Джули Джеймс
Нещо като любов (29)

29

На следващата сутрин докато си стягаха куфарите, телефонът на Ник позвъня — беше шефът му. Това не беше изненадващо — всъщност целия уикенд той чакаше точно това обаждане и въпросът на Дейвис какво по дяволите прави.

— Радвам се да те чуя, шефе — отговори любезно Ник и излезе на терасата в очакване разговорът да тръгне на зле.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш в долината Напа — настойчиво попита Дейвис.

Беше познал.

— Ник Стентън реши, че трябва да си подари почивка. Пазарът на недвижими имоти наистина преуспява напоследък.

— Не ме будалкай с тези глупости — предупреди го Дейвис. — Трябва ли да ти напомням, че си по средата на разследване?

— Разследване, в което основната ми цел е да изглежда, че излизам с Джордан Роудс. И след като е такава, не виждам конфликт с настоящето ми местоположение. Да не споменавам, че се обаждах на Хъксли и останалите агенти няколко пъти, откакто заминах. — Екхарт мълчи този уикенд, болен е от стомашен грип. Има среща с Трилани във вторник сутринта, а аз ще се върна в града много преди това. Всъщност още днес.

Дейвис изсумтя.

— На всичко ли имаш отговор?

— Нали това се очаква от мен, шефе.

— Очаквам от теб да помниш, че си ФБР агент, това очаквам.

— Повярвай ми, откакто съм тук, нито за миг не съм го забравял — отвърна Ник остро.

Дейвис замълча, вероятно изненадан от тона, след което внимателно отговори.

— Добре Ник. Изглежда държиш нещата под контрол. Предполагам, че си наваксал малко с почивката.

— Благодаря. Няма пак да… изнесеш трогателната реч, че съм най-добрият ти агент, нали?

Дейвис се засмя.

— Без речи. Само един въпрос — престъпна моторизирана банда или тайна търговия с ценни книжа?

— Мнението ми ли търсиш? По принцип и двете не ми допадат.

— Добре. Защото едното от тях ще бъде следващата ти задача, реших да те питам. Лично аз бих избрал второто, заради топлото местенце. Ще се преструваш, че си търговец в хедж фонд, така че може да те уредим и с нещо повече от „Лексус“. Въпреки че Пелъс ме накара да обещая той да те научи да караш колело, ако избереш мотобандата.

Макар да го дразнеха, Ник замълча. Поредна задача. Всичко се случваше толкова бързо.

— Там ли си, Маккол?

— Да Просто си мислех, че този разговор е малко прибързан. Още не съм приключил с Екхарт.

— Според Хъксли сте близо, момчета Той изглежда доста убеден, че ще може да приключим нещата след срещата на Екхарт с Трилани във вторник. Не си ли съгласен?

Ник замълча.

— Така е.

— Радвам се да го чуя. Освен че съм вързал теб, имам и още трима агента, които от две седмици на практика живеят в микробуса пред „Бордо“. Колкото по-скоро приключим толкова по-добре — каза Дейвис. — Знам, че ти предстои нюйоркското пътуване, но щом се върнеш мисля, че може да започнем да те подготвяме за следващия ти случай.

Ник знаеше, че така стоят нещата. Така процедираше, откакто работеше под прикритие. Поемаше задача след задача, без изобщо да се замисли. Но сега… Той погледна през прозореца и видя Джордан как стои до леглото и слага бялата си рокля в куфара. Без значение дали му харесваше, или не, беше време да вземе решение.

 

 

Джордан вече се изнервяше. Ник започна да се държи странно, откакто му се обадиха по телефона. Точно както когато се чу с „Етан“ на партито на Екхарт — тя знаеше, че става нещо. Разбира се, той се опитваше да не го показва, докато пътуваха от Напа до летището и по време на полета им до вкъщи, но тя го виждаше в очите му.

Беше го попитала два пъти какво има, но без успех. Щеше й се да може да използва някой таен похват за разпит, макар да не владееше такъв. Въпреки че тактиката с прашките и високите токчета действаше добре и трябваше да я има предвид.

Когато стигнаха в дома й, Ник остави куфара си до вратата и отнесе нейните горе в спалнята. Джордан го изчака в кухнята и докато гледаше куфара до вратата, започна да се тревожи все повече. Доколкото четеше между редовете и като имаше предвид мистериозното поведение на Ник — нещо, което не искаше да прави, но тъй като той мълчеше, тя нямаше друг избор, — смяташе, че няма да остане за през нощта.

Изведнъж я сполетя лошото предчувствие, че знае защо се държи толкова странно — беше го помолила само за уикенда, а уикендът беше свършил. Когато го чу да слиза по стълбите, се стегна — вероятно преувеличаваше. Ник я харесваше и току-що бяха прекарали два невероятни дни заедно. Нямаше причина да се притеснява и да се прави на обидена. Усмихна му се, когато влезе в кухнята.

— Благодаря ти, че ми занесе багажа — каза тя.

— Колко бутилки вино събра вътре? — попита той.

— Всъщност обувките тежат. — Тя се опита да изглежда непринудено. — Е, ще говорим ли за това, което избягваш цял ден?

Застанал от другата страна на плота, Ник кимна.

— Да. Съжалявам, прехвърлях няколко неща в главата си. — Той замълча, сякаш се чудеше откъде да започне. — Шефът ми се обади сутринта. Искаше да говорим за следващата ми задача под прикритие.

Джордан премигна изненадана.

— Следващата ти задача? Още не си приключил с Ксандър.

— Екхарт планира да се срещне с Трилани Във вторник сутринта — каза той. — Мисля, че ще успеем да приключим нещата след това.

Сърцето на Джордан подскочи. Толкова скоро. Разбира се, тя знаеше, че краят на разследването наближава, но не беше осъзнала, че е чак толкова близо.

— Кога започва следващата ти задача? Предполагам, че ще имаш поне малко свободно време, нали?

Ник поклати глава.

— Не много. Смятам да отида в Ню Йорк, да прекарам няколко дни със семейството си и щом се върна, шефът ще иска веднага да започна.

Ами ние?

Джордан задържа думите, преди да се изплъзнат от устата й. Изражението, на Ник беше неразгадаемо и й проблесна, че вероятно не преувеличаваше за куфара до вратата. Вероятно въпреки всички сладки приказки, наистина фантастичния секс и вътрешния инстинкт, тя грешеше, като мислеше, че уикендът с него се е превърнал в нещо повече от просто един уикенд. С други думи, май беше станала поредната Лиза. Ник не й беше обещал нищо. Всъщност нито веднъж не беше повдигнал въпроса какво може да се случи; след като се върнат в Чикаго. Що се отнася до нея, тя нарочно избягваше темата, защото не искаше да изглежда много напориста или изпаднала в нужда.

Освен това смяташе, че тя е направила първата крачка, като го покани в Напа, което означаваше, че следващият ход е негов.

И сега изглежда той правеше този ход. Назад. Точно на входната й врата.

Въпреки това тя все още не беше готова да се откаже. Запази самообладание, решена да изслуша каквото и да имаше да казва. Ако изобщо имаше да казва нещо.

— Каква е задачата? — попита тя. Ето, даже успя да звучи непринудено.

Той се размърда неловко, а това не беше добър знак.

— Мога да избирам между моторна банда или тайна търговия с ценни книжа — каза той.

Не може да избереш нито едно от двете, помисли си тя. Но не го каза. Вместо това реши да опита различна тактика, да зареже увъртанията.

— А ние къде се вписваме в цялата работа?

Ник се поколеба и се измъкна от въпроса.

— Ти как мислиш?

Какво ли не би дала в този момент да владее техниките на разпита. Ник беше твърде предпазлив, а това също не беше добър знак. Въпреки това тя продължи. По дяволите, щеше да го направи възможно най-лесно за него — щеше да направи първата крачка.

— Мисля, че това беше един невероятен уикенд — тя замълча и изчака Ник да продължи оттам нататък. И за мен, Джордан, можеше да каже. И искам да продължим. Не ми пука какво ще струва — ние сме фантастични заедно. Нещо от този род. Каквото и да е.

Погледнаха се. Несъмнено вторият най-дълъг период от време, през който бяха издържали да не говорят.

После… на лицето му се изписа примирение и той продължи оттам, откъдето беше спряла тя. С тази разлика, че не каза това, което тя очакваше да чуе.

— Но и двамата знаем, че беше просто един уикенд — завърши той безизразно.

Джордан усети болка — остро пробождане, — която я преряза. За мен означаваше, много повече. Но и тя не го каза. Вместо това стана решителна. Тези дни я биваше в лъжите, можеше да изрече и още една.

— Каза, че работата ти усложнява нещата. Предполагам, че това е сложната част.

Ник я погледна отблизо с тези свои смайващи зелени очи.

— Всъщност се надявах нещата да не стигнат до тук — каза той тихо.

Ах. Тя разбра — Ник не искаше неловка ситуация. Вероятно така реагираха всички останали Лизи в живота му. Но тя имаше своята гордост. Както му беше казала и преди — беше голямо момиче. Нямаше да крещи, нямаше да плаче, нямаше да го моли да остане. Но имаше нужда той да си тръгне. При мисълта очите й запариха. Сега. Той трябваше да си тръгне сега.

— И двамата сме големи, Ник. Не е нужен дълъг, протяжен разговор. Прекарахме един уикенд заедно и сега отново сме в реалния свят. Ти имаш работата си и всичките правила, които вървят с нея.

Той пристъпи към нея.

— Е, това е значи.

Джордан предполагаше, че той очаква от нея да го помоли да остане поне за още една нощ. Но всеки миг, който прекараше с него, щеше само да утежни нещата.

— Мисля, че ще е по-добре да се разделим бързо. Предвид неизбежното.

— Неизбежното. — Той се изправи и скръсти ръце на гърдите си. — Трябва да кажа, че не си представях този разговор така.

Тук тя вирна глава.

— Е, има ли друг вариант? — Въпреки че успя да запази изражението си спокойно, отвътре изобщо не се чувстваше така. Кажи, че не искаш да си тръгнеш.

Ник дълго я гледа.

— Не, мисля, че не.

Настъпи тишина.

— Смятам, че предвид всичко, сега ще е най-добре да тръгваш. — Джордан се насили да го погледне в очите, а после трябваше да отмести очи, преди да я е разгадал.

Той кимна.

— Да, и аз така мисля.

Ник тръгна към вратата, после спря.

— Да ти се обадя ли във вторник да ти кажа как вървят нещата с Екхарт?

— Разбира се.

Джордан го последва и го загледа как взема багажа си. Образът му, как излиза от къщата й с куфар в ръка, щеше да се отпечата в съзнанието й за дълго време. Но засега държеше главата си изправена. Само трябваше да се държи, докато излезе.

Ник сложи ръка на дръжката и когато се обърна да я погледне за последно, гневът в очите му я изненада.

— Е, Роудс, благодаря за уикенда — каза той със стиснати зъби. — Ще ти изпратя чек за моята половина от сметката. Кой знае, може даже да го мина като служебен разход.

Това вече беше плесница в лицето и Джордан не разбираше. Защо й беше ядосан?

— Това е доста нелюбезно. Не е нужно да се държиш като задник.

Той я погледна невярващо.

— Аз ли съм задникът?

— Има ли нещо, което пропускам? Защото единственото, което казах беше…

— Не си прави труда, чух те още първия път — каза Ник и рязко отвори вратата. — Чух всяка твоя дума.

Той изхвърча и затръшна вратата след себе си. Джордан стоеше в хола и гледаше вратата с объркване. Нямаше представа какво беше всичко това.