Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (27)

27.

— Колко е красива — промълви Али и избърса сълзите си със смачканата хартиена кърпичка в ръката си. Не си спомняше кога за последен път е плакала толкова много. Е, спомняше си, но тази вечер обстоятелствата бяха различни. Сега сълзите й не бяха от скръб, а от радост и облекчение.

— Красива е, нали? — съгласи се Джакс, сияеща от гордост. Тя лежеше на леглото на Али, подпряна на възглавници, и облечена в друга нощница, която Али й бе помогнала да си сложи, след като Джед най-после я убеди да пусне бебето, за да я прегледа.

Сега новороденото момиченце беше в ръцете на майка си, увито в избеляла синя хавлия. Джакс обяви, че името й е Джена. Беше се родила преди по-малко от час, но на Али й се струваше, че е необикновено будно и красиво бебе.

— Тя е една от малкото новородени, които не приличат на презрял домат — отбеляза Али. — Целите яркочервени и набръчкани.

Джакс се засмя и притисна Джена до себе си.

— Е, естествено, аз съм пристрастна и мисля, че е съвършена. И знаеш ли какво, Али? Струва ми се, че е първата от дъщерите ми, която прилича повече на Джеръми, отколкото на мен. Ти как мислиш?

— Да, прилича на него — съгласи се Али, наведе се и се вгледа в светлокафявите очи и пухкавата мека кестенява коса на Джена. — Все пак справедливо е едно от децата ви да прилича на Джеръми. Другите три са пълни твои копия.

— О, радвам се, че прилича на него — разпалено заяви Джакс. — Много се вълнувам.

Али се дръпна назад, изненадана от силните чувства в гласа й. После обаче й хрумна, че Джакс сигурно е изтощена от раждането.

Тя се втренчи в приятелката си и видя, че Джакс изобщо не изглежда изтощена, а сияеща и отпусната. Беше невероятна. Раждаше по естествен начин и после имаше такъв вид, сякаш беше ходила на курорт.

На вратата се почука леко и Джед подаде глава в стаята.

— Как сте всички? — попита той.

— Добре сме — усмихна се Джакс. — Време ли е да тръгваме?

Той кимна.

— Носилката е готова. И говорих с лекарите от болницата. Чакат ни.

Планът беше да закарат в болницата Джакс и Джена, за да ги прегледат, а и да се срещнат с Джеръми там.

— Някакъв шанс да пропуснем носилката? — попита Джакс. — Мога да вървя.

— Съжалявам, Джакс, такива са правилата — отговори Джед и излезе.

Джакс завъртя очи, но после отново насочи вниманието си към Джена и я уви по-плътно в хавлията. Изражението на лицето й, докато гледаше дъщеричката си, излъчваше такава неподправена любов, че очите на Али пак се напълниха със сълзи. Тя въздъхна примирено и извади още няколко хартиени кърпички от кутията върху нощното шкафче.

Няколко минути по-късно Джед и другите двама парамедици се появиха на вратата с носилка.

— Време е да тръгваме, Джакс — каза Джед. — Ще се опитаме да не събудим сина ти, докато заминаваме, Али.

Али се засмя през сълзи.

— Щом родилните мъки на Джакс не го събудиха, не знам дали изобщо нещо ще го събуди.

— Изумително — рече Джед и поклати глава.

— Да — съгласи се Али. — Но мисля, че ще бъде разочарован, когато се събуди сутринта и разбере, че е пропуснал вълнението.

Оказа се права.

Тя изчака двамата с Уайът да седнат да закусват, преди да му каже. Искаше синът й да изяде поне половината си купичка с корнфлейкс, преди да му съобщи новината. Уайът не можа да повярва.

— Бебето на Джакс се е родило тук снощи? — повтори той. — В нашата вила?

— Да — уморено се усмихна Али. Още не беше легнала да поспи. Знаеше, че няма смисъл дори да се опитва. Все още чувстваше невероятен прилив на емоции и вълнение от раждането на Джена. Затова седя на дивана в дневната и безцелно прелиства книга. След това, на разсъмване, изнесе чаша кафе на верандата и гледа изгрева на слънцето.

— Защо не ме събуди? — унило попита Уайът. — Можеше да помогна.

Али сдържа усмивката си.

— Пожарникарите овладяха положението — увери го тя.

— Пожарникари? — повтори той и отвори широко очи.

Али въздъхна. Сега вече Уайът никога нямаше да й прости. Да проспи раждане на бебе беше едно, но да пропусне посещение на истински пожарникари — съвсем друго.

— Те бяха доброволци пожарникари — побърза да обясни тя. — Бътърнът не е достатъчно голям, за да има редовна пожарна команда. Затова има хора, които работят друго през деня, но могат да бъдат пожарникари в спешни случаи.

— Имаха ли пожарна кола? — попита Уайът и сложи още една лъжица корнфлейкс в устата си.

— Не — отвърна Али, изпитвайки облекчение, че може да отговори искрено поне на този въпрос. Прецени, че не е необходимо да споменава, че са дошли с линейка. Линейките се нареждаха на второ място след пожарните коли в класацията на Уайът. — Но причината да не те събудя снощи беше, защото исках да си добре отпочинал за днес. По-късно тази сутрин ще имаш специален гост.

— Кой? — попита Уайът и отпи голяма глътка портокалов сок.

— Карълайн. Тя се обади сутринта и попита дали може да дойде да поиграе с теб, докато аз подремна.

Лицето на Уайът засия. А после той се сети нещо.

— А Франки ще дойде ли?

— Не. Някой трябва да остане в „Пърл“ да нахрани гладните клиенти — обясни Али.

Момченцето кимна замислено. Това му се стори правилно. След това отново се залови да яде корнфлейкс, но после пак се сети за нещо.

— Знаеш ли, че Франки може да смачка кутия сода в главата си? — попита, докато дъвчеше.

— Не, миличък — отвърна Али и краищата на устните й се извиха нагоре в едва забележима усмивка, — но го вярвам. И не говори с пълна уста.

Когато Карълайн пристигна, Уайът беше зашеметен от вълнение.

— Карълайн! — извика той и се хвърли в прегръдките й веднага щом тя слезе от колата си. — Бебето на Джакс се е родило тук снощи. В стаята на мама. А аз дори не се събудих!

Карълайн се засмя и го притисна до себе си.

— Знам. Чух новината. Тази сутрин всички в „Пърл“ говореха за това.

— Имало е истински пожарникари и всичко — обясни Уайът и я последва по стъпалата на верандата, където чакаше Али. — Е, наполовина пожарникари. И нямали пожарна кола.

— Дори половин пожарна кола? — попита Карълайн и весело погледна Али.

Уайът не обърна внимание на въпроса й.

— Ще си облека банския — обяви той задъхано и влезе във вилата.

— Бански? Ще плуваме ли? — попита Карълайн и седна на най-горното стъпало до Али, която поклати глава.

— Не. Уайът има много по-големи планове за теб. Ще ловите попови лъжички.

Карълайн озадачено повдигна вежди.

— Попови лъжички?

— Това е новото му призвание в живота. И изравянето на червеи. Занимава се почти само с тези две неща. Но не е необходимо да му помагаш, ако не искаш. Той вероятно ще бъде доволен, ако само го гледаш как лови попови лъжички.

— Шегуваш ли се? За нищо на света не бих пропуснала това. — Карълайн изхлузи сандалите си и нави крачолите на сините си джинси.

След това погледна Али и изражението й изведнъж стана сериозно. И дори малко ядосано.

— Би ли ми казала нещо? — строго попита Карълайн.

— Да, разбира се — отвърна Али, изненадана от внезапната промяна в настроението на Карълайн.

— Къде е бил умът на Джакс да шофира сама дотук снощи, когато всеки момент е щяла да роди?

— Не е разсъждавала — отговори Али, изпитвайки вина. — Поне не за себе си. Мислела е за мен. Дали съм чула за… — Гласът й заглъхна.

Карълайн въздъхна.

— Типично за Джакс — каза тя със смесица от обич и раздразнение.

— Така е — печално се съгласи Али. — И се чувствам ужасно, Карълайн. Ами ако се беше объркало нещо снощи? Никога нямаше да си го простя.

— Али, дори да си знаела, че Джакс смята да идва тук снощи, не би могла да направиш нищо, за да я спреш. Тя е упорита като магаре. Винаги е била такава. И винаги ще бъде. Освен това… — Карълайн сложи ръка на рамото й. — Нищо не се е объркало. Всичко е минало добре, благодарение на теб. Щом си разбрала, че Джакс ще ражда, ти си се намесила и си поела нещата в свои ръце.

— Ха! — изсумтя Али. — Аз бях пълна страхливка. Щях да се крия в кухнята цяла нощ, ако единият парамедик не ме бе убедил колко много се нуждае от мен Джакс.

— Е, може би ти е трябвало малко окуражаване — усмихна се Карълайн. — Кой не би се нуждаел от това при дадените обстоятелства? Важното е, че си била до нея, когато си й била необходима.

— Може би. — Али беше признателна на Карълайн за лоялността. Знаеше, че каквото и да направи, Карълайн и Джакс винаги ще виждат най-доброто в нея.

— Виж, аз ще се занимавам с Уайът сега, а ти подремни. Колкото можеш по-дълго.

— Ще се опитам — обеща Али и понечи да стане, но Карълайн хвана ръката й.

— Али? И още нещо. Не вярвай на всичко, което чуеш. Имам предвид за Уокър. Сигурна съм, че Кейтлин е дошла тук по някаква причина. Вярвам на Уокър. Все пак не поднасяш кафе на един човек в продължение на три години, без да научиш нещо за него.

— Не съм мислила много по този въпрос — искрено отговори Али. И макар и изумително, това беше вярно. Веднага щом снощи разбра, че Джакс ще ражда, тя прогони от съзнанието си мисълта за Уокър Форд и бившата му съпруга. Единственото, което имаше значение, беше, че Джакс и бебето са в безопасност. Всичко друго можеше да почака.

След като всички си тръгнаха сутринта, Али пак не си позволи да мисли за Уокър. Стори й се някак нередно да бъде погълната от собствените си проблеми. Те бяха толкова незначителни в сравнение с раждането на дете.

Сега, разбира се, щеше да бъде по-трудно. Джакс и бебето бяха в добри ръце, а Карълайн гледаше Уайът и Али трябваше да положи усилия да не мисли за Уокър, още по-малко за гостенката му.

Карълайн започна да говори за друго, но Уайът изскочи на верандата, издокаран с любимия си червен бански костюм.

— Готова ли си, Карълайн? — попита той, като подскачаше на едно място.

— Абсолютно готова — отговори тя и намигна на Али.

Уайът хвана ръката й и нетърпеливо я задърпа надолу по стъпалата.

— Не се тревожи — сериозно каза той. — Ще те науча да ловиш попови лъжички. Лесно е. Може дори да ги слагаш в отделна кофичка, ако искаш, и после да ги занесеш у вас.

— Би било много хубаво — отвърна Карълайн и залюля ръката му.

Али се усмихна малко уморено и се прибра вътре.

Минута по-късно обаче чу, че Карълайн я вика през мрежестата врата.

— Али, мисля, че ще трябва да отложиш дрямката. Имаш гост.

Али излезе на верандата и видя пикапа на Уокър. Умората й моментално се изпари, но почти веднага се замени със свиващ стомаха страх. Тя изведнъж се почувства сигурна, че знае защо е дошъл Уокър, но положи усилия да слезе по стъпалата и да тръгне към пикапа да го посрещне.

Карълайн се опита да убеди Уайът да слязат до езерото, но щом видя Уокър, момчето хукна към него.

— Уокър! И ти дойде! — засия Уайът и щастливо погледна към Карълайн, която се бе приближила до него и бе хванала ръката му. Детето изглеждаше така, сякаш не можеше да повярва на късмета си.

— Здравей, приятел — каза Уокър, който изглеждаше искрено доволен, че вижда Уайът.

Али обаче го стрелна с предупредителен поглед. Ако бе дошъл да скъса с нея — а тя беше сигурна в това — не искаше Уокър да дава на Уайът обещания, които не може да изпълни.

— Искаш ли да ловиш попови лъжички с нас? — попита Уайът, но Уокър, схващайки намека на Али, не прояви интерес.

— Може би някой друг път — отговори той. — Днес съм дошъл да говоря с майка ти.

— Добре — отвърна Уайът, — но мама е много уморена. Снощи е помогнала на Джакс да роди бебе. Карълайн каза, че трябва да подремне.

— Здравей, Уокър — поздрави го Карълайн. Въпреки че само преди няколко минути го беше защитила, сега в тона й се долови хлад, който Али чуваше за пръв път. Уокър, изглежда, също го забеляза.

— Здравей, Карълайн — малко смутено рече той, а после отново се обърна към Уайът. — Виж, по-добре отивай да ловиш попови лъжички. Те нямат да те чакат цял ден. И не се тревожи за майка си. Знам, че е уморена. Няма да й отнема много време.

Уайът кимна доволно и тръгна с Карълайн.

— Здравей — каза Уокър на Али. Сините му очи бяха сериозни. — Може ли да поговорим? Опитах да се свържа с теб вчера, но не можах. Линията даваше заето. А мобилният ти…

— Знам — прекъсна го Али и въздъхна. Беше забравила да зареди мобилния си телефон точно когато я бяха търсили и Джакс, и Уокър…

— Все едно. Съдейки по онова, което чух в града сутринта, ти си била заета тук. И ако предпочиташ да дойда по-късно, след като си починеш, няма проблем.

Али поклати глава.

— Не, може да говорим и сега — отвърна тя и тръгна към вилата. И наистина мислеше така. Знаеше, че каквото и да беше дошъл да й каже Уокър, нямаше да й бъде по-лесно, ако го чуе по-късно. — Искаш ли студен чай? — попита и отвори мрежестата врата.

— С удоволствие — отговори той, последва я в кухнята и седна до масата. Тя наля две чаши студен чай от каната в хладилника и се настани срещу него. Беше й трудно да не си помисли за една друга нощ в тази кухня. Нощ, в която той я беше целунал страстно само на няколко крачки от мястото, където сега неловко седяха.

Уокър сложи малко захар в студения си чай, а Али си играеше с резенчето лимон в своята чаша. Той мълчеше и накрая тя изгуби търпение.

— Виж, Уокър, и двамата знаем защо си дошъл.

— Така ли? — изненада се той.

— Да. И след като ти не ми го казваш, ще улесня нещата за теб. Дошъл си, защото… не искаш да ме виждаш повече. — Ето, изрече го, независимо колко силно я заболя.

— Какво? Не — отговори Уокър, очевидно недоумяващ. — Защо да не искам да те виждам повече?

— Защото бившата ти съпруга се е върнала в живота ти.

Той се намръщи.

— Имаш предвид, че се е върнала в живота ми, за да остане?

Тя повдигна рамене.

— Али, изтълкувала си всичко погрешно. Не съм дошъл за това. Първо, бившата ми съпруга и аз сме разделени от две години и сме разведени официално от повече от една. Тя не е дошла да се помиряваме. — Уокър поклати глава. Изглеждаше не толкова изненадан, колкото разочарован. — Знаеш ли, Али, иска ми се вместо да беше слушала клюките в Бътърнът, да беше вдигнала телефона и да ме бе попитала защо тя е тук.

Лицето й пламна от гняв.

— А пък на мен ми иска да ми беше казал, че тя ще идва, вместо да ме оставиш да разчитам на клюките в Бътърнът за информация.

— Добре, права си — спокойно отговори той. — Щях да ти кажа, че тя ще идва, ако знаех предварително.

— Искаш да кажеш, че се е появила неочаквано?

— Точно така. Повярвай ми, и аз се изненадах като теб. Между другото, тя не е отседнала при мен — побърза да добави Уокър, — а в курорта Бели борове. Отиде там снощи, след като вечеряхме заедно.

„След като Джакс е видяла колата й на алеята пред къщата ти“ — помисли си Али, проследявайки шарките на покривката на масата с върха на пръста си.

— Виж — продължи той след кратко мълчание. — Бившата ми съпруга — името й е Кейтлин — не е дошла, защото се сдобряваме, а защото между нас има недовършени неща, с които трябва да приключим.

— Недовършени неща? — повтори Али.

Уокър въздъхна.

— Сложно е. Оказа се, че не сме довършили онова, което започнахме.

— Тогава ти все още държиш на нея, така ли? — попита Али и се изненада колко трудно й беше да произнесе тези думи.

— Да, но не по начина, който имаш предвид. Осъзнах, че не мога да започна нещо с теб, докато не приключа с нея.

— Мислех, че това е смисълът на развода, Уокър. Да приключиш с някого.

— Разводът невинаги означава приключване. Или поне с нас не стана така.

Али отново почувства нетърпение. Искаше Уокър да говори по същество.

— Уокър, защо по-точно си тук?

— Дошъл съм да поискам повече време — промълви той. — Дошъл съм да те помоля да… задържим нещата, докато реша проблема. Не много отдавна ти също поиска повече време — кротко добави Уокър.

Али си пое дълбоко дъх и затвори очи. Тя наистина се нуждаеше от повече време тогава, но това беше различно. И изведнъж разбра какво трябва да направи и да каже.

— Не — заяви тя и затвори очи.

— Какво не?

— Не, Уокър, съжалявам. Не мога да ти дам повече време, защото между нас всичко свърши.

Той се стъписа.

— Али, не искам това.

— Може би не става дума за това какво искаш ти, Уокър — отвърна тя, втренчила се в покривката на масата с подновен интерес и опитвайки се да не обръща внимание на горещите, парещи сълзи, които напираха в очите й. — Може би става дума и за моите желания. А аз искам всичко да свърши. Още сега. От утрото, в което се запознахме в „Пърл“, знаех, че ще бъде грешка да имаме връзка. Трябваше да послушам сърцето си. Не трябваше да се увличам от момента. Защото се оказах права. Наистина беше грешка.

— Не го вярвам. И мисля, че и ти не го вярваш.

— Грешиш — възрази Али, но гласът й потрепери.

— Значи нощта, която прекарахме заедно, беше грешка? И денят с лодката? И той ли беше грешка? — Сините му очи потъмняха от гняв.

— Да. — Али упорито вдигна брадичка. — Тогава може би не сме ги чувствали като грешка, но като се замисля сега, смятам, че са били.

От брега на езерото се разнесе смях и Али стана и се приближи до прозореца. Протегна врат и видя Карълайн и Уайът, които се плискаха с вода.

Уокър също се изправи и отиде при нея. Гледа ги известно време и после тихо попита:

— Али, откъде идва това?

Тя го погледна и после отново се втренчи навън през прозореца. Когато заговори отново, гласът й, за щастие, беше спокоен и не издаваше бурните чувства в душата й.

— Не очаквам, че ще разбереш, Уокър. Ти не си баща. Момченцето там долу е целият ми свят. И аз съм целият му свят. Освен няколко други хора — Карълайн, Франки и Джейд, дъщерята на Джакс, аз съм всичко, което той има. Единият му родител вече му беше отнет. Затова аз трябва да съм до него. Всеки ден. По цял ден. Това изисква много сили, физически и емоционални. Длъжна съм да имам тази енергия. Трябва да присъствам в живота му. Изцяло. Не мога да прекарвам времето си в очакване ти и бившата ти съпруга да приключите нещата помежду си. Или да се надявам, че един ден ти и аз ще имаме връзка. Не мога да задържа на едно място живота си. Уайът заслужава повече. И знаеш ли какво? Аз също заслужавам повече. А сега — тя се обърна към него — искам да си вървиш. Наистина се нуждая от почивка.

Уокър безмълвно се втренчи в нея. На лицето му се смесваха отчаяние и тъга. След това поклати глава и понечи да каже нещо, но промени решението си. Излезе, качи се в пикапа си и замина. Али гледа през другия прозорец на кухнята, докато колата му се скри от погледа й, а после се приближи до другия прозорец и съзря червения бански на Уайът между дърветата. По лицето й се стече една-единствена гореща сълза. Позволи си само нея. Беше плакала достатъчно за един ден.

По-късно вечерта, докато мажеше с каламинов лосион ухапванията от комари на Уайът, тя търсеше начин да повдигне темата за Уокър Форд пред него. Уайът трябваше да знае, че неделните им риболовни излети са свършили. Искаше обаче да му го съобщи внимателно, на език, който детето да разбере. Това означаваше да пропусне частта за връзката си с Уокър. Или по-скоро за приключилата си връзка с Уокър.

— Пропусна едно — каза Уайът, прекъсвайки мислите й, и посочи ухапване от комар на лакътя си. Али го намаза с натопен в каламинов лосион памук.

Уайът й се усмихна благодарно. Тя си помисли, че синът й изглежда особено очарователен. Той седеше на ръба на ваната, чист и ухаещ приятно след банята, облечен с любимата си пижама — небесносиня на пухкави бели облачета.

— Всичките ли намазах? — попита тя, оглеждайки ръцете му.

Момченцето кимна.

— Знаеш ли, Уайът? — попита Али, завъртайки капачката на лосиона. — Мама ме мажеше със същото това нещо. И нейната майка е мажела нея със същото.

— От същото шишенце ли? — заинтригувано попита Уайът.

Тя се засмя.

— Не, със същата течност. И все още действа добре.

— Само дето е розова — възрази Уайът, оглеждайки петната на ръцете и краката си.

Али сдържа усмивката си.

— Не бих казала, че е розова. Цветът е по-скоро прасковен. — Тя хвърли памучето в кошчето за боклук и прибра каламиновия лосион в шкафчето с лекарствата. — Хайде, голямо момче. Време е за лягане.

— Но още не съм сглобил релсите за влакчетата. — Уайът я погледна умоляващо.

Али въздъхна.

— Пет минути — строго каза тя и го последва в дневната, където той добавяше нова железопътна линия към релсовия път.

Али седна на дивана и се вгледа в сина си. Щом минаха повече от пет минути, тя внимателно го прекъсна:

— Уайът, миличък?

— Да — отговори той, без да вдига глава. Лежеше по корем на нивото на релсовия път и се мръщеше съсредоточено, докато сглобяваше мост.

— Уайът, днес говорих с Уокър Форд. Той каза, че ще бъде много зает в дока за лодки и вече няма да може да те води да ловите риба в неделя сутринта.

Уайът спря да работи и вдигна глава.

— Нито дори понякога ли? — На лицето му все още беше изписана надежда.

— Нито дори понякога — повтори Али и нещо заседна в гърлото й. — Но сега имаме своя лодка, Уайът. Аз мога да те заведа да ловим риба, когато поискаш. Или може да ловим риба от нашия кей. Може и да не съм добра като Уокър, но знам основните неща. Пак може да се забавляваме заедно.

— Може — каза Уайът и отново се залови с релсовия път.

Али с облекчение осъзна, че няма да има сълзи, само разочарование. Това обаче по свой начин беше лошо колкото сълзите.

Петте минути, които му бе разрешила да играе, станаха десет. И после петнайсет. Тя знаеше, че Уайът вече трябва да е в леглото, но нещо я измъчваше и не й даваше покой. Нещо, за което подсъзнателно мислеше през целия ден.

— Уайът — предпазливо попита Али, — липсва ли ти Идън Преъри?

Той повдигна рамене. В момента караше влакче по железопътната линия и не я слушаше внимателно.

Тя опита отново.

— Липсва ли ти предишният ни квартал? И нашите приятели? Например Теди?

Уайът леко въздъхна, почти комичен в раздразнението си. Като старец, когото са прекъснали, докато чете вестник.

— Понякога ми липсват — отговори той и вдигна глава.

— Защото си мислех… — „Мислех си, че преместването ни тук може би е грешка.“ Но тя не каза това на Уайът. — Мислех си, че може да се върнем в Идън Преъри. Не може да живеем в старата ни къща, защото я продадохме, но може да вземем под наем апартамент. Аз може да си намеря работа, а ти да тръгнеш на детска градина.

Уайът престана да бута влакчето по релсите и погледна майка си. Сега Али привлече цялото му внимание.

— Може да задържим вилата — побърза да добави тя. — Да идваме тук за две седмици през лятото и да се виждаме с приятелите си. Само че вече няма да живеем тук постоянно.

— Но на мен ми харесва да живеем тук постоянно — каза Уайът и намръщи чело.

— Защо? — попита Али. — Знаеше, че ако отговорът му има нещо общо с Уокър Форд, това само ще засили склонността й да напусне. Уокър вече не беше част от живота й. Нито за нея, нито за Уайът. Отначало синът й не каза нищо, само огледа дневната. Али проследи погледа му. Стаята беше много по-различна от първата им нощ там преди три месеца. Али и работникът Джони Милър бяха почистили, боядисали, излъскали и лакирали всеки сантиметър отвътре и отвън. Работата не беше лека, но ги възнагради. Дневната например излъчваше топлина и уют и не само че изглеждаше обитаема, но и добре поддържана. Може би дори обичана, с изненада осъзна Али. — Уайът, защо искаш да останеш тук? — настоя тя.

Той се замисли.

— Защото е дом — каза накрая момченцето. Категорично. И продължи да си играе с влакчето.