Джули Джеймс
Нещо като любов (6)

6

Всепризната истина е, че притежаващите изключителни умения и талант специални агенти от ФБР от време на време се бият в гърдите.

Този четвъртък вечер Ник — понеже имаше споменатите умения и талант — практикуваше това занимание заедно с колегата си Джак Пелъс, другият „топ“ специален агент на Дейвис. Двамата току-що бяха приключили тренировката си в най-добре оборудвания за времето си фитнес център, който се намираше на втория етаж на сградата и беше отворен седем дни в седмицата по двайсет и четири часа. Някои агенти излизаха от форма, след като завършваха Академията, но не и в отдела на Дейвис. Той държеше агентите си в отлична физическа форма и в речта за добре дошли в Чикаго открито казваше на всички, че очаква да вижда задниците им във фитнеса.

Изпотени и по тениски, Джак и Ник грабнаха кърпите си от етажерката и влязоха в съблекалнята. Бяха тичали по единайсет километра на пътечката преди броени минути. Докато негласно се опитваха да се надбягат един друг, наваксваха с това-онова, което Ник беше пропуснал за шестте месеца, през които работеше по операция „Файвстар“. В крайна сметка разговорът им тръгна към арестите на Роберто Мартино и останалите членове на организацията и към разследването на Ксандър Екхарт.

— Чувам, че напоследък работиш под нареждането на Сет Хъксли — каза Джак, докато си проправяха път през препълнената съблекалня. Не беше изненадващо, че краят на работния ден беше най-натовареното време във фитнеса — тогава повечето агенти вмъкваха в графика си тренировка, преди да се приберат у дома. — Как върви работата?

— Ако под „нареждане“ имаш предвид факта, че предоставям безценния си опит в работата под прикритие като услуга към шефа — да, бих казал, че върви страхотно. — Ник се престори на объркан. — Това, което не разбирам, е защо Дейвис изобщо ме замеси в този случай. Можех да се закълна, че друг агент вече работи по разследването Мартино… О, чакай — това беше ти, нали, Джак.

Джак седна на пейката пред шкафчетата.

— Бях малко зает тези дни. Трийсет и четири ареста за последните четири месеца, Маккол. Това е нов рекорд за мен.

Ник свали мократа тениска и оголи гърдите си.

— Опитай с двайсет и седем ареста за една седмица. Това е нов рекорд за офиса.

— Пак те водя със седем ареста, приятел.

Не за дълго, ако имаше какво да каже Ник.

— Ще бъдат само пет след Екхарт и Трилани.

Джак се присмя.

— Случаят Екхарт е за пране на пари. Всичко, което е свързано с Финансовите, ти носи само половин точка.

Той стана и смъкна тениската си, разкривайки няколко белега, следи от електрически изгаряния и рана от куршум в гърдите.

Тъй като през изминалите няколко години беше работил с Джак, а и предвид факта, че и двамата редовно ходеха на фитнес, Ник беше виждал белезите му и преди — сувенири от двата дни, в които Джак беше измъчван от хората на Роберто Мартино. Два дни, през които той не беше отронил и дума. Белезите напомняха не само за гордостта, която Ник изпитваше като специален агент в най-трудния участък на ФБР в страната, но също и за неизбежното уважение, което изпитваше към Джак. Ако оставеха хвалбите настрана, и драмата знаеха колко отдадени са на работата си. Дейвис не ставаше по-млад и когато се пенсионираше, или Ник, или Джак щеше да заеме позицията му. Всъщност нито един от двамата не беше сигурен, че я иска, макар че удовлетворението, което щеше изпита онзи, който я заемеше (защото е победил другия), беше силна мотивация поне да се замислят за тази възможност.

Ник не коментира белезите по гърдите на Джак, както се и очакваше. Той свали останалите си дрехи и загърна кърпа около бедрата си.

— Знаеш ли, интересно е онова, което каза преди малко за нарежданията. Доколкото чух, ти самият май получаваш доста такива напоследък от федералния прокурор. — Всъщност това, което беше чул от няколко източника, беше, че на Джак било възложено да пази новия федерален прокурор и той се бил хвърлил от триетажно стълбище, за да спаси живота й. Според тези източници — които бяха проговорили само при условие че се запази пълната им анонимност — също така, двамата вече живеели заедно, в резултат на което Джак бил „поулегнал“ малко в сравнение с преди.

— Всички тук следваме нарежданията на федералния прокурор — каза Джак. — Тя е голяма работа. — Ъгълчетата на устата му се извиха нагоре, докато смъкваше гащета, с които беше тичал. Ник го зяпна с удивление.

— Това усмивка ли беше? Мамка му, Пелъс, през всичките тези години, в които сме работили заедно, даже не бях сигурен, че имаш зъби.

— Това е част от новата нежна страна на Джак — чу се глас от ъгъла. По-млад, добре сложен афроамериканец излизаше от душовете. Подобно на Джак и Ник, той също беше гол, ако изключим кърпата около кръста му.

— Всъщност е мило, вече почти не се заканва да убие някого. — Младият агент се пресегна през пейката в средата и протегна ръка към Ник. — Аз съм партньорът на Джак, несравнимият Сам Уилкинс — представи се той. — Виждам те в офиса последните няколко дена.

Ник стисна ръката му.

— Ник Маккол. Ти си новият от Йейл, нали? Чух за теб. Казват, че имаш гардероб, който конкурира този на Хъксли.

— Кой има гардероб, който конкурира моя? — Хъксли се появи иззад ъгъла с кърпа и… с джапанки „Поло“! Той взе очилата от шкафчето и си ги сложи.

— О! Здравей… Уилкинс.

— Здравей, Хъксли — отвърна Уилкинс хладно.

Ник посочи към двамата.

— Има ли някакъв проблем, момчета?

— Няма проблем — каза Хъксли. — Само известно дружеско съперничество на университети.

— Не бих го нарекъл съперничество — поправи го Уилкинс. — По-скоро и двамата сме наясно, че Хъксли идва тук от престижен юридически университет, който е след Йейл в класацията.

— И също така двамата сме наясно, че Уилкинс идва тук от престижен юридически университет, който, макар и теоретически да се счита за престижен като Харвард, учи студентите на абсолютно непрактични неща като закона и пеперудите — отбеляза Хъксли.

През смях Джак измърмори на Ник.

— Все едно гледаш педантичната, по-възпитана версия на мен и теб да се бие в гърдите.

Той тръгна към душовете, а Хъксли изглежда се засегна от коментара.

— Не съм чак такъв педант.

Гол, ако не броим джапанките, той извади чифт прилежно изгладени боксерки от сака си и ги обу.

Ник реши да промени темата.

— Как мина днешната ти среща с Джордан Роудс?

— Добре. Видяхме се у тях и прегледахме подробностите за събота. Ако някой на партито попита как сме се запознали, ще обясним, че съм неин клиент. Зная достатъчно за виното, за да се измъкна от ситуацията без проблем. И трябва да ти кажа — едва ли можехме да изберем по-подходящ човек да ни помогне с операцията. Джордан успя подробно да ми опише офиса на Екхарт. Не очаквам да изникнат особени трудности и ще може бързо да поставим устройствата.

— Ще трябва да измислиш начин да се отделиш от гостите — отбеляза Ник.

Хъксли надяна светло синя риза.

— Вече съм го измислил. Джордан ще повика Екхарт настрани и ще говори с него за специално вино, което се опитва да му намери. Докато той е зает, ще се измъкна от останалите гости и ще вляза в офиса.

Той погледна Ник многозначително, докато закопчаваше ризата си.

— Виж, знам, че Дейвис те е помолил да ме наглеждаш. — Той вдиша ръка. — Разбирам, че това е първата ми операция под прикритие, но повярвай ми, работя по случая от три месеца — никой повече от мен не иска нещата в събота да минат гладко. Готов съм.

Всичко изглеждаше така, че Ник не можеше да не се съгласи.

 

 

Двайсет минути по-късно Ник прекоси паркинга, стигна до джипа си, отключи вратата и се качи. Мамка му, беше студено. За шест години беше разбрал, че Ню Йорк няма нищо общо с Чикаго по отношение на суровите зими. Той запали колата и я остави да се стопли за няколко минута. Тъкмо тръгваше от паркинга, когато мобилният му звънна — звукът се разнесе от блутута. Ник погледна номера, който го търсеше, на радио дисплея.

Лиза.

Не бяха говорили от шест месеца, от преди да започне разследването „Файвстар“. Честно казано, той не смяташе да й се обажда отново. Да, бяха прекарали няколко приятни нощи, но той й беше дал да се разбере още от началото, че между тях няма нищо сериозно. Въпреки това не му се щеше да е груб с нея и да я пренебрегва.

Вдигна телефона.

— Лиза, здравей.

От колонките се разнесе студен женски глас.

— Разбрах, че си се върнал в града.

— Пуснала си шпионите си? — подразни я Ник.

— Мая каза, че си взел храна за вкъщи от „Скулхауз Тевърн“ миналата вечер — каза Лиза, имайки предвид сервитьорката, която беше поела поръчката му.

— Да, забравих, че води часове в студиото ти по йога.

— Каза, че не си се променил изобщо.

— Не е минало чак толкова време, Лиза.

— Шест месеца.

— Е, казах ти, че ще мине време, преди да се видим пак — Ако изобщо стане.

— Но сега си тук. Случайно да си свободен тази вечер? — попита тя съблазнително.

Ник усети, че сега е моментът учтиво, но категорично да скъса с Лиза. Всъщност той мислеше, че го е направил преди шест месеца.

Още в началото й беше обяснил същото, което казваше на всяка жена, с която се забъркваше — той не се обвързва. Работата под прикритие в продължение на месеци буквално изключваше възможността. Точно сега беше съсредоточен върху работата си и му харесваше, когато беше така. Работеше под прикритие вече шест години и беше много добър. Докладваше на Дейвис, но по принцип сам си организираше случаите както иска, което го устройваше. Когато беше малък, Ник виждаше облекчението, което се изписваше на лицето на майка му всеки път, когато баща му се прибираше от работа. За разлика от баща си обаче, той имаше много вечери, седмици и месеци, през които изобщо не се прибираше. Може и да беше съсредоточен върху кариерата си, но поне не натрапваше непредвидимия си начин на живот на някой друг.

— Лиза, виж, говорихме за това, преди да поема случая: Това между нас беше временно — каза той.

— Но аз мислех, че ни е приятно заедно.

— Така е. Но изникнаха някои неща в работата, а после искам да ползвам няколко дни за себе си, така че моментът не е подходящ.

Гласът на Лиза стана подозрителен.

— Има друга, нали. Не мога да ти дам това, което търсиш.

За миг настъпи мълчание. Колкото и да се опитваше да бъде прям за тези неща, понякога жените се нервираха, когато разбираха, че — без да се брои страстният секс — той наистина не търси връзка.

— Добре. Но ако си сам през пялото време, ще ти стане самотно, Ник — каза Лиза. — Когато това се случи, ще си спомниш хубавите мигове, които сме прекарали заедно. Обади ми се тогава. — Тя затвори.

Ник въздъхна облекчено и се увери, че разговорът е прекъснат. Не беше толкова зле. Ако не й се обадеше повече, тя щеше да продължи нататък. Все пак бяха правили само секс. Без обвързаност, без обич, без обещание за бъдещето. Съвсем скоро тя щеше да разбере, че може да получи по-добра сделка другаде.

Тъкмо беше излязъл от магистралата на „Охайо стрийт“, когато мобилният му звънна отново. Той погледна да види кой го търси.

Мамка му.

Бързо върна лентата назад и се замисли преди колко време са говорили за последно и осъзна, че несъмнено има още една бясна жена, с която да се разправя. Вероятно това беше една от причините, поради която предпочиташе да бъде под прикритие. Тогава не дължеше обяснения. Той се стегна и натисна копчето на волана, за да приеме обаждането.

— Маме, тъкмо щях да ти се обаждам.

— Чудесно. Можеше да съм умряла, без да разбереш.

Ник се усмихна. Въпреки че на близо шейсет майка му беше в идеално здраве и форма, тя често се жалваше как ще умре и как всички се отнасят непростимо зле с нея.

— Мисля, че татко, Мат или Антъни сигурно щяха да ми се обадят, ако това се случеше.

Майка му, видната Анджела Джулиано, която навремето беше разочаровала всички влюбени, пламенни италианци на възраст за женене в Бруклин (често бяха разказвали тази история на Ник и братята му), като беше разрешила на силния, мълчалив и определено не от италиански произход Джон Маккол да я откара вкъщи от ресторанта „Муунланг лаундж“ в онази съдбовна новогодишна нощ преди трийсет и шест години, изсумтя в несъгласие.

— Какво знаят братята ти? И двамата живеят на по-малко от двайсет километра от тази къща, а ние с баща ти не ги виждаме изобщо.

Ник знаеше, че и двамата му братя, както и практически всеки техен жив роднина в Ню Йорк от страната на майка му, вечеряха в къщата на родителите му в три часа всеки неделен следобед без изключение. Баща му отдавна беше приел седмичното италианско нашествие като цената, която трябваше да плати, че се е оженил за жена от фамилията Джулиано. Както се случваше всеки път, когато говореше с родителите или с братята си, Ник усети вина. Беше по-независим от двамата си по-малки братя и в този смисъл хилядите километри, които го деляха от родителите му, не бяха съвсем лошо нещо. Но въпреки това понякога му липсваха тези неделни вечери.

— Виждате Мат и Антъни всяка седмица. Виждате всички всяка седмица.

— Не всички, Ник — натърти майка му. След което гласът й омекна — Е, като изключим идващия уикенд.

Тук Ник замълча. Това можеше да е капан. Вероятно майка му подозираше, че се готви нещо за рождения й ден и търсеше информация. Макар че беше изненадващо да се обърне към него — обикновено звънеше на Антъни, който можеше да пази тайна колкото и четиригодишно дете.

— Защо? Какво ще се случи този уикенд? — попита той небрежно.

— О, нищо особено. Просто чух за едно парти по случай една шейсетгодишнина, което баща ви и вие момчета сте ми планирали.

Проклетият Антъни.

— И недей да обвиняваш Антъни — каза майка му, като побърза да защити най-малкия. — Вече чух за това от леля ви Дона, преди той да ви издаде.

Ник знаеше какъв щеше да бъде следващият й въпрос, когато думите излязоха от устата й.

— Е? Ще доведеш ли някоя? — попита тя.

— Съжалявам, маме. Сам ще съм.

— Защо ли съм изненадана.

Той спря на пресечката, която водеше към гаража на кооперацията му.

— Само те предупреждавам, ще паркирам в гаража и може да изгубим връзка.

— Колко удобно — каза майка му — Защото наистина ти бях запланувала хубава лекция.

— Нека позная какви са акцентите — че трябва да се фокусирам върху нещо, различно от работата, и как ти умираш с разбито сърце и нещастна без внуци. Близо ли съм?

— Горе-долу. Но ще спестя останалата част за неделя. Ще жестикулирам много, а телефонът не може да предаде тази част от атмосферата.

Ник се усмихна.

— Шокиращо, очаквам я с нетърпение. Ще се видим в неделя, маме.

Гласът й омекна.

— Зная колко си зает, Ник. За мен значи много, че ще се прибереш.

Той знаеше, че е така.

— Не бих пропуснал за нищо на света.

Рано в събота сутринта, Ник получи още едно обаждане. Той отвори очи и видя, че навън е още тъмно. Завъртя се в леглото и погледна към часовника на нощното шкафче. Пет и половина сутринта. Пресегна се за телефона си и погледна номера. Беше Хъксли. Днес беше големият ден и Ник определено можеше да оцени ентусиазма на младия агент. Хъксли имаше право да се вълнува за първата си операция под прикритие. Но не и в 5:38 сутринта.

Той вдигна телефона с нисък и дрезгав от съня глас.

— Щом ми звъниш по това време, по-добре някой да е умрял, Хъксли.

От другата страна на линията се чу измъчено стенание.

Ник се изправи в леглото.

— Хъксли?

Отговори му едва доловим глас.

— Никой не е умрял, но съм на път.