Джули Джеймс
Нещо като любов (20)

20

На следващата сутрин Джордан прекара първия час в магазина в правене на инвентаризация и разпределение на поръчките за дистрибуторите за следващия месец. В петък заминаваше за долината Напа — пътуване, което планираше от няколко месеца. Ходеше в страната на виното три-четири пъти годишно по работа и изключително се вълнуваше за това пътуване — имаше уговорка да посети нова винарна, чието ново каберне смяташе да предложи във винения клуб.

Освен това имаше нужда от уикенд извън Чикаго — да си почине от задачите под прикритие и всичко останало. Няколко дена сама щяха да й се отразят добре, щеше отново да започне да мисли ясно и вероятно щеше да престане да се чуди дали Ник искаше да я целуне снощи.

Границата между реално и измислено в главата й някак се беше размила. Ако нещата между тях бяха истински, снощи щеше да я целуне, а нямаше да я изпрати с думите „Ще ти се обадя по-късно“, преда да си тръгне с вирната опашка от верандата й. Но ето я, пак си мислеше за него.

Джордан се опита да се отърси от тези мисли и да се концентрира върху работата. Тъй като искаше да компенсира за допълнителните смени, с които трябваше да натовари персонала си, докато е в Напа, беше решила да отвори и да затвори магазина сама. За щастие Андреа вече се чувстваше по-добре и трябваше да дойде в един часа, което означаваше, че нямаше да се наложи Джордан пак да кара сама вечерната смяна.

След като разпредели поръчките, тя пусна на фейсбук страницата на магазина предложенията за уикенда: купете три червени вина, получете четвъртото на половин цена. После се захвана с — плащането на сметки. Намръщи се при вида на сметката за газ и се възмути от нелепата цена за отопление на магазина. Очевидно хората от „Пийнълс Гез“ смятаха, че тя разполага с милиарди долари. Малко преди обяд звънчето на вратата дрънна и влезе първият клиент за деня. Джордан погледна от бара и се усмихна на жената — привлекателна брюнетка с яке на „Норт Фейс“ и клин за йога, който подчертаваше стегнатата й леко заоблена фигура. Вероятно или идва от, или отива на тренировка, предположи Джордан.

— Мога ли да ви помогна?

Жената за миг се замисли над въпроса.

— Засега само разглеждам.

Тя оглеждаше магазина, сякаш търсеше още някого.

Джордан се зачуди дали Мартин най-сетне не си е намерил жена, която го е оценила.

— Не бързайте. Ако имате въпроси, кажете.

Жената спря.

— Всъщност майната му. Имам въпрос. — Тя се приближи към бара. — Това между теб и Ник сериозно ли е?

Въпросът беше съвсем неочакван и хвана Джордан неподготвена.

— Моля?

— Ник Маккол. Сериозни ли са нещата между вас двамата?

На Джордан й трябваше време да отговори, трябваше да обмисли внимателно думите си.

— Познавам Ник Стентън, но не и Ник Маккол. — Тя изгледа жената. — Съжалявам, не разбрах името ви.

— Лиза. И името на човека, който снощи беше тук, в магазина, е Ник Маккол. Повярвай ми — зная. Познавам Ник много добре.

Без значение дали реакцията й беше разумна, или не, Джордан усети, че настръхва от намека й.

— Щом познавате Ник толкова добре, защо ме питате дали нещата между нас са сериозни?

Лиза неловко помръдна и зае леко отбранителна позиция.

— Не съм го чувала от няколко седмици. Вчера го видях с колата, проследих го дотук и мислех, че ще го настигна в магазина. После ви видях двамата през вратата. Изглеждахте толкова уютно.

Очевидно шоуто на Ник и Джордан събираше зрители всеки ден.

— Мисля, че това е разговор, който трябва да водите с Ник, не с мен.

Тук Лиза се изсмя.

— Значи все пак не го познаваш толкова добре. Защото ако го познаваше, щеше да знаеш, че на Ник въпроси не му се задават. Това е част от неговата практика на необвързване. — Тя повдигна вежда. — Или все още не ти е изнесъл тази реч?

Когато чу думите на жената, Джордан я усети — болката на разочарование, толкова силна, че не можеше да не я признае. Ник не се обвързваше.

Това не би трябвало да означава нищо. Разбира се, не й беше изнесъл подобна реч — нямаше причина да го прави. Защото, точно както тя си мислеше, всяка връзка между тях беше въображаема.

С това наум тя успя да запази непринудеността си пред Лиза. Това беше нейният магазин и никой нямаше да я кара да изглежда като глупачка в него.

— Нали не очаквате да ви разкажа за какво си говорим с Ник? — попита тя хладнокръвно.

— О… разбирам. Още не си спала с него, нали? — Лиза се усмихна самодоволно. — Слушай, скъпа, не ми се ще да съм носителят на лошата новина, но скоро ще чуеш речта му — тъкмо преди да те изчука. Това е част от неговия кодекс или каквото и да е там. Повярвай ми, много жени са минали по този път с Ник.

Джордан се престори, че се замисля.

— Благодаря за съвета, Лиза. Всичко това е много информативно. Особено тайнствената част, в която ми разказа, че си проследила Ник, стояла си отвън и си ни гледала — Тя посочи към витрината с вината. — Хей, знаеш ли какво бих направила, ако издебна бившия си? Бих си наляла чаша сира. И си късметлийка, защото днес имаме разпродажба на червени вина…

От другата страна на улицата детективът на Меркс, човек на име Тенисън, замръзна с фотоапарата в ръце, когато вратата на „Дивайн Селърс“ се отвори. Оттам изхвърча брюнетката с клина, очевидно бясна. Тя пресече улицата и се отправи директно към колата, в която седеше той. Тенисън се притесни. Беше решил между другото да проследи Джордан Роудс, да види дали може да им подаде нещо. Каквото и да е. Защото след единайсет дни следене на Стентън не бяха успели да изровят нищо съществено за пред Екхарт. Вече беше запознат с режима на Стентън — човекът не излизаше за обяд от офиса преди един часа, което означаваше, че има много време за убиване. Отначало следенето на Джордан Роудс му изглеждаше не по-малко скучно от следенето на Стентън. Тенисън беше паркирал колата си от другата страна на улицата и през обектива на фотоапарата можеше да вижда през предните стъкла на магазина. Роудс често говореше по телефона, работеше на лаптопа и преподреждаше бутилките с вино. Наистина вълнуващо. Но тогава се появи брюнетката със смайващата фигура и нещата станаха интересни. Първоначално Тенисън беше предположил, че брюнетката е клиент, а доколкото можеше да каже през лещите на камерата, Джордан Роудс също смяташе така. Но после брюнетката каза нещо, което напрегна Роудс и Тенисън се взря по-внимателно. Нямаше представа какво си говорят, но езикът на телата им предвещаваше женски бой. После Роудс се усмихна, посочи към бутилките на бара и брюнетката изхвърча навън.

Тенисън бързо хвърли фотоапарата на мястото до него и го покри с раницата, пълна със снаксове, вода и цигари, които винаги държеше на ръка разстояние по време на наблюдение. Грабна мобилния си от таблото и се престори, че говори по телефона.

Брюнетката извади ключовете си, натисна копчето за отключване и светлините на колата пред него мигнаха. Засега не го беше забелязала. Тенисън наблюдаваше с крайчеца на окото си как измъква мобилния си от палтото и набира някакъв номер. Беше пушил преди няколко минути и беше отворил малко прозореца на колата да влезе свеж въздух. Така той беше в идеалната позиция да чуе края на разговора й, докато тя се приближаваше към колата. Звучеше сякаш оставя съобщение на нечия гласова поща.

„Здравей, Ник Маккол или как да кажа, Ник Стентън, който и да си днес — мислех, че не си се обаждал, защото имаш друга задача под прикритие, не защото си заврял оная си работа в някаква кльощава руса кучка. Май ми каза, че не става въпрос за друга жена? Предполагам, че си излъгал. И защо не съм изненадана? Нали с това си изкарваш хляба все пак — като лъжеш хората.“

Останалата част от тирадата на брюнетката заглъхна, когато тя се качи в колата. После тя затръшна шофьорската врата и всичко притихна.

Тенисън седеше в своята кола, все още с телефон в ръка. Леле майко.

След като брюнетката потегли, той на свой ред се обади.

— Меркс. Няма да повярваш. Мисля, че изрових нещо за Стентън. Искам, да кажа, мамка му, имам нещо. Трябва да направим още една проверка. Този път на името на Ник Маккол.