Джули Джеймс
Нещо като любов (2)

2

Камбанката, закачена на входната врата на магазина за вино, звънна. Джордан Роудс излезе от задната стаичка, където се промъкваше, за да хапне обяда си набързо. Тя се усмихна на клиента.

— Пак вие.

Беше мъжът от миналата седмица, онзи, който беше погледнал скептично, когато му препоръча каберне от Южна Африка, което — ау! — беше с винтова капачка.

— Е, как ви хареса „Екселсиор“? — попита тя.

— Имате добра памет — отвърна той, впечатлен. — Бяхте права. Добро е. Особено за тази цена.

— Добро е за която и да е цена — каза Джордан. — Това, че се продава за по-малко от десет долара, си е направо обирджийство.

Мъжът се усмихна и сините му очи засияха. Беше облечен с късо морскосиньо палто и дънки, носеше скъпи кожени италиански мокасини — вероятно прекалено скъпи за петнайсетте до двайсет сантиметра сняг, който очакваха тази вечер. Светлокестенявата му коса беше разрошена от вятъра, който духаше навън.

— Убедихте ме. Запишете, че искам цяла каса. След няколко седмици организирам вечерно парти и „Екселсиор“ ще свърши чудесна работа. — Той свали кожените си ръкавици и ги остави на дългия плот от абаносово дърво, който играеше ролята и на бар. — Мисля да го комбинирам с агнешко бутче, вероятно подправено с черен пипер и семена от горчица, както и картофи с розмарин.

Джордан повдигна вежда. Човекът беше кулинар.

— Звучи вкусно. — „Екселсиор“ определено щеше да съответства на менюто, въпреки че тя лично би гласувала за по-непринудената философия на виното: „пий каквото искаш“, вместо да акцентира върху съчетаването с идеалната храна — факт, който постоянно скандализираше помощник-управителя на магазина Мартин. Той беше сертифициран сомелиер III-ти ранг и затова имаше определен възглед върху нещата, докато тя, от друга страна, беше собственик на магазина и затова смяташе, че виното трябва да е възможно най-леснодостъпно за клиента. Разбира се Джордан харесваше романтиката на виното — това беше една от основните причини да отвори своя магазин „Дивайн Селърс“. Но за нея виното беше и бизнес.

— Обзалагам се, че готвите — каза тя на мъжа с хубавата усмивка. И страхотна коса, отбеляза тя с одобрение. Хубава прическа, леко дълга коса. Носеше сив шал, небрежно заметнат около врата, който му придаваше непринудена изтънченост. Не прекалено суетен, но мъж, който ценеше хубавите неща в живота.

Той сви рамене.

— Разбирам от храна. Част от професията ми е.

— Нека позная. Главен готвач сте — каза Джордан.

— Кулинарен критик. В „Трибюн“.

Джордан изправи глава:

— Вие сте Кол Китридж.

Той изглеждаше доволен, че го е познала.

— Четете статиите ми.

Да, четеше ги, наред с много други, излизащи в Чикаго.

— От първата буква до последната. В този град има толкова много ресторанти, между които да избира човек, че е хубаво да чуе мнението на специалист.

Кол се облегна на бара.

— Специалист, хм… Поласкан съм, Джордан.

Така значи. Знаеше името й.

За жалост много хора знаеха името й. Покрай богатството на баща й и неотдавнашната издънка на брат й едва ли имаше човек, поне в Чикаго, който да не познава семейство Роудс. Тя не отговори веднага, а отиде зад плота и отвори лаптопа, който стоеше там.

— Значи каса „Екселсиор“. — Тя извади списъка с дистрибуторите. — Ще бъде в магазина следващата седмица.

— Има време. Сега ли да платя, или когато го взема? — попита Кол.

— Няма значение. Предполагам, че няма да се откажете. А пък сега зная и къде да ви намеря, решите ли да се измъкнете.

Да, май флиртуваше малко. Може би повече от малко. През последните няколко месеца, заради бъркотията с брат й, семейството й живееше под ярката светлина на прожекторите и честно казано, да излиза с някого беше последното, за което би се сетила. Но нещата започваха да се успокояват — доколкото нещата можеха да се уталожат, когато братът ти близнак е в затвора — и й беше приятно да флиртува. А щом обектът на въпросния флирт изглеждаше толкова елегантно и изтънчено и беше първокласен познавач на кухнята — толкова по-добре.

— Вероятно трябва да се измъкна, за да съм сигурен, че ще дойдете да ме потърсите — подразни я Кол.

И май не беше единствената, която флиртуваше. Той стоеше срещу нея, от другата страна на плота.

— След като четете статиите ми, предполагам, че се доверявате на мнението ми за ресторанти?

Джордан стрелна Кол с поглед иззад компютъра, докато приключваше с вкарването на поръчката му.

— Колкото бих се доверила на напълно непознат за каквото и да е, предполагам.

— Чудесно. Защото има един нов тайландски ресторант на улица „Кларк“, фантастичен е.

— Радвам се да го чуя. Ще трябва да отида някой път.

За първи път, откакто влезе в магазина, Кол изглеждаше разколебан.

— О. Исках да кажа, че предполагам — искате да отидем заедно.

Джордан се усмихна. Да, беше го разбрала. Но в главата й се включи предупредителна аларма, когато помисли пред колко ли още жени Кол Китридж е използвал репликата си „Доверявате ли се на мнението ми за ресторантите?“. Нямаше съмнение, че беше очарователен и любезен. Въпросът беше дали не е прекалено любезен. Тя се изправи иззад компютъра и подпря единия си хълбок на бара.

— Нека се разберем така, когато дойдете да вземете виното, може да ми разкажете повече за този нов ресторант.

Кол изглеждаше изненадан от това неприемане, но не непременно и отхвърляне.

— Добре. Уговорихме се.

— Бих казала по-скоро, че ще се разберем.

— Винаги ли сте толкова безпощадна с клиентите? — попита той.

— Само с онези, които искат да ме водят в нови тайландски ресторанти.

— Тогава следващия път ще предложа да отидем в италиански. — Кол с намигване грабна ръкавиците си от бара и излезе от магазина. Джордан го видя как минава пред прозорците и забеляза, че отново е завалял сняг. Не за първи път се радваше, че живее само на пет минути пеша от магазина. И че има хубави ботуши.

— Господи, мислех си, че никога няма да си тръгне — чу се глас зад нея.

Джордан се обърна и видя асистента си, Мартин, на няколко крачки от нея, близо до задния коридор. Той се приближи с каса вино зинфандел, която беше донесъл от избата. Остави бутилките на плота и отметна няколко непокорни червеникави къдрици, паднали върху очите му.

— Пфу. Стоях отзад и държах тази каса сякаш цяла вечност. Реших, че трябва да ви оставя насаме. Мисля, че когато дойде минатата седмица, те проверяваше, и май съм прав.

— Какво чу от разговора? — попита Джордан и започна да му помага да вади бутилките.

— Чух, че се казва Кол Китридж.

Разбира се, че Мартин беше обърнал внимание на това. Беше на двайсет и седем, беше чел повече от всеки друг, когото познаваше, и не се опитваше да крие факта, че е голям сноб, когато ставаше въпрос за храна и вино. Той знаеше всичко за виното и тя постепенно беше започнала да го харесва. Джордан не можеше да си представи да върти магазина без него.

— Покани ме в някакъв нов тайландски ресторант на улица „Кларк“ — каза тя.

Мартин веднага се впечатли.

— От две седмици се опитвам да направя резервация там.

Той подреди останалите бутилки на бара и остави празната каса на пода.

— Късметлийка. Ако започнеш да излизаш с Кол Китридж, ще можеш да ходиш в най-добрите ресторанти. Безплатно.

Джордан скромно замълча, а той взе две от бутилките и ги занесе в коша до входа на магазина.

— О, да — каза Мартин. — Все забравям, че си милиардерка. Предполагам не ти трябва помощ, за да ходиш, в ресторанти.

Тя го стрелна с поглед и взе други две бутилки.

— Не съм милиардерка.

Всеки път, когато ставаше въпрос за пари, се повтаряше едно и също. Но понеже харесваше Мартин, тя се примиряваше. С изключение на него и тесен кръг най-близки приятели обаче, като цяло, тя избягваше да обсъжда финанси. Не беше тайна: баща й беше богат. Добре, изключително богат, макар че тя не беше израснала с пари — те дойдоха в семейството по-късно. Историята на баща й — всъщност компютърен маниак като брат й — беше от онези истории за успех, които списанията „Форбс“ и „Нюзуик“ обичаха да слагат на корица: след като завършва Илинойския университет с магистърска степен по компютърни технологии, Грей Роудс постъпва във висшето бизнес училище „Келог“ към Северозападния университет. След това основава собствена компания в Чикаго, където разработва антивирусна програма и тя става световноизвестна. Две години след пускането й на пазара „Роудс антивирус“ защитава всеки трети компютър в Америка (статистика, която баща й държеше да включва във всяко интервю). Последвали и парите. Много пари.

Джордан знаеше, че всеки можеше да има определени свои виждания за начина й на живот, предвид финансовия успех на баща й. Някои от тези виждания биха били точни, други не съвсем. Баща й беше определил правилата в момента, в който направи първия си милион — основното правило беше Джордан и брат й Кайл сами да си пробият път в живота, така както той го беше направил. Като големи хора, те бяха абсолютно финансово независими от баща си и не можеха да си представят нещата по друг начин. От друга страна, баща им беше известен с екстравагантните си подаръци, особено след като майка им почина преди девет години. Да вземем например колата „Мазерати Куатропорте“, която стоеше в гаража на Джордан. Не беше обичайният подарък, който човек получава след завършването на висше бизнес училище.

— И преди сме водили този разговор, Мартин. Това са парите на баща ми, не моите. — Джордан избърса ръце с кърпата, която държаха под плота, за да свалят праха от бутилките. Тя посочи към магазина.

— Това е мое. — В гласа й имаше очевидна гордост. Тя бе едноличен собственик на „Дивайн Селърс“ и бизнесът й вървеше добре. Наистина добре, всъщност — определено по-добре, отколкото бе заложила в десетгодишния си план. Разбира се, беше далеч от 1,2-та милиарда, които баща й вероятно имаше (тя никога не потвърждаваше подробности за парите му), но се справяше добре според своите виждания. Изкарваше достатъчно, за да плаща за къща от над триста и седемдесет квадратни метра в луксозната част на квартал „Линкълн Парк“ да ползва хубави хотели, когато пътува, и да й остават доста пари за страхотни обувки. Една жена не би могла да иска повече.

— Вероятно. Но въпреки това можеш да отидеш в който си поискаш ресторант — подчерта Мартин.

— Това по принцип е вярно. Макар че ми се налага да плащам, ако от това ще се почувстваш по-добре.

Мартин подсмръкна.

— Малко. Е, ще приемеш ли?

— Дали ще приема какво? — попита Джордан.

— Предложението на Кол Китридж.

— Мисля по въпроса.

Наистина, имаше малко излишък от любезност, за който трябваше да помисли. Но пък, от друга страна, човекът си падаше по храната и виното, а и готвеше. Един ренесансов човек всъщност.

— Мисля, че трябва да повъртиш Китридж известно време — разсъждаваше на глас Мартин. — Карай го да идва тук, така че да купи още няколко каси вино, преди да се обвържеш.

— Страхотна идея. Може даже да почнем да раздаваме абонаментни карти — предложи Джордан. — Нещо от сорта на: „Печелите среща със собственичката след шест покупки“.

— Забелязвам известен сарказъм — каза Мартин. — Което е лошо, защото идеята с картите си я бива.

— Винаги можем да те пласираме като сводник за награда.

Мартин въздъхна и облегна стройната си фигура на бара. Днес беше избрал да носи червена вратовръзка, която според Джордан приятно допълваше тъмнокафявото му сако от туид.

— За жалост ме подценяват — каза той, примирен със съдбата си. — Леко младо пино в свят на силни, подчертани кабернета.

Джордан съчувствено положи ръка на рамото му.

— Вероятно още не ти е дошло времето. Може би все още отлежаваш на полицата и чакаш да узрееш до пълния си потенциал.

Мартин се замисли.

— Значи казваш, че съм като „Палмайер Сонома Къуст Пино“.

Разбира се, точно това имаше предвид тя.

— Да Това си ти.

— Възлагат големи очаквания на „Палмайер“, нали знаеш.

Джордан се усмихна.

— Тогава май всички трябва да внимаваме.

Мисълта изглежда ободри Мартин. Възвърнал доброто си настроение, той се запъти към избата за още една каса зинфандел, а Джордан се върна в задната стаичка да довърши обяда си. Минаваше три, което означаваше, че ако не хапне сега, няма да има друга възможност до затварянето на магазина в девет. Съвсем скоро потокът от клиенти щеше да се увеличи.

Виното вървеше — беше една от малкото индустрии, която продължаваше да е във възход въпреки икономическия спад. Но Джордан предпочиташе да мисли, че успехът на магазина й се основава на нещо повече от тенденция. Месеци наред беше търсила подходящото място: на централна улица, където минават много хора и да бъде достатъчно голямо, че да се съберат няколко маси и стола, освен витрините, които щяха да им трябват за виното. С топлите си тонове и тухлени стени магазинът създаваше уют, който привличаше клиентите и канеше да поостанат. Към момента най-разумното бизнес решение, което беше взела, бе да кандидатства за разрешително за сервиране на алкохол, което им позволяваше да поднасят вино в магазина. Беше разположила високи маси и столове покрай витрините и бе поставила няколко допълнителни маси в уютни кътчета между кошовете с вино. Около пет часа мястото започваше да се пълни с клиенти, които купуваха вино на чаши и си водеха записки за бутилките, които ще си купят на тръгване.

Днес обаче денят не беше такъв. Отвън продължаваше да вали силно. Към седем часа метеоролозите промениха прогнозата и сега предсказваха снежни натрупвания от около двайсет — двайсет и пет сантиметра. Хората си стояха вкъщи в очакване на бурята. Тази вечер Джордан имаше резервация за дегустация в магазина, но хората се обадиха да отложат събитието. Мартин пътуваше от по-далече и затова тя го изпрати да си ходи по-рано. В седем и половина започна да затваря магазина, като си мислеше, че е малко вероятно да дойде някой клиент.

Когато приключи с витрините, Джордан отиде в задната стаичка да спре музиката. В магазина стана зловещо тихо и празно без еклектичния микс от Били Холидей, Дъ Шинс и Нора Джоунс, които бе подбрала за фон на днешния ден. Тя грабна зимните си ботуши от иззад вратата и тъкмо седна на бюрото да се преобуе, когато камбанката на входната врата дрънна.

Клиент. Изненадващо.

Тя стана и излезе от задната стаичка, като си мислеше, че човекът трябва наистина да е закъсал, щом идва в това време.

— Имате късмет. Тъкмо щях да затварям ма…

Думите й увиснаха и тя се спря при вида на двамата мъже, които стояха до входа. Поради някаква причина тя усети как настръхва. Вероятно заради мъжа, който стоеше по-близо до вратата. Погледът й веднага се спря на него — не приличаше на обичаен клиент. Имаше кестенява коса, ъгловата челюст и небрежен вид — приличаше на мрачно, лошо момче. Беше висок и носеше черно вълнено палто върху изглежда добре сложена фигура. Не беше от типа, който носеше италиански мокасини. За разлика от Кол Китридж този мъж изглеждаше добре по един груб, мъжки начин. Имаше нещо малко… по-сурово в него. С изключение на очите. Зелени като изумруди, те се открояваха на фона на тъмната коса и набола брада, докато я изучаваха съсредоточено.

Той пристъпи напред. Джордан отстъпи назад.

В ъгълчетата на устните му играеше усмивка, сякаш намираше това за забавно. Джордан се зачуди колко бързо може да стигне до паникбутона под бара.

Русият, онзи с очилата и тренчкот от камилска вълна, прочисти гърло.

— Вие ли сте Джордан Роудс?

Тя се зачуди дали да отговори на въпроса. Но русият изглеждаше по-надежден от мургавия.

— Да.

Той извади значка от сакото си.

— Агент Сет Хъксли, агент Ник Маккол. От ФБР сме.

Това я хвана неподготвена. От ФБР? За последно бе виждала човек от ФБР при призоваването на Кайл в съда.

— Бихме искали да обсъдим с вас нещо, касаещо брат ви — продължи русият. Изглеждаше много сериозен относно това, което имаше да й казва.

Стомахът на Джордан се сви на възел, но тя се овладя. Засега.

— Кайл ли е пострадал? — попита рязко.

За четирите месеца, които брат й беше прекарал в затвора, вече имаше няколко сбивания. Очевидно някои от затворниците в Общинския изправителен център си мислеха, че богатият компютърен маниак е лесна мишена. По време на посещенията, когато тя го разпитваше за сбиванията, Кайл я уверяваше, че може да се грижи за себе си. Но откакто започна да излежава присъдата си, тя непрекъснато се тревожеше, че ще й се обадят и ще й кажат нещо лошо. А щом ФБР изпращаше двама агенти в снежната виелица, каквото и да имаха да й казват, не можеше да е добро.

Тъмнокосият се обади за първи път. Гласът му беше нисък, но по-мек, отколкото Джордан очакваше.

— Брат ви е добре. Доколкото знаем.

Джордан вирна глава. Това беше странно изказване.

— Доколкото знаете? Това звучи сякаш е изчезнал или нещо подобно.

Тя млъкна и скръсти ръце на гърдите си. О… не.

— Не ми казвайте, че е избягал.

Кайл не можеше да постъпи толкова глупаво. Е, добре, веднъж го беше направил, беше постъпил така, че да се окаже в затвора, но нямаше да го повтори. Затова беше пледирал виновен, вместо да ходи на процес. Искаше да признае грешката си и да поеме последиците. Тя познаваше брат си по-добре от всеки друг. Истина е, беше гений в технологиите и ако някой от съкилийниците му имаше достъп до компютър, вероятно той можеше да качи някакъв код или вирус, или нещо подобно, което да отключи вратите на килиите и да освободи всички затворници. Но Кайл не би го направил, надяваше се тя.

— Избягал? Това е интересно изказване. — Агент Маккол я погледна — Има ли нещо, което искате да споделите с нас, госпожице Роудс?

Нещо в този специален агент не й харесваше. Имаше чувството, че е изправена пред противник с „кралска кента“ в игра на покер, която тя не осъзнава, че играе. А в момента хич не й беше до игри с ФБР. Пък и по принцип. Бяха дали на брат й най-тежката присъда според закона, бяха го затворили в изправителен център и се отнасяха с него сякаш беше заплаха за обществото за нещо, което, според нейното определено предубедено мнение, беше просто наистина лоша грешка при положение че нямаше никакво криминално досие. Не беше убил човек, за бога, беше създал само малко паника и неудобство. За около петдесет милиона души.

— Казахте, че става въпрос за брат ми. Как мога да ви помогна, агент Маккол? — попита тя хладно.

— За съжаление нямам право да ви разкажа подробностите тук. Агент Хъксли и аз бихме предпочели да продължим този разговор насаме. В офиса на ФБР.

И тя би предпочела да не казва абсолютно нищо пред ФБР, стига да не размахваха историята с брат й. Тя посочи към празния магазин.

— Сигурна съм, че каквото и да имате да казвате, шардонетата ще го запазят в тайна.

— Никога не бих се доверил на шардоне — каза агент Маккол.

— Аз пък на ФБР.

Думите увиснаха във въздуха между тях. Равен резултат. Агент Хъксли се намеси.

— Разбирам колебанието ви, госпожице Роудс, но както посочи агент Маккол, въпросът е поверителен. Отпред ни чака кола и бихме оценили, ако дойдете с нас в офиса на ФБР С радост ще ви обясним всичко там.

Тя се замисли.

— Добре. Ще се обадя на адвоката си и ще го помоля да дойде.

Агент Маккол поклати глава.

— Без адвокати, госпожице Роудс. Само вие.

Лицето на Джордан остана безизразно, но вътрешно раздразнението й растеше. Освен факта, че по принцип не харесваше ФБР заради начина, по който се отнесоха с брат й, тук имаше и елемент на гордост. Бяха дошли в магазина й и този Ник Маккол смяташе, че тя ще скочи само защото той е казал.

Вместо това, тя запази самообладание.

— Ще трябва да се постараете повече, агент Маккол. Издирили сте ме в снежната виелица, което означава, че ще искате нещо от мен. Без да ми кажете за какво става въпрос, няма да получите нищо от мен.

Той изглежда обмисляше възможните варианти. Джордан остана с ясното впечатление, че един от тези варианти включваше да я метне на рамо и да измъкне задника й през магазина на такъв човек приличаше.

Вместо това той се отдръпна от бара и пристъпи към нея. Изгледа я отгоре, без изумрудените му очи да мигнат.

— Не искате ли да видите брат си на свобода, госпожице Роудс?

Изумена от предложението, Джордан внимателно го погледна в очите. Търсеше знак за измама или мошеничество, макар да подозираше, че няма да види нищо в очите на Ник Маккол, ако той не го пожелаеше.

Можеше да повярва сляпо. Зачуди се дали да го направи.

— Ще си взема палтото.