Джули Джеймс
Нещо като любов (24)

24

Ксандър мина през ВИП бара и вкара кода си за достъп в панела до вратата, която водеше към долното ниво. Докато слизаше по стълбите и вървеше към офиса, той си припомни събитията от преди две седмици — вечерта, в която така нареченият Ник Стентън, всъщност специален агент Ник Маккол, беше проникнал в сърцето на империята му. Той не беше глупак — знаеше много добре какво е търсил Маккол онази вечер — достъп до срещите му с Трилани. Ако не беше толкова прецакан, Ксандър сигурно щеше да се възхити от уменията на ФБР. Да използват Джордан Роудс — със или без нейното знание — и да влязат в офиса му в буквално единствената вечер, когато подобно действие беше възможно, изискваше внимателно и професионално планиране. А сега беше мъртвец.

Роберто Мартино щеше да го убие за това, че е пуснал ФБР — по невнимание или не.

Ето цената, която човек плащаше, че работи с него — грешките не се толерираха, когато ставаше въпрос за пари. Ксандър наивно беше предположил, че не може да допусне подобни грешки. Влезе в офиса си и седна на бюрото. Знаеше, че стаята без съмнение се подслушва и тежестта на ситуацията го смаза като удар с чук. Отпред го чакаха от ФБР и се готвеха да нахлуят, а зад него беше Роберто Мартино, готов да пререже гърлото му при първия признак за проблем. Той извади мобилния си и се обади на Трилани, знаейки, че ще се включи гласовата му поща. Чу сигнала.

— Карло — каза той с престорен, тих глас. — Не може да се срещнем утре. Имам стомашен грип или каквото и да е това, което витае навсякъде. Повярвай ми, не искаш да се доближаваш до него. Би трябвало да се оправя до следващата седмица — нека да се срещнем в четвъртък.

Ксандър затвори. Чухте ли това, ФБР задници?

Той не се сдържа и тихо прокара ръка под бюрото си в търсене на микрофони. Не откри нищо. Стана и отиде до лавиците с книги в другия край на офиса и внимателно ги прегледа. Пак нищо. Придвижи се към масичката за кафе и столовете в ъгъла на стаята и ги опипа. Пак се оказа с празни ръце. Ник Маккол очевидно знаеше къде да сложи микрофони, за да не ги намерят.

А стоеше и въпросът с Джордан.

Ксандър си спомняше много добре как го беше отделила от хората и го беше помолила да пийнат по чаша на терасата под предлог да обсадят касата „Петрус“, която щеше да се предложи на търг. Не му се щеше да вярва, че умишлено го е предала. Вероятно част от него просто не искаше да приеме факта, че е възможно толкова наивно да изпитва чувства към някой, който можеше да му забие нож в гърба.

Както беше казал на Меркс, искаше да знае какво знае Джордан. И ако се окажеше, че е замесена с ФБР, щеше да плати за предателството си.

От цялата объркана ситуация поне това можеше да контролира.

 

 

Джордан си тръгна от болницата малко след полунощ. Отиде да си вземе колата, но видя, че няма пазач. Имаше табела, която уведомяваше, че паркингът работи до единадесет вечерта — информация, която щеше да й е полезна преди час. Тя се върна в болницата, остави талона за паркиране в бюрото за обслужване на клиенти и си взе ключа оттам. Служителят я насочи към паркинга от другата страна на улицата.

— Пазачът оставя непотърсените коли на второ ниво — каза той.

Борейки се с ледения вятър, който идваше от езерото Мичиган, Джордан покорно пресече улицата. Когато стигна до асансьорите, видя, че всеки етаж е посветен на известен певец и негова песен, за да запомнят хората по-лесно къде са паркирали. Второ ниво, нейното, беше Франк Синатра. Пееше „Чикаго“ разбира се. В асансьора тя уморено облегна глава на стената.

Дълъг ден. Откачен ден. Първо неочакваното посещение на Лиза, после спорът с Ник, после не чак толкова лошите моменти с Ник, после намушкването (един вид) на брат й и освобождаването му от затвора. Определено беше готова да отиде в Напа. Когато асансьорът пристигна на нейния етаж, тя слезе и видя колата си. Спря се изненадана, когато забеляза Ник, облегнат на мазератито да я чака. Сърцето й прескочи.

Интересен факт, защото по принцип не беше от типа момичета, на които им прескачаха сърцата.

— Не очаквах да те видя тук — каза тя.

Той я гледаше как се приближава.

— Не можех да оставя така нещата между нас. Надявам се да не ме мислиш за чак такъв кретен.

Всъщност тя изобщо не го мислеше за кретен.

— Сигурно си замръзнал, докато си ме чакал — каза тя нежно.

Той посочи към колата си.

— Излязох преди около минута. Слязох от колата, когато чух асансьора да идва. Може ли да поговорим?

Джордан натисна копчето на дистанционното и фаровете на колата примигнаха.

— Седни. — Тя заобиколи и се пъхна на шофьорското място. Ник седна до нея, като дългите му крака и високо тяло запълниха цялото място.

Джордан запали двигателя и пусна реотаните на седалките — първо на неговата, после на нейната. Той изглеждаше едновременно развеселен и трогнат от жеста.

— Благодаря.

Около тях бликна топъл въздух. Джордан се намести в седалката и без да казва нищо, се наведе да го целуне. Дълга, дълбока целувка.

— Това е заради всичко, което направи за брат ми — каза тя, когато се отдръпна.

Очите му заблестяха като изумруди.

— Казах ти, че ще го измъкна от затвора. Просто трябваше малко изобретателност.

— Но не беше длъжен да му изпращаш дрехи. Това означаваше много за Кайл.

Ник прокара пръст по бузата й и с дрезгав глас каза:

— И двамата знаем, че не съм го направил заради него.

Тя го знаеше. Пъхна ръце в палтото му и се приближи повече до топлината, която струеше от тялото му.

— Е, кажете ми, Ник Маккол. Какво правим оттук нататък?

Ник си задаваше същия въпрос цяла вечер. Затова каза истината.

— Нямам представа. — Той повдигна брадичката й, защото искаше да я гледа в очите, докато й го казва. — Знаеш, че моята работа усложнява нещата. Видя сама. Сменям идентичност след идентичност — някои задачи траят седмици или месеци.

Джордан замълча.

— И?

Той вдигна глава. Не я слушаше.

— И… това доста усложнява нещата.

— Не, това го разбрах. Просто чакам останалата част. Според Лиза трябва да изнесеш цялата онази реч. Чувствам се малко пренебрегната.

Той я хвана за брадичката. Умница.

— Няма да чуеш речта, която всички слушат.

— О! — Усмихна се тя, изглеждайки изключително доволна. — Добре. Но това пак не ни казва оттук накъде.

Джордан се облегна и се загледа за известно време в него, сякаш се колебаеше за нещо.

— Утре заминавам за Напа, за уикенда. Може да дойдеш с мен. — Тя вдигна вежда. — Даже пасва на героя ти. Ник Стентън никога не би оставил приятелката си да отиде на такова романтично място сама.

Сега беше ред на Ник да замълчи. Не защото офертата му звучеше адски изкушаващо, а защото имаше нещо друго.

— Не зная какво точно ми предлагаш — каза той откровено.

Тя се замисли.

— Засега ти предлагам само да прекараш уикенда с мен в Напа.

Цял уикенд сам с нея. В хотелска стая. Господи, ставаше му само при мисълта.

— Човек би трябвало да е светец, че да не се изкуши от предложението, Роудс.

Усещайки колебанието му, Джордан сложи лакът върху патката италианска кожа на седалката.

— Аз съм голямо момиче, Ник. И съм напълно информирана за твоите „условия“ при връзките — може да считаш, че си ме предупредил. — Тя се усмихна палаво. — Честно казано, не мисля, че ще има значение. Има петдесет процента вероятност толкова да ме подразниш по време на пътуването, че после с радост да видя как си тръгваш.

Ник се засмя, закачи с пръст палтото й и я придърпа към себе си.

— А ако по някакво чудо не успея да те подразня?

Гласът й беше нисък и дрезгав, предусещайки целувката му.

— Тогава ще решим какво да правим като му дойде времето.

Нещо го стегна в гърдите. Ксандър Екхарт беше прав за едно — Джордан Роудс не беше в неговата категория. Господи, тя не попадаше в ничия категория. Ако той беше гореспоменатият светец, сигурно щеше да си тръгне, знаейки, че човек с професия като неговата не може да се забърква с жена като нея. Един светец също така щеше да знае, че каквото и да можеше да даде на Джордан, тя щеше да заслужава повече. Значи него трябваше да нарекат дявол, защото не можеше да си тръгне сега. Вместо това той сведе устни към нейните и дълго я целува. Нямаше нужда да бърза — от утре щеше да бъде негова за две нощи. И два дни. Възможностите…

— Трябва да спомена нещо — каза Джордан.

— Хм? — попита той разсеяно. Устата му се отдели от нейната, за да покрие с целувки шията й. По дяволите виното — тя му напомняше за най-мекия, най-силен бърбън, който беше опитвал. И определено го караше да пламти.

— За мен това е бизнес пътуване — продължи тя. — Ще се наложи да отидем на няколко дегустации на вино.

Ник изруга, без да отлепя устни от шията й.

— Знаех си, че ще има уловка.

Тя се засмя.

— Ще оцелееш. — Тя се отдръпна и вдигна глава — Може ли да те попитам нещо? Цяла вечер го мисля.

— Давай.

— Пучалски федерален ли е? И задачата му под прикритие е да е в затвора?

— Сложихме го в Изправителния център преди два месеца. Съкилийникът му е един от лидерите на една от южните банди — човек, когото считаме отговорен за поредица убийства. Надяваме се съквартирантът да се разбъбри и да започне да се хвали със своите така наречени постижения.

— Как го убеди да прободе брат ми? Горкият Пучалски. Вероятно е в изолационното заради цялата история.

Ник изсумтя.

— За да го сложим в точната килия, трябваше координация със затвора. Пазачите знаят кой е. Твоят приятел „Пучалски“ си е добре. Вероятно сега се мотае в офиса на дежурния, пие бира и гледа телевизия, докато другите смятат, че е в изолационното.

— Много съм впечатлена, че си уредил нещата — усмихна се хитро Джордан. — Разбираш ли, на моменти това, че си специален агент, е някак секси.

Ник се усмихна на себе си. Добре. Нека онзи смотаняк се опита да го надскочи.