятелства? Нещо, което може да те изправи на крака до довечера? Каквото и да е?

— Съжалявам, боя се, че ще трябва да си с Ник.

Прекрасно.

— Повярвай ми и аз не съм очарован — каза Ник. — Без да се обиждаш, но седем часа напъхан в микробус звучат по-забавно от това да бъда с някаква елитна винена тълпа. — Той погледна часовника си и тихо изруга. — Не разполагаме с много време да се организираме. Сега, след като заемам твоето място, трябва да намеря и мой заместник и да му обясним нещата — каза той на Хъксли. — А трябва и да пазарувам.

Беше бесен заради проклетия костюм и Джордан се изкуши да си мълчи и да го остави сам да разбере как стоят нещата. Но без значение дали им харесваше, или не, двамата участваха заедно в това заради Кайл. Затова извади мобилния си.

— Аз ще се погрижа за костюма. — Тя прегледа списъка с контактите си, откри този, който търсеше, и го набра.

От другата страна отговори мъжки глас.

— Моля те, кажи ми, че ще дойдеш насам. Цялата седмица е голямо мъртвило заради бурята.

Джордан се усмихна. Преди две години беше открила Кристиан, личен консултант в магазина „Ралф Лорън“, и той не я беше разочаровал, без значение какъв беше поводът й за покупка.

— На работа ли си тази сутрин? Трябва ми мъжки костюм. Бързо.

— Няма проблем. Вече съм в магазина.

— Идеално. Мъжът няма много време да пазарува, така че направи ми услуга — извади няколко костюма предварително. Също ризи и вратовръзки. Не прекалено модерни, нещо класическо. Трябва ми размер…

Тя погледна Ник очаквателно.

Той не беше очарован, че тя пое нещата в свои ръце, но и не възрази.

— Дължина четирийсет и четири.

Тя повтори информацията на Кристиан, който беше заинтригуван.

— Никога преди не си ми изпращала мъж — каза той. — Този с четирийсет и четири дължина сигурно е някой специален.

— О, добре, специален е. Ще дойде след петнайсет минути.

— Почакай — каза Кристиан, преди тя да затвори. — Умирам от любопитство, Джордан. Трябва да ми кажеш кой е този загадъчен мъж.

Тя се поколеба за миг, след което осъзна, че трябва да приеме нещата и в определен момент да започне с лъжите. Можеше да пробва с Кристиан.

— Казва се Ник… и ми е гадже.

На излизане Ник й задържа вратата.

— Гадже, а? Не разбрах, че нещата са стигнали чак дотам.

— О, съжалявам. Това е първата ми операция под прикритие — каза Джордан. — Малко са ми неясни правилата. Излизаме ли с други хора в тази измислена връзка?

Той я последва по стълбите до тротоара.

— Очакваш от мен да взема това решение на момента? Аз съм мъж, Джордан, не може да ме притискаш за подобни неща.

Тя му се усмихна сладко.

— За твое щастие всичко ще приключи скоро. Утре може да се престориш на загрижен по въпросите за обвързването и ще прекратим измислената ни връзка. След това, мисля, истинските герои няма да искат да се виждат много дълго време. — Тя тръгна надолу по улицата.

Ник я хвана за ръкава на якето.

— Мисля, че трябва да изясним нещо. Може да си свикнала да нареждаш на личните си асистенти или на хората в магазина, но това сега е моето разследване. Което означава, че аз командвам — само аз.

Тя извади мобилния си и невинно вдигна глава.

— Тогава да отменя ли костюма?

Той я погледна гневно, без да каже нищо, и тя се усмихна.

— Ще приема това за „Благодаря ти, Джордан. Оценявам, че ми помагаш в това затруднено положение.“

Тя се запъти към колата си, но Ник отново я хвана за ръкава.

— Къде отиваш? Идваш с мен в магазина „Ралф Лорън“.

— И защо да идвам?

— Защото разполагам с около осем часа да се уверя, че тази операция ще бъде успешна, а ти трябва да ми разкажеш всичко, което си казала на Хъксли в четвъртък. Особено ме интересува описанието на офиса на Екхарт.

Джордан измъкна ръкава на якето си и погледна часовника.

— Минава девет. Може и да не успея, ако дойда с теб до центъра. Трябва да отворя магазина в десет, а първо трябва да се прибера, за да се преоблека.

— Няма ли кой да те замести?

— За съжаление не — каза тя. Мартин или Андреа — един от двамата сътрудници, които работеха в „Дивайн Селърс“, щеше да я замести вечерта, докато е на партито на Ксандър, а другият им помощник, Робърт, беше извън града този уикенд. Освен това имаха разпродажба на няколко вина, които дистрибуторите доставяха на изгодни цени и тя трябваше да сложи табелите, преди да отвори магазина.

— Има ли друго време, в което можем да поговорим?

Ник погледна към колата й.

— Това мазерати има ли блутут?

За над сто хиляди долара горе-долу единствените неща, с които колата й не разполагаше, бяха катапултиращи кресла и парашут.

— Да.

— Ще говорим по телефона тогава. Имам номера ти.

Разбира се, че го имаше.

Разделиха се и всеки тръгна към колата си. Веднага щом се качи в своята, Джордан натисна копчето, от което се затопляха кожените седалки. Както хубавите вина и страхотните обувки, затоплените седалки във февруарска сутрин бяха сред най-ценните в нейния списък на лукса. Тя остави колата да поработи малко, преди да я изкара от тясното паркомясто. Тръгвайки в посоката на Ник, тя пое по еднопосочната улица към „Лейк Шор Драйв“ и го настигна на знака „Стоп“. Видя, че той поглежда в огледалото и забелязва, че е зад него. След няколко секунди мобилният й звънна. Когато вдигна, от колоните на колата се разнесе дрезгавият глас на Ник.

— Мислих по въпроса. Моят герой реши, че не иска да излизаме с други.

— И какво те накара да промениш мнението си? Чакай да се сетя — мазератито.

Той се изкиска.

— Историята ни е, че моят герой е бил поразен от момента, в който те е видял. Няма да позволи на друг мъж да се приближи до теб.

— Твоят герой е със силно чувство за собственост. Моята героиня трябва ли да се притеснява от това?

Те спряха на светофара, който щеше да ги отведе на магистралата. Гласът на Ник беше нисък, даже по-равен от двигателя на колата.

— Мисля, че на твоята героиня това тайно й харесва. Излизала си със скучни, изнервени типове прекалено дълго. Търсиш нещо различно.

Джордан погледна проницателно джипа пред нея.

— Мисля, че твоят герой предполага твърде много.

Очите му уловиха погледа й в огледалото за обратно виждане.

— Така ли?

Светна зелено и те тръгнаха в различни посоки. Когато Джордан потегли на север, обратно на центъра, и след като колата на Ник се скри от погледа й, тя реши, че е време да смени темата.

— Какво искаш да знаеш за офиса на Ксандър?

— Всичко, което можеш да ми кажеш.

 

 

Докато караше по магистралата, а сивата шир на езерото Мичиган се простираше отдясно, Джордан му разказа всичко, което си спомняше. Приключиха разговора тъкмо когато паркираше в гаража си. Затвори и за миг поседя в колата, замислена върху коментара му.

Търсиш нещо различно.

Самонадеяни думи. Много самонадеяни. Но не можеше да престане да се чуди дали пък в тях нямаше нещо вярно. Избутвайки мисълта от главата си, тя отвори вратата на колата и бързешком влезе вкъщи. Имаше едно нещо, което знаеше със сигурност. Беше прекалено студено да седи отвън и да мисли за Ник Маккол.

След трийсет минути, с костюм в ръка, Ник вървеше по „Мичиган авеню“ към паркинга, където беше оставил колата си. Обади се по телефона.

Беше всепризната истина, че ФБР агентите с големи умения и талант, дори онези, които често се биеха в гърдите, разбираха, че има моменти, в които глупостите трябва да бъдат оставени настрана, за да се свърши работа. Сега моментът беше такъв.

След две позвънявания му вдишаха.

— Пелъс.

— Маккол е. Имам проблем.

— Операцията „Екхарт“?

— Да. Хъксли го е хванал грип, няма да участва.

— Какво ти трябва?

— Резерва в микробуса.

— Там съм.

— Да се срещнем в офиса след десет минути.

— Дадено.

Ник затвори и си заповтаря наум списъка с неща за вършене. Абсурдно скъп костюм „Ралф Лорън“? Хиляда и шестстотин долара, които според него трябваше да му върнат от службата. Резерва? Пелъс дълго време щеше да му го натяква. Арестуване на финансиста на най-прочутия гангстер в града чрез промъкване на специална дегустация на вино?

Много забавно.