Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (10)

10.

Случи се нещо много странно. Уокър седеше на дивана, прелистваше списание „Американски рибар“ и се опитваше да не мисли за новата си съседка, но въпреки това мислеше за нея, а в следващия момент вдигна глава и я видя да стои на терасата му, държейки не друго, а гребло за кану.

И тогава си помисли, че може би губи разсъдъка си. Сигурно халюцинираше. Когато обаче затвори очи и после отново ги отвори, тя все още беше там и държеше гребло за кану.

Той стана, прекоси стаята и отвори плъзгащата се остъклена врата. Тогава видя, че Али е мокра и от нея капе вода. Първата му мисъл очевидно би трябвало да бъде: „Какво прави тя тук, по дяволите?“. И по-важното: „Какво е правила, преди да дойде тук, по дяволите?“.

Първата му мисъл обаче беше, че Али изглежда изумително. Същинска сладководна русалка, която вълните са изхвърлили на терасата му.

— Извинявай за безпокойството — малко глуповато каза тя, — но кануто ми потъна и…

— Къде е синът ти? — прекъсна я Уокър. Мозъкът му заработи на пълни обороти.

— О, той не е с мен — побърза да отговори тя, виждайки разтревоженото му изражение. — Отиде да бере боровинки с Джакс и дъщерите й…

— Почакай — отново я прекъсна Уокър. — Казваш, че кануто ти е потънало? — Той погледна към езерото. Водата беше гладка като стъкло.

— Да, знам, че звучи странно, но…

— Потъна ли или се преобърна? — поясни Уокър. Неопитният кануист може да преобърне кану, въпреки че канутата по принцип не потъват. Не в ден като днешния, с такива идеални условия. Летният ден беше съвършен.

— Знам каква е разликата между преобръщане и потъване — каза Али и се намръщи. Между зелено-кафявите й очи се образува бръчица. — Ако искаш вярвай, но аз съм опитна кануистка.

Уокър не й повярва. И тонът й, когато отново заговори, му каза, че тя е разбрала, че той не й вярва.

— Виж — продължи Али, — извадих дървеното кану на дядо си. То е най-малко на петдесет години, ако не и повече. Вътре влизаше малко вода, когато потеглих, но реших, че ще се справя. — Тя показа пластмасовия бидон, която държеше. — Но течът не се оказа малък. Оказа се…

— Голям? — пак я прекъсна Уокър. Магията беше развалена. Али все още беше неустоимо прекрасна със съблазнително прилепнали по слабото стройно тяло мокри дрехи, но той започна да съзира хумор в ситуацията.

Тя стисна челюсти.

— Да, добре. Както и да е, накратко, да изкарам кануто вероятно беше грешка.

— Вероятно? — повтори Уокър и едното ъгълче на устата му леко се повдигна.

— Радвам се, че това ти се вижда забавно — раздразнено каза Али, — но единствената причина да ти разказвам това е, защото трябва да мина през имота ти, за да стигна до шосето. И сега, ако не възразяваш, ще си тръгна.

— Моля, заповядай — отвърна Уокър и повдигна рамене, но после любопитството му надделя. — Къде потъна кануто ти?

— На стотина метра вдясно от твоя пристан. На около метър и половина дълбочина.

— Наблизо, а? — попита той и ъгълчето на устата му отново се повдигна.

Али се изчерви и Уокър очарован видя как топла руменина обагри светлозлатистата й кожа.

— Не съм те шпионирала, ако това намекваш.

— Нищо не намеквам — невинно отговори Уокър.

— Все едно, ако не възразяваш, ще дойда за кануто веднага щом мога. Не искам да застрашава другите лодки.

— Аз ще се погрижа за него. — Той обичаше да вади лодки, големи и малки. — Но нека да те закарам до вилата ти. Сигурно не се чувстваш удобно с тези мокри дрехи. — „Въпреки че изглеждаш изумително с тях“ — помисли си Уокър, но веднага съжали, че си го е помислил. Стори му се някак непочтено сега, след като знаеше повече за личния й живот.

— Благодаря за предложението, но ще се върна по шосето.

Уокър наблюдаваше като омагьосан как тънка струйка вода се стича по шията й и се скрива под памучната й тениска. Али се намръщи и стеснително скръсти ръце на гърдите си.

— Виж, нека поне да ти дам хавлия — каза той с най-деловия тон, който съумя да придобие.

— Би било добре — призна тя. — И след това си тръгвам.

Уокър плъзна по-широко вратата и направи знак на Али да влезе.

— Защо не почакаш тук вътре?

Тя поклати глава.

— Не искам от дрехите ми да капе вода на пода.

— Подът е направен от рециклирано дърво от хамбар — отвърна Уокър и пак я подкани да влезе. — Вече е устоял стотина години на природните стихии. Мисля, че ще издържи на няколко капки вода.

— Красив е — отбеляза Али, оглеждайки пода, докато пристъпваше вътре.

— Благодаря. Сам го наредих. Ей сега ще се върна. — Той донесе хавлия и после дискретно отмести поглед встрани, докато Али се бършеше. Хрумна му да й предложи и сухи дрехи, но реши, че може би ще отиде твърде далеч. Пък и нямаше нищо, което да й е по мярка. Е, поне нищо негово. Уокър прогони от съзнанието си образа на нощницата на бившата си съпруга.

— Благодаря. Така е много по-добре — каза Али, държейки влажната хавлия. — Ще я изпера и ще ти я върна.

— Не е необходимо. Аз ще я изпера. Знаеш ли, слагат указания на вътрешната страна на капака на пералните машини — поверително добави той.

Али не се усмихна, но му върна хавлията. И докато му я подаваше, Уокър долови леко ухание на лосион за слънчев загар с кокосово масло и чиста езерна вода, излъчващо се от кожата й. За него това беше идеалната есенция на лятото. Би я бутилирал, ако можеше.

— Имаш ли нещо против, ако мина напряко през къщата ти, за да стигна до алеята за коли? — попита тя, оглеждайки се наоколо.

— Не, разбира се. Но защо не ми позволиш да те закарам с пикапа? Ще стане за пет минути. Вероятно дори по-малко.

— Не, ти вече направи достатъчно. Не искам да разстройвам деня ти още повече.

Уокър се усмихна.

— Четях риболовно списание. — Заглавието на статията е „Най-хубавите примамки за лятото“ помисли си той. Много важна тема, но вероятно ще мога да се откъсна от нея.

Али прехапа устни, обмисляйки предложението му.

— Добре — съгласи се накрая тя. — Ако нямаш нищо против, би било чудесно да ме закараш. Не искам Джакс да ми се обади по телефона и да не съм вкъщи. Смятах да изляза за малко.

— Тогава да тръгваме. — Уокър я поведе през вилата към предната врата. Али мънкаше одобрително за интериора и той се изкуши дали да не й припомни, че беше използвала думата „претенциозна“, за да опише къщата му, когато се запознаха в кафенето, но не каза нищо. Мислеше за нещо друго, което искаше да й каже. Трябваше да й каже. Двамата се качиха в пикапа и потеглиха, без да разговарят. Тя упорито гледаше през стъклото, сякаш се опитваше да запамети всяко дърво, покрай което минаваха, а Уокър се мъчеше да гледа пътя, а не коленете й. Той имаше слабост към женските колене. Обикновено обаче те бяха твърде кокалести и заострени или с твърде дълбоки вдлъбнатини и лошо оформени. Поглеждайки изпод вежди, забеляза, че нейните са съвършени.

И после, твърде скоро, Уокър зави по алеята й за коли и спря пред вилата й.

— Свършила си доста работа — одобрително отбеляза той. Вилата вече няма такъв вид, сякаш всеки момент ще се срути, помисли си, но не го каза.

Али само повдигна рамене и понечи да слезе от пикапа.

— Хей, преди да тръгнеш — побърза да каже той, — искам да ти се извиня.

— За какво? — попита тя и се обърна към него.

— Защото те попитах за съпруга ти, когато се запознахме в „Нърл“. Това беше грубо. Не беше моя работа.

Али отмести очи от него и се загледа през стъклото от нейната страна, но не каза нищо. Навън повяваше ветрец, който разклащаше клоните на дърветата и разместваше светлите петна и сенките, които танцуваха над пикапа.

Въздъхна тъжно.

— Вината не е твоя. Не си знаел. — Тя отново се обърна към Уокър. — Оказах се права, че клюките се разнасят бързо из Бътърнът.

— Не беше така — намръщи се Уокър. — Карълайн ми го каза, защото мислеше, че ти и Уайът може би се нуждаете от помощ.

— Каква помощ? — предпазливо попита Али, без да откъсва поглед от него. Очите й бяха красиви като мозайка, изпъстрени с мънички светлокафяви и зелени точици.

— Мисля, че според Карълайн — отговори той, внимателно подбирайки думите си, — вие двамата може понякога да се нуждаете от съсед. Добър съсед. Въпреки че не знам защо тя реши, че този съсед може да съм аз. Нямам практика в това отношение. — Освен ако, разбира се, не броеше флирта със стюардесата, която живееше до него в жилищния комплекс в Минеаполис. А Уокър не го броеше.

— Признателна съм за загрижеността на Карълайн, но не дойдох да живея тук заради „изживяванията в малкия град“, а за да намеря уединение.

— Разбирам. — Никой не ценеше уединението повече от Уокър, но положението на Али и сина й беше различно от неговото. — А момчето ти? — внимателно попита той. — И Уайът ли се нуждаеше от уединение?

Али се изчерви и когато заговори, в гласа й прозвуча гняв.

— Уайът се чувства добре, благодаря. И мисля, че аз мога най-добре да преценя от какво се нуждае той. — Тя млъкна и после хладно попита: — Ти имаш ли деца?

— Не — отвърна Уокър и почувства болка в стомаха. Остротата й го изненада. — Не, не съм баща — чу се да казва той.

— Тогава вероятно не знаеш как се отглеждат деца.

Това беше грубо, помисли си той. Грубо, но справедливо.

— Права си. Не знам нищо за децата — рязко отговори Уокър, а после се пресегна и отвори вратата от нейната страна. Знаеше, че жестът му е груб, но не му пукаше.

Али обаче не помръдна. И когато отново заговори, тонът й беше по-мек.

— Виж, знам, че си добронамерен. Всички са добронамерени, но всъщност никой не разбира. Не ме разбирай погрешно. Не съм първата жена, която е загубила съпруга си във война, нито ще бъда последната. Има много вдовици от войни. Но те обикновено не са хората, които ми дават съвети или твърдят, че разбират как се чувствам. Нито се опитват да ми „помагат“.

— Произнесе „помагат“ така, сякаш е мръсна дума — отбеляза Уокър.

Али се усмихна — отново безучастно.

— Не, да ти помагат е хубаво — отвърна тя. — При положение че искаш да ти помагат.

— Вместо да те оставят на мира?

Али се замисли.

— Понякога, да.

Уокър се замисли върху думите й. Не знаеше защо, но те го притесниха. Това беше странно, като имаше предвид как и той искаше да го оставят на мира през последните две години.

— Виж — каза Уокър, — не мога да говоря за всеки в Бътърнът, но мога да говоря за себе си. Ще се опитам да те оставя на мира. Това е нещо, което обикновено правя много добре — да оставям хората на мира. Може дори да се каже, че е моята специалност.

Али прехапа устни.

— Нямах предвид, че искам хората да не ми обръщат внимание — поясни тя. — Не желая да се опитват да ни помагат. Ние можем да се грижим за себе си.

Уокър замълча. Не мислеше, че моментът е подходящ да отбележи, че днес тя се е погрижила толкова добре за себе си, че кануто й е потънало на дъното на езерото.

— Благодаря, че ме докара — каза Али и го удостои с една от редките си усмивки, а после взе нещата си, слезе от пикапа и трясна вратата. Уокър не я изчака да изкачи всичките стъпала до вилата си. Когато тя се отдалечи на безопасно разстояние, той форсира двигателя, обърна и рязко потегли по алеята за коли.

„Намери равен на себе си, Уокър — помисли си, зави по шосето и направи съзнателно усилие да намали скоростта. — Най-после срещна жена, която е по-обсебена от независимостта и уединението от теб. Двамата би трябвало да бъдете идеални съседи.“ Но ако беше така, тогава защо изведнъж настроението му се развали, запита се той.