Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (18)

18.

Уокър се хвана с две ръце за ръба на кея и с едно-единствено плавно движение се изтегли от езерото. Поседя там, докато водата се стичаше по тялото му, а после легна по гръб на кея и се вгледа в нощното небе. Гърдите му бързо се повдигаха от усилията на петте километра плуване.

Нощта беше прекрасна. Небето беше черно и звездите блестяха ярко. Напомни му за нощното небе в планетариума, където веднъж го бяха завели родителите му, когато беше малък. Той въздъхна, припомняйки си онзи ден. Като много други дни в детството му и този беше завършил лошо. Шоуто в планетариума му хареса, но след това, докато излизаха, родителите му се скараха за нещо дребно. Кавгата ескалира и докато стигнат до паркинга на природонаучния музей, двамата крещяха. Баща му кара колата до дома им в ледено мълчание, а майка му нещастно хлипаше на предната седалка до него.

Уокър седеше свит на задната седалка и знаеше, че трябва да утеши майка си, но не знаеше как. Затова се опита да си спомни всичко, което беше научил в онзи ден в планетариума. Реши, че ако преговори всичко наум, по-късно вечерта ще може да го разкаже на Рийд, като си легнат.

В онези години най-хубавото време на денонощието беше, след като си легнат. Тогава Уокър и Рийд разговаряха през малкото разстояние между леглата си. Често се налагаше да говорят високо, за да надвикат родителите си, които се караха. Уокър вече не си спомняше за какво разговаряха. Вероятно за дребни неща. Бейзбол, въздушни пушки и страшни филми.

Рийд беше добър голям брат. Винаги му помагаше. Търпелив. Готов да слуша. И ако по-малкият му брат му лазеше по нервите, той никога не го показваше. Уокър се помъчи да запомни това за следващия път, когато Рийд го ядоса. А това се случваше често напоследък.

Той се надигна и седна и инстинктивно погледна към кея на Али. Лампите не светеха. Нито навесът за лодки. Но прозорците на вилата грееха като плътни жълти правоъгълници. Уокър погледна часовника си. Девет часът. След два часа лампите на вилата щяха да угаснат една по една, първо един прозорец, след това друг, докато остане само един. Накрая угасваше и той, обикновено около единайсет.

Уокър знаеше, че не е нормално да прекарва толкова много време всяка вечер, гледайки как светлините във вилата на Али угасват. Казваше си, че не нарушава уединението й, защото е твърде далеч, за да види нещо във вилата. Повтаряше си и че има и по-лоши начини да прекарва дългите свободни нощи, например да препрочита риболовни списания или да отговаря на многобройните имейли на Рийд. И все пак. Знаеше, че е малко странно, малко… маниакално дори да прекарва толкова много време, наблюдавайки вилата й. Маниакалност не беше дума, която Уокър обикновено свързваше със себе си. Не и когато ставаше дума за жени. Може би за работа или риболов, но никога за жени. Той се усмихна мрачно. Винаги си беше мислил, че е над тези неща. Несигурността. Ревността. Безумието. Общата бъркотия на любовта, към която доскоро се смяташе за неуязвим. Не че взаимоотношенията му с Кейтлин не бяха объркани. Напротив, бяха. Особено към края. Между тях обаче нямаше любов. Имаше нещо друго. Не знаеше какво. И сякаш в отговор на този въпрос го връхлетя споменът за една зимна вечер, след като Кейтлин се беше върнала от болницата и двамата бяха възприели предишната схема да се отбягват учтиво и усърдно.

Уокър страдаше от безсъние — нещо, което зачестяваше все повече по време на брака му с Кейтлин. Беше я оставил да спи в леглото им и бе слязъл на долния етаж да работи в кабинета си. Когато най-после се върна, той се изненада, като видя, че и тя е будна. Всички лампи в спалнята бяха запалени. Беше извадила дрехите си от гардероба и ги хвърляше в куфари, които бяха отворени на леглото. Уокър забеляза, че обикновено бледото й лице сега е тъмночервено, сякаш имаше треска.

— Какво правиш? — попита той.

— Не е ли очевидно? — отвърна Кейтлин, мъчейки се да затвори един препълнен куфар.

— Заминаваш ли? — Уокър знаеше, че въпросът му е глупав. И Кейтлин го знаеше.

— Точно така, Уокър, заминавам — отговори тя и започна да тъпче дрехи в друг куфар. — Между другото, наблюдателността ти е изумителна.

Уокър трепна. Кейтлин рядко избухваше. И не беше язвителна. Разбира се, по-късно той осъзна, че не е било възможно да знае как се е чувствала тя през времето, когато живееха заедно… Кейтлин така и не му каза и той не я попита.

— Кейтлин — тихо каза Уокър. — Мислех, че се разбираме по-добре, откакто ти… — Той се запъна. Не можеше да изрече думите.

— Откакто загубих бебето ли? Ако под „разбираме се по-добре“ имаш предвид, че се държим учтиво един с друг в редките случаи, когато сме в една стая, тогава да, съгласна съм. Бих казала, че се разбираме фантастично.

— Виж, може ли да поговорим утре сутринта? — Уокър се приближи до нея и колебливо сложи ръка на рамото й.

Тя обаче веднага я отблъсна.

— Не, Уокър, не може да говорим сутринта. Няма да бъда тук. Заминавам веднага щом събера багажа си.

— Не говориш сериозно — възрази той. — Навън вали сняг. Дори не са имали време да разчистят пътищата.

— Ще рискувам — отвърна тя, затваряйки поредния куфар.

— Недей, Кейтлин. Не е безопасно. Ако искаш да заминеш сутринта, след като разчистят пътищата, няма да се опитам да те спра.

— Не можеш да ме спреш и сега — ядосано заяви тя. — Няма да ти позволя. И може и да не е безопасно за мен по пътищата, но тук е много по-опасно.

— Какво означава това? — стъписано попита Уокър. Той не й беше повишавал тон, още по-малко й беше посягал.

— Означава, че съм в опасност тук, Уокър. В опасност да умра от самота. Чудиш се дали е възможно? Е, възможно е. И да ти кажа ли откъде го знам? Проучих го в интернет. Това беше само едно от нещата, които правех в часовете на деня, които трябваше да запълвам.

— Аз трябва да работя — защити се Уокър. — Трябва да печеля пари, да изкарвам прехраната. Не мога да те забавлявам денонощно.

— Да ме забавляваш денонощно? — гневно изкрещя Кейтлин. — Нима ме извеждаш на вечеря в ресторант? Не всяка вечер. Нито от време на време. Нито веднъж. А вечеряш ли с мен тук? Не. Стоиш в дока за лодки от сутрин до вечер, а щом се прибереш вкъщи, се заключваш в кабинета си.

— Не е честно — възрази той. — Знаеше, че работата ми изисква много, когато се омъжи за мен. И между другото, не съм те спирал да имаш свой живот тук.

— Уокър — избухна тя и светлосините й очи се напълниха със сълзи, — не си справедлив. Опитах да се впиша тук, но ти не ми помогна. Не ме запозна с никого. И винаги когато някой ни покани някъде, ти отказваш. Какво трябваше да направя? Да отида сама и да обясня на хората, че на съпруга ми не му пука достатъчни за мен, нито за тях, за да ме придружи?

— Не е вярно — измънка Уокър, но не оспори твърде енергично твърденията й. Знаеше, че не й е помогнал да си изгради светски живот, и колко трудно е това в градче, където повечето жители се познават, откакто са родени в него.

Кейтлин затвори и последния куфар, свали го от леглото и го понесе към долния етаж.

— Това е безумие — каза Уокър и внимателно се опита да го вземе от ръцете й.

— Не ме докосвай — извика тя. Беше толкова ядосана, че цялото й тяло трепереше.

Уокър не се опита да й помогне втори път. Не се опита и да я спре. Само я гледаше втрещен, докато натовари куфарите си в колата и трясна капака на багажника.

После тя се обърна към него. Небето бе започнало да просветлява. Все още валеше ситен мокър сняг.

— И едно последно нещо, Уокър — каза Кейтлин с толкова тиха ярост, че той се уплаши. — Един съвет на раздяла. Никога повече не се жени. И дори не си помисляй да ставаш баща. Ти си прекалено голям егоист за тези две неща. Знам, че когато ми предложи брак, мислеше, че можеш да имаш всичко — съпруга, бебе и къща. Ей така, с лекота, без усилия. Не става така, Уокър. Това не е смес за палачинки, към която трябва да добавиш само вода. Сложно е, Уокър. И е трудно. Изисква се всеотдайност и отговорност. И дисциплина. И постоянство. А извън професионалния си живот ти не притежаваш тези качества. Нито едно от тях. Затова направи услуга на някоя нищо неподозираща жена, която ще срещнеш в бъдеще — продължи тя, останала без дъх. — Не се жени за нея. Дори не се срещай с нея, ако можеш. Защото все някога ще засегнеш чувствата й и ще я нараниш. Ти обаче ще се чувстваш добре. Животът е лесен, когато ти пука само за себе си, нали, Уокър?

Кейтлин се качи в колата си и потегли. Уокър гледа, докато автомобилът й се скри по алеята. И окаяно се тревожеше, че пътищата са хлъзгави. Но я остави да си тръгне. Какво друго можеше да направи? Кейтлин го мразеше. Нещо по-лошо, имаше право да го мрази. Всяка дума, която му бе казала, беше истина. Той беше гадно копеле. Егоист. Можеше да посочи развода на родителите си или някои други фактори, които биха обяснили защо е такъв, но в края на краищата, нямаше значение защо. Той беше единственият виновник за това, в което се е превърнал. И този човек не му харесваше.

Кейтлин така и не му се обади дали е пристигнала благополучно в Минеаполис. Изобщо не му се обади. Няколко месеца по-късно му изпрати документите за развода и всичките им последвали комуникации се осъществяваха чрез адвокатите им. Уокър се съгласи с прекалено щедро споразумение, въпреки че адвокатът му бе против, но вече не го интересуваше. Искаше само тази глава от живота му да приключи. Разбира се, не беше лесно. Никога не е лесно.

Той отново погледна към вилата на Али. Светеше само един прозорец. Уокър се съсредоточи върху светлината, която леко потрепваше върху тъмната вода на езерото, и изпита към Али толкова силно желание, което едва не го повали.

Бързо обаче осъзна, че обратната страна на желанието е отчаянието, защото колкото и силно да я желаеше, като нищо друго досега през живота си, Уокър не можеше да я има. Не и сега. Може би никога нямаше да я има. И най-лошото беше, че дори ако я имаше, той не знаеше дали я заслужава. Може би Кейтлин беше права и той не трябваше да се обвързва с никоя жена. И най-вече с Али. Тя и синът й вече бяха преживели много загуби през живота си. Много тъга. Последното, което им трябваше, беше някой като него, някакво егоистично копеле, което не знае какво е всеотдайност и отговорност.

Така разсъждаваше Уокър, но това не му попречи да си спомни целувката в кухнята в утрото след бурята. Докосването до Али. Сладките й устни. И копринено меките й голи рамене и шия. Трудно му беше да прецени дали целувката е началото на нещо или краят.

Той гледа, докато и последната лампа във вилата угасна и цялата отсрещна страна на залива потъна в мрак. Понечи да стане и да се прибере вътре, но осъзна, че все още не е уморен. Плъзна се отново във водата, изтласка се от кея и заплува кроул с мощни замахвания. Реши, че ако плува още три километра, ще бъде твърде уморен, за да мисли за нещо, и ще заспи.