Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (21)

21.

В една необичайно хладна съботна вечер в средата на август Али се озова в необикновено положение за майка на петгодишно дете. Нямаше какво да прави, нито компания.

Нощуването на Уайът при Карълайн беше такъв успех, че тя отново го покани на гости. Уайът, разбира се, не беше на себе си от вълнение. Али не се радваше толкова много. Беше й приятно, че Уайът и Карълайн се сближиха, но не й харесваше, че трябва да се чуди как да прекара вечерта. Доскоро се чувстваше добре сама. Напоследък обаче самотата означаваше само едно нещо. Не, две неща — да мисли за Уокър Форд и да се мъчи да не мисли за него.

Разбира се, тя не мислеше за Уокър само когато беше сама, а непрекъснато. Когато обаче беше с други хора — с някой клиент в галерия „Шишарка“ или с Уайът вкъщи — й беше по-лесно да занимава ума си с нещо друго. И това беше хубаво, защото когато умът й не беше зает, мислите й неизменно се насочваха към Уокър.

Потрепери, докато седеше на шезлонга в края на кея, и се запита дали студеният нощен въздух е само рядко лятно захлаждане или предвестник на бързо приближаващата се есен. Когато се върна, след като закара Уайът при Карълайн, тя облече широк вълнен пуловер, наля си чаша бяло вино и слезе до езерото, уж да се наслаждава на залеза, а всъщност да гледа къщата на Уокър отвъд залива.

Знаеше, че е жалка, задето прави това. Същинска шестнайсетгодишна девойка, чиято любов е несподелена. Не можеше обаче да го превъзмогне. Или не искаше. Или едното, или другото.

Във всеки случай, често се улавяше в различни моменти на деня и нощта да гледа през залива към кея и дока за лодки на Уокър и къщата му, кацнала на скалата над тях. Обикновено оправдаваше това, като правеше нещо друго в същото време. Простираше мокри бански костюми и хавлии и поглеждаше към кея на Уокър. Или четеше приказка за лека нощ на Уокър и всеки път, когато прелистваше страницата, надничаше през прозореца към далечната светлина на кея, която меко блестеше в здрача.

Колкото и пъти да поглеждаше към къщата му обаче, Али не видя Уокър. Разстоянието беше твърде голямо. Дори силното й зрение не беше толкова добро. Веднъж й хрумна да вземе стария бинокъл от най-горната лавица в килера, но реши, че ще премине границата между ленивите блянове и умишленото дебнене. И все пак тя гледаше къщата му нощем и се питаше дали той е там и какво ли прави. И за свое раздразнение се питаше дали е сам или с някого. С някоя жена. Защото макар да й беше казал, че ще я чака, докато бъде готова, Уокър не спомена, че в това време няма да се среща с други жени.

И защо да не се среща с други жени, питаше се Али в редките моменти, когато се чувстваше способна да се замисли логично по този въпрос. В края на краищата, тя не го бе помолила да не се среща с други жени, нито му беше дала повод да мисли, че скоро ще бъде готова. И какво трябваше да направи Уокър? Да даде обет за целомъдрие?

„Да — прошепна вътрешният й глас, несъмнено безразсъден глас. — Точно това трябва да направи.“ Мисълта за Уокър с друга жена я изпълни с нажежена до бяло ревност и след това — с болезнена тъга. Тъга, че желае нещо толкова силно и въпреки това не може да си позволи да го има.

Отново потрепери и си помисли дали да не вземе одеяло от вилата. Или да се прибере вътре. Седеше там вече два часа. Слънцето беше залязло, бе паднал мрак и температурата беше спаднала от приятно хладно до смразяващо студено. А тя все още седеше на кея. Всеки разумен човек би влязъл вътре, би се изкъпал и би си легнал с някоя хубава книга, но Али съвсем не беше разумна. Ето защо остана вън и продължи да гледа светлината в края на кея на Уокър.

Тази нощ, както и през повечето нощи, кеят светна в девет часа. Али се запита дали лампата не е включена на таймер. Нямаше да се изненада, ако беше така. На нея не би й хрумнало такова нещо, но Уокър мислеше за всичко. Разсъждаваше логично. Беше практичен. Организиран. Но и привлекателен. И невероятно, влудяващо сексапилен.

Тя си припомни последната им целувка на верандата в неделя сутринта и почувства, че мигновено я обзема желание към него. И след това си представи, че това осезаемо желание се понася в нощта над тъмната надиплена повърхност на езерото, намира Уокър и се обвива около него.

„Сега вече наистина превърташ — раздразнено си помисли. — Трябва да влезеш вътре и да си легнеш.“ Обаче не помръдна. И след малко й стана ясно защо. Тази нощ щеше да бъде различна. Тази нощ тя щеше да отговори на въпроса, който непрекъснато си задаваше. Защо не отива при него? Защо не стане и не отиде при него? Нямаше очевидна причина да не го направи. И двамата бяха зрели хора. Необвързани. Свободни да започнат връзка. Разбира се, Али трябваше да помисли за Уайът, но синът й обожаваше Уокър. Имаше му доверие. И обичаше да бъде с него.

Тогава защо седеше там и трепереше, когато можеше да прекара следващите дванайсет часа в обятията на Уокър и да се любят блажено, без никой и нищо да ги безпокои?

Не трябваше да търси много далеч отговора на този въпрос. Причината беше венчалният пръстен на ръката й, тънката златна халка, която носеше от осем години — шест, от които беше омъжена за Грег, и още две — не, повече, две години, четири месеца и десет дни, откакто беше вдовица.

Беше се опитала да свали пръстена. Наскоро го махна няколко пъти, но после пак го слагаше на ръката си. Без него пръстът й беше някак гол. И тя се чувстваше неестествено. Непълна. Все едно й липсваше крайник.

Нещо по-лошо, ако го свалеше от ръката си за по-дълго време, изпитваше същото чувство както когато се целуваше с Уокър — че изневерява на Грег, или поне на паметта му. Сега се замисли какво би искал Грег за нея. Да бъде сама? Знаеше, че той не би искал това. Грег не беше егоист. Напротив, имаше широка душа. Би искал нейният живот да продължи, след като неговият беше свършил. И не само да продължи, но и да бъде изпълнен с любов и щастие.

Тогава защо не можеше да свали пръстена от ръката си? Тя го завъртя нетърпеливо на пръста си, но не го махна. Знаеше, че ще й бъде трудно. Да го свали и да не го слага повече вероятно щеше да бъде едно от най-трудните неща, които й се беше налагало да прави. Не че другите неща не бяха трудни. Да каже на Уайът, че баща му няма да се върне. Да присъства на погребението на Грег. Да опакова вещите му…

Али си спомни нещо. Не го беше признавала пред никого, но дори след като продаде къщата им и двамата с Уайът се преместиха, сърцето й не позволи да раздаде нещата на Грег. Беше запазила всичко, от най-баналното — неразопаковани ножчета за бръснене — до ежедневното — бели спортни къси чорапи, изпрани и старателно навити в чифтове. Тя беше опаковала всичко методично и грижливо в прилежно надписани кашони и ги беше подредила във взетото под наем складово помещение. Така и не се запита защо го направи. До тази вечер.

Съсредоточено прехапа устни. Защо го беше направила? Защо бе запазила всичките вещи на Грег, освен ако… Застана абсолютно неподвижно и затаи дъх. Беше на път да направи някакво откритие, нещо елементарно, но в същото време трудно за разбиране за нея.

И после я осени прозрение. Причината да запази нещата му беше, че на някакво ниво все още не можеше да повярва, че Грег го няма. Тя всъщност не можеше да повярва, че той няма да се върне.

Грег обаче го няма, каза си Али. Нямаше да се върне. Никога. Животът им заедно беше свършил. Завинаги. И единственото, което й бе останало от Грег, бяха спомените за него.

Али зачака да се случи нещо. Нещо драматично. Някакъв катаклизъм. Гръм да порази дърво наблизо или мълния да разкъса нощното небе. Но не се случи нищо. Или по-скоро, случи се всичко. Само че се случи в сърцето и душата й. И колкото и шокиращо да беше откритието за нея, светът наоколо остана същият като преди.

Али не знаеше колко време седя там, когато изведнъж скочи и залитайки, тръгна към вилата. Влезе вътре, качи се в стаята си и извади кутия от най-долното чекмедже на тоалетката. Там държеше онази част от живота си с Грег, която не можа да остави в склада.

Тя седна на ръба на леглото и положи усилия да разгледа снимките в кутията. На едната бяха двамата с Грег през първата си година в колежа. Изглеждаха невъзможно млади и щастливи. В кутията имаше и покана за сватбата им пет години по-късно. Както и писмо, което беше написал Грег, след като беше ги оставил в болницата в нощта, когато се бе родил Уайът. Грег й пишеше колко много ги обича и обещаваше да бъде възможно най-добрият баща, който може да има Уайът. На друга снимка две и половина годишният Уайът седеше на раменете на баща си точно преди да заминат заедно на първия си мач на „Минесота Туинс“. За жалост се оказа, че той беше и последният.

Имаше и още едно писмо, от човек от частта на Грег в Националната гвардия, написано след като Грег беше загинал. В писмото си човекът разказваше на Али колко смел е бил той и колко загрижен за живота и здравето на колегите си. Добавяше, че за него е било чест да служи заедно с Грег.

В кутията имаше и много други неща, някои глупави — салфетка от бара, в който Грег беше завел Али на първата им среща в колежа, а други — абсолютно сериозни, например идентификационните му метални жетони от Националната гвардия. Али обаче смело разгледа цялото съдържание на кутията, втренчи се във всяка снимка и прочете всяко писмо и документ.

Когато приключи, се почувства изтощена. Върна нещата в кутията и я прибра, но без фотографията на Грег и Уайът. Подпря я на тоалетката. Утре щеше да й купи рамка и да я сложи някъде, където двамата с Уайът да я виждат често. Снимката не трябваше да е затворена в чекмедже само защото Али я заболяваше сърцето, щом я погледне.

И след това свали венчалния си пръстен. Изхлузи го от пръста си и го прибра в кутията с бижутата си, където вече знаеше, че му е мястото. В същия миг съзря отражението си в огледалото над тоалетката и се изненада, като видя, че по лицето й се стичат сълзи. Не съзнаваше, че плаче.

Отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода и го подсуши с хавлия, а после среса заплетената си коса и се приближи до чантата си, която беше оставила на масата в кухнята. Вътре бяха портмонето й, ключовете и новият й мобилен телефон с местно покритие. Беше дала номера си на Карълайн. Провери дали е напълно зареден и го настрои да звъни в случай че Карълайн поиска да се свърже с нея.

След това угаси осветлението, излезе и заключи външната врата. Качи се в колата, превъртя ключа на стартера и подкара. Чувстваше се неестествено спокойна. Нито тръпка на безпокойство или пристъп на нервност. Едва когато зави по алеята на Уокър, изпита леко вълнение. Спря до пикапа му, приближи се до предната врата на къщата и натисна звънеца. Последва тишина, а после се чуха стъпки. И след това, сякаш след цяла вечност, Уокър отвори вратата.

— Али? — изненада се той. Беше по джинси и тениска. От стереоуредбата се разнасяше рок музика и Али видя изпита до половината чаша червено вино на масата. Уокър имаше вид на човек, който смята да прекара отпускаща вечер сам вкъщи. Но не изглеждаше разочарован, че я вижда. Напротив.

— Готова съм — каза тя.

В този момент Уокър можеше да направи един милион неща, но само се усмихна, притегли я в обятията си и затвори вратата.