Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (15)

15.

Два дни след посещението в дока за лодки Али завиваше Уайът в леглото, когато двамата чуха далечна гръмотевица.

— Най-после — с облекчение каза тя и седна на ръба на леглото. — Мислех, че бурята никога няма да дойде.

— Искаш да дойде? — изненадано попита Уайът.

— Да, защото знам, че щом дойде, времето ще се разхлади.

През целия ден неподвижният въздух беше тежък и влажен и езерото представляваше гладък като огледало овал с цвят на калай. Али чакаше бурята, която все не идваше, и се изнервяше. Въпреки че, откровено казано, й беше трудно да прецени дали я изнервя времето, или думите на Уокър Форд последния път, когато го видя. Тя се намръщи и приглади завивките около Уайът, мислейки си какво колосално его очевидно има този човек. Как иначе можеше да обясни отказа му да повярва, когато тя му каза, че не я привлича?

Разнесе се още една гръмотевица, този път по-близо, и тялото на детето се вцепени под завивките.

— Хей, Уайът, всичко е наред — каза Али и прибра един непокорен кичур коса от очите му. — И в Идън Преъри имаше гръмотевични бури. Спомняш ли си?

Той кимна и прошепна:

— Страхувах се и от тях.

— Знам — каза Али и после, за да отвлече вниманието му, повдигна въпрос, който искаше да обсъди с него целия ден. — Уайът, мислиш ли, че ще ти хареса да ходиш на дневен лагер?

— Където ходят Джейд и сестрите й ли?

— Да. Днес говорих с директорката. Името й е Кати. Тя каза, че имат свободно място за дете на твоите години. Между другото, беше много мила. И когато й разказах за теб и какво обичаш да правиш, тя отговори, че там ще ти хареса.

Уайът се замисли.

— А ти ще дойдеш ли? — с надежда попита той.

— Аз? Не — поклати глава Али. — Лагерът е само за деца от пет до дванайсет години. Аз ще те карам дотам и ще те взимам, а в това време, ако се нуждаеш от помощ, Кати и другите възпитатели ще бъдат там. Както и Джой, голямата сестра на Джейд. Тя е младши възпитател това лято.

Момчето кимна разсеяно и Али разбра, че нещо го притеснява. То се размърда под завивките.

— Мисля, че дневният лагер ще ми хареса — каза Уайът. — Ами ти? Какво ще правиш по цял ден? Ще бъдеш тук сама. Може да се чувстваш самотна.

— Уайът — каза след минута Али, трогната и същевременно натъжена от думите му. — Не трябва да се тревожиш за мен, чу ли? Аз се тревожа за теб. Тревожа се за теб и за себе си. Така трябва да бъде между родителите и децата. И още нещо. Няма да имам време да се чувствам самотна, докато ти си на лагера, защото се оказа, че ще бъда заета. Ще работя.

— Ще работиш? Ще ходиш на работа? — попита Уайът толкова недоверчиво, че Али едва не се разсмя. Той беше твърде малък, за да си спомня, че тя имаше живот, отделен от него, докато работеше с Грег в бизнеса с ландшафтното оформление.

— Точно така. Ще работя в галерия „Шишарка“. Това е магазин на главната улица, където продават произведения от местни художници. — Чу се още една гръмотевица, този път съвсем близо и силно, и Уайът отново се вцепени. Али побърза да продължи: — Собственичката ме попита дали мога да работя за нея в часовете, докато ти си на дневния лагер, от девет до три, и аз казах да. Нещата се развиват доста добре за нас, не мислиш ли? По този начин и двамата ще се забавляваме. И след това ти ще ми разказваш за дневния лагер, а аз ще ти разказвам за деня си в галерията. Какво ще кажеш? — Тя му се усмихна, твърдо решена да гледа позитивно на нещата. Знаеше, че и двамата ще трябва да свикнат с временните раздели.

Преди обаче Уайът да отговори, блесна ослепителна светкавица, последвана след няколко секунди от толкова силен тътен, че детето се хвърли в обятията на майка си. Двамата се заслушаха, докато гръмотевицата отекваше в неподвижния вечерен въздух, а лампите в стаята премигнаха, после угаснаха и след това отново светнаха.

— Всичко е наред — прошепна Али, прегърна сина си и се опита да си спомни дали имаше предупреждение за буря за днес, но не знаеше. Не бяха ходили в града и тя не беше слушала радиото в колата, нито беше чела вестник. Може би трябваше да включи телевизора. Понечи да стане, но в следващия миг блесна друга ярка светкавица и се разнесе оглушителен гръм, който накара Уайът да се притисне до нея. Лампите във вилата отново примигнаха, а после угаснаха и повече не светнаха. — Хей, знаеш ли какво? — попита Али и прегърна детето си. — В Бътърнът няма лято, ако електричеството не спре поне веднъж. Да извадим фенерчето, а? След няколко часа ще се мръкне.

Докато водеше Уайът към кухнята обаче, й се стори, че навън вече е много по-тъмно, отколкото би трябвало да бъде по това време на вечерта. И докато отваряше чекмеджето в кухнята, Али погледна през прозореца и видя защо е така.

В отсрещния бряг на езерото се бе събрала стена от черни облаци, но за разлика от истинската стена, не стоеше на едно място, а се движеше. При това бързо. Всъщност толкова бързо, че сякаш се носеше право към вилата.

Али почувства, че кожата й настръхва. Тя се премести между Уайът и прозореца, за да не позволи на сина си да види тъмните облаци.

— Намерих го — каза Али и извади фенерчето от чекмеджето, но когато го запали, лъчът беше слаб. Уайът си беше играл с фенерчето в своя „къмпинг“ под „крепостта“ си от одеяло в дневната. Тя въздъхна и се залови да търси батерии. Знаеше, че електричеството може да дойде чак след няколко часа.

В чекмеджето обаче нямаше батерии. Нито в другите чекмеджета. Прерови и последното, когато погледът й се спря на телефона на кухненския плот. Телефонът поне работеше, но кой би се обадил? И какво щеше да му каже? Без да знае отговора на тези два въпроса, тя взе слушалката и я доближи до ухото си. Нямаше сигнал. Значи и телефонът не работеше. Взе мобилния си телефон, но и той нямаше сигнал. Тя все още не се беше прехвърлила на абонамент, който включваше покритие тук. Отново погледна през прозореца. Стената от облаци се приближаваше. Али почувства, че по гърба й полазиха ледени тръпки от страх.

И после си спомни какво беше казала на Уайът само преди няколко минути. За своята отговорност да се грижи за него. В момента не вършеше много добре работата си. Трябваше да запази спокойствие. И да помисли.

— Уайът, мисля, че видях един стар лагерен фенер в килера в коридора — каза тя и му даде фенерчето. — Помогни ми да го намерим.

Уайът я последва до килера и насочи потрепващия лъч на фенерчето вътре, докато Али претърсваше дълбините му, които миришеха на нафталин. Всеки път, когато се разнасяше гръмотевица, тя усещаше, че момчето се вцепенява.

Али се беше изправила на пръсти и протягаше ръце към най-горната лавица, когато Уайът неочаквано се приближи до прозореца на дневната.

— Тук има някого — каза той, застанал с гръб към нея.

Али го погледна озадачено, опитвайки се да прибере спалния чувал, който беше паднал от лавицата. Кой нормален човек би излязъл в такова време, зачуди се тя. И после се смрази. Ами ако посетителят не беше нормален? Ако беше като героя във филма на ужасите, който веднъж бе гледала, маниакален убиец, който тероризираше семейство на почивка във вилата им край езеро? Или бяха зомбита човекоядци? Али отново се помъчи да натъпче спалния чувал на мястото му. Явно гледаше прекалено много филми.

— Уайът — предупреди го тя, — не отваряй вратата. Помниш ли какво говорихме? Ако до вратата се приближи непознат, идваш при мен и ми казваш. Не го пускаш да влезе.

— Но той не е непознат — каза момчето, гледайки през прозореца. — Това е господин Форд. От дока за лодки.

— Господин Форд? — изуми се Али и изпусна на пода спалния чувал, който държеше. Тук? Сега? Не би се изненадала повече, ако бяха дошли зомбита човекоядци.

Почукването на вратата я накара да пристъпи към действие.

— Да му отворя ли? — попита Уайът, обръщайки се към майка си.

— Не, ти стой тук. — Али посочи единия от столовете в дневната. — Аз ще видя какво иска господин Форд.

Веднага щом тя отключи вратата и я блъсна изненадващо силен порив на вятъра, Уокър мина покрай нея и влезе във вилата.

— Имаш ли мазе? — попита той.

— Мазе? — повтори Али, стресната от безцеремонността му, и затвори вратата. Навън блесна още една ослепителна светкавица.

— Да — припряно отговори той. — Мазе, подземно помещение, нещо такова?

Тя поклати глава.

— Не, нямам такова нещо — отговори Али, но думите й бяха заглушени от силен гръм, който разтърси къщата.

— Къде е синът ти?

— Ей там. — Тя посочи към Уайът, който насочи лъча на фенерчето към тях.

— Взимай го и да тръгваме. — Уокър отново отвори вратата и Али видя, че е оставил пикапа си с работещ двигател и запалени фарове.

— Къде? — попита тя.

— В моята къща — отвърна той тихо, но настоятелно, и погледна към Уайът. — Не искам да плаша сина ти, но се очаква торнадо в целия район до два часа след полунощ. Тук вече са се развихряли най-малко три. И вие двамата няма да останете на това място. — Той се огледа наоколо и добави: — Защото тази купчина от вейки ще се разпадне от малко по-силен вятър, да не говорим за торнадо.

Али се втренчи в него.

— Не се замисляй нито за секунда — каза Уокър, защото сбърка колебанието й с отказ. — Това няма нищо общо с поканата ми за среща онзи ден в дока за лодки. Не. Повярвай ми. Не ми се налага да полагам такива усилия за една среща.

Али обаче не мислеше за това, а за торнадото. Тук? В покрайнините на Минеаполис торнадото беше житейски факт, но не й беше минавало през ума да се тревожи за това тук, толкова далеч на север. По принцип торнадото харесваше обширни, открити пространства. Рядко се срещаше на места с гъсти гори като в Северна Минесота. Но не беше нещо нечувано. Тя си спомни едно лято, когато баща й я беше завел да види вила край езерото Бътърнът, изравнена със земята от торнадо. За щастие никой не беше пострадал. Семейството, което притежаваше вилата, беше заминало някъде.

— Да вървим — изведнъж каза Али и забърза към Уайът. Сърцето й блъскаше в гърдите, но тя се постара да говори спокойно, когато коленичи до него. — Уайът, господин Форд ще ни закара в неговата къща.

— Защо?

— Защото… — Тя се поколеба. Хрумнаха й стотина удобни лъжи, но реши да каже истината. — Защото се задава силна буря. И господин Форд мисли, че ще бъдем в по-голяма безопасност в неговата къща.

Уайът кимна. Али го взе на ръце и го занесе до вратата, където нетърпеливо чакаше Уокър. Мислите й трескаво препускаха в главата. Беше облечена за спане — потник и долнище на пижама, но сега нямаше време да се преоблича. Тя нахлузи джапанки, оставени до вратата, взе ключа за вилата от кукичката на стената и го пъхна в джоба на долнището на пижамата.

— Готова ли си? — попита Уокър.

Али кимна и го последва навън, затваряйки вратата. Стъписа се, като видя колко тъмно е станало. Сега бурята беше точно над тях и небето беше черно, осветявано от чести светкавици. Уокър им отвори вратата на пикапа и Али помогна на Уайът да се качи. Докато сядаше до него на предната седалка, тя усети първите капки дъжд на раменете си. Уокър понечи да затвори вратата, но вятърът я подхвана и я отвори. Той я блъсна силно и забърза към вратата откъм шофьора.

Али непохватно закопча предпазния колан около себе си и Уайът, а Уокър седна зад волана и трясна вратата. Настъпи газта и пикапът се стрелна напред. Уокър обърна и бързо подкара по алеята.

Докато стигнат до шосето, Али се тревожеше повече за скоростта, с която караше Уокър. Вятърът духаше толкова силно, че обсипваше тесния път с клони и дори малки дръвчета. Уокър заобиколи няколко от тях и Али се опита да не мисли за вероятността, че насреща може да идва друга кола.

Дъждът, който беше започнал с големи капки, плискащи се по стъклата на пикапа, се засили и скоро обливаше предното стъкло. Чистачките, които работеха на пълни обороти, едва смогваха да разкрият малка пролука в пороя.

— По дяволите — тихо изруга Уокър. Али не го попита какво не е наред, защото вече се беше досетила. Видимостта беше равна почти на нула от вятъра и дъжда. За нея беше загадка как Уокър съумява да задържи пикапа на шосето.

Тя се обърна към Уайът, който стоически беше вперил поглед право напред. Али окуражително стисна рамото му точно когато Уокър рязко свърна по алеята пред къщата си. Изведнъж се разнесе силен трясък, когато нещо падна върху покрива на пикапа. Звукът се чу отново и отново и все по-често, докато стана почти непрекъснат и толкова пронизителен, че Али запуши с ръце ушите на Уайът.

— Какво е това, мамо? — уплашено попита детето.

— Градушка. Скоро ще премине.

Двамата видяха как светкавица освети гледката през предното стъкло и от капака отскочи парче лед с големината на топка за голф.

Али присви очи, вгледа се напред и изненадано видя, че прозорците на къщата на Уокър светят.

— Електричеството не спря ли при теб? — попита тя.

— Имам генератор — отговори той и вкара пикапа в гаража.

„Естествено, че имаш — помисли си Али. — Вероятно имаш и цяло чекмедже, пълно с батерии за фенерче.“

— Добре, да вървим — каза Уокър и угаси двигателя. Али разкопча предпазния колан и слезе, все още носейки Уайът. Тя затвори вратата на пикапа и се приготви да пробяга краткото разстояние между гаража и къщата. — Готова ли си? — попита Уокър.

— Да.

Али го последва, тичайки с всички сили. Дъждът я обливаше, вятърът развяваше косата й и последните зърна градушка удряха по кожата й. Блесна светкавица и се разнесе оглушителен трясък. Дори в паниката си Али разбра, че мълнията е поразила дърво. Тя прегърна по-силно Уайът, който се сгуши в нея.

Уокър отвори вратата и ги бутна да влязат вътре.

— Добре ли сте? — попита той, когато затвори и застанаха в антрето.

— Мисля, че да — задъхано отвърна Али и премести Уайът на другия си хълбок. — Къде ще отидем? — попита тя, все още чувствайки прилив на адреналин. — В мазето ли?

Уокър поклати глава.

— Не. Мисля, че ще бъдем добре тук. — Той ги поведе към дневната. — Построил съм къщата да издържа на ветрове със сила до триста километра в час.

— Това е… много внушително — измънка Али и усети, че напрежението в малкото тяло на Уайът намаля. И докато очите й проследяваха погледа му, тя разбра защо. Дневната беше светла и с дебелите външни греди, минаващи по високия таван до огромната камина от естествен камък, заемаща по-голямата част от стената, изглеждаше невероятно солидна. Навън бурята продължаваше да бушува, но вътре човек се чувстваше някак далеч от всичко. Нереален.

— Ще ви донеса хавлии — каза Уокър и излезе.

— Мамо, каква голяма къща — възкликна Уайът, оглеждайки се наоколо.

— Голяма е — съгласи се Али. „Прекалено голяма“ — искаше й се да добави, но се въздържа, фактът, че къщата е голяма, беше причината да са в безопасност тук. Тяхната вила беше по-малка и по-уютна, но може би вече бе разрушена.

Уокър се върна и даде на Али две хавлии.

— Отивам в кабинета си — каза той. — Ще следя бурята по радара „Доплер“.

Али се намръщи.

— Онова нещо, което използват метеоролозите ли?

Той кимна.

— И рибарите го използват. Имаме го в дока за лодки. Искаш ли да ти покажа как работи? Ще видиш колко силна е тази буря.

— Не, благодаря — малко немощно отговори Али. — Мисля, че вече имам доста добра представа колко е силна.

— Е, да — усмихна се Уокър и излезе.

Али най-после пусна Уайът и избърса с едната хавлия влажните му къдрици.

— Така е по-добре — каза тя и след няколко минути насочи вниманието си към себе си. Не можеше обаче да направи много. Потникът й беше залепнал за тялото и долнището на пижамата й беше мокро. Али въздъхна и безуспешно се опита да попие част от водата с хавлията.

„Защо и двата пъти, когато идвам тук, съм оскъдно облечена и мокра?“ — запита се тя и изпита раздразнение към Уокър, макар да знаеше, че не е справедлива. В края на краищата, не беше виновен, че тя се забърква в неприятности, а пък той я измъква. И все пак това беше неприятно. Уокър беше адски… способен. Подготвен. Той имаше радар „Доплер“, за бога. А Али имаше… всъщност не много. Само Уайът. И очевидно погрешна вяра в способностите си сама да се грижи за малкото си семейство.

След като направи всичко възможно да подсуши Уайът и себе си, тя заведе сина си до единия от масивните дивани, внимателно постла завивка от овча кожа, за да предпази материята от мокрите им дрехи, седна и сложи сина си да легне до нея. След това наметна върху раменете им друга овча кожа. Разбра, че Уайът не иска да говори. Той все още беше нащрек и бдителен, но постепенно се отпусна и докато Али нежно милваше челото му, най-после се унесе в сън.

Тя се опита да остане будна, но беше трудно, особено когато бурята навън започна да утихва. Имаше нещо успокояващо в звуците на намаляващата й ярост, далечните гръмотевици, отслабващия вятър и лекото поскърцване на гредите на къщата. Накрая и Али задряма, но по едно време се стресна и се събуди, когато Уокър докосна рамото й.

— Как сте вие двамата? — попита той.

— Добре сме, благодаря. — Тя се надигна и прибра косата си от лицето. Чувстваше се неудобно, че Уокър я е заварил да спи. Това беше нещо интимно и не беше приятно някой да я гледа да го прави.

Уокър обаче не гледаше нея, а Уайът, който спеше на коленете й. Чертите на лицето му омекнаха и той промълви:

— Той е смело малко момче.

— Смел е — съгласи се Али и си помисли: „Няма как. Налага се“.

— Вероятно ще искаш да знаеш, че предупреждението за торнадо е отменено. Поне засега. На бурята е част от цяла система от бури, която ще премине над района през следващите няколко часа.

— Има още като тази? — ужасена попита Али.

Уокър кимна.

— Двамата ще пренощувате тук. Бих ви закарал до дома ви, но пътищата са непроходими. Утре сутринта мога да ви откарам с лодка веднага щом времето се оправи.

— Мисля, че дотогава ще сме ти се натрапили достатъчно много — каза Али с извинителен тон.

Той повдигна рамене.

— Ще ти покажа стаята за гости.

Тя взе на ръце спящия Уайът и тръгна след Уокър, който я заведе в спалня с две легла на долния етаж. Както останалата част на къщата, стаята беше безлична и същевременно луксозна. Приличаше по-скоро на хотел, отколкото на дом.

Али остави Уайът, който само леко се размърда, на едното легло и се обърна към Уокър, който стоеше до вратата.

— Благодаря — повтори тя. Това беше единственото, което можа да измисли да каже.

Той махна с ръка.

— Нуждаеш ли се от нещо? Дрехи? — Тъмносините му очи огледаха измачкания й потник и долнището на пижамата.

Тя поклати глава и почувства, че лицето й се затопля, но за да прикрие стеснението си, каза:

— Дрехите ми почти изсъхнаха. Пък и съм твърде уморена и ми е все едно.

Уокър кимна.

— По-нататък по коридора има баня. И одеяла в килера. И… кажи ми, ако имаш нужда от нещо друго.

— Ще ти кажа — излъга Али.

— Е, тогава лека нощ. — Той се обърна да тръгне, но докато затваряше вратата, спря. — Между другото, трябва да се обадиш на Карълайн сутринта. Тя се тревожи за вас двамата.

— Откъде знаеш?

— Обади ми се по мобилния телефон. Опитала да се свърже с теб във вилата, но телефонът не работел. Страхуваше се, че не знаеш за бурята, и се надяваше, че аз съм проверил какво става с вас.

— Затова ли дойде?

— Не. Всъщност, когато тя се обади, аз вече излизах. Нямаше да ти позволя да останеш сама в буря като тази — каза Уокър и затвори вратата.

Али зави Уайът, легна на другото легло и угаси лампата на нощното шкафче между тях. Опита се да заспи и успя, но скоро връхлетя друга буря и после още една. Накрая престана да ги брои и й се стори, че всичките бушуват заедно. Заспиваше от време на време за няколко минути и й се присънваха образи от изминалата нощ — ръцете на Уокър върху волана на пикапа, лицето на Уокър, когато погледна Уайът, който спеше на дивана. Веднага щом видеше тези неща, Али се стряскаше и се събуждаше, дезориентирана в непознатото легло. Каза си, че я безпокоят бурите, но знаеше, че те не са единственото, което я прави неспокойна. Тревожеше я и нещо друго. Нещо на ръба на съзнанието й. Нещо, което се опитваше да прогони. Въпреки че бурята беше страшна, Али усещаше, че това чувство е много по-страшно.