Джули Джеймс
Нещо като любов (11)

11

Джордан видя Ксандър да се изкачва по стъклените стълби и извика след него.

— Ксандър, почакай.

Той се обърна.

— Джордан. Забавляваш ли се?

— На твое парти? Винаги. — Тя спря на стъпалата под него и посочи към чашата си. — Фантастично между другото. Харесват ми всички вина, които си избрал за тази вечер. Обърнах внимание на онези, които ти препоръча миналата година. Поласкана съм. И като говорим за забележителни вина, има още нещо, което може да те заинтересува…

— И какво е то?

Джордан се изкачи по стъпалата и застана до него.

— „Шато Петрус“ 2000-а.

Погледът на Ксандър светна.

— Кажи ми повече.

— Една каса отива на търг през „Сотбис“.

— Къде и кога?

В Хонконг, през април, но тя не му го каза веднага. Щеше да се прави на потайна, макар да не искаше. Изглежда обаче това беше най-лесният начин да се увери, че Ксандър няма да се изпречи на пътя на Ник. Пое си дълбоко дъх и продължи.

— Нека изпием по чаша на терасата и ще ти разкажа всичко.

Издъни се. Гласът й прозвуча твърде високо, а думите — твърде бързо. Въпреки това външно запази спокойствие и изчака Ксандър да обмисли предложението й. Стори й се, че това продължи цяла вечност. Най-накрая той наклони чаша към нейната.

— Какво чакаме?

Той й направи знак да мине пред него. Когато застана с гръб към Ксандър, Джордан най-после задиша отново, чудейки се как хората издържаха работата под прикритие. Бяха изминали трийсет минути от първата й — и последна — задача и тя почти се беше изприщила. Трябваше да е по-спокойна, особено след като отидат на терасата. За добро или зло сега трябваше да действа сама.

Ник изчака пет минути, след като Джордан се качи. Той учтиво слушаше гостите наоколо и се опитваше да привлича възможно най-малко внимание към себе си, докато те обсъждаха танини, нюанси, структури и всичките му там глупости, които не задържаха вниманието му и наполовина колкото Джордан, когато говореше за вино. След като изпи чашата си „Шато някаква френска глупост“, той попита Рейф къде са тоалетните.

— Надолу по коридора вдясно — каза Рейф.

Разбира се, Ник вече го знаеше. Той се извини и излезе. Мина покрай тоалетните и продължи да върви към стълбите. Ако някой го забележеше, можеше да мине за гост, който след няколко чаши се е изгубил в подобния на пещера долен етаж.

Ник спря от другата страна на стълбите в края на коридора, който водеше към офиса на Ксандър. Доволен, че наоколо няма никой, той продължи. Първата врата вляво беше склад, следващата вдясно — голямо комунално помещение, където се намираха отоплителната и охладителната системи на сградата. Когато стигна до последната врата, той хвана дръжката и я завъртя. Беше заключена.

Очакваше го, но все пак трябваше да провери. Бръкна под сакото и ризата си в малка торбичка, която беше прикрепил към хълбока си, и измъкна комплект шперцове. Една от положителните страни да се прави на престъпник в продължение на шест месеца беше, че беше усъвършенствал определени незаконни умения и се съмняваше, че простата брава на Екхарт ще представлява проблем за него. Внимавайки да не остави следи от вмешателство, той завъртя с лек натиск плосък, тънък и усукан инструмент в бравата. След това използва шперц, с който изтегли един по един щифтовете. Когато издърпа и последния щифт, завъртя усукания инструмент като ключ.

Voila.

Ник влезе в офиса. Затвори вратата след себе си и я заключи. После бръкна във вътрешния си джоб и сложи малък приемник в дясното си ухо.

— Джак, вътре съм.

Гласът на Пелъс се чу ясно.

— Изглежда с Екхарт добре се разбирате.

Поне знаеше, че микрофонът, който беше пристегнал към гърдите си и беше включен, откакто с Джордан пристигнаха на партито, работеше.

— Екхарт е късметлия, че съм такъв джентълмен тази вечер. Иначе щях да се изкуша да метна палтото си върху главата му, да го хвърля в микробуса и да му покажа какво се случва с хората, които много си отварят устата пред агенти от ФБР.

— А хората казват, че аз съм имал тъмна страна — каза Джак. — Поне научаваш това-онова за виното. Добре е да чуя, че полагаш такова усилие да се усъвършенстваш.

— Знае ли федералният прокурор колко обичаш да прекарваш събота вечер в подслушване на частни разговори? — попита Ник.

— Федералният прокурор знае как точно обичам да прекарвам събота вечер.

Ник се усмихна. После огледа стаята и се захвана за работа. Офисът на Екхарт изглеждаше точно така, както го беше описала Джордан: огромно бюро от махагон, две стени с вградена библиотека, шкаф в един от ъглите на стаята (той го провери — заключен) и две кожени кресла, разположени до масичка за кафе. Пет подслушвателни устройства щяха да покрият мястото.

Той премести поглед върху двата контакта, разположени ниско на стените, които веднага се виждаха и стъкления полилей на тавана в центъра на стаята. Страхотни места, от които да започне. Още един „бръмбар“ под масичката за кафе, а последният щеше да прикрепи под бюрото на Ксандър и щяха да бъдат готови.

Ник извади малка отвертка от комплекта с шперцовете.

— Готови ли сте, момчета?

— Готови — каза Джак. — Веднага щом сложиш първото устройство ще проверим звука.

Преди две вечери, след като „Бордо“ беше затворил, Ривс и Дженсън, техническите специалисти, които бяха в микробуса с Джак, бяха прикрепили малък радиоприемник с антена към един от климатиците от външната страна на сградата. Приемникът щеше да предаде сигналът от „бръмбарите“ в офиса на Екхарт в радиус от няколко пресечки, което им позволяваше да паркират микробуса с оборудването за наблюдение далеч от ресторанта, без да бият на очи.

Ник извади първия „бръмбар“ от джоба си, готов да започне играта…

— Агент Симс на линия ли е?

— Тук съм — прошепна агент Симс, барманката, която работеше във ВИП залата.

— Виждам Екхарт и Роудс. Тъкмо се качиха горе.

— Защо не съм свързан с микрофона на Джордан, Джак? — попита Ник нетърпеливо. Искаше да е сигурен, че чува разговора й с Ксандър. И заради задачата, и просто… защото.

— Работим по въпроса — каза Джак. — Работим с осем различни честоти между микрофоните по вас тримата и „бръмбарите“. Добре, Ривс казва, че вече трябва да можеш да чуваш Джордан и Екхарт.

 

 

— Е, как разбра за търга? — попита Ксандър докато минаваха през ВИП залата. — Не съм чул нищо за продажбата на каса „Петрус“ 2000-а.

— Имам си начини — каза Джордан тайнствено.

Всъщност не беше толкова мистериозно — неин приятел от университета работеше във винарския отдел на „Сотбис“ и често я уведомяваше предварително за скъпите вина, преди да влязат в каталога им.

Спряха до бара с напитките.

— Какво бихте желали, господин Екхарт? — попита червенокосата барманка. Очите й за миг се спряха на Джордан.

Ксандър посочи към Джордан да поръча първа.

— Какво да бъде?

— Труден избор. Знаеш, че харесвам и „Вайнярд 29“, и „Куинтеса“.

— Затвори очи. Ще те изненадам — каза той.

Джордан се зачуди как ли щеше да реагира в тази ситуация, ако не участваше в тайната операция на ФБР. На партито беше дошла с друг, а Ксандър очевидно флиртуваше с нея. В крайна сметка, осъзна тя, не разполагаше с лукса да реагира както иска. Сега целта й беше да занимава Ксандър, затова внимателно затвори очи. Чу как Ксандър прошепна нещо на барманката.

— Това ще бъде някакъв номер, нали? Ще ми налеете чаша вино за десет долара, за да видите дали мога да направя разлика — каза Джордан.

— Нима бих поднесъл вино за десет долара — присмя се Ксандър. — Добре, сега можеш да отвориш очи.

Тя го направи и видя, че Ксандър държи две чаши червено вино.

— Да вървим? — попита той с кимване към терасата.

Неколцина от гостите ги изгледаха любопитно, докато си проправяха път през ВИП залата и големия салон. Веднага щом се оказаха на терасата, Джордан усети прилива на по-хладен въздух, който докосна голите й рамене.

— Насам — каза Ксандър и я поведе към една от топлинните лампи на балкона, който гледаше към река Чикаго. Всички останали гости бяха вътре и Джордан се зачуди дали някой ги вижда. За нея беше успокоителен фактът, че поне Ник я чуваше.

Ксандър й подаде една от чашите.

— Честит Свети Валентин. — Той чукна чашата си в нейната.

— Благодаря. — Джордан отпи от виното с вкус на тъмни червени плодове, розови листчета, шоколад и чили на прах.

— „Вайнярд 29“.

— Добра си — каза Ксандър.

— Едно от любимите ми е. Трябваше вече да съм го познала.

— Колко човека знаят достатъчно за виното, за да го оценят? — Ксандър се облегна на парапета и протегна ръка към нея. — Всъщност мисля, че по-добрият въпрос е колко човека могат изобщо да си позволят това вино, че да знаят колко е добро? Ние с теб си приличаме в толкова много неща, Джордан.

Хмм… не в чак толкова. Първо, тя по принцип не контактуваше с престъпници. Като изключим брат й. Второ, обикновено избягваше да бъде сноб, черта на характера, за която Ксандър не се безпокоеше особено.

Сменяйки темата, тя погледна към водата и нощния силует на Чикаго.

— Гледката оттук е страхотна.

Ксандър се приближи по-близо до нея и задържа поглед върху лицето й.

— Да, така е. — Той се протегна и отмести кичур коса зад ухото й.

Опа.

Джордан се зачуди как да се измъкне от това затруднение. Надяваше се, че Ник движи задника си възможно най-бързо в офиса на Ксандър, защото ситуацията тук започваше ужасно да се заплита. По принцип би го удостоила с учтивата версия на речта си „Стой настрана, приятел“, тъй като нямаше желание да разпалва страстта на мъж, който заговорничи с известни гангстери. Но предвид параметрите на вечерта тя трябваше да проточи нещата.

Кайл, скъпи братко, ако оттук нататък те глобят дори за паркиране, ще те наричам Сойер до края на живота ти. О, и освен това ще кажа на татко за онзи път, когато счупи люлеещия се стол на мама, докато играехте кеч с Дани Зелър, а обвинихте кучето.

— Ласкаеш ме, Ксандър — каза Джордан, като леко се отдалечи от него. — Видях снимки на манекенката, с която излизаш. Красива е.

— Стига, Джордан. Знаеш, че си страхотна — каза той. — И ако твоят приятел не ти го е казал десет пъти тази вечер, значи е идиот.

— На моя приятел няма да му е особено приятно, ако знае, че водим този разговор тук.

— Да, но ти ме покани.

— За да говорим за виното.

Ксандър не обърна внимание на това.

— Можеше да ми изпратиш имейл с информацията. Ти поиска да говориш с мен насаме тази вечер. И мисля, че знам защо. — Той приближи пръст към лицето й и я погали по бузата.

— Ксандър — каза тя спокойно. — Съжалявам, ако си разбрал погрешно подбудите ми да те поканя тук. Но тази вечер съм с Ник. — Тя се пресегна и махна ръката му от лицето си.

С осъден брат престъпник или не, този перящ пари задник нямаше да я докосне отново.

При неочаквания отказ от нейна страна изражението на Ксандър стана по-сурово.

— Извинете, господин Екхарт?

Джордан се сепна от неочаквания женски глас. Обърна се и видя червенокосата барманка на няколко крачки от тях до вратата, която водеше към ресторанта.

— Да? — попита Ксандър, очевидно подразнен от прекъсването.

— Зинфанделът почти е свършил. Чудех се какво бихте искали да отворим на негово място?

Ксандър се намръщи.

— Това е невъзможно. Трябва да има повече от достатъчно. Извини ме за момент, Джордан. — Той закрачи към барманката и я дръпна настрана, за да говорят насаме.

Джордан се обърна към реката, хвана се за парапета и въздъхна облекчено. Имаше усещането, че един специален агент я наблюдава от офиса на Ксандър. Погледна към гърдите си и усети микрофона, затъкнат на сигурно място в сутиена й.

— Добър ход, Бруклин — прошепна тихо тя.

На Ксандър и барманката им трябваха няколко минути да завършат разговора си, след което тя си тръгна. Той се приближи към Джордан, клатейки глава.

— Нямам представа защо беше всичко това. За пета година организирам това парти. Мисля, че зная колко вино трябва да поръчам. Обяснявам й, че има още каси от всички вина в склада, а тя твърди, че сме свършили зинфандела. После ми казва, че била забравила да провери етажерките зад вратата. — Той завъртя очи. — Проклета глупачка. Ще я уволня след тази вечер.

Тази глупачка сега те слуша, помисли си Джордан. И много ще се забавлява, когато те арестува в не много далечно бъдеще.

Ксандър отново седна до Джордан. Прекъсването изглежда го беше успокоило.

— Е, до къде бяхме стигнали?

— Говорехме за „Петрус“ — каза Джордан.

Той поклати глава.

— Аха. Говорехме за нас.

— Ксандър, няма нас.

— А би трябвало. От много време искам да ти го кажа. Това, че те виждам тук тази вечер със Стентън, говори какъв глупак съм бил, че не съм го направил по-рано.

— Там е проблемът, Ксандър. Аз съм тук с Ник.

— Нещата между вас няма да се получат.

Тя се отдръпна.

— Защо го казваш?

Той й хвърли поглед „слез на земята“.

— Не мислиш ли, че трябва да си с някой, който се доближава до твоето ниво? — Той сложи ръка върху нейната и прекара палец по пръстите й. — Джордан, Ник Стентън е никой.

— Никой, който ще хвърли задника ти в реката, ако не свалиш ръце от гаджето ми.

Това, което порази Джордан, когато чу гласа му и се обърна, бе, че онзи Ник, който стоеше вдясно от тях, не беше нехайният, винаги готов с остроумна забележка човек, когото познаваше. Този човек беше ядосан.

Изражението на Ник беше мрачно и заплашително. Гласът му обаче беше спокоен.

— Имаш гости, които те търсят, Екхарт.

Ксандър се обърна. След като огледа Ник, той реши, че бързото измъкване е най-сигурният ход на действие.

— Ще довършим разговора си по-късно, Джордан — каза той хладно и мина покрай Ник. — Вече започваш да ме дразниш, Стентън.

Ник не мигна.

— Добре. Надявам се до края на вечерта да успея напълно.

Ксандър се свъси още повече, след което се обърна и напусна терасата. Ник го проследи как се отдалечава, после погледна към Джордан и тихо я попита:

— Добре ли си?

— Да — въздъхна тя. — Дистанцията доста се беше скъсила тук. — Тя посочи към лицето му. — Какво ти е на физиономията?

— Това е изражението ми „не се опитвай да ме прецакаш“.

Джордан кимна впечатлена.

— Не е зле.

— Благодаря — Ник се усмихна леко и напрежението и мракът изчезнаха от лицето му. Той повдигна вежда.

— Добре се справи.

Да, така е, ако изключим онази част, в която за малко не се изплаши. И края, когато Ник буквално дойде да я спаси от Ксандър.

Джордан внимателно подбра думите си, в случай че някой ги слушаше.

— Успя ли да намериш начин да се забавляваш?

Ник пъхна ръце в джобовете си и непринудено сви рамене.

— Намерих си занимавка.

Тя не се сдържа да не се усмихне. Той винаги изглеждаше безгрижно уверен, сякаш нищо не може да го смути.

— Това е добре.

Докато стояха и се гледаха, между тях се възцари необичайно мълчание. Студен бриз обгърна раменете на Джордан. Сега, след като задачата беше изпълнена, тя осъзна, че работата й с ФБР е почти приключила. В края на вечерта двамата с Ник щяха да поемат по различни пътища. След време щеше да има страхотна история, която да разказва на приятелките си. Трудно е да се каже какво щеше да им съобщи за Ник. Вероятно как я е дразнил около осемдесет и седем процента от времето, което са прекарали заедно.

— Трепериш. Май трябва да влизаме вътре — каза той.

— Да. — Джордан задържа погледа си върху него още миг, след което се обърна и тръгна към вратата, водеща към ресторанта. Тя чу как Ник зад нея прочисти гърло и го погледна през рамо.

Той протегна ръка в очакване.

— Скъпа?

Добре. С бавни крачки Джордан скъси разстоянието помежду им и сложи ръка в тази на Ник. Ръката му беше топла, държеше я здраво и силно. Тя видя доволното му изражение.

— Тази вечер се забавляваш добре, нали?

Той се разсмя и наклони глава за потвърждение.

— Повече отколкото си мислех, Роудс.