Джули Джеймс
Нещо като любов (19)

19

Джордан се усмихна на клиентите си.

— Какво мислите?

Двойката, мъж и жена към трийсетте, се спогледаха.

— Харесва ми — каза жената, като завъртя налятото около петдесет грама шардоне.

— И на мен ми харесва — съгласи се мъжът, — не е толкова измислено, колкото повечето шардонета, които съм опитал. Нека си вземем бутилка.

— Чудесно! — Джордан ги обслужи. После се отправи към една от масите в ъгъла, където група жени около четиридесетте пиеха вино.

— Как сте дами? Имате ли някакви въпроси за виното? — Когато приключи там, тя се премести на следващата маса, после отиде до етажерките, където имаше още няколко клиента и накрая се върна на бара да обслужи един от редовните си клиенти.

— Натоварено е днес — отбеляза той.

Джордан сложи в торбичка четирите му бутилки.

— Не мога да се оплача. — Всъщност можеше, доста лесно при това, но нямаше да го направи. Не и когато имаше клиенти. Стомашният грип беше застигнал и „Дивайн Селърс“. И двамата й асистенти се бяха разболели и ги нямаше на работа от понеделник, което означаваше, че двамата с Мартин трябваше да поемат всички смени. По принцип това не би било проблем, но тази сутрин, както обикновено, тя беше ходила при Кайл, така че Мартин беше отворил магазина, а тя трябваше да работи следобедната смяна — в най-натовареното време — сама. Затова тичаше из магазина, без да спре, от пет и половина насам, не беше яла, нямаше възможност даже да отиде до тоалетна и беше малко раздразнителна.

Но не го показваше пред клиентите си.

Тя се усмихна, докато си проправяше път към задното помещение. Изглежда всички щяха да бъдат доволни в следващите трийсет секунди и това беше нейната възможност да изтича до онова място. В този момент звънчето на вратата звънна. Мамка му. Ако влезеше само още един клиент през тази врата, преди да е имала възможност да се изпишка, някой щеше да получи тирбушон в… Тя забърза към вратата и се блъсна във високо, твърдо тяло. Беше Ник, който я хвана в обятията си.

— Леле. Изглежда много съм липсвал на някого — каза той закачливо.

Джордан го погледна умоляващо.

— Моля те, помогни ми.

Той стана сериозен.

— Какво трябва да направя. Само кажи.

— О, благодаря ти. — Джордан сложи ръце на хълбоците на Ник и го обърна с лице към магазина.

— Стой тук. Наблюдавай дали някой няма да открадне нещо, или да свие чаша вино. — Тя направи крачка към коридора, след което се обърна. — И не пипай нищо. — Тя забърза към банята, преди очните й ябълки да изскочат.

Когато се върна, завари Ник на пост. Той посочи към вратата.

— Проблем ли е, че онези двамата дойдоха с ръчна количка и задигнаха няколко каси вино? Взеха само розово, така че реших, че не е голяма загуба.

— Ха, ха! — Джордан бързо го заобиколи и се мушна зад бара. — Благодаря ти, че наглеждаше. Какво правиш тук, между другото? — Тя се сдържа, заради хората наоколо. — Искам да кажа, това е толкова приятна изненада, скъпи.

Ник сви рамене.

— Работих до късно тази вечер и щях да се прибера вкъщи, когато изведнъж ме обзе силен подтик да видя приятелката си.

Това беше код, че го следят, предположи Джордан.

— Затварям след двайсет минути. Може да хапнем навън след това.

Ник погледна часовника си.

— Още не си вечеряла? Ще мине девет и половина, когато излезеш оттук.

Тя му хвърли очарователна усмивка.

— Девет и половина, ако любимият ми помогне да изчистим магазина. — Тя видя един клиент да се приближава от другия край и остави Ник сам. Няколко минути по-късно, когато вдигна глава да си поеме въздух видя, че го няма. Тя се огледа из магазина и не го видя никъде, но нямаше време да се замисля върху това, докато не си тръгна и последният клиент.

Джордан затвори вратата и заключи възторжено. Беше оцеляла. Не искаше да обижда прекрасните си клиенти, които ценеше толкова много, но вече си мислеше, че никога няма да си тръгнат. Дръпна щорите на предните прозорци и се огледа. По дяволите, беше като след бедствие.

На вратата се почука. Приближи се, готова да каже на който и да беше, че магазинът вече е затворен. Но през прозореца видя Ник. Отключи вратата и го пусна. Все още мърмореше.

— Вече и без това си достатъчно кльощава — каза той сърдито. — Ако майка ми те види, ще те заключи с белезници за кухненската маса и ще те кара да ядеш лазаня цяла седмица. — Подаде й две торбички от „Портийо“. — Не знаех дали богатата наследница ще предпочете хотдог, бургер или италианско говеждо — тук ще подмина очевидния майтап, — затова взех по едно от всичко.

При вида на торбичките на червени и бели ивици на Джордан й се подкосиха краката. Най-добрата вечеря в Чикаго.

— Моля те, кажи ми, че има и пържени картофки — прошепна тя.

— Да.

Едва не изтръгна торбите от ръцете му.

— Ти си бог.

Избраха маса, сгушена между етажерките с вино. Докато Ник разопаковаше храната, Джордан грабна бутилка зинфандел и си наля една чаша.

— Искаш ли? — попита тя.

Той вдигна вежда.

— Вино с пържени картофи? Не, благодаря.

— Вино с всичко. Защото виното означава, че отговорната част от деня е приключила. — След като тържествено изпи чашата си, Джордан огледа менюто и реши, че богатата наследница иска бургер с пържените картофи и сос със сирене. Тя въздъхна щастливо, когато седна — за първи път от няколко часа насам. Отхапа от бургера си и буквално простена.

Ник посочи със своя италиански сандвич с говеждо.

— Това надхвърля реакцията ти с виното, което пихме на партито на Екхарт. „Шато Севил“ или каквото там беше.

— „Севон“. Но нищо не може да надмине такъв бургер. Когато бях малка, ходехме в „Портийо“ почти всяка събота вечер. — Тя отхапа отново и затвори очи. — Господи, от години не съм яла там.

Когато отвори очи, видя как Ник я гледа съсредоточено.

— Какво?

— Просто… когато ядеш или пиеш, правиш такива физиономии, че… — Той спря и въздъхна. — Както и да е. За какво говорехме?

Джордан посочи бургера си.

— За храна, за вино.

Той кимна.

— Да Значи виното означава, че отговорната част от деня е приключила, така ли? Това е примамливо. Трябва да направиш такъв стикер и да го сложиш на своето „Мазерати“.

Тя се усмихна.

— Ще си го отбележа.

Ник отпи от безалкохолното си.

— Между другото, какво те накара да се интересуваш от вино?

Джордан потопи един пържен картоф в соса със сирене.

— Майка ми. Тя много си падаше по виното. Когато бях в гимназията, баща ми имаше луксозна ложа в „Юнайтед Сентър“ и през летните уикенди двамата с Кайл ходеха на мачовете на „Булс“. Предложи да заведе и мен, но — тя направи физиономия — не си падам по спорта.

— Как е възможно.

— Бих попитала същото и теб — винаги отхвърляш хубавото вино.

— Хмм! — Ник не изгледаше убеден.

Тя продължи с историята.

— В тези дни с майка отивахме на вечеря. Тя ги наричаше нашите момичешки вечери. Разрешаваше ми да пия чаша вино, което, разбира се, ме караше да се чувствам изключително голяма. Не биваше да казвам на татко или на Кайл за това. Виното беше нашата тайна, нещо, което само мама и аз споделяхме. — Тя се усмихна на спомена, преди да отпие следващата глътка вино.

— Съжалявам, че не е успяла да види това място — каза нежно Ник. — Сигурен съм, че щеше много да се гордее с теб.

Джордан кимна и усети как очите й парят. Тя прочисти гърло и продължи шеговито.

— Просто защото изглеждам добра в сравнение с Кайл. Сега той много е смъкнал летвата за близнаците Роудс.

Ник се разсмя.

— Мисля, че изглеждаш доста добре в сравнение с когото и да е.

Джордан се отдръпна изненадана.

— Леле. Това комплимент ли беше?

Той спря да дъвче, сякаш току-що е осъзнал какво е казал. Замълча, приключи с дъвченето и сви рамене.

— Разбира се. Даже аз мога да направя комплимент на измислената си приятелка, когато ролята го изисква — Той намигна — И трябва да ме слушаш, когато шепна сладки глупости.

— Сигурна съм, че комплиментът беше истински. — Джордан се пресегна за още един картоф и го потопи във вкусния сос от сирене. — Ами ти? Как се оказа във ФБР?

— Ами, свързано е с времето, когато бях десетгодишен и ме хвърлиха в затвора — каза Ник.

Тя се разсмя.

— На десет? О, Ник, малки палавнико. Какво беше направил?

— С братята ми счупихме няколко прозореца, след като едно дете ни нарече смотаняци. Баща ми, който по това време беше сержант в полицията, ни отведе в участъка и ни заключи в една килия за шест часа. Изкара ни акъла.

— Сигурна съм — каза Джордан с усмивка. — Съжалявам. Сигурна съм, че е било доста травмиращо преживяване.

Ник измъкна картофа от ръката й.

— Ако продължаваш да ми се подиграваш, ще изям всичко.

Тя се престори на сериозна.

— Слушам те.

— Когато се прибрахме онази вечер, баща ми ни накара да седнем и ни обясни, че неговите действия рефлектират върху Нюйоркската полиция, а че нашите действия се отразяват на него. И че се надява оттук нататък да се държим с уважение към значката, която носи. — Той замълча.

— Спомням си, че се замислих как един ден и аз искам да имам работа, с която да се гордея така. И това ми остана в главата. Така веднага след колежа отидох в Нюйоркската полиция. Харесваше ми, но след пет години усетих, че искам повече. Което ме отведе във ФБР. След като завърших Академията, ме преместиха в Чикаго. Трябваше да е за три години, но ми хареса тук. Малко дистанция от семейството ми се отрази добре.

Джордан завъртя виното в чашата си.

— Какво мислят те за всичките ти задачи под прикритие?

Ник се разсмя.

— Трябва да чуеш майка ми какви ги приказва. — С дълбок акцент той каза: — „Синът ми, ФБР агентът, мислите ли, че има време да ни се обажда с всички тези големи, важни дела, които му възлагат? Може да умра, без той да разбере.“

Джордан се разсмя, развеселена от това рядко допускане в истинския свят на Ник Маккол. Досега той беше нещо като мистерия за нея.

— Обзалагам се, че ти липсват.

Той сви рамене.

— Разбира се. Макар че се опитвам да го крия от братята си. Отношенията ни са по-скоро саркастични, от типа „изкарай другия извън нерви“.

— О, звучи ми познато — каза Джордан. Връзката й с Кайл също не можеше да се определи като сантиментална.

Когато приключиха с яденето, Ник предложи да й помогне да изчисти магазина.

— Не е нужно да ми помагаш — каза тя. — Просто се пошегувах.

— И да те оставя сама да вършиш тежката работа? Ако някой ни наблюдава, моят герой трябва да изглежда отзивчив и подкрепящ.

Тя му хвърли една кърпа за съдове.

— В такъв случай твоят герой може да се захване с онези използвани чаши.

Разделиха си работата и бързо почистиха магазина. Ник беше паркирал отпред и закара Джордан до тях, където настоя да я изпрати до вратата. Както обикновено, тя забеляза, че той оглежда паркираните коли на улицата.

— Следят ли ни? — попита тя.

— Не, не мисля — каза Ник. — Чисто е.

— О, добре — Джордан спря на края на стълбите. Докато стояха на верандата под лунната светлина, й просветна, че това е първата вечер, която са прекарали наистина насаме — без частни детективи, които да ги следят, без приятели, без Ксандър Екхарт и компания. Само те. Почти като на истинска среща.

— Благодаря за вечерята и за това, че ми помогна. — Тя замълча, поразена от истината, която щеше да изрече. — Прекарах наистина добре.

Ник изглеждаше развеселен от изненадата й. Качи се още едно стъпало нагоре и застана до нея.

— Не е нужно да изглеждаш толкова шокирана Не съм чак толкова лош.

— Може би през повечето време си — подразни го Джордан.

Ник вдигна глава и помисли.

— През повечето време… предполагам, че това е напредък.

Джордан забеляза, че стоят много близо. Като в края на среща, на която тя се чуди „да го поканя ли по-близо“. Това не беше логично, предвид факта, че уговорката между нея и Ник беше просто игра.

И двамата замълчаха за няколко секунди. Нощта, улицата и всичко останало сякаш изведнъж притихнаха. Накрая Джордан посочи към къщата.

— Май трябва да се прибирам. Тук е под нулата и въобще…

Ник посочи към колата си.

— Добре. И аз трябва да се прибирам. Трябва да стана рано-рано за измислената си работа.

— Добре тогава.

— Страхотно.

Никой от тях не помръдна.

— Е, значи ще се видим по-късно — каза Джордан. Тя се обърна да тръгне — ако не друго, краката й започваха да замръзват и скоро нямаше да може да помръдне.

Ник я хвана за ръката.

— Джордан.

Каза името й толкова тихо, не ако нощта не беше толкова тиха, можеше и да не го чуе. Когато се обърна, той я погледна право в очите, сякаш търсеше нещо.

После, просто така, моментът изчезна. Кимна й леко и изражението му отново стана неразгадаемо.

— Ще ти се обадя по-късно.

Пусна ръката й и слезе по стъпалата, без да се обръща.