Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (2)

2.

Към единайсет вечерта, когато мобилният му телефон иззвъня, настроението на Уокър беше станало от лошо по-лошо. Той погледна екранчето. Обаждаше се брат му Рийд, който беше последният човек, с когото искаше да говори в момента. Но освен брат Рийд му беше и делови партньор, при това взискателен. Когато решеше, Уокър не отговаряше на телефонните му обаждания.

Той взе телефона и натисна бутона за приемане на обаждането.

— Какво има? — изръмжа вместо поздрав.

— Господи, Уок, така ли отговаряш вече по телефона? — кротко попита Рийд.

— Единайсет часът през нощта е — подчерта Уокър, облягайки се назад на кожения стол зад бюрото си. — Говорили сме за това — добави той, масажирайки слепоочията си, защото чувстваше, че го заболява главата. — Спомняш ли си? Ти може и да работиш денонощно, но аз съм привърженик на работния ден от осем до осем.

— Е, може и да е така — малко неодобрително отвърна Рийд и въпреки лошото си настроение Уокър усети, че едното ъгълче на устните му се повдигна в лека усмивка. Само работохолик като Рийд би открил доказателство за мързел в дванайсетчасов работен ден. — Но да оставим настрана недостатъците на характера ти — продължи Рийд.

— Тази вечер приключих с финансовия отчет за „Пристан за лодки Бътърнът“. — Той млъкна за ефект.

— И? — попита Уокър. Искаше брат му да побърза. И момента не беше в настроение да говори за бизнес.

— И ти успя — отвърна Рийд. — Каза, че ти трябват пет години да изправиш на крака дока за лодки, а го направи за три. Поздравления.

Последва дълго мълчание, докато Рийд чакаше Уокър да отговори, но брат му не каза нищо.

— Хей, Уок, реших, че новината е добра.

— Така е — най-после рече Уокър. — Разбира се, че е добра. Просто съм в скапано настроение.

— И аз така си помислих. И знаеш ли какво? Не те обвинявам. Ако живеех в Бътърнът, Минесота, с население хиляда и двеста души, и аз щях да съм в лошо настроение. Сериозно, Уок, какво правиш там през свободното си време?

— Какво свободно време? — полу на шега попита Уокър.

— Уок, дори аз имам малко свободно време — наблегна Рийд. „И двамата знаем как го прекарваш — помисли си Уокър. — Тичаш подир жени. И повечето пъти ги хващаш“.

— Ако искаш да знаеш, ловя риба — отговори Уокър. — Действа терапевтично. Трябва да опиташ някои път. Малко терапия може да ти е от полза.

Рийд предпочете да подмине с мълчание забележката.

— Слушай, Уок, обаждам се не само за да те поздравя за преуспяването на дока за лодки. Искам да обсъдя с теб и нещо друго.

Уокър се вцепени от напрежение. И двамата знаеха какво е това „нещо друго“.

— Мисля, че трябва да се преместиш в Минесота — продължи Рийд, без да чака брат му да каже нещо. — Трябваш ми тук в централния офис. Споразумяхме се да живееш в Бътърнът, докато възродиш дока за лодки. Е, ти го направи. Това и много повече. Превърна го от бездънна яма за източване на пари в един от най-доходните, които имаме. Сега искам да направиш същото и с друг док. И с още един. Защото няма по-добър от теб в ежедневните операции, Уок. Дори аз не съм толкова добър.

Това наистина беше висока оценка. И двамата го знаеха. Уокър обаче не отговори.

Рийд опита друга тактика.

— Сериозно, Уок, не знам как живееш там през цялата година. Вярно, красиво е, признавам. И имаш право да се гордееш с вилата, която си построил. Но ти не си женен. В разцвета на живота си, а си избрал да живееш на място, където най-интересната игра в града е бингото в „Американския легион“ в петък вечер. Освен това ти самият ми каза, че главният ти управител е много компетентен. Възложи му ръководството и се върни в Минеаполис. Пак ще можеш да ходиш в Бътърнът през уикендите. И да ловиш риба до насита. Може би дори да играеш бинго.

Уокър въздъхна. Загатването за главоболие се материализира и запулсира равномерно в слепоочията му.

— Рийд, може ли да говорим за това друг път?

— Не. Не можем, защото отдавна искам да повдигна този въпрос. Опитвах се да те подкрепям, Уок, дори по време на… малкия ти семеен експеримент…

— Така ли ще наричаме брака ми? — прекъсна го Уокър. — Семеен експеримент?

— Наричай го както искаш, но нищо не излезе. И това всъщност не е изненадващо, когато се замислиш, че първото ни преживяване в тази област беше бракът на родителите ни.

Уокър трепна. Това беше вярно. Бракът на родителите им беше катастрофа и преживяването беше повече от достатъчно, за да внуши на двамата братя доживотен страх от брачната институция. Те знаеха, че това е нещо, което трябва да избягват на всяка цена. Краткият и неуспешен опит на Уокър не успя да ги убеди в обратното.

— Виж, Рийд, ще ти се обадя утре сутринта — рече Уокър.

— Уок, искам отговор от теб.

— После.

— Сега — настоя Рийд.

— Мисля, че връзката се разпада — излъга Уокър. — Задава се буря.

— Не се разпада… — възрази Рийд, но вече беше късно.

Уокър прекъсна разговора, затвори мобилния си телефон и го пусна на бюрото.

Рийд щеше да се ядоса, но щеше да му мине. Уокър не му затваряше за пръв път. И по всяка вероятност нямаше да е последен.

Уокър излезе от кабинета си, отиде в кухнята и извади студена бира от хладилника. След това прекоси дневната и отвори плъзгащата се врата, водеща към терасата. Навън беше тъмно като в рог. Той погледна към небето. Мъглив пласт облаци беше закрил луната. Уокър протегна ръка към стената и запали външните лампи. После се приближи до края на терасата, погледна тъмните води на езерото долу и отвъртя капачката на бирата. Седна на сгъваем дървен стол, бавно изпи бирата и остави празната бутилка на дъските. Помисли си да вземе още една, но се отказа. Нямаше смисъл да дави лошото си настроение в бира. Особено когато не го беше ядосал Рийд. Всъщност Уокър се почувства малко виновен, че му затвори.

Не, той беше кисел още преди обаждането на Рийд. И всичко това заради безобидно парче плат, което беше намерил днес следобед.

Уокър сваляше кутия с риболовни принадлежности от най-горната лавица на килера в коридора, когато усети, че там горе има още нещо — копринено и невероятно меко. Той видя какво е едва когато го измъкна, но вече беше късно. Втренчи се в предмета в ръцете си, заинтригуван и същевременно раздразнен. Беше дантелена нощница. По-точно късата дантелена нощничка на бившата му съпруга Кейтлин.

Щом разбра какво е, той се опита да я хване само с връхчетата на пръстите си, сякаш щеше да се опари, ако докосне от плата повече, отколкото е абсолютно необходимо. Знаеше, че е смешно. Това беше парче плат, а не талисман със свръхестествени сили. И все пак Уокър положи усилия да я вдигне предпазливо и да я огледа.

Не си спомняше тази нощница, но от друга страна, Кейтлин имаше безброй такива. Нямаше значение колко непрактично е да ги носи по време на дългите зими в Северна Минесота. По-добре беше да вложи парите си в памучна нощница с висока яка и дълги ръкави. Но не. Практичността не беше силната й страна. Уокър нямаше представа как е забравила тази къса бяла нощница с дантела на деколтето и по края.

За секунда му хрумна, че я е оставила нарочно на място, където той не би очаквал да я намери. Обаче реши, че случаят не е такъв. Кейтлин имаше много недостатъци, но не беше непочтена или злобна. Освен това, когато си тръгна, тя беше толкова вбесена, че последното, което би искала да направи, беше да остави нещо.

Не. Маги, жената, която идваше от града да чисти веднъж седмично, вероятно я беше намерила, след като Кейтлин бе заминала, и тактична както винаги, беше забутала нощницата там, където мислеше, че Уокър няма да я намери. Поне не веднага.

Сега обаче, след като беше открил нощницата, той не знаеше какво да направи с нея. Помисли си да я изхвърли, но това му се стори непочтително към Кейтлин. Въпреки че нещата между тях завършиха зле, не изпитваше лоши чувства към нея. Хрумна му да й я изпрати, но бързо отхвърли и тази идея. Не знаеше адреса й. И дори да го знаеше, как по-точно някой може да изпрати по пощата нощницата на бившата си съпруга? В плик без нищо друго и без обратен адрес? Или увита в мека хартия с приятелска бележка? Нещо като: „Предполагам, че си забравила да я вземеш, когато ми крещеше истерично и хвърляше дрехите си в куфари посред нощ“.

Накрая Уокър остави нощницата там, където я беше намерил, на най-горната лавица в килера в коридора. Реши, че когато събере достатъчно дрехи, които да дари на местна благотворителна организация, ще добави и нощницата. Засега нямаше какво друго да направи. Нямаше да вижда нощницата, но сигурно щеше да мисли за нея.

От езерото повя ветрец, който разлюля клоните на големите северни борове, извисяващи се над терасата, и Уокър бавно въздъхна. Почувства, че главоболието му отслабва. Знаеше, че Рийд няма да разбере защо му харесва да живее тук. Не и за постоянно. И Рийд беше прав. Не беше необходимо да разбира. Уокър лесно можеше да разпредели времето си между Бътърнът и Минеаполис. Освен това не беше нужно да строи вила тук. Можеше да живее в апартамента над офиса на дока за лодки. Щеше да му бъде удобно, дори по-удобно от всички места, където беше живял през последните няколко години.

Рийд не разбираше, че докато той намира бягство и спасение в случайни безразборни срещи за по една нощ, Уокър намира бягство и спасение тук. В това градче, край това езеро и в тази вила.

Вярно, градчето беше клюкарско. Повечето малки градове са такива. Дори без да се опитва, Уокър вече знаеше за местните жители повече, отколкото искаше да знае. След като съпругата му го напусна, той внимаваше да не се сближава с никого от тях.

И когато не работеше в дока за лодки, си стоеше на вилата, която бе проектирал и построил край едно от най-чистите езера в Минесота. Живеейки там, той бе успял да избегне други усложнения в живота си. Защото това беше необятна природа, с изобилие от диви растения и животни. Около езерото имаше километри пътеки, по които да се разхожда, а в самото езеро, което беше дълго двайсетина километра и дълбоко трийсет и седем метра, имаше десетки увенчани с борове острови, които да изследва. В цялата тази природна красота нямаше сложни връзки, безсмислени недоразумения и разгорещени кавги. Накратко, нямаше взаимоотношения, и това го устройваше чудесно.

Не че Уокър беше монах. Не беше. Той държеше апартамент в Минеаполис и когато отидеше там по работа, се срещаше с една жена, която познаваше от колежа. Като него, и тя поставяше работата на първо място. И също като него не се интересуваше от дълготрайна връзка. Времето, което прекарваха заедно, беше кратко, забавно и необвързващо. С две думи, беше почти идеално.

Докато Уокър се навеждаше да вземе празната бутилка, очите му огледаха отсрещния бряг на езерото и се спряха на непозната светлина, слаба, но все пак видима между дърветата. Той се опита да си спомни какво има там. Познаваше залива като дланта на ръката си.

Там всъщност нямаше нищо освен една порутена стара вила, която смяташе за изоставена. Не беше виждал някой да отсяда там. Не и откакто си беше построил собствена вила. Уокър си помисли, че може би мястото е открито от местни тийнейджъри, които търсят къде да пият бира и да се натискат далеч от погледите на бдителните си родители, и се прибра вътре. Никой не беше достатъчно луд или смел, за да живее в онази вила.