Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (13)

13.

Когато видя колко много коли са спрели на улицата пред дома на Джакс и Джеръми във вечерта на тяхното празненство по случай трети юли, Али едва не продължи да кара по-нататък.

— Какво има, мамо? — попита Уайът, като забеляза изражението й в огледалото за обратно виждане.

— Нищо, миличък. Защо? — попита Али и намали.

— Намръщена си.

Тя въздъхна. Понякога забравяше колко наблюдателен е синът й.

— Не съм намръщена, а търся къде да паркирам. Не знаех, че тук ще има толкова много хора.

Али спря две преки по-нататък. Докато вървяха към къщата на Джакс и Джеръми, тя положи усилия да бъде позитивно настроена заради Уайът. В края на краищата, той беше прав. Купоните са за забавление, нали? Някога Али със сигурност мислеше така. Сега гледаше на всяко светско събитие със смесица от страх и опасения. Проблемът беше, че ако не внимава, и Уайът щеше да изпитва същите чувства.

— Ще бъде забавно — весело каза тя и стисна ръката му. В другата си ръка държеше пластмасова кутия, пълна с курабии с шоколадови парченца.

Уайът не изглеждаше убеден. И сега, когато чуха веселбата — гласовете, смеха и музиката, Али усети, че той забавя крачка. Съпротивяваше се. Тя го дръпна и продължи да върви.

— Знаеш ли кой ще бъде тук тази вечер? — попита Али, докато крачеха по пътеката от плочи, водеща към задния двор на Джакс и Джеръми.

Детето поклати глава.

— Франки — усмихна се тя. Радваше се, че е запазила изненада за сина си.

— Франки ще бъде тук? — Уайът отвори широко очи. Той харесваше Франки.

— Да. Кой мислиш, че ще пече на грил хамбургери, хотдог и пилета? Всичките са ти любими.

— Мислиш ли, че той ще се нуждае от помощ? — попита Уайът и забърза да настигне майка си.

— Може би — усмихна се тя и повдигна вежда.

Двамата завиха зад ъгъла на къщата и Уайът ахна изненадано. Али огледа сцената и разбра защо.

Задният двор беше облян в светлина. На дърветата бяха окачени китайски фенери с ярки цветове, храстите и шубраците бяха осеяни с мънички бели крушки, а на масите, разпръснати върху тъмната мека трева, проблясваха обредни свещи.

— Колко е красиво! — възкликна Уайът.

„Колко много труд“ — помисли си Али, но когато очите й огледаха насъбралото се множество и откриха Джакс и Джеръми, обкръжени от група приятели, видя, че никой от тях не изглежда уморен. Съвсем не. Те бяха спокойни, отпуснати и сияещи от обич един към друг. Джеръми, хубав по момчешки, беше прегърнал през кръста Джакс, а тя, издокарана с прекрасна лятна рокля за бременни, го гледаше нежно. Али изпита завист, докато ги наблюдаваше, и виновно отмести поглед. „Станала си ужасна — помисли си тя. — Знаеш колко нещастно беше детството на Джакс и че тя заслужава всяко добро нещо, което й се е случило оттогава, дори повече.“

Обаче отбягваше да отправя очи към тях, докато оглеждаше гостите. Джакс не се шегуваше, когато каза, че това е светското събитие на сезона. Целият Бътърнът беше дошъл на празненството и Али се изненада, че познава толкова много хора. Франки обслужваше огромен грил, а срещу него единият от служителите в железарския магазин раздаваше напитки на импровизиран бар. И в кънтри оркестъра, който забавляваше гостите, свиреше мъжът от бензиностанцията, който сутринта беше сменил маслото на двигателя на колата й.

Изведнъж обаче, въпреки всичките познати, Али почувства свенливост. И нещо друго… почувства се объркана. Осъзна, че е забравила как да се държи на светски събития, и стисна по-здраво ръката на Уайът. Нещо повече, не искаше да си спомня как да се държи. Това беше част от предишния й живот, преди да умре Грег. Сега всичко — множеството хора, музиката и танците — й се стори някак погрешно. Прекалено шумно. Дразнещо, фалшиво. И сякаш за да потвърди това, групата гости наблизо избухна в смях.

„Достатъчно. Тръгваме си“ — каза си Али. Щеше де измисли някакво оправдание за Уайът, докато се връщат към колата. Докато обаче се обръщаше да тръгне, тя се сблъска с Карълайн Кийгън.

— Хей, здравейте — усмихна се Карълайн.

Али кимна неуверено, но Уайът й се усмихна срамежливо.

— Е, вероятно ще искаш да оставиш тези неща на масата с десертите. — Карълайн кимна към курабиите с парченца шоколад. — А ти, тъй като растеш бързо, може би искаш да похапнеш нещо — обърна се тя към Уайът и му намигна.

Те тръгнаха след Карълайн към дълга маса за пикник, която беше отрупана с храна. Али остави кутията с курабиите в края, където бяха десертите, и махна капака. Уайът лакомо огледа масата. Имаше варени яйца, пълнени с майонеза и горчица, боб на фурна, пай с ревен, пандишпанов кейк, парчета диня и купища салата от зеле. И тънка чиния, пълна с маслени бисквити, в които момчето гладно се втренчи.

Карълайн го забеляза, че ги гледа, взе една от чинията и му я даде. Той я захапа нетърпеливо.

— Миличък, може да си вземеш колкото искаш. Аз ги опекох — каза му тя, а после се обърна към Али и тихо попита: — Тръгвахте ли си, когато се сблъска с мен?

— Не — машинално отговори Али и след това малко глуповато призна: — Да.

— И аз така си помислих. Надявам се не ми се сърдиш, че се намесих в плана ти за бягство.

— Не — леко се усмихна Али.

— Добре, радвам се. Но, Али, все още ли ти е трудно? — намръщи се Карълайн. — Имам предвид такива неща?

— Откровено казано, има дни, в които все още ми е трудно. Но, да, тези неща са особено трудни. Предполагам, че защото има твърде много щастливи хора — отвърна Али, гледайки я в очите. Реши, че няма смисъл да крие от нея егоизма си.

Карълайн обаче не я изгледа неодобрително, а оглеждайки се наоколо, тихо каза:

— Щастливи хора. О, Али, няма да повярваш какви неща мога да ти кажа за някои от хората тук тази вечер. Не ме разбирай погрешно, те са добри хора. Но би прозвучало пресилено, ако кажа, че животът им е идеален, поне на някои от тях. Те обаче са дошли тук. Опитват се да изцедят малко радост от живота. — Тя въздъхна, докато гледаше как Уайът си взима втора маслена бисквита. — И честно казано, може би са прави.

— Може би. — Али се замисли върху това. Обикновено се дразнеше, когато хората й даваха съвети, но думите на Карълайн не й подействаха неприятно. Може би се дължеше на внимателния, сериозен и същевременно непринуден подход, който Карълайн бе възприела към приятели и клиенти. Или защото тя не се преструваше, че знае всички отговори, нито че се опитва да ги намери.

Али разбра, че е права, когато Карълайн неочаквано попита:

— Мислиш ли, че някога се свиква с това? Да бъдеш без някого?

— Не знам — отвърна Али. В същия момент Джейд и Джакс се втурнаха към тях и прекъснаха разговора им.

— Уайът — възкликна Джейд с блеснали сини очи. — Ти си тук! — Тя не го дочака да отговори. — Ела. Да вървим. Франки каза, че ще запази най-хубавия хотдог за теб и мен. Татко включи грила твърде силно и някои от кренвиршите прегоряха. Но ние няма да ядем почернелите, въпреки че прегорилото не вреди. Може да изядеш сто от тях и да не те заболи коремът. — Джейд спря да говори, но само за да си поеме дъх, и след това попита: — Идваш ли, Уайът?

— Идва, разбира се — каза Али и леко побутна сина си. А когато Джейд го повлече към грила, Али му се усмихна окуражително, когато момчето се обърна към нея и я погледна.

— Много се радвам, че дойде — рече Джакс и я прегърна с такава искрена топлота, че Али изпита вина за предишното си раздразнение към нея. — И не се тревожи за Уайът и Джейд. Франки ще ги наглежда. Той не само е експерт по скарата, но и е изумително търпелив с децата. Пък и ако Карълайн ми позволи да те отнема от нея, искам да се запознаеш с един човек.

— Нямам нищо против — отговори Карълайн, но Али застана нащрек.

— Хайде, няма да боли — придума я Джакс, като видя изражението й, и я поведе към бара, където привлекателна русокоса жена на около шейсет години отпиваше малки глътки бяло вино и явно ги чакаше. — Сара, това е приятелката ми Ани Бекет. Али, това е Сара Гейдж — представи ги тя.

Те си стиснаха ръцете и после Джакс многозначително добави:

— Вие двете си поговорете, а аз ще донеса на Али нещо за пиене.

Али искаше да възрази, че Джакс сигурно има да прави по-приятни неща на собствената си забава, отколкото да й носи питие, но Джакс очевидно беше решила да ги остави насаме, затова извика след нея:

— Благодаря, Джакс. Ще пия кока-кола.

Тя се обърна към Сара Гейдж, която без заобикалки рече:

— Джакс ми каза, че се интересувате от изкуство.

— Да — учтиво отговори Али и се запита в каква ли посока ще се насочи разговорът.

— Не знам дали Джакс ви е споменала за мен, но аз притежавам галерия „Шишарка“ на главната улица. Знаете ли я?

— Разбира се. Галерията е срещу „Пърл“. — Али беше гледала витрините много пъти, но й беше неудобно да заведе Уайът в магазин, където има множество чупливи предмети. — Изглежда красива. Откога я имате?

— Отворих я преди десетина години — отвърна Сара, отпивайки от виното си. — Съпругът ми и аз се пенсионирахме и дойдохме тук. Той се чувства абсолютно щастлив да не прави нищо, но аз се отегчавах до смърт. И осъзнах, че четири и половина часовото пътуване до Минеаполис всеки път, когато се нуждая от културно разнообразие, бързо ще започне да ме изморява. През първата ни есен тук видях обява за художествена изложба, спонсорирана от местно сдружение на художници. Бях настроена скептично, меко казано, но когато отидох, останах абсолютно изумена. Не само от броя на художниците, изложили картини там, но и от качеството на работата им.

— Наистина ли? Нямах представа, че в Бътърнът има такава художествена сцена — призна Али.

— Не знам за художествената сцена — поясни Сара, развеселена от избора й на думи. — И все пак, ако мислите така, както си помислих аз, чу тук не живеят много художници, грешите. Някои са местни, други — като съпруга ми и мен — са от Минеаполис, но са решили да дойдат тук след пенсионирането си. Всички обаче имат нещо общо. Нуждаят се от място, където да продават творбите си през цялата година. И тук се вместихме ние.

— И очевидно сте постигнали успех.

— Да — със задоволство потвърди Сара. — Е, няма да забогатея с това, но доказах на всички, които твърдяха, че Бътърнът не може да поддържа галерия, че грешат. Оказа се, че и местните жители, и туристите искат различно място за пазаруване в градчето. Място, където не продават само коледни украшения за елхи, ароматизирани свещи и сушени розови листа.

— Съдейки по витрините ви, вие сте направили много повече — с възхищение отбеляза Али. — Нещата ви са прекрасни. — И наистина беше така. Тя беше видяла акварел и картини с маслени бои през прозорците, но и керамика, ръчно изработени изделия от стъкло и накити.

— Благодаря. Ние показваме произведенията на някои много талантливи художници. И аз бих искала да открия още творби, които да представя, но трябва да напускам галерията, за да ги търся. Необходим ми е сериозен човек, на когото мога да разчитам и който да е там, когато аз не мога. Затова Джакс искаше да говоря с вас.

— С мен? — попита Али, без да разбира.

Сара кимна.

— Точно така. Джакс дойде в галерията миналата седмица и когато споменах, че търся човек да работи тук, предложи вас. Каза, че знаете много за изкуството и имате опит в продажбите, защото сте имали фирма.

— Аз… не знам какво ви е казала Джакс — смутено отговори Али. — Имам втора специалност по история на изкуството от колеж и съпругът ми и аз движехме фирма за ландшафтно оформление, но не съм сигурна дали тези две неща ме квалифицират да работя в галерия.

Сара Гейдж остана невъзмутима.

— Вижте, за тази работа няма специална квалификация освен интерес и желание, затова елате и разгледайте галерията и ще поговорим пак.

— Имате предвид събеседване?

— Съвсем неофициално събеседване — увери я Сара. — А сега, извинете ме — добави тя, когато отмести поглед встрани, и се намръщи. — Виждам, че съпругът ми се е запътил към масата с храната и не мисля, че кардиологът му би одобрил, ако изяде още няколко варени яйца с пълнеж.

Сара тръгна. Джакс се върна сияеща при Али и й даде кока-кола.

— Сара каза ли ти за работата? — попита тя. Сините й очи блестяха от вълнение.

— Каза ми, но ми се ще да ме беше предупредила, преди да ме запознаеш с нея.

Лицето на Джакс помръкна.

— Извинявай. Не исках да те изненадвам. Но знам, че обичаш изкуството. И ти спомена, че рано или късно ще се нуждаеш от работа. Забравих, че е много по-лесно да решаваш чужди проблеми, отколкото своите — малко самоупрекващо се добави тя.

— Какви проблеми? От моята гледна точка твоят живот изглежда съвършен.

— Де да беше така — замислено каза Джакс и изражението й порази Али — беше непоносимо тъжно. Моментът обаче отмина и Джакс възвърна обичайния си лъчезарен вид. Али се запита дали не си е въобразила тъгата й. Или не й е прехвърлила собствената си тъга.

— Джакс. — Тя стисна ръката й. — Благодаря ти, че мислиш за мен. Права си, че в близко бъдеще ще се нуждая от работа. И да работя в галерия „Шишарка“ не е лоша идея, само че… — Какво, запита се Али. Не можеше да го признае. Не и пред Джакс. Нито дори пред себе си. Знаеше, че не е готова да прави всички неща, които се очакват от нея. Да работи. Да общува с хора. Дори да ходи на срещи. И не знаеше защо не е готова. Може би защото две години след смъртта на Грег все още искаше да я оставят сама с Уайът и скръбта й. Или може би защото поддържането жив на спомена за Грег в мислите и сърцето й обсебваше цялото й време.

Очите й инстинктивно откриха Уайът в тълпата гости. Той и Джейд бяха пред кънтри оркестъра, държаха се за ръце и се въртяха в кръг. Както обикновено, Джейд беше инициаторът, но Уайът изглеждаше повече от ентусиазиран партньор. И докато Али ги гледаше, той отправи към Джейд една от редките си, но лъчезарни усмивки.

Али отвори уста да каже нещо на Джакс, но приятелката й се мръщеше разсеяно, гледайки група гости близо до тях.

— Странно — измънка Джакс.

— Кое? — Очите на Али проследиха погледа на Джакс и почти веднага се спряха на Уокър Форд. Той стоеше на десетина метра от тях, пиеше бира и разговаряше с друг гост. Али почувства необясним пристъп на раздразнение. Не предполагаше, че ще го види тук, пък и след техния твърде личен разговор, докато той я караше към вилата й, не искаше да го вижда.

Уокър видя, че Али и Джакс го гледат, усмихна се и вдигна бутилката бира за поздрав. Раздразнението на Али се засили.

— Той идва ли на всичките ви забави? — попита тя, отмествайки поглед от него.

— Не — отвърна Джакс. — Затова се изненадах, че е тук. Никога преди не е идвал на празненството ни.

— Тогава защо го каниш?

Джакс повдигна рамене.

— Заради бизнеса, предполагам. Той е добър клиент в железарския магазин. Пък и Джеръми го харесва.

— А ти не?

— Не го познавам много добре — призна Джакс и отново погледна към Уокър. — Мога да преброя на пръстите на едната си ръка разговорите си с него. Но може би след тази вечер ще ми трябва и другата ръка.

— Защо?

— Защото той се отправя към нас.

Али се напрегна неволно. Знаеше, че е глупаво. Все пак Уокър беше неин съсед. Трябваше да свикне да го вижда, поне от време на време.

— Здравейте — каза Уокър, приближавайки се до тях. — Хубав купон.

— Радвам се, че дойде — каза Джакс, но нещо друго явно привлече вниманието й. — Изглежда ледът е свършил — добави тя, поглеждайки към бара. — Съжалявам, но трябва да ви оставя.

— Няма проблем — неубедено отвърна Али.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — предложи Уокър.

Джакс поклати глава.

— Не, благодаря. Ще се оправя — отговори тя и тръгна.

Уокър погледна Али. На лицето му бе изписано развеселено изражение.

— Знаеш ли каква беше първата ми мисъл, когато те видях тук тази вечер? — попита той.

— Не — искрено отговори тя, изненадана от прямотата му. Не учтиви закачки очакваше. От друга страна обаче, Уокър не й се виждаше като човек, който има търпението или навика да подхвърля учтиви закачки.

— Първата ми мисъл беше, че приличаш на някой, който чака на опашка пред портите на пъкъла. Страхува се от всичко, което ще му предложи изживяването.

Али не си направи труда да оспори думите му.

— Толкова ли е очевидно? — попита тя, отпивайки от кока-колата си.

Уокър кимна.

— Аха. Но на твое място не бих се тревожил, че хората ще забележат. Аз го забелязах, защото ти ми напомни за мен самия на събития като това. Смятам ги за необходимо зло. Като час при зъболекар. Не искаш да ходиш, но въпреки това отиваш.

— Чух, че не ходиш на такива събития и че си нещо като самотник.

— Самотник? — повтори той и ъгълчето на устата му се повдигна в лека усмивка. — Това ме прави много по-интересен, отколкото съм в действителност. Истината е, че съм доста скучен. Всъщност работя много.

— С какво се занимаваш в дока за лодки?

Уокър повдигна рамене.

— Правим лодки, ремонтираме ги, складираме ги, продаваме и купуваме. В момента реставрираме една много специална. По-точно кану. Старо. Интересното е, че го намерих на дъното на езерото. Но мисля, че ако заменим изгнилите дъски на дъното, може би ще стане за нещо. Вече не правят такива канута.

Али почувства, че лицето й пламва.

— Реставрираш моето кану?

Той кимна.

— А защо не? Не можах да устоя да не го видя. И щом го извадих от водата, осъзнах колко красиво е изработено.

— Но вече не може да плава по вода — възрази Али.

— Обичам предизвикателствата. И що се отнася до реставриране на лодка, колкото по-голямо е предизвикателството, толкова е по-забавно.

— Не звучи забавно, а скъпо — намръщи се тя.

— Е, за мен е забавно — усмихна се Уокър. — Вероятно за повечето хора не е така. И не се тревожи за разходите. Няма да ти искам нищо. Имам всичко необходимо в дока. Или мога да го взема от доставчиците на едро.

Али поклати глава. Тази работа не й харесваше. Не искаше да бъде задължена на Уокър Форд. По никаква причина. Те бяха съседи и тя не можеше да промени това, но нямаше да бъдат приятели. Не и щом той я караше да се чувства така всеки път, когато го видеше. Нервна. Напрегната. В отбранителна позиция.

— Знаеш ли какво? — попита. — Защо не задържиш кануто, след като го реставрираш? Това е най-малкото, което мога да направя, тъй като си си направил труда да го извадиш от езерото. Пък и обещах на Уайът, че ще си вземем лодка с мотор. Въпреки че е само на пет години, гребните лодки не го смайват.

— Добре, мога да ти помогна и с това. — Уокър извади портфейла от джоба си и даде визитна картичка на Али, която я взе без желание. — Клиф Донахю. Той е главен управител на дока за лодки — обясни Уокър. — Ела да говориш с него, когато поискаш. Клиф ще ти предложи добра сделка за нова или употребявана лодка.

Али прочете визитната картичка, погледна отново Уокър и за пръв път видя как изглежда. Беше абсурдно красив. И допълнителните усилия, които бе вложил във външния си вид тази вечер, му се бяха отплатили щедро. Късата му черна коса беше гладко сресана, а загорялото му от слънцето лице бе наскоро избръснато. Носеше синя, закопчана догоре риза, която подчертаваше наситения син цвят на очите му. Тя се запита дали е избрал ризата по някаква причина, но реши, че не е така. Уокър не приличаше на човек, който прекарва много време пред огледалото или се суети какво да облече.

Докато го гледаше, времето изведнъж притъмня, както понякога става в летни вечери. Тя нервно отпи глътка от кока-колата си и го погледна в очите. Погледът му сякаш я докосна навсякъде, сякаш я прегръщаше силно и я милваше нежно.

Али потрепери в знойната лятна вечер и стеснително придърпа нагоре деколтето на роклята си, която не беше особено разголваща, но погледът му сякаш я разсъбличаше.

Тя устоя на погледа му дълго, докато почувства, че нещо в нея се опъна като струна, сякаш всеки момент щеше да се скъса, и когато вече не издържаше, отмести очи встрани.

— Трябва да намеря Уайът — измънка, останала без дъх, и без да се обръща, се смеси с тълпата. Минаваше покрай хората, без да ги вижда, и се бореше с внезапния си световъртеж. Трябва да хапна нещо, помисли си тя, след като напълно се сля с множеството гости, и се отправи към масата с храната. За свое облекчение не видя повече Уокър тази вечер.

По-късно, когато се прибираха у дома, тя спря на кръстовище и погледна Уайът в огледалото за обратно виждане, когато фаровете на минаваща кола го осветиха за момент. Лицето му беше изцапано и на тениската му имаше петно от кетчуп. Докато Али го гледаше, той сънено се прозя. Тя се обърна и му се усмихна.

— Забавлява ли се тази вечер? — попита го.

Той кимна и доволно погледна навън през стъклото. Изглежда различен, помисли си тя, докато минаваше през кръстовището. Щастлив.