Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (5)

5.

Към пет часа следобед първоначалният оптимизъм на Али се бе изпарил напълно. Тя и Уайът седяха на изкривените стъпала пред вилата. Уайът си играеше с колички „Хот Уийлс“, а Али неспокойно пъдеше комарите и се питаше какво я беше прихванало, че се премести тук. Тя вече тъгуваше за уютното ранчо, което бяха напуснали, особено когато от покрива на вилата безцеремонно падна още една плочка и едва не ги уцели, както седяха на стъпалата.

Али си спомни какво беше казал за вилата сутринта новият й съсед Уокър Форд. Няма ли да е по-лесно да я съборите? Тя се беше ядосала от забележката, но човекът имаше право. Вилата притежаваше известен старинен чар, но Али започна да осъзнава, че когато заживее там, чарът може да се окаже надценена стока.

Уайът поне изглеждаше доволен. Той буташе яркочервено автомобилче по изкривените стъпала на вилата и издаваше съответните звуци, когато решеше, че е необходимо.

Али знаеше, че скоро ще трябва да му приготви вечеря. Да го изкъпе. Да му прочете приказка за лека нощ. И да се преструва, че всичко е наред и че не е направила ужасната грешка да ги откъсне насила от живота им в предградието и да ги доведе тук, където изведнъж я обзе чувството, че е краят на света.

Уайът спря да си играе и вдигна глава. Нещо беше привлякло вниманието му. В следващия момент Али разбра какво — бръмчене на пикап, което се чуваше по дългата чакълена алея към вилата. Али нямаше представа кой може да идва. Тя не познаваше никого тук. Малцината, които беше срещнала — Карълайн Кийгън и Уокър Форд — едва ли й идваха на гости. След минута се появи червен пикап и спря. Вратата от страната на шофьора се отвори и отвътре с лекота изскочи дребна жена.

— Джакс? — изумено възкликна Али, стана и тръгна да я посрещне. Не беше виждала Джакс от лятото, когато бяха шестнайсетгодишни, но доколкото видя, приятелката й си беше същата. Беше слаба, и тогава, и сега. Беше висока едва метър и петдесет и тежеше по-малко от петдесет килограма. Още носеше гарвановочерната си коса завързана на конска опашка и очите й, украсени с гъсти черни мигли, все още бяха ясносини. Дори луничките на лицето й бяха същите.

Когато се приближи да я прегърне обаче, Али видя, че има една голяма разлика между тогавашната и сегашната Джакс. Тази Джакс беше бременна. В напреднала бременност.

— Много се радвам, че те виждам — каза Али, докато я прегръщаше, а когато твърдият издут корем на Джакс се изпречи помежду им, се засмя и я отдалечи на една ръка разстояние от себе си, за да я огледа по-добре. — Кога трябва да родиш?

— Чак след три месеца, ако можеш да повярваш — въздъхна Джакс. — Тъй като съм дребна, няма къде другаде да трупам килограми освен на корема — обясни тя.

— Може би, но освен че сега си бременна, не изглеждаш по-различна от последния път, когато те видях.

Джакс повдигна рамене.

— Сега съм на трийсет, колкото теб, Али. Знам как изглеждам. Винаги когато заведа децата в „Кеймарт“ на Хайуей 53, всички баби ме гледат мръсно, сякаш си мислят: „Деца раждат деца“.

Али се засмя. Бабите сигурно са били шокирани, когато са видели жена, която изглежда горе-долу достатъчно голяма, за да има шофьорска книжка, да води три деца и да е бременна с четвърто.

— Като говорим за деца, това трябва да е Уайът — каза Джакс, приближавайки се към момченцето. — Карълайн ми каза, че ядеш палачинки като за световно. — Сините й очи заиграха.

Уайът срамежливо наведе глава, но не каза нищо и сърцето на Али се сви. Спомни си го, когато прохождаше. Тогава той определено беше общителен. Кога бе започнал да се променя? Глупав въпрос. Тя знаеше точно кога синът й бе започнал да се променя.

Джакс не се обезсърчи от свенливостта му.

— Знаеш ли, Уайът — продължи тя и седна на стъпалата до него. — У дома имам три дъщери. Джой е на дванайсет, Джоси — на девет, а Джейд — на шест.

Момченцето се намръщи.

— Много момичета — тихо каза той. Изглеждаше притеснен.

Джакс се засмя, но после изражението й стана сериозно.

— Да, много момичета — съгласи се тя. — И да си остане между нас, ще има най-малко още едно. — Тя прокара ръка по корема си. — Защото това бебе също ще е момиче.

Уайът не знаеше какво да каже, но бръчките на безпокойство на челото му станаха по-дълбоки.

— Виж какво ще ти кажа, Уайът — продължи Джакс, все още със сериозен тон. — Трите момичета, които вече имаме, не са обикновени. Баща им ги научи да хвърлят фастбол^[1].

Това привлече вниманието на момчето. Той вдигна глава, заинтригуван.

Джакс се наведе по-близо до него и заговори по-тихо:

— И ако трябва да съм откровена, Уайът, мисля, че баща им иска да продължи, докато имаме достатъчно дъщери за наш собствен бейзболен отбор. Общо девет. — Тя се усмихна и леко докосна лицето му с връхчетата на пръстите си. Али изпита облекчение, когато видя, че Уайът не се дръпна от ръката й, а се втренчи в нея и зачака да чуе какво още ще му каже. — О, за малко да забравя! — възкликна Джакс и скочи. — Донесох ви нещо. — Тя се върна при пикапа, протегна ръце към задната седалка и извади цяла щайга, пълна с ягоди.

— Дай да ти помогна — каза Али и тръгна към нея, но приятелката й махна с ръка.

— Набрах ги сутринта от нашата градина — обясни Джакс. — Най-добре ги сложете в хладилника — добави тя и се отправи към стъпалата пред вилата.

— Внимавай по стъпалата — извика Али и се втурна да я настигне. Джакс беше забележително пъргава, въпреки че беше бременна.

Тя отвори вратата на вилата и Али я последва вътре. Уайът, който все още изглеждаше заинтригуван, тръгна след тях. Щом обаче прекрачи прага, Джакс спря.

— Всичко изглежда абсолютно същото — каза тя, обхождайки с поглед стаята. Али се усмихна. И тя си помисли същото, когато пристигнаха снощи. Влезе във вилата и сякаш се пренесе назад в миналото. Сигурно и Джакс имаше същото чувство. — Сякаш отново съм на шестнайсет години — промълви Джакс. — Помниш ли онова лято? Мисля, че през повечето време сплитахме косите си на „рибена кост“.

Али се усмихна на спомените.

— Но не си спомням това — намръщи се Джакс и посочи еленовата глава. — Сутринта Али се беше опитала да я откачи, но се оказа трудно, и затова я покри с одеяло.

— А, това ли? — Али поведе Джакс към кухнята. — Стара еленова глава, която дядо ми е сложил там. Уайът не я харесва, но аз не можах да я сваля от стената.

— И аз не я харесвам много — призна Джакс и остави ягодите на кухненския плот. — Но по-добре е Уайът да свиква. Хората по тези места гледат много сериозно на лова.

Али отвори хладилника и започна да слага ягодите вътре, но после спря.

— Джакс, Уайът и аз не можем да изядем всичките тези ягоди.

— О, не е необходимо да ги изяждате всичките веднага. Може да направиш сладко от останалите.

— Не знам да правя сладко — каза Али, докато нареждаше ягодите.

— Е, това ще трябва да се промени, ако смяташ да живееш тук — рече Джакс с развеселено изражение на лицето. — Консервирането е спорт в Бътърнът. На второ място след лова.

Али се усмихна.

— Може да ме научиш някой път. Но дотогава, сигурна ли си, че не искаш да си вземеш обратно част от тях?

Джакс поклати глава.

— Благодаря ти. Хубави са. Може ли да ти предложа чаша студен чай, преди да тръгнеш?

— Обожавам студен чай — отвърна Джакс и седна до масата в кухнята.

Али напълни две стъклени чаши със студен чай, а на Уайът, който ги беше последвал в кухнята, наля мляко. Той го занесе в дневната и започна да си играе с комплекта влакчета и релси, които двамата с майка му бяха сглобили днес следобед.

— Как са родителите ти и брат ти? — попита Джакс, когато Али седна.

— Добре са. Родителите ми живеят в дом за пенсионери във Флорида. Искаха Уайът и аз да се преселим там, но не виждах как ще се присъединим към тях за ранна вечеря в четири следобед. А брат ми Кал живее в Сиатъл със съпругата си. И двамата са абсолютни работохолици, но иначе са добре. А твоите родители? — попита Али и мигновено съжали за въпроса си. Не знаеше много за семейството на Джакс, но помнеше, че не е щастливо.

Джакс повдигна рамене.

— Родителите ми починаха. Богатата на бърбън диета очевидно не се отразява добре на по-възрастни хора — въздъхна тя.

Али се изчерви. Съжаляваше, че повдигна темата за тях.

Джакс се пресегна и я потупа по ръката.

— Хей, всичко е наред — каза тя. — Защото преди дванайсет години срещнах Джеръми и светът започна да се върти около мен.

— Карълайн каза, че сега двамата сте собственици на железарския магазин. И че при теб отглеждането на три деца изглежда лесно.

Джакс се усмихна.

— Не знам какво е лесно — отговори тя и изражението й стана мрачно. — Карълайн ми каза за съпруга ти. Съжалявам.

Гърлото на Али се стегна.

— Той беше в Националната гвардия на Минесота и изпратиха частта му в Афганистан — обясни тя, стараейки се да говори спокойно и да гледа Джакс в очите. — Презареждали мобилни бойни единици на терен, когато военният им джип „Хъмви“ се натъкнал на импровизирано взривно устройство. Не оцелял.

— О, Али. Сигурно много ти липсва.

— Да. Той беше най-добрият ми приятел. — И наистина беше така от момента, в който Али се запозна с него в първия си ден в колежа, в часа по психология. Грег се приближи до нея и отмятайки пясъчно кестенявата си коса от очите, със срамежлива усмивка попита: „Свободно ли е това място?“. „Да“ — отговори Али малко озадачено и той седна до нея. Разделиха се десет години по-късно, когато Грег замина за Афганистан.

Джакс хвана ръката й и я стисна с малките си, почти детски пръсти.

— Али? Радвам се, че дойде да живееш тук. Наистина се радвам.

— Е, поне едната от нас се радва — не на шега каза Али.

— Нима съжаляваш?

— Още не знам дали съжалявам или не — призна Али, — но ми се струва, че решението ми беше егоистично. Преместих се тук, защото исках да бъда далеч от всичко. Но Уайът? Дори не го попитах за мнението му.

Джакс се замисли и после рече:

— Не мисля, че си егоистка, Али. Пък и взимането на решения е част от работата на родителите. И обикновено онова, което е най-добро за нас, е най-добро и за децата. — Тя млъкна и пак се замисли. — Но с риск да си пъхна носа в личния ти живот, защо реши да се преместиш тук?

— У дома имаше твърде много спомени — възможно най-кратко и ясно отговори Али. В края на краищата, това беше отчасти причината да реши да замине. — Грег и аз нямахме време да идваме тук, докато бяхме заедно. Бяхме заети и мястото ни се струваше далеч. Пък и той не обичаше да лови риба. Казваше, че риболовът е толкова вълнуващ, колкото да гледаш как никне тревата. И знаеш ли какво, Джакс?

— Какво?

— Сега се радвам, че не сме идвали тук заедно. Тук няма спомени за него. Освен, разбира се, онези, които донесох със себе си — въздъхна Али.

— Няма ли да ти е мъчно за дома? — загрижено попита Джакс.

— Не знам. Може би. Но ми омръзна всички да ме съжаляват. Изтощително е да бъдеш обект на толкова много съжаление. И на добронамерени съвети.

— Е, вече няма да имаш такъв проблем — тъжно се усмихна Джакс. — Хората тук си имат предостатъчно свои неприятности. Например спомняш ли си Уолтър Стар? Той е собственик на магазина за стръв и риболовни принадлежности. Болен е от рак на простатата в напреднал стадий. А помниш ли Дон и Лиз Уебър? Те притежаваха бензиностанцията. През пролетта загубиха всичко в пожар. И Карълайн от „Пърл“? Дъщеря й отиде в колеж това лято. Детето е всичко за нея и толкова й липсва, че понякога сърцето й ще се пръсне. Мога да продължа да изброявам — Джакс повдигна рамене, — но няма смисъл.

Али усети, че очите й се изпълват със сълзи. Знаеше, че Джакс не иска да я накара да се почувства като глупачка, но се почувства точно такава.

— Знам, че ще прозвучи егоистично — призна тя, — но след загубата на човек, когото обичаш, ставаш изключително погълнат от себе си. Понякога забравям, че Уайът и аз не сме единствените хора на света, които имат причина да тъгуват.

— Ти имаш основателна причина да тъгуваш — настоя Джакс. — Не исках да кажа, че нямаш. Но и хората в този град са преживели трудности. Затова не е необходимо да мислиш, че нещастието ти ще те направи нещо като куриоз за тях. Няма да е така — увери я тя и се усмихна печално. — И все пак трябва да те предупредя, че повечето жители на малките градове обичат да клюкарстват. И като стана дума за клюки — продължи Джакс и отново напълни чашата си със студен чай, — запозна ли се с новия си съсед?

Али кимна.

— Уокър Форд, нали? Срещнах го сутринта в „Пърл“. Не започнахме много добре — призна тя.

— Не? Е, той може да е малко надменен.

— Надменен? Щях да кажа арогантен.

— Арогантен? Е, може би малко — съгласи се Джакс. — Но той направи много за Бътърнът. Когато преди няколко години взе дока за лодки, мястото едва креташе. Сега е най-големият работодател в града след дъскорезницата. Пък и — продължи тя и в очите й блесна дяволито пламъче — това не е единствената обществена услуга, която Уокър осигурява тук.

Али повдигна вежди, без да може да сдържи любопитството си.

— Както споменах, хората тук клюкарстват от време на време — добави Джакс. — И той ни е дал доста поводи за клюки.

— Така ли? — Али беше заинтригувана.

— Нали го видя? — попита Джакс. — Той прилича на кинозвезда, за бога.

Али си припомни срещата им. Уокър беше слаб и с атлетично телосложение, с късо подстригана черна коса, слънчев загар и тъмносини очи. Не изглеждаше зле. Но и не можеше да каже, че изглежда добре. Тя вече не гледаше на мъжете по този начин.

Джакс обаче продължи да обяснява:

— Каквото и да мислиш за него, той има много обожателки тук. Освен че е хубав, Уокър още няма четиридесет години, преуспял е и е ерген. — Тя отброи на пръстите на ръката си тези качества. — С други думи, малцинство в градче с големината на Бътърнът. Но беше женен — за малко — и това само засили интригата. Всички обичат да разсъждават какво се е объркало в брака му.

— За кого е бил женен? — попита Али.

— Тя не беше оттук. — Джакс повдигна рамене. — И местните не я харесваха много. Беше красива, но студена. Ожениха се есента и през зимата, след по-малко от шест месеца, тя замина. Това беше всичко. Никой не знае какво се е случило. Никой освен Уокър. Но той не говори по въпроса.

„Мога да се досетя какво се е случило“ — помисли си Али, като си спомни колко неприятен й се видя Уокър сутринта, но не каза нищо на Джакс.

Приятелката й отпи глътка студен чай и премина на друга тема.

— Али, интересуваш ли се още от изкуство?

— Изкуство? — неуверено повтори Али.

Джакс кимна.

— Спомням си, че носеше тук дебели книги за изкуство. И ги четеше. За удоволствие. Веднъж ми каза, че искаш да учиш история на изкуството и след това да си намериш работа в тази област.

— А, това ли — леко смутена каза Али. — Да, фантазирах си, че след колежа ще отида в Ню Йорк и че ще работя в галерия в Сохо, но не стана така, както мислех.

— Защо?

— Защото реалността се намеси. Завърших втора специалност история на изкуството в колежа и можех да взема и магистърска, но дотогава вече знаех, че Грег и брат му Травис ще поемат семейната фирма за ландшафтно оформление, и реших, че научната степен по бизнес може да е по-полезна. — И се беше оказала права. Тримата бяха превърнали малкия бизнес за косене на морави във фирма за ландшафтно оформление, предлагаща всякакви услуги в тази сфера.

— Харесваше ли ти ландшафтното оформление?

Али се поколеба.

— Харесваше ми — отговори тя. — Не знам дали това беше мечтата ми, но беше вълнуващо да изградиш нещо от нищо. — Освен това, когато имаше свободно време, Али обикаляше музеите и галериите в Минеаполис.

— Притежаваш ли още дял от фирмата?

— Не. Продадох нашата половина на брата на Грег. Продадох и къщата ни. Надявам се, че спечелих малко време да реша какво искам да правя по-нататък. Парите няма да траят вечно. Рано или късно ще се наложи да си изкарвам прехраната.

— Тогава ще бъдеш като всички нас, останалите — нехайно подхвърли Джакс.

— Да, предполагам — съгласи се Али. Странно беше как Джакс можеше да е толкова пряма, без да е нелюбезна. Вероятно защото в нея нямаше нито капка грубост.

Джакс стана.

— Трябва да тръгвам — без желание каза тя. — Ще приготвям вечеря.

— Разбира се. — Али имаше чувството, че е отнела твърде много от времето на приятелката си. — Уайът и аз ще те изпратим до пикапа.

Уайът се беше върнал в кухнята, бе отворил хладилника и с копнеж гледаше ягодите вътре. Али реши, че ще ядат от тях за десерт — с ваниловия сладолед, който беше купила от бакалията през деня.

Докато излизаха от вилата, Джакс се обърна и погледна покритата с одеяло еленова глава.

— Познавам един човек, който може да ти помогне с това и с друга работа, която искаш да се свърши тук. — Тя се върна в кухнята, където Али бе оставила купчинка листчета и молив на плота, и написа име и телефонен номер. Откъсна листа и го даде на Али. — Името му е Джони Милър. Той е дърводелец и го бива за всичко. Стар е, но работи чудесно и цените му са приемливи.

— Благодаря — отвърна Али, гледайки листа. — Нужна ни е помощ.

Тя и Уайът изпратиха Джакс до пикапа и стояха на алеята, докато колата се скри от погледите им. След това влязоха във вилата. Уайът изглеждаше малко потиснат и Али не го обвиняваше. Вилата изглеждаше някак по-светла и приветлива, докато Джакс беше тук.

— Хайде, хлапе, помогни ми с вечерята — каза тя, преструвайки се на весела, но гласът й прозвуча неискрено дори в нейните уши.