Джули Джеймс
Нещо като любов (25)

25

Ксандър беше започнал да се паникьосва. Беше се затворил вкъщи под предлог, че се възстановява от стомашен грип. Домът му представляваше тристаен апартамент от 370 квадратни метра в луксозния хотел „Тръми Интернешънъл Хотел Тауър“ и това, че не излизаше, не беше голямо изпитание. Времето, което прекара сам, обаче му даде много часове, в които да мисли за гигантския, димящ куп лайна, който ФБР беше стоварил пред прага му. Първата му мисъл беше да унищожи всички счетоводни, финансови и данъчни документи, свързани с „Бордо“ и останалите му клубове и ресторанти. После осъзна, че ще е безполезно — счетоводителите му, банките и данъчните разполагаха със свои копия и записи от всичко, което някога е попълвал. Да не споменаваме, че държеше по-голямата част от тази информация в офиса си в „Бордо“ и определено не искаше ФБР да чуят как разчиства папките си. Единственото предимство, което имаше сега беше, че никой, освен Меркс, не знаеше, че е разбрал. Втората му мисъл беше да се обърне към федералните и да се опита да измисли някаква сделка, като свидетелства срещу Мартино. Но тук имаше един проблем — имаше около сто процента вероятност Мартино да се опита да го убие преди даже да е свидетелствал и вероятност около деветдесет и пет процента да успее, дори федералните да го сложат под защита. Изгледите бяха неблагоприятни.

Простичко казано — Ксандър не искаше да умре.

Беше му странно да мисли по този начин. Разбира се, че не искаше да умре. Никой не искаше да умира. Но през последните двайсет и четири часа беше осъзнал, че това е една много реална, неизбежна вероятност. И ако Роберто Мартино разбереше, че на практика той е предал доказателства за тяхното пране на пари на ФБР — по дяволите, беше показал на Ник Маккол цялото долно ниво, — смъртта не само че беше неминуема, но щеше да бъде и изключително болезнена. Само до преди няколко дай той мислеше, че е на път да стане крал на света и най-голямата му грижа беше една жена. Какво ли не би дал да се върне и да замрази живота си там.

Ксандър стоеше в кухнята и гледаше масивния хладилник, който икономът му зареждаше два пъти седмично — сега го беше пуснал за уикенда под предлог, че е болен от грип. В този момент нямаше вяра на никого. Трябваше да се насили да яде, въпреки постоянното гадене в стомаха. Трябваше да поддържа енергията си, за да може да мисли.

Мобилният му звънна. Той се пресегна към джоба на панталона, извади телефона и видя, че го търси Меркс.

— Какво разбра?

— Искаш да кажеш, освен това, което казват по телевизията? — попита Меркс.

Устата на Ксандър пресъхна.

— Говорят за мен по телевизията? ФБР направили ли са изявление?

— Не, не за теб. Имах предвид Кайл Роудс. Навсякъде е — по вестници, по телевизия, в интернет. Как си го пропуснал?

Ксандър се запъти към библиотеката си. Как е пропуснал някаква си история за Кайл Роудс? Така — напоследък телевизията не я биваше за нищо. Всички риалитишоута и многочасови драми представяха някакво тайно събитие, което се влачеше седем сезона преди да стигнат до напълно неотговарящ на очакванията край, който не обясняваше абсолютно нищо. По принцип четеше вестници, но през последните осемнайсет часа беше зает с други въпроси, най-вече как да остане жив и да се измъкне от затвора.

— Почакай, някъде тук имам „Трибюн“.

Разбира се, той го намери на бюрото в библиотеката, където го беше хвърлил заедно с пощата по-рано тази сутрин. Беше пъхнат под новия брой на „Уайн Спектейтър“. Издърпа вестника и прочете заглавието: „Терористът от «Туитър» пуснат на свобода след намушкване“.

— Роудс е на свобода? — попита той Меркс.

— Очевидно е бил нападнат в затвора. Федералният прокурор направи изявление, в което каза, че от съображения за неговата сигурност е съгласна да му разреши да излежи останалата част от присъдата си под домашен арест.

— И това ме интересува защото?

— Не мога да спра да се чудя дали Кайл Роудс не е бил освободен, защото някой друг е платил дълга му към обществото.

Ксандър усети противното предателство в стомаха си.

— Мислиш, че Джордан е сключила сделка? Аз срещу пускането на брат й?

— Мисля, че това е много вероятно.

Ксандър замълча за миг.

— Къде е тя сега?

— Тази сутрин отиде на летището заедно с Маккол, Тенисън ги е проследил в терминала и ги е подслушал, когато са се регистрирали. Хванали са полет до Сан Франциско.

Ксандър познаваше Джордан — тя и Маккол нямаше да останат в Сан Франциско. Би заложил половин милиард долара, че са отишли в долината Напа.

— Мисля, че ми каза всичко, което трябваше да знам — стисна здраво устни той. — Вече не виждам причина да ги следиш повече.

— Зная, че не търсеше тази информация.

— Ти си свърши работата Меркс. Не се тревожи, ще ти платя.

След като затвори, Ксандър закрачи из апартамента като тигър в клетка. Чувстваше се като в капан — толкова притиснат, че едва дишаше. Прокара ръка през косата си — за първи път откакто Меркс му поднесе новината за ФБР, той беше бесен, извън контрол. Проклетата Джордан Роудс го беше продала.

Шибана кучка!

Той се завъртя и хвърли телефона си към декоративното огледало със сребърна рамка, което висеше на стената в коридора. Огледалото се посипа на едри парчета върху шуплестия под. Той ги погледна и се приближи. През изминалите осемнайсет часа нямаше към кого друг да насочи гнева си, освен към себе си. Беше алчно копеле. Той, както и много хора, наивно беше приел, че Мартино и организацията му са недосегаеми и отвъд обсега на закона. Очевидно новият федерален прокурор, с нейната обявена война на престъпността, не беше получила следната информация — това беше Чикаго и корупцията беше нещо нормално.

Той мразеше ФБР, но не беше изненадан от действията им, бяха прасета, това им беше работата. За тях той беше никой — просто име в някаква папка. Цел. Но Джордан го познаваше. Познаваше го достатъчно добре, че да може да се шегува с него за любимите му вина. Достатъчно добре, че всяка година да получава покана за специалното му парти. Достатъчно добре, че да го накара да изпитва чувства към нея.

Ксандър вдигна най-голямото парче от огледалото. Прокара пръст по назъбения му край и премигна, когато той прониза кожата му. Изскочи капка кръв, червена като каберне, и докато я гледаше, изведнъж се почувства по-здраво стъпил на земята и с по-ясен ум.