Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (4)

4.

Уокър все още беше в лошо настроение сутринта, когато се намести на високо столче в „Пърл“ и направи знак на Карълайн да му донесе чаша кафе. Тя взимаше поръчката на една от масите, но го видя и кимна. Уокър закъсняваше за среща с един от най-големите доставчици на дока за лодки и въпреки аспирина, който изпи, преди да излезе от вилата си, главоболието от снощи продължаваше да пулсира глухо в слепоочията му. Поне беше успял да стигне до барплота, без някой от редовните клиенти да го заговори. Тази сутрин нямаше нито енергията, нито търпението да общува с жителите на Бътърнът. Докато чакаше кафето, той се загледа във Франки, грамадния готвач, който в бърза последователност счупи няколко яйца върху нагорещената плоча на грила. Уокър винаги се чудеше как такъв огромен мъж успява да маневрира толкова грациозно в такова тясно пространство. Не го беше виждал да направи нито едно погрешно движение. В градчето се носеха слухове, че Франки е бил в затвора.

Това може би обясняваше защо се оправя толкова добре в тесни пространства.

Но колкото и да му беше интересно да наблюдава Франки, нещо друго вдясно от него привлече погледа му. Три столчета по-нататък седеше жена с малко момченце. Очевидно бяха майка и син. Уокър веднага разбра, че не са от Бътърнът. Щеше да ги познава, ако бяха местни. Той въздъхна. Възможно ли беше да познава, поне по физиономия, всеки един от хиляда и двестата жители на Бътърнът? Може би Рийд беше прав и му беше време да се премести.

Той се опита от учтивост да откъсне поглед от майката с детето, но не можа. Вероятно защото видя колко хубава е жената, макар и в профил. Тя сигурно усети погледа му, защото се обърна и го погледна в очите.

Уокър видя, че не е сбъркал. Жената наистина беше хубава. Изключително хубава. Но очевидно изобщо не го съзнаваше, сякаш не знаеше, че е хубава, или не я интересуваше. Въпреки че едва ли беше така. От опит Уокър знаеше, че жените съзнават и се интересуват дали са привлекателни.

Тя имаше права дълга коса с цвят на пчелен мед, която падаше на раменете й, и зелено-кафяви очи, контрастиращи поразително на златистата й кожа. Усмихна му се — учтиво, но незаинтересувано. Уокър познаваше тази усмивка. Така се усмихваше и той, когато не искаше да изглежда недружелюбен, но и не желаеше да бъде въвлечен в разговор. Жената се обърна и продължи да реже палачинките на сина си.

Уокър малко се изненада. Това беше необичайно. Не че майките на малки деца имаха навика да се хвърлят в обятията му. Не. Обикновено не беше така. Но и не бяха напълно безразлични към него. Погледът му неволно се плъзна към безимения й пръст, където имаше тънък златен пръстен. Виж, това не беше изненадващо. Толкова далеч на север рядко се срещаха млади неомъжени жени. Тук нямаше нищо вълнуващо. Освен ако, разбира се, не си страстен рибар.

Уокър наблюдаваше колкото е възможно по-дискретно. Жената наряза палачинките на сина си и бутна чинията пред него. Момченцето беше симпатично. Уокър не умееше да преценява добре възрастта, но реши, че хлапето е някъде между четири и шестгодишно. Имаше гъста къдрава кестенява коса и миловидно, но сериозно изражение на лицето.

То лакомо изгълта палачинките, без да обръща внимание на леките възражения на майка си. Уокър потисна усмивката си. Не можеше да обвини детето. Той беше ял от тези палачинки с боровинки. Бяха превъзходни.

— Имаш такъв вид, сякаш се нуждаеш от чаша свръхсилно кафе — каза Карълайн, която се появи пред него с кана кафе.

— Звучи добре — отвърна Уокър, най-после откъсвайки очи от жената и сина й.

— За тук или за из път?

— За из път — отговори Уокър и отново погледна часовника си.

— Няма ли да закусиш? — попита Карълайн, извади картонена чаша от купчината зад тезгяха, напълни я догоре и завъртя капаче.

— Не.

Карълайн се намръщи неодобрително, но не каза нищо. Уокър си помисли, че тя се държи майчински с клиентите като жената със сина си. На Карълайн не й харесваше някой от редовните й клиенти да си тръгне без обилна закуска. Но след близо три години тя го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той не може да бъде убеден да си поръча храна, когато не е в настроение да яде.

Уокър остави банкнота от пет долара на тезгяха и стана.

— Не бързай толкова — рече Карълайн и плъзна към него картонената чаша. — Искам да се запознаеш с новите си съседи. И те са тук тази сутрин.

— Новите ми съседи? — учудено повтори Уокър. — Аз нямам съседи.

— Сега вече имаш. — Карълайн посочи майката и сина, които седяха няколко столчета по-нататък. — Али, Уайът — провикна се тя, за да привлече вниманието им. — Това е Уокър Форд, съседът най-близо до вас. Освен ако, разбира се, не броите черните мечки. Аз не ги броя — добави и намигна на Уайът.

Жената отново се обърна и погледна Уокър. Не изглеждаше доволна. Всъщност определено изглеждаше недоволна. Това беше странно. Уокър все още не й беше дал причина да не го харесва. Той се намръщи. Не беше свикнал хората, особено жените, да го намират за безинтересен или несимпатичен.

Добрите й обноски обаче очевидно надделяха. Тя стана от високото столче и леко дърпайки сина си след себе си, се приближи да се ръкува с Уокър. Ръката й беше мека и гладка в загрубялата му от работа длан и за миг Уокър не знаеше какво да каже. Не му помогна и фактът, че тя стои толкова близо до него, въпреки че не беше по-близо, отколкото бе абсолютно необходимо, за да стисне ръката му. Тя накара и сина си да се ръкува с Уокър.

— Аз съм Али Бекет — каза жената отново с онази безучастна усмивка. — А това е Уайът. Дойдохме снощи.

— Видях, че вилата ви свети — отвърна Уокър, запленен от очите й. Отблизо той видя, че те са светлокафяви с тъмнозелени точици.

— Сигурно сте се изненадали. Отдавна никой не е идвал там.

— Да, изненадах се — призна Уокър. — Откровено казано, не знаех, че вилата е обитаема.

Али се намръщи и той разбра, че е казал нещо погрешно. Златистата кожа на лицето й поруменя, въпреки че Уокър не можа да определи дали е от гняв или от смущение. Пък и не го интересуваше, защото промяната на цвета я направи още по-хубава.

— Обитаема е, но се нуждае от работа. Затова сме дошли Уайът и аз. Нали, хлапе? — Тя придърпа към себе си момченцето, което кимна сериозно. — За щастие не ни е страх да си изцапаме ръцете — добави Али.

— Сигурна ли сте, че няма да е по-лесно да я съборите? — без да мисли, попита Уокър. Беше му трудно да разсъждава ясно.

— Да я съборим? — втрещено повтори Али и златистата кожа на лицето й поруменя още по-силно. Уокър видя, че сега тя вече е ядосана. Много ядосана. — Дядо ми сам е построил вилата. И я е направил да издържи дълго. Не е претенциозна като някои от по-новите вили край езерото — натъртено каза тя, — но и не е било предвидено да бъде такава.

„Опа“ — помисли си Уокър. Беше невъзможно да пропусне този намек. Той се почувства малко неудобно. Може би защото когато беше строил вилата си, се бе запитал дали не е малко претенциозно да изгради нещо толкова голямо край езерото.

Не му се искаше обаче да приключат с тази неприятна забележка. Все пак сега бяха съседи.

— Рибар ли е съпругът ви? — попита той, сменяйки темата.

— Съпругът ми? — стресна се Али.

Уокър отново погледна безимения й пръст. Да, там определено имаше венчален пръстен. Тя проследи погледа му и се втренчи в пръстена, сякаш го виждаше за пръв път. Уокър си помисли, че може би греши, че пръстенът е венчален. Но ако не беше венчален, тя вероятно щеше да го носи на другата си ръка.

— Съпругът ми не е тук — каза Али и отново погледна Уокър. Нещо в начина, по който тя изрече думите, го накара да си помисли, че раздялата е завинаги. И той беше преживял такова нещо, въпреки че в неговия случай нямаше малко дете. Това усложняваше нещата. Уокър се запита дали тя не носи пръстена заради сина си. Може би ако го махне от ръката си, момчето ще се разстрои. — Е, беше ми приятно да се запознаем, господин Форд — добави Али и Уокър трепна. Тя го каза с такъв тон, сякаш се преструваше, че й е приятно да ходи на зъболекар. Той я гледа, докато заведе сина си на мястото му пред барплота, а после взе кафето си и се отправи към вратата.

— Мина много добре, няма що — измърмори под носа си, докато караше пикапа към дока за лодки извън града. Напомни си, че няма значение дали двамата се харесват или не. Всъщност може би беше по-добре да не се харесват. Той не искаше да има съседи, тя също.

Тогава защо срещата им само засили раздразнението му, запита се Уокър. Нямаше представа. И не само това, но и до края на деня, когато трябваше да мисли за работа, той все се улавяше, че мисли за Али Бекет и сина й. В запознанството му с тях имаше нещо странно изнервящо и обезпокоително.

Може би Рийд беше прав и Уокър страдаше от клаустрофобия, затова беше нервен и раздразнителен. Той реши, че трябва да се махне от Бътърнът. В петък щеше да замине за Минеаполис. Два дни в големия град щяха да му се отразят добре. Щеше да проясни съзнанието си и ако му провърви, да забрави за нощницата, която беше намерил в килера. Защото колкото и абсурдно да звучеше, Уокър смяташе, че намирането й е лош знак, предвещаващ неприятности.