Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (17)

17.

— Провървя ни, че нито едно торнадо не се спусна в населен район — отбеляза Карълайн и се облегна на барплота в „Пърл“. Беше късен следобед и тя и Али пиеха чай, а Уайът си играеше с автомобилчетата си на пода до тях.

— Да — съгласи се Али, въртейки сламката в студения си чай. — Можеше да е много по-лошо.

— Но не мога да повярвам, че им отне цели три дни да разчистят пътя за езерото. — Карълайн неодобрително изцъка с език. — Ти и Уайът сигурно сте се побъркали, че не можете да отидете никъде.

— Всъщност Уайът беше много щастлив. Когато видях падналите дървета в двора ни, мислех си само колко ще ми струва да ги нарежат и да ги откарат. Той обаче мислеше само как може да си построи нова крепост с тях — засмя се Али.

— Не се ли нуждаехте от нещо, докато пътят беше затворен?

— Не. Електричеството спря по време на бурята и се наложи да изхвърля разтопилия се сладолед от фризера, но имахме достатъчно храна. Пък и Уокър Форд се обади да попита дали имаме нужда от нещо. Казах му, че сме добре — побърза да добави Али.

„Въобразих ли си, или Али леко се изчерви, когато спомена името му?“ — запита се Карълайн.

— И между другото — продължи Али, — благодаря ти, че си го помолила да дойде да провери как сме в нощта на бурята.

— Той каза, че вече е тръгнал към вилата ви.

— Да, и не само провери как сме, но и ни закара в дома си да пренощуваме. А сутринта, преди Уайът и аз да се събудим, отишъл да види какви са пораженията на вилата ни. Мисля, че той се престарава, опитвайки се да бъде добър съсед.

— Не съм изненадана — заяви Карълайн. — Знам, че някои хора тук го мислят за малко… — Тя потърси правилната дума. — Надменен. Но Уокър не е такъв. Може би е малко саможив. И определено сдържан. Но е отзивчив. Много се грижи за нашето градче и хората тук. Само че предпочита да не говори много, това е всичко.

Али кимна замислено.

— Искам да говоря с теб и за нещо друго. — Тя погледна през рамо към Уайът, който беше напълно погълнат от автомобил четата си. Али се обърна, въздъхна и поклати глава. — Аз го целунах, Карълайн. Както стоях в кухнята му в осем часа сутринта. Целунах го. Нямам представа защо.

— Предполагам, защото си искала — отговори Карълайн, сдържайки усмивката си.

— Разбира се, че исках — съгласи се Али. — Но защо исках?

— Може би защото той те привлича? — Карълайн знаеше, че Али е интелигентна жена, но по този въпрос явно схващаше бавно.

— О, привлича ме — тъжно се усмихна Али. — Всъщност, ако Уокър не спеше в стаята за гости, кой знае как щеше да завърши всичко.

Карълайн не каза нищо, но имаше отлична представа как би завършило.

— Все едно — продължи Али. — Оттогава съм много объркана. Ту искам да го видя отново, ту не искам, но при всички случаи съм ужасена. Не от него — побърза да добави тя, — а от начина, по който ме кара да се чувствам.

Карълайн се поколеба, подбирайки внимателно думите си.

— Али, толкова ли е изненадващо, че той те привлича? Уокър е обаятелен мъж.

— Знам. Искам да кажа, че го знаех до онова утро, но само в интелектуално отношение, не… физически. И Карълайн? — добави Али с широко отворени очи. — Не бях подготвена за това. Наистина не бях.

— Али? Уокър първият мъж ли е, който те привлича… след като загуби Грег?

Али наведе глава.

— Да.

„Тя се срамува — изненадано си помисли Карълайн. — Срамува се, че е увлечена по него.“

— Но сигурно ти е минавало през ума, че един ден някой друг може да те привлече — внимателно каза тя.

Али повдигна рамене.

— Не съм мислила за това. Когато Грег не се върна, престанах да мисля за мъже. Или поне престанах да ги възприемам по този начин. Все едно вече не ги забелязвах.

Карълайн я разбираше много добре. Нещо подобно се беше случило и с нея, след като съпругът й, бащата на Дейзи, я напусна. Тя не искаше това да се случи, но беше твърде изтощена в онези първи години да отглежда дете и да се занимава с бизнеса и изби от главата си мисълта за мъжете. А по-късно, когато евентуално можеше да направи място в живота си за някой мъж, откри, че е отвикнала да мисли за тях като за потенциални любовници, а ги възприема само като клиенти, чиито празни чаши за кафе трябва да напълни и да им сервира яйца с бекон.

В това отношение обаче между нея и Али имаше разлика. Али все още беше млада — едва на трийсет години — и имаше малък син. Карълайн отгледа Дейзи сама и дъщеря й стана свестен човек, дори почти безупречен. Момчетата бяха различни. Те се нуждаеха от баща или поне от бащинска фигура. Някой, с когото да играят бейзбол.

Ето защо Карълайн реши да изкаже мнение — нещо, което обикновено не изпитваше желание да прави. От опит знаеше, че повечето хора искат някой да ги изслуша, но не задължително да им каже какво да направят. В случая с Али тя реши да направи изключение. Залогът беше твърде голям.

— Виж, Али — каза Карълайн, взе каната със студения чай и напълни чашата й. — Знам какво имаш предвид. Хубаво, забравяш мъжете, но когато пак се сетиш за тях, те все още са там. И се оказва, че са били там през цялото време, независимо дали си го съзнавала или не. Като говорим за мъже, Уокър е свестен. Може да попаднеш на много по-лош, ако си готова отново да навлезеш в тази територия.

— Като говориш така, звучи много лесно — въздъхна Али.

— Защото понякога е много лесно.

— Но не и за мен — настоя Али. — Влечението ми към Уокър ме кара да се чувствам някак… невярна. Сякаш изневерявам на Грег. Или поне на паметта му.

Карълайн въздъхна. Съзнаваше, че не проумява това, и мразеше, когато хората се преструват, че разбират, а всъщност не е така. Тя се пресегна и хвана ръката на Али.

— Не мога да кажа, че знам какво изпитваш, мила. Не съвсем. Но предполагам, че е много объркващо. И трудно.

Али бавно изпусна дъха си.

— Какво да правя? — попита тя и погледна в очите Карълайн.

— Ти какво искаш да направиш?

— В момента ли?

Карълайн кимна.

— Искам да го поканя на вечеря. Отчасти за да му благодаря. И отчасти защото се надявам, че съм си въобразила, че целувката беше хубава.

— Надяваш се, че той целува лошо? — усмихна се Карълайн въпреки сериозния тон на Али.

— Да. Че целува ужасно. Всъщност отвратително. И тогава ще мога да избия от главата си онази първа целувка. Завинаги.

— И това ще я направи… случайна?

— Абсолютно случайна — потвърди Али.

Карълайн се засмя и дори Али се усмихна.

— Предполагам, че в логиката ми има недостатъци — призна Али, — но в момента това е единственият план, който имам.

— Е, да го поканиш на вечеря е добра идея. Но не мисля, че Уокър целува лошо. Не ми прилича на човек, който прави нещата половинчато.

— Така е — съгласи се Али и отново стана сериозна. Настъпи мълчание, прекъсвано само от звуците, които издаваше Уайът, докато си играеше с автомобилчетата си. — Благодаря ти, Карълайн — каза тя след известно време. — Благодаря ти, че ме изслуша. И че не ме съди.

— Опитвам се да не съдя хората — отвърна Карълайн. И това беше вярно. Ако тя имаше някаква житейска философия, вероятно беше тази. Не съди хората. Ако можеш да се сдържиш.

Звукът на камбанката на отварящата се врата прекъсна мислите й. Карълайн беше забравила да обърне табелката от „Отворено“ на „Затворено“, след като в три часа бяха дошли Али и Уайът. Тя погледна да види кой е клиентът и се усмихна. Беше Бъстър Кейн. Не го беше виждала от първия път, когато той дойде в „Пърл“ миналия месец, и бе започнала да се пита дали не е променил решението си да купи вила в Бътърнът.

— Господин Кейн — каза тя, когато той се приближи до барплота.

— Моля те, наричай ме Бъстър — усмихна се той и около сините му очи се образуваха привлекателни бръчици.

— Бъстър — повтори Карълайн и изведнъж почувства свенливост, което й се случваше рядко. — Бъстър, това е Али Бекет. Али, това е Бъстър Кейн.

Бъстър и Али се ръкуваха.

— Надявам се, че не прекъсвам нещо — учтиво се обърна Бъстър към Али, която с интерес поглеждаше ту него, ту Карълайн.

— Съвсем не — отвърна Али, стана от високото столче и помогна на Уайът да събере автомобил четата си. — Уайът и аз трябва да се прибираме вкъщи.

— Може да останете още — многозначително каза Карълайн. „Ако си тръгва, защото е дошъл Бъстър Кейн, Али постъпва смешно“ — помисли си тя. Нямаше абсолютно никаква причина Карълайн и Бъстър да остават насаме.

Али и Уайът обаче вече вървяха към вратата.

— Благодаря за студения чай. И, Уайът, моля те, благодари на Карълайн за млякото и курабийките — каза Али и момченцето послушно благодари.

— Почакай — извика Карълайн. — Кога започваш работа в галерия „Шишарка“?

— В понеделник — отговори Али. — Пожелай ми успех.

— Успех — измънка Карълайн, но двамата вече бяха излезли и камбанката на затварящата се врата иззвъня след тях.

— В неподходящ момент ли идвам? — попита Бъстър, който все още не беше седнал. — Винаги мога да дойда пак. В работно време. — Той се усмихна малко глуповато и Карълайн осъзна, че се е надявал отново да я завари сама. Стомахът й нервно се сви и тя посегна да вземе кърпа за бърсане.

— Не. Може да останеш — отговори със заучено безразличие, изцеди кърпата в умивалника и се залови да бърше барплота. — Само че не знам какво бих могла да ти предложа за ядене. Днес имаше много клиенти и всичко се свърши по едно и също време.

— Няма проблем. Вече обядвах, но бих искал да пийна нещо студено. Ако няма да те затрудня.

— Съвсем не. Какво ще кажеш за студен чай? Има кана с прясно сварен.

— Звучи добре — отговори Бъстър и седна на едно от високите столчета.

— И ако не греша — добави Карълайн, — останало е и едно парче ябълков пай.

— Не виждам как бих могъл да откажа — усмихна се той.

Карълайн му наля студен чай, сложи в чиния последното парче ябълков пай и му ги поднесе заедно с резенчета лимон, захар, салфетка и вилица.

— Ето затова си заслужаваше пътуването до града — каза Бъстър, опитвайки от пая.

Карълайн се усмихна и наля и на себе си чаша студен чай.

— Е, как се устройваш? — попита тя.

— Доста добре. Вече разопаковах всичко.

— Тук ли беше в нощта на бурята? — загрижено попита Карълайн.

Бъстър поклати глава, дъвчейки пая.

— Ходих до Минеаполис да свърша някои неща, но се върнах. И не съм дошъл тук, в това хубаво заведение, само за парче ябълков пай. Макар че паят е премия.

Карълайн озадачено повдигна вежди.

— А защо си дошъл?

Той остави вилицата.

— Дойдох да те питам дали искаш да се качиш на моя самолет с мен. Ти каза, че никога не си летяла. Е, сега имаш тази възможност.

Карълайн се изненада толкова много, че не знаеше какво да каже.

— Аз? — смотолеви накрая тя. — В самолет?

— Защо не?

— „Защо“ би бил по-уместен въпрос.

Бъстър повдигна рамене.

— Добре. Защото ще направиш нещо, което не си правила досега. И ще ми доставиш удоволствие с компанията си. Дано не прозвучи самонадеяно, но и аз обикновено не съм лоша компания.

Карълайн се поколеба. Трудно й беше да даде категоричен отговор.

— Виж — продължи Бъстър, — самолетът ми е на градското летище на Бътърнът, на пет минути път с кола оттук. И не е необходимо да летим дълго, ако не искаш. Най-много трийсет минути.

Когато най-сетне заговори, Карълайн изтърси първото нещо, което й дойде на ума.

— Но тези малки самолети не се ли разбиват понякога?

— Е, нищо в живота не е напълно лишено от риск — призна той. — Но аз съм отличен пилот и не съм имал проблеми с този самолет.

Карълайн продължаваше да се двоуми.

— Виж, не знам колко взимаш за полетите, но вероятно няма да мога да си позволя да платя.

— Това не е търговско предложение, Карълайн — изненадано каза Бъстър. — Не очаквам да ми платиш. Каня те да дойдеш като приятелка.

— Приятелка? — повтори тя.

— Точно така.

Карълайн все още се колебаеше и увърташе.

— Значи няма да бъде среща?

— Среща? — Бъстър се развесели. — Виж, отдавна не съм ходил на среща, но знам, че все още ги наричат така. Да, мисля, че това ще бъде среща. Има ли някакъв проблем?

— Не е проблем, но ние все още не се познаваме добре.

Той се подсмихна.

— Вярно е, но нали именно това е смисълът на срещата? Двама души се опознават по-добре.

— Да, предполагам — неуверено отговори тя.

— Добре — каза Бъстър и се замисли за нещо. — Може би не трябва да те качвам на моя самолет. Може би това е… доста голямо приключение за първа среща. Тогава защо не отидем някъде да пием кафе? Ако, разбира се, тук има друго свястно заведение с хубаво кафе.

— Не, Бъстър. Само това е. — Карълайн се огледа наоколо.

Той въздъхна.

— Няма да улесниш нещата, нали?

Тя поклати глава.

— Не искам да ги усложнявам, но не ходя на срещи, това е всичко.

— Никога ли?

— Не и наскоро. — Разбира се, Карълайн беше ходила на срещи през годините след като съпругът й я остави. С един учител от гимназията. С ветеринарен лекар, който имаше кабинет в града. Харесваше и двамата, но не достатъчно, за да ги покани в живота, който тя и Дейзи си бяха изградили заедно. А сега Дейзи беше заминала. Можеше ли да се промени и това? Едва ли… Тя поклати глава малко тъжно.

— Значи не на срещата? — попита Бъстър и я погледна озадачено.

— Не на срещата — малко неуверено отвърна Карълайн.

— Добре — каза той, извади портфейла си и остави банкнота на тезгяха. — Но ако промениш решението си, запомни, че това ще бъде само среща, Карълайн, не церемония по обвързване. — Сините му очи заблестяха. — Благодаря за пая — добави и излезе от кафенето.

Карълайн взе банкнотата — пак двайсет долара — прибра чинията и чашите и отново се залови да бърше барплота малко по-енергично, отколкото беше необходимо. Мислеше си за нещо, което беше казала на Али преди петнайсетина минути. Как понякога, когато става въпрос за мъже и връзки, нещата може да бъдат лесни и прости. Същото й каза сега и Бъстър Кейн.

В същия миг телефонът в кафенето иззвъня и прекъсна мислите й.

— Ало? — отговори Карълайн.

— Мамо? — Обаждаше се Дейзи. И беше разтревожена.

— Здравей, миличка — отвърна Карълайн, изпитвайки прилив на чувства.

— Мамо, добре ли си?

— Разбира се — излъга Карълайн. — Защо?

— А, нищо. Не сме говорили от два дни. Не те намерих в апартамента и реших да позвъня долу, в кафенето.

— Вярно, не се обадих — извини се Карълайн, — но не искам да имаш чувството, че те задушавам, това е всичко.

— Мамо, знаеш, че никога не съм се чувствала така. Искам да ми се обаждаш. Липсваш ми.

Карълайн усети, че погледът й се замъглява от сълзи. „Да не си посмяла да се разревеш — каза си тя. — Да не си посмяла да оставиш Дейзи с убеждението, че си самотна и тъжна.“

— Но, мамо, не е ли малко късно все още да работиш?

— Не. Отби се един мой приятел.

— Приятел? — заинтригувано попита Дейзи.

— Клиент — поправи се Карълайн. — Той е нов тук. Пенсиониран военен. И можеш ли да си представиш, покани ме да летя със самолета му.

Последва мълчание и после Дейзи тихо подсвирна.

— Сега разбирам, че когато ти казах да се включиш в литературен клуб, съм се целила твърде ниско.

— Не се съгласих — малко раздразнено каза Карълайн.

— Защо?

— Защото… защото той каза, че това ще бъде среща.

— Че какво лошо има?

— О, миличка, знам ли — изведнъж се ядоса Карълайн. — Мисля, че на моите години ще бъде смешно.

— А, да — отвърна Дейзи, преструвайки се, че си е спомнила нещо. — Забравих, че си прехвърлила четиридесетте. Права си, мамо, твърде стара си за срещи. Освен ако… — Тя млъкна за ефект. — Освен ако не мислиш, че старческата ти проходилка ще се побере в багажника на колата му, когато той дойде да те вземе.

Карълайн завъртя очи.

— Виж, не става въпрос само за възрастта ми. Аз… отвикнала съм от… — Гласът й постепенно заглъхна.

— Отвикнала си от това да бъдеш нещо друго освен моя майка?

— Нещо такова — призна Карълайн. — Сигурно мислиш, че съм жалка.

— Ни най-малко. Ще се вразумиш. А сега трябва да затварям.

— Добре, миличка. Обичам те.

— Чао, мамо — весело каза Дейзи и затвори.

Карълайн въздъхна и се облегна на плота. Поне веднъж не изпитваше необходимост да върши нещо. Реши, че напразно се е притеснявала за заминаването на Дейзи в колежа. Дъщеря й беше добре. Карълайн трябваше да се тревожи за себе си. През всичките тези години, докато беше майка и делова жена и се опитваше да направи възможни най-доброто за Дейзи и за кафенето, тя бе забравила за всичко останало. Беше забравила как да поема риск.

Бавно се приближи до касата, отвори я, повдигна чекмеджето и извади визитната картичка на Бъстър Кейн. Дълго я гледа и се чуди дали има смелостта да му се обади. Накрая я прибра на мястото й и затвори чекмеджето.

— Безнадеждна си — каза на глас, но това не я накара да се почувства по-добре.