Джули Джеймс
Нещо като любов (16)

16

След вълнуващия уикенд на Джордан й беше странно да се върне към нормалния си ритъм. Целия понеделник в магазина тя очакваше да се случи нещо, да изскочи някакъв проблем: Ксандър е открил подслушвателните устройства; Меркс се е досетил за истинската идентичност на Ник; ФБР, поради някаква причина, са решили да прекъснат цялата операция. Нищо подобно не се случи.

До вторник вечерта можеше да се каже, че напълно се беше върнала към нормалния си режим. С едно важно допълнение: Ник й се обаждаше всяка вечер в девет и половина, когато тя се прибираше от „Дивайн Селърс“. От него разбра, че Ксандър и Трилани са се срещнали тази сутрин. Това означаваше, първо и преди всичко, че Ксандър засега не подозира нищо и второ, че ФБР е на път да получи доказателствата, необходими за арестите.

— Ако нещата вървят така, скоро ще се отървеш от мен — подразни я Ник. После, за трета поредна вечер я попита дали е забелязала нещо необичайно през деня.

— Все това ме питаш — каза Джордан. — Повярвай ми, ще бъдеш първият, на когото ще се обадя, ако има нещо странно. Нямам амбиции да изляза герой във всичко това.

— Само те наглеждам, Роудс.

На следващия ден Джордан се пребори с трафика в центъра и отново се отправи към затвора. Дотук с надеждите отминалата седмица да съм приключила е посещенията, помисли си тя, докато се возеше в асансьора.

С брат й седнаха на обичайната маса точно пред мръсния, брониран прозорец, покрит с метални решетки. Винаги сядаха на най-доброто място в помещението.

Той я атакува веднага.

— Кой е висок, мургав и сдържан?

Джордан зяпна.

— Я стига! Четеш рубриката „Чуто и видяно“?

Кайл посочи към решетките.

— Какво друго да правя на това място?

— Да се покаеш. Да разсъждаваш върху прегрешенията си. Да поправиш криминалния си ум.

— Избягваш въпроса.

Да, избягваше го. Защото брат й беше номер две в списъка й с хора, които наистина, наистина не искаше да лъже. Нареждаше се веднага след баща й.

— Нищо особено. Просто един тип, когото заведох на партито на Ксандър. — Който да, беше висок, мургав и сдържан. Според слуховете. И който от време на време я караше да се усмихне, когато не беше зает с това да й лази по нервите. Като сърбеж, който не може да почеше. Или като кърлеж.

— За пет хиляди долара на човек, съмнявам се, че е „просто един тип“ — каза Кайл.

Неочаквано приятелят им Пучалски, затворникът с татуираната черна змия, се оказа до тяхната маса.

— Е, кой е този висок, мургав, сдържан идиот? — попита той Джордан, очевидно обиден.

Джордан протегна ръце.

— Не, наистина, всички тук ли четат клюкарските рубрики?

Пучалски посочи към Кайл.

— Взех я от Сойер, Докато четеше финансовата страница. Трябва да съм в час със събитията — намигна той. — Няма да съм тук завинаги, нали разбирате.

— Ще бъдеш, ако не си затвориш устата и не започнеш да спазваш правилата, Пучалски — предупреди го един от минаващите пазачи.

Затворникът офейка.

Кайл започна оттам, докъдето бяха стигнали.

— Е, сега голямата тайна е наяве.

Джордан погледна свирепо брат си, който очевидно беше решил да я дразни повече от обикновено по въпроса.

— Да, вярно е, имах, среща. Оо, голям шок. — После се сети нещо. — Татко видял ли е клюкарската рубрика?

— Нищо не спомена, когато дойде при мен в понеделник. Съмнявам се, че чете „Чуто и видяно“. — Кайл се разположи в стола и замислено потри лице. — Ситуацията е интересна, Джордо… защо ти е да криеш тази история? Ще ми трябва някакъв приход, когато изляза от това място, а чувам, че този твой винарски бизнес наистина върви добре.

— Я се стегни. Длъжник си ми.

Кайл се изправи възмутен.

— За какво?

Джордан скръсти ръце на масата.

— Втората година в университета. Взе колата на мама от гаража посред нощ, без да имаш книжка, за да ходиш при Аманда Карол. Татко помисли, че е чул шум, когато ти се опита да се промъкнеш незабелязано на връщане, и аз го разсеях, като му казах, че съм видяла непознат в задния двор. Докато той гледаше през прозореца на стаята ми, ти се промъкна и каза: „Задължен съм ти“. Е, сега искам да ми се издължиш.

— Това беше преди седемнайсет години — каза Кайл. — Сигурен съм, че има срок на давност.

— Не си спомням тогава да споменаваше за опровержения, срокове на давност или протести.

— Не бях пълнолетен. Договорът не е валиден.

— Ако не искаш да си поемеш задълженията, това е друг въпрос. — Джордан изчака, знаейки, че го е притиснала. Въпреки впечатлението, което създаваше оранжевия гащеризон, брат й беше честен. И винаги държеше на думата си.

— Добре — измърмори той. — Най-сетне откривам нещо мътно по твой адрес, госпожице Съвършенство, за първи път от трийсет и три години, и не мога да го използвам. — Той се усмихна. — Хубаво беше онова отиване при Аманда Карол, струваше си, иначе много щях да се ядосам.

Джордан направи физиономия. Твърде много информация.

— Едва ли съм съвършена. Просто успявам да се измъкна, за разлика от теб. — Тя се огледа. — Може би трябваше да ти дам един-два съвета.

— Чудесно.

— Мога с месеци да пиша за това — каза Джордан. — Май е добре да го направя, докато още… ми е прясно в главата.

Леле. Трябваше да внимава — за малко щеше да се изпусне.

— Тръгна да казваш нещо друго — погледна я Кайл подозрително.

Наистина, тя беше най-лошият таен агент.

В четвъртък обаче кратката почивка на Джордан свърши. В магазина организираха парти „Избери си“ за членовете на клуба и беше пълно с клиенти.

Робърт и Андреа, двамата асистенти, посрещаха потока от хора, докато Мартин и Джордан работеха зад бара и из помещението, наливаха и разказваха на хората за вината, които бяха отворили за вечерта. Когато най-сетне затвориха магазина в девет и половина, половин час след обичайното време, Джордан беше изтощена, но доволна. Продажбите от дегустациите бяха добри — знаеше се, че един от най-подходящите моменти да се продава вино на хората беше след като вече са си пийнали няколко чаши.

Подреждаха магазина — Мартин чистеше, Джордан събираше касовите бележки, а Андреа сушеше чашите, след като Робърт ги измиеше, — когато Джордан чу мобилния си да звъни. Отидел задната стаичка и го взе.

— Защо не си вдигаш телефона? — упрекна я Ник, когато тя вдигна. — Цяла вечер се опитвам да се свържа с теб.

— До преди няколко минути в магазина ми имаш шейсет човека. Не съм го чула да звъни, а и да бях, нямаше да мога да вдигна.

— С колата съм на две минути от магазина. Когато дойда, ще си поговорим за отношението към мобилния ти.

— Не, почакай. — Джордан затвори вратата, за да не я чуят останалите. — Виж, Ник, скапана съм. Имахме парти тази вечер, в магазина има трима служители, а аз нямам енергия да разигравам пред тях цялата сцена, че сме гаджета. Освен това звучиш така, сякаш, изгаряш от желание да ме нахокаш, а предвид колко обичам да ми четат лекции след дълъг работен ден, чудя се дали не може да го отложим за друг път. Като например за никога.

Ник замълча. Когато най-сетне отговори, в гласа му имаше нотка съмнение.

— Какво е това парти „Избери си“? Звучи повърхностно. Изглежда като събитие, което гаджето ми не трябва да посещава.

— Става въпрос за парти, на което членовете на клуба си избират свое вино. Не хора.

Той изглежда се успокои малко.

— Хмм. Стига никой да не си пуска ключовете в аквариум^[1] или нещо подобно.

Джордан се усмихна.

— Това е от 70-те. Мисля, че сега се пускат часовници, не ключове.

— Не ми се ще да знам откъде го знаеш. — Ник замълча. — Наистина, откъде знаеш?

— Видях го в шоуто на Опра. — Джордан седна зад бюрото си. — И какво всъщност е спешното в случая? Предполагам, че има нещо, щом цяла вечер си се опитвал да се свържеш с мен.

— Цял ден ме следят.

Тя стана сериозна.

— Мислиш ли, че имаме проблем?

— Не, всъщност мисля, че това е добър знак — каза Ник. — Детективът на Екхарт сигурно е отчаян, понеже не може да изрови нищо за мен. Но при положение че ни следи, трябва да направим така, че всичко да изглежда тип-топ.

— И това означава…?

— Че аз и ти ще имаме още една среща. Утре започва уикендът. Ник Стентън те харесва толкова много, че би искал да те види пак. Скоро.

— Ник Стентън не е традиционалист по отношение на връзките. Мисля, че харесвам този тип. Изчакай секунда и ще видя какво мога да направя. — Джордан провери календара на телефона си. — Какво ще кажеш за обяд в неделя? Обикновено имам половин час почивка, след като Мартин застъпи.

Ник се обиди.

— Опитваш се да ми пробуташ среща в неделя на обяд? Това е възможно най-непрестижното време за среща, тогава определят срещи на неудачниците. Искам среща в петък или събота вечер. Точка.

Великият Магьосник от Оз беше проговорил.

— Съжалявам, но този петък ще вечерям с баща ми. А както вече знаеш, в събота имам среща с приятелите — каза Джордан. — Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, мога да те вредя за неделя вечер, когато магазинът затвори.

— Има човек, който през последните осем часа следи всеки мой ход, Джордан. Той ще се чуди какво става, когато Ник Стентън, за когото всички знаят, че има приятелка и нормален живот, си остане вкъщи в петък и събота вечер. ФБР не са ми изфабрикували и приятели, като част от тази операция. Освен фиктивната ми къща и фиктивния ми офис, няма особено много места, на които да ходя, защото не мога да рискувам някой да ме познае. Ти си онази част от задачата, която прави всичко да изглежда нормално. Значи или трябва да вечерям с теб и баща ти в петък, или с приятелите ти в събота. Избирай.

Джордан прехапа езика си, знаейки, че е поне отчасти прав. Но все пак за измислено гадже нареждаше прекалено много.

— Добре. Може да ме вземеш в събота и ще те заведа на вечеря с приятелите ми. Ще им кажа, че работната ти среща е отменена или нещо от сорта.

— Виждаш ли? Толкова ли беше трудно?

Да, защото сега тя трябваше да лъже още трима души, за които беше загрижена, но за това щеше да се тревожи по-късно.

— Просто ела вкъщи в седем.

Ник продължи да кара към дома си и няколко минути след като приключи разговора с Джордан, мобилният му отново звънна.

Видя, че е Хъксли — Дейвис го беше назначил като свръзка за услугата, за която Ник го беше помолил. Най-сетне. Ник чакаше това обаждане цял ден.

— Мислех си, че вече си забравил номера ми — каза той, когато вдигна телефона.

— Съжалявам за забавянето — каза Хъксли. — Предвид обстоятелствата не е лесно да се стигне до Григс. — Така беше.

— Е, какво мисли той за ситуацията? — попита Ник.

— Че Кайл Роудс не е особено популярен сред някои от затворниците. Вече се е забъркал в няколко сбивания. Изглежда не той е подстрекателят, но въпреки това пазачите са започнали да му налагат дисциплинарни наказания. Вероятно с надеждата да успокоят всеки, който си мисли, че имат специално отношение към него заради парите.

За първи път Ник съчувстваше на Кайл Роудс. Да бъде обвинен за съзнателно извършено престъпление беше едно, но да го хвърлят в изолационното просто защото се защитава, беше друго.

— Но Григс ще го наглежда, нали?

— Ще опита. Каза да те предупредя обаче, че едва ли ще може да направи много. Очевидно Роудс не помага особено — защитава се, когато го заплашат, а Григс казва, че е много вероятно да нарани някого по време на бой. И в двата случая ситуацията не е добра.

— Така е. — Не на такъв доклад се надяваше Ник. — Кайл Роудс е като бомба със задействан механизъм.

— И ако избухне, Джордан Роудс ще се оттегли от сделката — каза Хъксли. — Имаш ли идеи как да го държим под контрол?

— Винаги имам идеи, Хъксли. Скоро ще се чуем пак.