Джули Джеймс
Нещо като любов (1)

1

Още щом влезе в кабинета на шефа си, Ник Маккол разбра, че нещо не е наред. Като специален агент на ФБР, той беше еднакво добър както в разчитането на езика на тялото, така и в четенето между редовете и често намираше това, което му трябва, в случайна дума или в едва доловим жест. Умение, което често му помагаше.

Когато влезе, той видя Майк Дейвис, главен специален агент в чикагския клон на ФБР, да си играе с хартиената обвивка на чашата кафе от „Старбъкс“ (дори и той отказваше да пие помията, която приготвяха в офиса) — жест, който старшите агенти в офиса бяха забелязали преди много време. Той издаваше Дейвис и Ник знаеше какво точно означава. Проблем.

Поредната работа под прикритие, помисли Ник. Не че работата под прикритие го притесняваше — всъщност през изминалите няколко години се занимаваше предимно с този тип разследване. Обаче след приключване на особено изтощителна задача дори той имаше нужда от почивка.

Ник седна на един от столовете пред бюрото на Дейвис и загледа как шефът му усуква хартията около долната част на чашата. Майка му, щеше да му се разкаже играта. Всички знаеха, че усукването на хартията беше даже по-лошо от плъзгането й по чашата. Ник не виждаше смисъл да го увърта.

— Добре. Казвайте направо.

Дейвис го поздрави с пресилена усмивка.

— Добро утро и на теб, слънце. И добре дошъл отново. Толкова ми липсваха приятните ни разговори, докато работеше по случая „Файвстар“.

— Съжалявам. Ще започна отначало. Приятно ми е, че се върнах, сър. Благодаря.

— Предполагам, че си успял да намериш офиса без особени проблеми? — попита Дейвис сухо.

Ник се намести на стола и подмина сарказма. Така е, през последните шест месеца, докато работеше по операция „Файвстар“, не се беше мяркал често в офиса. И му беше приятно да се върне. Изненадващо, той осъзна, че разговорите с Дейвис са му липсвали. Разбира се, шефът му може и да беше раздразнителен на моменти, но предвид всички глупости, с които трябваше да се занимава като главен специален агент, това се очакваше.

— Помотах се малко на етажа, докато намеря врата с моето име на нея. Все още никой не ме е изритал, така че, предполагам, съм на правилното място. — Той погледна към Дейвис. — Косата ви е малко побеляла около слепоочията, шефе.

Дейвис изсумтя.

— Прекарах последните месеци в притеснение, че може да прецакаш разследването.

Ник протегна крака. Той не прецакваше разследванията.

— Някога давал ли съм ви повод да се съмнявате в мен?

— Вероятно. Просто те бива повече от останалите да замазваш след това.

— Така е. Е, май имате лоша новина за мен?

— Защо си толкова убеден, че имам да ти казвам нещо.

Дейвид невинно посочи към чашата кафе.

— Не може ли човек просто да си поприказва на чаша кафе с топ агента в офиса?

— О, сега вече съм топ агент.

— Винаги си бил моят топ агент.

Ник повдигна вежда.

— Само да не ви чуе Пелъс — каза той, имайки предвид друг агент от офиса, който наскоро се беше прочул с арести по високите етажи.

— Ти и Пелъс, и двамата, сте мои топ агенти — каза Дейвис дипломатично, като майка, която току-що са попитали кое й е любимото дете.

— Добре се измъкнахте.

— Всъщност не се шегувах за приказването. Чух, че арестите миналата седмица не са минали леко.

Ник бързо подмина въпроса.

— Случва се при арестите. Колкото и да е странно, това преживяване не заварва хората в най-добрата им форма.

Дейвис го изгледа внимателно с проницателните си сиви очи.

— Работата под прикритие не е лесна, особено ако е като тази с „Файвстар“. Да заловиш двайсет и седем обвинени в корупция полицаи от чикагската полиция си е голяма победа. Страхотна работа си свършил, Ник. Тази сутрин ми се обади директорът и ми каза да ти предам личните му поздравления.

— Радвам се, че и вие, и директорът сте доволни.

— Все си мисля, че не ти е било лесно с арестите предвид биографията ти.

Ник не би го определил точно така, макар да беше вярно: съсипването на полицейски служители не беше сред забавните за него неща. Все пак във вените му течеше кръв на ченге — той самият беше бивш полицай и преди да кандидатства във ФБР, шест години беше работил в отдела за борба с порока на Нюйоркската полиция. Баща му беше служил в Нюйоркската полиция трийсет години, преди да се пенсионира, а и един от братята на Ник също беше ченге. Но двайсет и седемте полицаи, които беше арестувал миналия петък, бяха преминали границата. Според него фактът, че лошите носеха значки ги правеше още по-малко достойни за съчувствие.

— Бяха мръсни ченгета, Майк. Нямах проблем да ги заловя — каза Ник.

Дейвис изглеждаше доволен.

— Добре. Радвам се, че го обсъдихме. Виждам също, че си поискал няколко почивни дни.

— Ще ходя до Ню Йорк за няколко дни да изненадам майка ми. Става на шейсет тази неделя и семейството ми организира голямо празненство.

— Кога тръгваш?

Ник долови, че въпросът не беше толкова непринуден, колкото тонът на Дейвис предполагаше.

— Довечера. Защо? — попита той с подозрение.

— Какво ще кажеш, ако те помоля да отложиш пътуването си с няколко дена?

— Бих казал, че очевидно не познавате майка ми. Ако не се прибера за това парти, ще ви трябва булдозер да ме изровите изпод пластовете вина, които тя ще стовари върху мен.

Дейвис се засмя.

— Няма да се наложи да пропуснеш партито. Ще стигнеш в Ню Йорк на време. Да кажем… В събота вечер. Най-късно неделя сутрин.

— Очевидно се шегувате. Предвид факта, че съм поискал два почивни дни от шест години насам, мисля, че ми се полагат.

Дейвис стана по-сериозен.

— Зная, Ник. Повярвай ми, нямаше да те моля, ако не беше важно.

Ник преглътна саркастичния отговор, който по принцип би дал. Уважаваше Дейвис. Работеха заедно от шест години и го смяташе за честен шеф и открит човек. Никога досега, откакто работеше в чикагския клон, Ник не бе чувал Дейвис да е искал услуга от някого. Което правеше отказа му буквално безсмислен. Той въздъхна.

— Не казвам да, но от чисто любопитство — каква е задачата?

Дейвис усети началото на капитулацията и се приведе напред в стола.

— Бих я нарекъл нещо като консултантска задача. Има неочаквано развитие в едно съвместно разследване на отделите за финансови престъпления и организирана престъпност. Трябва да включа човек с твоето ниво на работа под прикритие. Нещата може да се закучат.

— За какво става въпрос? — попита Ник.

— Пране на пари.

— И кой ръководи разследването?

— Сет Хъксли.

Ник беше виждал Хъксли в офиса, но вероятно бяха разменили по-малко и от десетина думи един с друг. Първото му — и единствено — впечатление беше, че Хъксли изглежда доста… организиран. Ако Ник си спомняше правилно, Хъксли беше дошъл в Бюрото по линия на правоприлагащата програма и беше следвал в един от най-елитните университети, преди да се присъедини към отдела за финансови престъпления.

— Какво се иска от мен?

— Ще оставя на Хъксли да те запознае с подробностите. Ще се срещнем с него след минута — каза Дейвис. — Казал съм му, че не се включваш, за да поемеш случая — той работи по него от няколко месеца.

Ник осъзна, че съгласието му през цялото време се е считало само за формалност.

— Тогава защо съм ви?

— За да съм сигурен, че Хъксли няма да се затрудни. Това е първата му работа под прикритие. Не обичам да спъвам агентите си, а и Хъксли не ми е дал основание да го направя и сега. Човек все някога получава първата си задача под прикритие, но федералният прокурор следи делото и това означава, че няма място за грешка.

— Изобщо има ли някога място за грешка при вашите случаи?

Дейвис удостои въпроса с усмивка.

— Не. Но този път изобщо няма място за грешка. Ето как подреждам нещата: по принцип няма място за грешка, няма място за грешка и изобщо няма място за грешка. Много е ясно.

Ник се замисли върху нещо, което Дейвис току-що беше казал.

— Споменахте, че федералният прокурор следи случая. Това част от разследването на Мартино ли е?

Дейвис кимна.

— Сега разбираш защо не може да има грешки.

Не беше нужно да казва нищо повече. Преди три месеца, след скандал, довел до арестуването и оставката на предишния федерален прокурор, беше назначен нов — Камерън Ливд. Откакто беше назначена, Ливд беше превърнала случая Мартино в свой приоритет. И като такъв, той беше приоритет и на чикагския клон на ФБР. От години Роберто Мартино ръководеше най-големия престъпен синдикат в Чикаго — организацията му отговаряше за близо една трета от целия трафик на наркотици в града и хората му изнудваха, подкупваха, заплашваха и убиваха всеки, който им се изпречеше на пътя.

През последните няколко месеца, обаче от ФБР бяха арестували повече от трийсет члена от бандата на Мартино, в това число и самия Мартино. Главният прокурор и директорът на ФБР бяха обявили арестите за ключова победа във войната с престъпността. Тъй като през последните шест месеца Ник беше работил по операцията „Файвстар“, той не беше участвал в нито един от арестите, свързани с Мартино. Други агенти бяха обрали цялата слава от този фронт — факт, който някак човъркаше състезателното му его.

— Искаш ли да разбереш повече? — попита Дейвис с многозначителен блясък в очите.

Мамка му, беше минало по-малко от седмица, осъзна Ник. През следващите няколко дни можеше да сподели професионалния си опит с по-млад агент, да отбележи положителни точки пред шефа си, да срита нечий криминален задник и пак да стигне в Ню Йорк до неделя, за да изпее „Честит рожден ден“ на майка си. Така погледнато ситуацията си беше изцяло печеливша.

— Добре — кимна Ник. — Да вървим при Хъксли тогава.

Агент Хъксли вече ги чакаше в конферентната зала. Ник набързо прецени новия си партньор: старателно сресана руса коса, очила с телени рамки и скъп костюм от три части. Погледът му се спря на онази част от облеклото, която Хъксли носеше под сакото.

Жилетка. При това не бронежилетка. Жилетка от костюм. Тоест, Хъксли не носеше просто костюм — беше с пълен комплект: тъмнокафяви панталон и сако, изгладена раирана риза, жилетка шпиц и светлокафява копринена вратовръзка.

Ник, от друга страна, беше облечен по обичайния за него начин — сив костюм без излишна украса, бяла риза и морскосиня вратовръзка. Защото хората, израснали в Бруклин, не носеха костюми от три части. И със сигурност не носеха жилетки. Наистина, в Чигаго беше началото на февруари и навън беше около минус дванайсет, така че Ник предположи, че жилетката има практическата цел да топли Хъксли, но въпреки това… Според Ник единствените аксесоари, които един федерален агент трябваше да комбинира с костюма си, бяха кобур за през рамо и оръжие. Евентуално и белезници, в зависимост от случая.

Ник кимна на Хъксли и бързо го поздрави, след което седна срещу него на мраморната конферентна маса. Дейвис седна начело на масата и започна.

— Е, разказах на Ник как от няколко месеца работиш по случая Екхарт.

Името му беше познато — не само на него, но и на много хора в Чикаго.

— Ксандър Екхарт? Ресторантьорът?

— Всъщност, занимава се с нощни клубове и ресторантьорство — поправи го Хъксли. Той нагласи очилата си и се изправи в стола.

— Екхарт притежава три ресторанта и четири бара в района на Чикаго, всички са скъпи, от висока класа. Перлата в короната е френският ресторант „Бордо“, който се намира западно от търговския и исторически център „Луп“. Разположен е на реката и има специален винен бар, който обслужва само ВИП клиентела.

— Вече съм уведомил Ник, че разследването е свързано със случая Мартино. Защо не продължиш оттам? — предложи Дейвис.

Хъксли извади лаптопа си, готов да последва съвета на Дейвис. Натисна копче на някакво дистанционно и в предната част на стаята се спусна екран от тавана. Светлината в конферентната зала се приглуши и Хъксли започна презентацията си.

— След арестите на Роберто Мартино и други членове на неговата престъпна организация започнахме да осъзнаваме, че обсегът на незаконната му дейност е далеч по-голям, отколкото предполагахме. Като връзките, му с този човек тук.

На екрана се появи снимка на около трийсет и пет годишен мъж, който имаше средно дълга кестенява коса, елегантно пригладена назад. Носеше костюм, който изглеждаше даже още по-скъп от този на Хъксли, и беше хванал под ръка висока, стройна брюнетка на около двайсет.

— Това е Ксандър Екхарт — каза Хъксли. — Момичето е без значение, еднодневка. Въз основа на доказателства, събрани през последните няколко месеца, смятаме, че Екхарт пере огромни суми пари от наркотици за Роберто Мартино. Мартино комбинира своите пари с печалбата от ресторантите и баровете на Екхарт — особено нощните клубове, които работят предимно с кеш и осигуряват идеалното прикритие. После Екхарт обявява мръсните пари като част от прихода си и voila, вече са чисти. Работим със Службата по вътрешните приходи, за да намерим доказателства в данъчните документи, които Екхарт е попълвал през последните няколко години, но междувременно прокуратурата изиска от нас допълнителни доказателства.

— Нещо, на което съдебните заседатели всъщност биха обърнали внимание — обясни Дейвис на Ник.

Ник разбираше логиката на федералния прокурор. Беше работил с достатъчно прокурори, за да знае, че не обичат дела, в които доказателствата се базират предимно на документи. Да изправиш на свидетелската скамейка разследващ от Службата по вътрешните приходи, който прелиства неразгадаеми данъчни архиви, беше най-сигурният начин да приспиш съдебните заседатели — и да не успееш да осъдиш обвиняемия.

— И с какви други доказателства разполагаме — попита той.

— През последните няколко седмици следя Екхарт и забелязах, че се среща с този човек. — Хъксли отвори друга снимка — на мъж с лъскава черна коса, който изглеждаше на около четирийсет и пет — петдесет. Носеше тъмно палто с вдигната яка и влизаше в някаква сграда, която Ник не можеше да разпознае.

— Това е Карло Трилани, сниман пред „Бордо“ — каза Хъксли. — Бил е там на няколко пъти да се среща с Екхарт — винаги когато ресторантът е затворен. Подозираме, че Трилани е един от хората на Мартино, макар че все още нямаме достатъчно доказателства да го арестуваме. Надяваме се, че ще заковем и него, и Екхарт като част от това разследване.

Ник схващаше бързо.

— Предполагам, че вещественото доказателство, което искаме, се крие в тези срещи.

Хъксли кимна.

— Това, което ни трябва, е начин да подслушаме разговорите на Екхарт и Трилани.

Ник разбираше накъде бие Хъксли: електронен надзор. Този похват за разследване, използван от ФБР много по-често, отколкото средният човек осъзнаваше, осигуряваше необходимите доказателства. Номерът обаче беше в това, записващите устройства да се сложат без заподозрените да заподозрат. И ФБР си имаше начини.

— Каза, че се срещат в „Бордо“? — попита Ник.

— Трябваше да съм по-ясен. Всъщност не се срещат в ресторанта. Екхарт, или вероятно Трилани, е по-умен.

Хъксли отвори компютърно генерирани планове на сграда на две нива.

— Това е планът на сградата, в която се намира „Бордо“.

На екрана премина поредица от снимки с маркирани в жълто части от плана, докато Хъксли продължи да обяснява:

— На основното ниво има ресторант с външна тераса и изглед към реката. Виненият ВИП бар е в съседство, намира се в това пространство тук. Под ресторанта и винения бар е това по-ниско ниво, където е личният офис на Екхарт. Тук се среща с Трилани.

— Може ли да се премине на по-ниското ниво през бара? — попита Ник.

— И да, и не. — Хъксли увеличи плана на основното ниво. Виненият бар има вътрешна врата, която води до стълбище към долното ниво. Има също и отделен външен вход тук, точно до задната врата за основния бар. Проблемът е, че и двете врати към по-ниското ниво — както и всички прозорци — са защитени от охранителна система.

— Екхарт има отделна система за сигурност за офиса си? — попита Ник.

— Мисля, че повече го тревожи това място тук. — Хъксли отвори плана на по-ниското ниво и маркира обширно пространство, разположено в дъното на коридора, където беше офисът на Хъксли.

— Това е избата за ВИП бара и за ресторанта. Тя е причината за охранителната система — долу Екхарт има над шест хиляди бутилки вино от най-добро качество. Проучих нещата и се оказа, че Екхарт е голям колекционер. Миналата година списание „Уайн Спектейтър“ публикува голям материал за него и избата в „Бордо“. А преди няколко седмици е направил голяма сензация, като е броил двеста петдесет и осем хиляди долара за каса специално вино.

— Четвърт милион долара за вино? — Ник невярващо поклати глава. Ето какво правеха богатите с парите се.

— Толкова струва само една каса, без да броим другите шест хиляди бутилки — продължи Хъксли. — При всички случаи, под формата на вино и шампанско, Екхарт разполага с над три милиона долара в течни, леснопреносими стоки, разположени под ресторанта му.

Дейвис подсвирна.

— Това обяснява системата за сигурност.

Ник се подсмихна, не се впечатляваше толкова лесно. Разбира се, вероятно колекцията на Екхарт струваше един тон пари, но все пак това беше просто вино. Наречете го недодялан, но няколко бутилки ферментирал гроздов сок не можеха да го трогнат. Мъжката напитка трябва да е силна и да пари леко, докато я преглъщаш. Като бърбъна.

— Кой има достъп до паролата за охранителната система?

— Само Екхарт и двама от генералните мениджъри, един от които е задължен да присъства винаги, когато „Бордо“ работи. Според докладите ни сменят паролата всяка седмица.

— Какви доклади? — попита Ник.

— Имаме наш таен агент — работи под прикритие като барманка. Уредихме я преди няколко седмици — каза Хъксли. — Смятахме да я използваме, за да се добере до долното ниво на ресторанта, но охраната на Екхарт се оказа по-голямо предизвикателство, отколкото очаквахме.

Ник сви рамене.

— Не виждам изобщо защо ни е необходима — следващата ни стъпка е ясна. Получаваме съдебно нареждане, което принуждава алармената компания да предаде паролата за охранителната система на Екхарт, след което влизаме посред нощ и слагаме подслушвателите.

— За съжаление този вариант отпада в нашия случай — каза Хъксли. — Екхарт използва услугите на „Ар Ел Кей Секурити“. Проверих ги — частна охранителна фирма на домове и бизнеси. Пази също така и дома на Роберт Мартино.

Ник беше впечатлен от изчерпателността на Хъксли.

— Съмнявам се, че е съвпадение. Предполагам, че Мартино е закачил Екхарт към охранителния екип, след като са захванали общ бизнес.

— Дори и с подправено нареждане е твърде рисковано да насочваме „Ар Ел Кей Секюрити“ в плана. Хората, на които се доверява Мартино, не са приятели на ФБР — каза Хъксли.

Тук две мнения по въпроса нямаше.

— И така, какво ни остава? — попита Ник.

Хъксли погледна Дейвис. Ник усети, че следващата част е причината да искат да се консултират с него.

— Да го направим пред всички — каза Хъксли. — На всеки Свети Валентин Екхарт устройва специално благотворително събитие в „Бордо“. Сто поканени, пет хиляди долара на човек. Като част от събитието, Екхарт предлага дегустация на някои от най-превъзходните вина, с които разполага. В частната дегустационна зала до избата има бодигард, но гостите имат достъп до долното ниво. Което означава, че агент в ролята на гост може да се измъкне от останалите по време на партито, да влезе в офиса на Екхарт и да постави подслушвателите. — Той прочисти гърло. — Аз ще бъда този агент.

Ник пропускаше нещо.

— Защо не ползваме агента, който имаме вътре, да сложи устройствата? Иначе защо ни е да се прави на барман?

Хъксли прие възражението с кимане.

— Това впрочем първоначалният план, но агент Симс е разбрала, че служителите нямат достъп до долното ниво по време на партито. Екхарт наема сомелиер, който да налива скъпите вина за гостите му. Това беше неочаквано развитие, но не и пълна загуба — Симс може да бъде резерва горе, докато поставям подслушвателите в офиса на Екхарт.

— И как точно смяташ да се промъкнеш на партито? — попита Ник. — Предполагам, че ФБР не фигурира в списъка на поканените.

— Така е. Затова ще играя ролята на гадже на една от гостенките.

Ник замълча и се облегна на стола, за да осмисли казаното.

— Това означава, че въвличаме цивилен.

По принцип той не обичаше да използва цивилни в тайните операции. Те бяха непредсказуеми и честно казано — отговорност. Понякога, обаче, обстоятелствата го налагаха.

Хъксли побърза да продължи.

— Това е еднократно споразумение и рискът да се навреди на цивилната е минимален. Тя не трябва да прави нищо, освен да ме вкара на партито. След като вляза, ще поема нещата в свои ръце.

Дейвис се обади за пръв път, откакто Хъксли започна да очертава параметрите на задачата.

— Какво мислиш, Ник?

Ник огледа плановете на екрана пред него. След като не можеха да се възползват от алармената система, той не виждаше друг начин.

— Не казвам, че няма да стане. Просто това не е най-обичайният начин за поставяне на подслушватели.

— Добре. Обичайните неща са за обикновените хора — каза Дейвис.

Тук Ник се усмихна.

— Така е. Но номерът тук ще бъде да намерим гадже на Хъксли. Човек, който ще играе в нашия отбор.

Хъксли се обърна към компютъра си, експедитивен както винаги.

— Всъщност вече прегледах списъка с гостите. Набелязал съм идеалната кандидатка.

— Само от любопитство, колко е дълга тази твоя презентация? — попита Ник.

— Имам само още осемнайсет слайда.

— Ще ни трябва още кафе — промърмори Ник на Дейвис. После погледна към екрана и видя снимката на жената, която Хъксли очевидно искаше да въвлече в операцията „Екхарт“.

О, по дяволите.

Ник веднага я разпозна Не защото я познаваше лично, а защото всеки в Чикаго — а вероятно в светлината на последните събития и половината страна — би я разпознал.

— Джордан Роудс? — попита той невярващо. — Най-богатата жена в Чикаго.

Хъксли отхвърли коментара, като махна с ръка.

— Не точно. Опра е по-богата, разбира се. Никой не може да я надмине.

Дейвис даде своя принос към спора.

— Не забравяйте и семейство Притчър.

— Много уместно. Мисля, че бих сложил Джордан Роудс на четвърто място — замисли се Хъксли.

Ник изгледа и двамата.

— Добре, да кажем просто, че е в топ пет, какво значение има.

— И технически това са пари на баща й, а не нейни — отбеляза Хъксли. — Според списъка с четиристотинте най-богати американци на списание „Форбс“ мрежата на Грей Роудс възлиза на 1,2 милиарда долара.

— И искаме да въвлечем дъщерята на този човек в тайна операция? — попита Ник. — Това ли е най-добрата възможност за нас?

— Списъкът с хората, които ще посетят партито на Екхарт, е изключително специален — каза Хъксли. — И не бих казал, че разполагаме с лукса да интервюираме кандидатите. Трябва ни някой, който със сигурност ще се съгласи да ни помогне. Някой, който има силна мотивация да се съгласи.

Ник огледа снимката на Джордан Роудс. С неохота трябваше да признае, че Хъксли е повдигнал важен въпрос — без значение дали е четвъртата най-богата жена в Чикаго, или не, имаше как да упражнят влияние върху нея, и то значително.

— Какво става Маккол? Страхуваш се, че не ти е в категорията ли — попита Дейвис с лукава усмивка. — В професионално отношение.

Ник трябваше да сдържи смеха си. През последните шест месеца под прикритие той беше играл различни роли: от дилър на наркотици до крадец и мошеник, беше прекарал близо трийсет нощи в затвора и беше арестувал двайсет и седем корумпирани ченгета. Със сигурност щеше да се справи и с наследница на милиардер. Сега, или поне за следващите пет дена Ксандър Екхарт беше целта му, а Джордан Роудс изглежда беше най-сполучливият им избор да превърнат разследването в успешно. Което означаваше, че вече не стои въпросът дали ще им съдейства, а кога.

Той кимна на Дейвис, съвсем делово.

— Считайте работата за свършена, шефе.