Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (8)

8.

— Хей, Уокър, още ли си тук? — попита Клиф Донахю, главният управител на дока за лодки, който подаде глава в стаята за почивка, тръгвайки си от работа в петък вечерта.

— Още съм тук — отговори Уокър и си наля кафе от разнебитената кафеварка.

— Мислех, че този уикенд ще ходиш в Минеаполис.

— Да, но промених решението си.

Клиф повдигна вежди.

— Има ли някакъв проблем, за който трябва да знам?

— Нито един. — Уокър отпи от кафето и потръпна. Течността имаше вкуса и състава на утайка. — Всъщност има един проблем — поправи се той. — Тази кафеварка. Откога е тук? От Голямата депресия?

— Може би. — Клиф повдигна рамене. — Старомодните хора не се оплакват. Разбира се, за разлика от теб, те може би не са разглезени с кафето на Карълайн.

— Вярно е — съгласи се Уокър. Карълайн правеше най-хубавото кафе, което беше пил, включително в скъпи, луксозни кафенета в Минеаполис.

— Е, аз ще тръгвам. Можеш да ми се обадиш на мобилния, ако ти потрябвам за нещо.

— Благодаря — отвърна Уокър и се върна в кабинета си, но не започна да работи веднага. Облегна се назад на стола, вдигна крака на бюрото и пак отпи от скапаното кафе. В дока за лодки не само че нямаше никакви проблеми, но и Клиф вършеше толкова добра работа като главен управител, че Уокър може би нямаше да може да оправдае присъствието си тук още дълго. Намръщи се, като си спомни нещо. В деня на събеседването с Клиф за длъжността преди три години Кейтлин дойде в дока да го види.

Събеседването беше към края си, когато на вратата на кабинета леко се почука.

— Кой е? — извика Уокър с лошо прикрито раздразнение. Неколцината служители, които работеха в дока, знаеха, че не трябва да го безпокоят, когато вратата на кабинета му е затворена.

— Кейтлин — отговори женски глас.

„Кейтлин? — учуди се Уокър. — Тук?“

— Влез — отвърна той, опитвайки се гласът му да звучи безразлично, но мислите трескаво препускаха в главата му. Срещаше се с Кейтлин по време на пътуванията си в Минеаполис през уикендите, но тя не беше идвала в Бътърнът, поради елементарната причина че той не я беше канил. Връзката им все още не беше стигнала до този етап. И му бе ясно, че никога няма да стигне дотам. Всъщност колкото повече време прекарваха заедно, толкова по-малко общо намираха помежду си. Напоследък му се струваше, че първоначалното физическо привличане, което чувстваха, не е достатъчно силно, за да крепи дълго връзката им.

Уокър с облекчение осъзна, че Кейтлин вероятно е дошла заради това, докато тя колебливо отваряше вратата на кабинета му. Беше дошла да скъса с него, макар че той нямаше представа защо е решила да кара чак дотук в делничен ден. Можеше да го направи много по-удобно по телефона. Повечето хора, които Уокър познаваше, биха го сметнали за грубо, но той не беше от тях. Това би спестило и на двамата неудобството да скъсат очи в очи.

Стана и машинално я целуна по бузата. Понечи да й представи Клиф, но видя, че той е онемял. Втрещено се беше втренчил в Кейтлин. И Уокър не можеше да го обвини. Защото когато за пръв път видя Кейтлин в един бар в Минеаполис, реакцията му беше сходна.

Тя имаше дълга руса коса, големи сини очи с цвят на метличини и толкова бяла кожа, че изглеждаше прозрачна. Беше красива. Нямаше съмнение в това. Уокър обаче подозираше, че като повечето красиви хора, никога не й се е налагало да развие останалото в себе си. Или й липсваше индивидуалност и характер, или ги криеше с мълчанието си. Тихите води бяха най-дълбоки или, в нейния случай, бяха само тихи.

— Клиф — обърна се Уокър към кандидата за работа, който се беше съвзел донякъде. — Ще трябва да прекратя събеседването, но скоро ще ти се обадя.

Двамата си стиснаха ръцете и Клиф излезе. Уокър направи знак на Кейтлин да седне на стола, който управителят току-що беше освободил. Тя седна неспокойно и Уокър също зае мястото си.

— Искаш ли чаша наистина ужасно кафе? — попита той.

— Не, благодаря.

Уокър се усмихна и небрежно подхвърли:

— Мисля, че знам защо си дошла.

Кейтлин се изненада.

— Така ли?

Той кимна и се опита да подбере внимателно думите си.

— Връзката ни се блъсна в някаква стена. Вината не е твоя и се надявам, че не е и моя. Но изглежда не й е останала инерция… — Гласът му смутено заглъхна. Нещо в начина, по който Кейтлин го гледаше, го накара да млъкне.

— Какви ги говориш, Уокър? — попита тя.

— Обяснявам ти защо мисля, че си дошла.

— Защо?

— Искаш да скъсаш с мен. — Ето, каза го. Сега картите бяха на масата и можеше да приключат с въпроса.

— Мислиш, че съм дошла да скъсам с теб? — недоверчиво попита Кейтлин. На бледите й бузи се появи по едно яркочервено петно.

— Не е ли така? — Положението ставаше все по-неловко.

Тя поклати глава.

— Съвсем не.

Уокър се намръщи. Съвсем не беше дошла да скъса с него? Тя обаче не му даде време да обмисли въпроса.

— Дойдох да ти кажа, че съм бременна — изтърси Кейтлин.

Отначало Уокър не каза нищо. Не беше в състояние да говори. Беше твърде стъписан, за да сглоби цяло изречение. И когато най-сетне проговори, не подбра внимателно думите си, а каза първото нещо, което му дойде на ума.

— Как се е случило?

Кейтлин не очакваше да чуе това от него и завъртя очи.

— Как мислиш, че се е случило, Уокър? Учил си тези неща в училище в часовете по сексуално образование, нали? Или си отсъствал в деня, когато са обяснявали, че сперматозоидът опложда яйцеклетката?

Ирония. Уокър за пръв път чуваше Кейтлин да говори иронично. Но кого заблуждаваше? Той изобщо не я познаваше. Сега обаче знаеше достатъчно за нея. Очевидната му тъпота я беше раздразнила, затова Уокър перифразира въпроса:

— Знам как се е случило. Имах предвид, че ми каза, че взимаш хапчета против забременяване, и затова предположих, че не може да се случи.

— Взимах — оправда се тя, — но и най-ефикасните хапчета не са сто процента сигурни.

Уокър кимна глуповато. И за това бяха говорили в часовете по сексуално образование. И после му хрумна нещо. Всъщност беше по-скоро надежда. Мъничка, крехка надежда. Като да посегнеш към спасителен пояс точно преди да те погълне приливна вълна.

— Сигурна ли си, че е… — Той млъкна. Стъпваше по минно поле. Но нямаше тактичен начин, по който да зададе въпроса. — Сигурна ли си, че е от мен? Възможно ли е да е от някой друг? — И се подготви за отговора.

Кейтлин отговори по-скоро обидено, отколкото гневно:

— Не, разбира се. С колко мъже мислиш, че имам интимни отношения в момента?

— Не знам… — откровено каза той, но отговорът беше грешен.

— За бога, Уокър. Надявам се, че ме познаваш добре и знаеш, че ти си единственият.

Той не каза нищо. Не можеше. Мозъкът му отново се изключваше. Пак настъпи мълчание, напрегнато и тягостно.

— Виж — рече Кейтлин с по-мек тон. — И аз съм изненадана като теб. Едва не припаднах, като видях резултата от теста за бременност. Но не съм дошла да обсъждаме как се е случило, а да говорим какво ще правим.

— Добре. — Мозъкът на Уокър все още не работеше много добре, но той осъзна, че Кейтлин е казала за един път много повече, отколкото някога я беше чувал да казва. — Продължавай.

Тя си пое дълбоко дъх и Уокър остана с убеждението, че е репетирала какво да каже.

— Ще родя бебето, Уокър, и ще го отгледам сама, но ще се нуждая от помощта ти. Имам предвид във финансово отношение. Както знаеш, в момента работя като рецепционистка. Няма да се справя сама с моята заплата. Ако нещо се промени за мен, тогава ще се променят и финансовите споразумения, за които ще се договорим. Не искам да бъда рецепционистка цял живот. И искам да се омъжа някой ден, въпреки че това — тя посочи абсолютно плоския си стомах — може да усложни нещата. И Уокър? Знам, че се подразних, когато ти ме попита дали бебето е от теб, но съм съгласна да направим тест за бащинство, когато то се роди, само за да си спокоен.

Спокойствие, помисли си Уокър. В момента това звучеше като дума от чужд език. Той не мислеше, че отново ще намери душевно спокойствие някога.

Кейтлин стана. Очевидно беше приела факта, че Уокър не може или не иска да каже нещо повече.

— Адвокатът ми ще ти се обади — заяви тя и се отправи към вратата. Уокър едва не я остави да си тръгне, но му хрумна нещо.

— Кейтлин — каза той. Мозъкът му отново работеше.

Тя се обърна.

— Къде се вмествам аз във всичко това, освен че ще ти помагам финансово? Ще го направя. Но какви ще бъдат взаимоотношенията ми с нашето дете?

Кейтлин се поколеба.

— Зависи.

— От какво?

— От теб. От това какви взаимоотношения искаш да имаш с нашето дете. Не е необходимо да имаш взаимоотношения с него или нея, ако не желаеш. Няма да те насилвам да бъдеш такъв, какъвто не си.

— Какво означава това?

Тя въздъхна малко тъжно и пак седна на стола.

— Мисля, че ти все още не ставаш за баща, Уокър. Поне още не.

Той се замисли.

— Права си — призна. — Моят живот е доста… необвързващ. Не съм мислил за брак, нито да бъда баща. — Лъжец, помисли си той. Мислил си и за двете. И реши, че не искаш нито едното, нито другото.

— Добре. Не настоявам да се промениш за един ден или изобщо да се промениш. Не е необходимо да бъдеш част от това, ако не желаеш, с изключение на финансовата помощ.

Уокър не каза нищо. Замисли се за собственото си детство. И за взаимоотношенията си с баща си.

Родителите му се разведоха, когато той беше седемгодишен. Известно време баща му виждаше всеки уикенд Уокър и големия му брат Рийд, но постепенно посещенията оредяха. Родителите му продължиха да се карат толкова ожесточено, колкото когато бяха женени. И после баща му се ожени повторно за жена, която мразеше той да бъде със синовете си. Когато им се роди дъщеря, стана още по-неприятно.

По времето, когато Уокър влезе в пубертета, баща му малко или повече беше изчезнал от живота му. От време на време изпращаше картичка за рожден ден или подарък за Коледа. Изпращаше и издръжка на бившата си съпруга и на децата, но вноските също ставаха все по-редки. Майката на Уокър го съди, за да го задължи да плаща, и баща му отново започна да изпраща редовно чекове, но нищо повече.

Уокър го видя само още веднъж — на бейзболен мач на „Минесота Туинс“ преди няколко години. Позна го и когато отиде при него, баща му се държа дружелюбно. Разговорът им беше кратък и неловък. Нямаше какво да си кажат.

— Не — внезапно заяви Уокър. Гласът му прозвуча силно в тихата стая.

— Какво не? — изненадано попита Кейтлин.

— Не искам да бъда такъв баща.

— Какъв баща? — озадачено се намръщи тя.

— Не искам да бъда непознат за собственото си дете. За нашето дете — поправи се той. — Такъв беше моят баща. Като малък играех в Малката лига и на всеки шейсет секунди поглеждах към скамейките, за да видя дали е дошъл. Но той никога не идваше. Ако ще бъда баща, Кейтлин, искам да бъда там. Искам да бъда на скамейките за мача на Малката лига.

— Може да е момиче и в такъв случай ще ходиш на волейбол или женски футбол — отбеляза Кейтлин и на устните й затрептя усмивка.

— Няма значение. Искам да бъда там.

— Можеш да бъдеш там — увери го тя. — Днес не е необходимо да изясняваме подробностите, но ако искаш право на посещение, ще го имаш.

— Право на посещение? — повтори Уокър. Изразът остави лош вкус в устата му.

Кейтлин повдигна рамене.

— Мисля, че това е правилният юридически термин.

— Не искам това.

Тя въздъхна и Уокър за пръв път забеляза колко е уморена.

— А какво искаш? — малко раздразнено попита Кейтлин.

Следващите му думи шокираха повече него, отколкото нея.

— Искам да бъдем истинско семейство.

— Истинско семейство? — недоверчиво попита тя.

— Да — убедено отговори Уокър. — Истинско семейство. Брак, къща, бебе. Всичко, каквато и да е цената.

Сега беше ред на Кейтлин да онемее от изненада.

— Уокър, брак ли ми предлагаш? — попита тя след дълго мълчание.

— Мисля, че да.

Кейтлин поклати глава от почуда.

— Как ти хрумна? Никога не сме обсъждали да се женим.

— Е, може би е време да го направим.

— Не знам какво да кажа — призна тя. — От всички вероятности, които обмислих за днес, тази изобщо не беше на дневен ред.

— И аз самият съм малко изненадан — рече Уокър и после, тъй като почувства, че в случая се изисква нещо повече, добави: — Ела тук.

Кейтлин стана и се приближи до него. Той хвана ръката й и малко непохватно я дръпна да седне на коленете му.

— Съжалявам, че предложението за брак не беше много романтично — каза Уокър и уви ръце около кръста й.

— Няма проблем — срамежливо отвърна Кейтлин.

— Е, ще приемеш ли?

Тя се усмихна малко неуверено.

— Ами защо не?

— Именно — съгласи се Уокър. — Колко труден може да е един брак?

Оказа се много труден, но тогава те не го знаеха. Не знаеха нищо, доколкото можеше да прецени Уокър. И сега, три години по-късно, докато седеше в кабинета на дока за лодки, той можеше да изпитва само съжаление и вина.

Нещо друго обаче не му даваше покой — Али, жената, с която се бе запознал в кафенето миналия уикенд, и малкият й син Уайът. Странно, напоследък Уокър мислеше и за тях, наред с останалите неща. Нямаше представа защо. Вероятно защото Карълайн му беше казала за покойния съпруг на Али. Сега нещата придобиха логика. Някъде под наежеността и отбранителна й позиция в Али се криеше дълбока тъга. И крехка уязвимост.

Уокър трябваше да отиде в Минеаполис днес. Защо сега седеше тук и се безпокоеше за двама души, които дори не познаваше? Всъщност не искаше и да ги познава. Той ги изби насила от главата си и изпи остатъка от кафето в чашата си. Все едно пиеше кал. Ако не друго, утре сутринта щеше да купи нова кафеварка от железарския магазин. Тогава щеше да има нещо, колкото и малко да е то, което да покаже, за да обясни защо е останал тук през уикенда.