Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (11)

11.

— Джейд, моля те, стой мирно — с нехарактерна нетърпеливост каза Джакс.

— Извинявай, мамо, но дърпаш много силно. Пък и не разбирам защо сплиташ косата ми.

— Миличка, знаеш правилото — рече Джакс, като се опита, но не успя да прикрие раздразнението си. — Ако искаш дълга коса, трябва да я сплиташ на плитки. Не непрекъснато, но през повечето време. И определено на дневния лагер. Иначе ще се заплете. А мама няма сили да разплита сплъстена коса всяка вечер преди лягане. Затова стой мирна и ще приключа колкото е възможно по-бързо. Обещавам.

Минута по-късно обаче Джейд отново запротестира.

— Ох! Мамо, боли. — Тя започна да се гърчи на високото столче, на което седеше с гръб към Джакс. Двете бяха на задната веранда на дома си, където обичаха да спят дъщерите на Джакс в топлите летни нощи.

— Съжалявам, миличка. — Джакс пусна едната плитка на Джейд. Знаеше, че е дърпала твърде силно. При нормални обстоятелства беше майстор на плитките, но тази сутрин й беше трудно да накара ръцете си да я слушат. Всичко беше от нерви. Ръцете й трепереха, докато гладеше ризата на Джеръми. И стомахът й се свиваше неспокойно, докато гълташе витамините си.

— Какво има, мамо? — попита Джейд и се завъртя със стола.

— Нищо, сладурче. Бременна съм. И съм уморена, и ми е топло — отвърна Джакс и протегна ръка да включи вентилатора, който обаче сякаш едва раздвижи влажния утринен въздух.

— Но, мамо, ти каза, че ти харесва да си бременна — напомни й Джейд. — Каза, че ти е лесно, защото не ти прилошава и не повръщаш.

— Така ли казах? — усмихна се Джакс на обърнатото към нея лице на Джейд с големи сини очи и разпръснати по лицето лунички. — Благодаря, че ми го напомни. И знаеш ли какво реших за днес?

— Какво?

— Реших, че днес ще бъдеш с конска опашка. Какво ще кажеш, бонбонче?

Джейд кимна успокоена.

Джакс започна отново да сресва косата й, като внимаваше да не дърпа твърде силно и да не се оплаква, когато Джейд започне да се върти. Детето не беше виновно, че не може да седи мирно. Беше само на шест години. И за него денят беше обикновен като всеки друг, само че по-хубав, защото беше летен. Джакс обаче от няколко седмици се боеше от този ден. Не бе отбелязан на семейния календар в кухнята, но ако беше, щеше да е маркиран с един голям черен кръст. Днес бе денят, в който Боби беше писал, че ще й се обади от затвора. В същия миг на вратата се позвъни и звукът прекъсна мислите й.

— Това са Али и Уайът — каза Джакс, събра косата на Джейд на конска опашка и уви ластик около нея.

— Дойдоха ли вече? — развълнувано попита Джейд.

— Да. — Джакс я хвана под мишниците, повдигна я и я смъкна от столчето. — Отиди да им отвориш.

Джейд хукна към вратата. Джакс се усмихна. Радваше се, че дъщеря й харесва Уайът. Той беше много тих в деня, когато дойде с тях да бере боровинки. Джейд обаче съвсем не се разочарова, а приспособи стратегията си за разговори и за двамата.

Когато Джакс се приближи до предната врата, Джейд вече я беше отворила и бързо говореше на Уайът.

Джакс се засмя.

— Джейд, миличка, първо поздрави ли Али и Уайът?

— О, здравейте — задъхано каза Джейд и после веднага продължи: — Искаш ли да дойдеш горе в стаята ми да видиш колекцията ми от камъчета? Имам страшно много камъчета. Повече от всеки друг, когото познавам. И продължавам да събирам.

Уайът се поколеба, но Джейд го хвана за ръката и го повлече след себе си.

— Побързай, Джейд, чуваш ли? — извика Джакс и затвори вратата. — Татко ти ще дойде скоро да ви закара в дневния лагер.

Али й се усмихна благодарно.

— В момента Уайът се нуждае точно от някой като нея.

— Властно шестгодишно момиче, което непрекъснато да му казва какво да прави? — попита Джакс.

Али поклати глава.

— Не. Приятелка.

Джакс също се усмихна, въпреки че нещо заседна в гърлото й при мисълта какво са преживели Али и Уайът.

— Искаш ли чаша кафе? — попита тя, водейки Али в кухнята. — Или може би студен чай? Тази сутрин е много горещо за кафе.

— Студен чай би било чудесно — отвърна Али и седна до масата в кухнята.

Джакс извади кана със студен чай от хладилника и две стъклени чаши от бюфета.

— Между другото, свърши ли много работа във вилата в събота? Забравих да те попитам, когато докарахме Уайът.

— О, не свърших много, както мислех — уклончиво отговори Али. — Но благодаря ти, че взе Уайът. Разходката и компанията му се отразиха добре. Той не прекарва достатъчно време с други деца.

— Мислила ли си да го изпратиш на дневен лагер? — внимателно попита Джакс и сложи чашите със студен чай на масата. Чувстваше, че темата е деликатна за Али, и знаеше, че Уайът не е единственият, който понася трудно разделите.

— Където ходят твоите дъщери ли?

— Аха. Намира се в малкия природонаучен музей извън града. Наричат лагерниците там „малките естествоизпитатели“. И всяка седмица има различна тема. На моите момичета много им харесва.

— Звучи забавно — малко тъжно каза Али. — Ще попитам Уайът.

В същия миг те чуха бръмчене на автомобилен двигател на улицата. Ръката на Джакс трепна и разля студен чай върху масата.

— Джакс — внимателно каза Али. — Мислиш ли да намалиш кофеина? Изглеждаш малко… напрегната тази сутрин.

— О, в този чай няма кофеин — увери я Джакс, докато бършеше с кърпа разлятата течност. — Нищо ми няма. Само че не спах добре снощи. И тази сутрин се чувствам малко нервна. — Джакс имаше чувството, че е жица, по която тече електричество. Тялото й направо бръмчеше от безпокойство. — Както и да е — смени темата тя. — В случай че се питаш защо ти казах да дойдеш тази сутрин, искам да те поканя на празненство.

— Празненство? — повтори Али. Изглеждаше ужасена, сякаш Джакс беше казала „електрически стол“ или „самолетна катастрофа“, а не празненство.

— Да, празненство. Празненствата са забавни, спомняш ли си?

— Не съвсем — призна Али. — Отдавна не съм ходила на купон. От две години се опитвам да ги избягвам.

Джакс се поколеба. Не можеше да обвинява Али, задето не смята, че има причина да празнува. И все пак не можеше да избягва вечно купоните.

— Виж, не е необходимо да идваш — добави тя. — Но се надявам да дойдеш. Нашето празненство на трети юли стана нещо като традиция в Бътърнът.

— Купон на трети юли?

— Аха. Празнуваме деня, в който Джеръми и аз се срещнахме. Е, не за пръв път, защото цял живот сме живели в един град, а денят, в който се срещнахме отново, след като Джеръми се върна от колежа. Всъщност денят беше четвърти юли, но не можем да празнуваме тогава, защото няма да дойде никой. Всички отиват на панаира да гледат фойерверките. Затова празнуваме предишния ден. Купуваме бургери и бира и наемаме оркестър. И всеки носи по нещо допълнително, салата или десерт. Забавно е. Или поне такъв е планът — добави Джакс, като видя неспокойното изражение на приятелката си.

— Сигурна съм, че е забавно, Джакс — решително се усмихна Али. — И Уайът и аз няма да го пропуснем за нищо на света.

— Наистина ли? — обнадеждена попита Джакс.

— Наистина. Какво да донеса?

— Можеш ли да направиш от твоите курабийки с парченца шоколад?

— Разбира се. Колко?

— Ами да видим. Ще дойдат около двеста души…

— Двеста? — изуми се Али. — Джакс, откъде познаваш двеста души?

— Много лесно. В малък град като Бътърнът човек познава всеки — обясни Джакс. — Независимо дали искаш или не. Но виж какво ще ти кажа. Направи двайсет-трийсет курабии. Ще накараме гостите да се бият за тях.

Разговорът беше прекъснат от звука на клаксон пред къщата.

— Джеръми е дошъл да закара момичетата в лагера — каза Джакс и отиде до стълбището, за да ги повика.

Джейд и Уайът слязоха първи. Джейд го държеше за ръката. Последва ги деветгодишната Джоси, която се влачеше надолу по стълбите с намръщено лице, което подсказа на Джакс, че се е карала с по-голямата си сестра Джой. Когато Джоси стигна до нея, Джакс леко я побутна към кухнята.

— Джоси, моля те, вземи пликчетата с обяда от хладилника.

— Защо аз трябва да ги взимам всичките? — възрази Джоси.

Джакс не й обърна внимание и погледна Джой, дванайсетгодишната си дъщеря, която слизаше по стълбите. За разлика от сестра си тя не изглеждаше ядосана. Караницата с Джоси вече беше забравена и на лицето й бе изписано нежно, замечтано изражение, което говореше, че мисли за Анди Монтгомъри, тринайсетгодишното момче, което живееше на отсрещната страна на улицата. Джакс изпъшка. Беше се надявала, че проблемът с момчетата ще се появи едва след няколко години, но бе сгрешила.

Когато Джой слезе долу, Джакс я хвана за раменете, погледна хубавото й, осеяно с лунички лице и строго каза:

— А ти престани да се караш със сестра си, разбра ли?

— Аха — отвърна Джой по начин, който говореше, че не е чула нито дума от онова, което й беше казала майка й.

Джакс въздъхна и тръгна да изпраща дъщерите си.

— Сигурна ли си, че не можеш да останеш още малко? — попита тя Али, защото не искаше да бъде сама. Колкото и трудно да й беше да бъде с хора, откакто получи писмото на Боби, още по-трудно беше да бъде сама. Сама със страха си.

Али поклати глава.

— И ние ще тръгваме — отговори тя и прегърна Джакс. — В багажника ми има хранителни продукти.

Всички заминаха и Джакс по навик влезе в кухнята. Чиниите от сутрешната закуска все още бяха натрупани в умивалника. Тя сложи запушалката на канала, пусна горещата вода и добави препарат за миене на съдове, а после зачака умивалникът да се напълни, гледайки разсеяно облака пара, който се вдигаше от кранчето. След това бавно взе гъба и една чиния. Този път ритуалът на миене на чинии не й доставяше удоволствие.

И в същия миг телефонът иззвъня твърде силно в тихата кухня. Джакс изпусна чинията, която изтрака на дъното на умивалника, но за щастие не се счупи. Тя се приближи до безжичния телефон на плота и го взе. Телефонът беше странно тежък, когато го допря до ухото си и заговори.

— Ало — изграчи Джакс. Устата й беше пресъхнала.

— Джакс? — провлечено отговори Боби от другия край на линията.

Странно, помисли си тя. От много години не беше чувала гласа му, но той й прозвуча напълно познато. По ужасяващ начин.

Едва не затвори, но се въздържа. Затвореше ли, Боби можеше да се ядоса, а Джакс бе измислила стратегия, в която той не трябваше да бъде ядосан. Или поне не по-ядосан, отколкото беше абсолютно необходимо.

— Боби? — с дрезгав глас попита тя. Езикът й беше натежал и не й се подчиняваше.

— Точно така, скъпа — отвърна той и после малко докачливо добави: — Не звучиш много щастлива, че ме чуваш.

— Само съм изненадана — рече Джакс, поглеждайки часовника в кухнята. — Трябваше да ми се обадиш след един час.

— Промяна на плана — безгрижно отговори Боби. — Пък и си помислих, че ако ти се обадя по-рано, може тя да вдигне. Още не съм чувал гласа й. Искам да знам как звучи гласът на Джой. Все пак е моя дъщеря.

В кухнята беше толкова тихо, че равномерното капене на водата от кранчето звучеше болезнено силно. Джакс протегна ръка към стола до масата и седна. Коленете й се огънаха.

— Тя не е твоя дъщеря, Боби — промълви Джакс. — Написах ти го в писмото. Джой е дъщеря на Джеръми. Бях бременна с нея, когато се омъжих за него.

— Да, беше бременна — изсумтя Боби, — но бебето беше мое, а не негово.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото две седмици преди да тръгнеш с Джеръми, ти ходеше с мен. Ти и аз заченахме това бебе, Джакс. Сигурен съм. И ти го знаеш много добре.

— Но…

— Джакс, в момента нямам време за това — троснато я прекъсна той. — Имам пет минути в телефонната си карта и зад мен чакат реда си дванайсет души. Нима смяташ, че е лесно да се обадиш от затвора? Пак си помисли.

Джакс си пое дълбоко дъх. Трябваше да се овладее. Веднага. Но трябваше и да промени стратегията си, защото отричането нямаше да свърши работа. И поне този път истината беше на страната на Боби.

— Виж, Боби, хайде да не се караме — каза тя, опитвайки друга тактика. — В края на краищата, какво значение има чия дъщеря е Джой? Не ти ли е достатъчно да знаеш, че тя има хубав дом тук с мен и Джеръми?

— Ами аз, скъпа? Какво имам аз? — изхленчи Боби точно както правеше едно от децата й и Джакс едва не се засмя.

— Ако наистина мислиш, че Джой е твоя дъщеря, Боби, имаш и привилегията да знаеш, че за нея се грижат добре. — Джакс не мислеше, че тази маневра ще проработи, но се надяваше да увеличи възможностите си да преговаря, като се обърне към съвестта му. Разбира се, ако Боби имаше съвест. Не беше сигурна в това.

— Отново ми губиш времето — недоволно измърмори той. — Моето време и минутите в телефонната ми карта. Написах ти всичко в писмото си, Джакс. Джой е моя дъщеря. И когато изляза от затвора това лято, искам да бъда част от живота й. Имам права. Не мисли, че не знам за тях. В библиотеката тук има правна литература и научих как стоят нещата. Затова или ти и аз ще се договорим сега, или след като ме освободят след шест седмици, ще отида в железарския магазин и ще кажа на Джеръми. Готов съм да се обзаложа, че не повдигате често темата кой е истинският баща на Джой на масата за хранене. Прав ли съм, скъпа?

Джакс не отговори. Не беше необходимо.

— Добре. Радвам се, че се разбираме — продължи Боби.

— Не съм напълно безчувствен към малкия ти… проблем. И колкото и много да искам да видя нашата дъщеря, ако ти смяташ, че това ще бъде твърде голям шок за нея, тогава може би ще се споразумеем нещо.

— Продължавай да говориш. — В душата на Джакс се разпали слаба надежда.

— Ами ето какво. Когато изляза оттук, няма да имам нищо освен две татуировки от затвора. А те няма да платят сметките ми. Ще трябва да започна наново. От нищо. А за това се искат пари.

Съзнанието на Джакс мигновено се проясни. Пари. Беше се надявала да се стигне дотук. Щеше да плати на Боби, ако цената не е твърде висока.

— Добре — съгласи се тя. — За каква сума говорим? Нямам много пари, но може да уредя малък заем, за да започнеш нещо някъде. — Някъде далеч оттук, помисли си Джакс.

— Нямах предвид заем, скъпа, а по-скоро подарък. И си мисля, че петдесет хиляди долара в брой би трябвало да са достатъчно, за да започна някакъв бизнес. Законен бизнес — добави той.

„Петдесет хиляди долара? Да не си полудял?“ — едва не изтърси Джакс, но после си напомни, че това са преговори. И че петдесет хиляди долара е началното предложение на Боби.

— Виж, няма откъде да намеря петдесет хиляди долара, но мога да ти предложа две хиляди и петстотин. Това са много пари за мен — строго добави тя.

— Съжалявам, скъпа, няма да стане.

— Тогава пет хиляди. — Джакс знаеше, че се предава твърде бързо, но не можеше да направи нищо. Искаше да приключат с този въпрос.

— Ще намаля на двайсет хиляди — също така бързо реагира Боби.

— Десет хиляди е последното ми предложение. Приеми го или откажи. Не мога да вдигна повече.

Боби мълча известно време.

— Добре — отговори той най-после с ядосан тон.

— И в замяна ти ще стоиш далеч от нея, Боби. И от останалите членове на семейството ми. И още нещо, Боби. Няма да стъпваш в Бътърнът. Ясно ли е?

— Не можеш да ми заповядваш къде да живея — изръмжа той.

— Мога, ако искаш да получиш парите — троснато отвърна Джакс и Боби млъкна.

— Е, добре — най-после се съгласи той. — И без това не искам да започна наново в твоето тъпо градче. Трябва обаче да дойда за няколко дни, след като изляза оттук. Имам недовършена работа. Тогава ще взема парите от теб, Джакс.

— Не, Боби. Ще ти изпратя чек по пощата. Само ми дай няколко дни да събера парите.

— Не, скъпа, няма да се измъкнеш толкова лесно. Пък и предпочитам да върша работата си лично.

— Не, Боби. Не трябва да се срещаме. Много е рисковано.

— Е, да, животът е пълен с рискове — мрачно отбеляза той. — Научих го по трудния начин. Ще се видим в Бътърнът на… петнайсети август. Дотогава би трябвало да съм там. Да речем, в девет вечерта в „Москито Ин“.

„Москито Ин“, ужасена си помисли Джакс. Това беше долнопробен квартален бар на Хайуей 169, посещаван предимно от членове на мотоциклетни банди и бивши затворници. Мисълта да отиде там бременна в деветия месец беше абсурдна и Джакс едва не го каза, но после й хрумна нещо. Вероятността да види там някой познат освен Боби беше равна почти на нула.

— Добре — отвърна тя. — Ще дойда.

— Хубаво — изръмжа Боби и затвори.

Джакс остави телефона и едва тогава осъзна, че цялата трепери. „Това не може да е добре за бебето“ — помисли си тя и покровителствено сложи ръце на корема си.

— Извинявай — промълви Джакс в тихата кухня и в отговор усети, че бебето помръдна — леко, пърхащо движение, като крилца на малко птиче. И това някак я успокои. Тя скръсти ръце на масата и сложи глава върху тях. Припомни си онзи следобед преди тринайсет години, когато Боби Луис влезе в дрогерията в Бътърнът и безвъзвратно промени живота й.

През юни Джакс беше завършила гимназията, живееше в дома си и работеше на половин ден в местната дрогерия. Тогава нямаше представа какво ще й поднесе бъдещето, но имаше чувството, че каквото и да е то, вероятно няма да си заслужава да се вълнува за него.

Нямаше да ходи в колеж. Това беше ясно. Госпожа Мартин, учителката й по математика, беше смаяна от бързината й с числата и я насърчи да кандидатства в щатския университет. Джакс обаче не го направи. Не вярваше в себе си. Пък и с изключение на госпожа Мартин никой друг, изглежда, не вярваше в нея. Освен това и да влезеше в Университета на Минесота, нямаше пари да отиде дотам.

Ето защо Джакс стоеше зад щанда с гримовете в дрогерията в Бътърнът, подреждаше червила и чакаше да се случи нещо, каквото и да е. И после, един ден, то се случи. Боби Луис дойде да си купи одеколон за бръснене и остана, за да флиртува с нея.

— Това ли правиш по цял ден? Подреждаш онези малки тубички? — попита той, наблюдавайки я.

— Наричат се червила — отвърна Джакс, изнервена от близостта му. — И прогимназистките, които идват тук да ги разглеждат, ги разбъркват — обясни тя. Въпреки климатика в дрогерията усети, че лицето й изведнъж пламна.

— Отегчаваш ли се, като работиш тук? — попита Боби и се облегна на щанда.

— Непрекъснато — измънка Джакс и погледна да види дали господин Коутс, собственикът на дрогерията, е наблизо, но не го забеляза.

— Тогава защо не оставиш онази малка тубичка и не се качиш в пикапа ми? Ще си купим бира, ще се разходим и ще се забавляваме. Какво ще кажеш?

— Ще кажа не — прошепна Джакс. Лицето й вече гореше. Не се беше целувала с момче, а начинът, по който Боби я гледаше и й говореше, я караше да мисли, че той иска да направи много повече, отколкото само да я целуне.

— Хайде — убеждаваше я той. — Денят е твърде хубав, за да стоиш затворена вътре.

Джакс поклати глава.

— Ще ме уволнят — каза тя, поставяйки червило с коралов цвят на мястото му.

— Тогава ще дойда пак, като затваряте. Ще отидем на езерото и ще гледаме залеза.

— Не мисля — отвърна Джак, преструвайки се, че бърше праха от подставката за сенките за очи. Нямаше да излезе с Боби. Не го познаваше, но беше чувала за лошата му слава.

Беше чувала, че той е лъжец, измамник и крадец. Двайсетгодишен, вече имаше полицейски списък с арести, дълъг колкото ръката й. И освен всичко беше злобен. Дори бащата на Джакс, който не беше светец, веднъж каза, че Боби Луис не би подминал куче, без да го ритне.

За нещастие на Джакс обаче Боби имаше някои предимства. Той беше хубав. Направо излъчваше сексапил. И както тя скоро щеше да открие, беше много убедителен, когато решеше, че иска нещо. А тогава той искаше нея.

— Няма да те оставя, докато не се съгласиш — заяви Боби. — И имам цял следобед на разположение.

Джакс вдигна глава. Господин Коутс се приближаваше. И не изглеждаше доволен.

— Добре, ще изляза с теб довечера, но сега трябва да си тръгнеш — помоли го тя.

— Ще се видим в шест — рече Боби, усмихна й се бавно и продължително и излезе от дрогерията.

През следващите години Джакс често си мислеше, че ако я бяха уволнили в онзи ден, това щеше да е малка цена, за да не се забърква с Боби Луис. Истината обаче беше, че и тя имаше вина. Защото ако първия път той трябваше да я убеждава да излезе с него, втория път Джакс го направи по собствено желание. И третият път.

Не можеше да каже защо. Знаеше, че това момче ще й донесе неприятности и че нещата ще свършат зле, но й беше скучно. И се чувстваше самотна. И поласкана от вниманието му. И дълбоко в душата си мислеше, че не заслужава нещо по-добро от Боби Луис.

Каквато и да беше причината, всичко приключи точно така, както и двамата знаеха, че ще стане. Една вечер със сладки приказки Боби я придума да свали дрехите си и отне девствеността й на задната седалка на пикапа си. След това заряза преструвките да се прави на чаровен и започна да се държи гадно с Джакс или изобщо да не й обръща внимание.

Скоро напълно изгуби интерес към нея. И един ден, докато беше на работа и пак подреждаше червилата, Джакс осъзна, че не го е виждала повече от една седмица. Прав му път, каза си тя, но в същия миг изпусна едно от червилата и когато се наведе да го вземе, изведнъж установи, че е бременна. Нямаше представа как разбра. Все още не беше почувствала някаква физическа промяна. Беше твърде рано дори да е пропуснала месечния си цикъл. Знаеше обаче с абсолютна сигурност, че ще има бебе.

Колкото и изумително да беше, не се паникьоса. В същия момент, в който разбра, че е бременна, тя разбра и нещо друго — каквото и да се случеше, нямаше да позволи на Боби Луис да има нещо общо с детето. Мисълта й вдъхна целеустременост. Джакс извади червилото изпод щанда, изправи се и спокойно го върна на мястото му на лавицата. Седмица по-късно обаче и след един положителен тест за бременност тя все още нямаше представа как ще изпълни обещанието, което беше дала пред себе си. Беше на ежегодния пикник в Бътърнът по случай четвърти юли, ядеше парче диня и мислеше за сериозния си проблем, когато Джеръми Джонсън се блъсна в нея и разля пунш върху лятната й рокля. Той се извини неколкократно и отиде да й донесе салфетки, но остана да разговарят. И животът й отново се промени, за втори път в рамките на месец.

Джакс все още помнеше всяка подробност от онази нощ.

— Как така не сме разговаряли досега? — попита Джеръми по-късно, на разсъмване сутринта, докато лежаха върху одеяло под преобърната лодка на градския плаж.

— Ти замина да учиш в колеж през лятото преди първата ми година в гимназията — подчерта Джакс.

— Не е трябвало да заминавам — каза Джеръми, докато я целуваше. — Трябвало е да стоя тук и да те чакам да пораснеш.

— И аз бих искала да беше така — рече Джакс, отвръщайки на целувките му, — но истината е, че никога не би ме загледал.

— Защо говориш така? — намръщи се той.

— Защото е вярно. Ти и аз сме от два различни свята. Твоето семейство живее в къща на главната улица, а моето — във фургон в гората. Твоите родители имат железарски магазин, а моите са градските пияници. Ти отиваш в колеж, а аз забременявам.

— Виж, не знам за различните светове — каза Джеръми, повдигайки се на лакът, — но знам едно — това, че разлях питието си върху теб тази вечер, беше най-умното нещо, което съм правил.

— Нарочно ли го стори?

— Разбира се.

— Защо? — Джакс беше заинтригувана.

— Защото те наблюдавах и знаех, че трябва да говоря с теб.

Тя не му повярва.

— Вярно е — настоя Джеръми. — Видях те и си помислих, че в теб има нещо… много красиво. Сложно, но красиво. Странна комбинация от крехкост и сила. Трудно е да се опише с думи. Реших, че трябва да науча повече за теб. Всъщност всичко.

Джакс се замисли върху думите му. Не смяташе, че е красива, нито пък интересна, но докато разговаряше с Джеръми в онази нощ, започна да го вярва.

— И когато се заприказвахме — продължи Джеръми, — не останах разочарован. Имах чувството, че мога да говоря с теб цяла нощ.

Джакс се усмихна.

— Добре, но стига толкова приказки. Поне за малко — каза тя и го придърпа към себе си.

Няколко минути по-късно Джеръми се откъсна от нея. Дотогава и двамата бяха полуразсъблечени. Той беше по джинси, а тя — по сутиен на точки и бикини.

— Джакс — рече Джеръми, дишайки учестено, — виж, съжалявам. Не очаквах това да се случи и не нося… предпазни средства. Затова мисля, че трябва да спрем дотук. Или поне да забавим нещата. — Докато говореше обаче, погледът му се плъзна по тялото й и той преглътна с усилие.

— Или може да съблечем и останалите си дрехи — предложи Джакс, изненадана от дързостта си, и изхлузи сутиена и бикините си.

Под преобърнатата лодка беше като в пещера, но голата й кремава кожа блестеше меко на слабата светлина.

Джеръми не можеше да откъсне очи от нея.

— Джакс — поклати глава той, но пак я целуна. И после още веднъж. Двамата се любиха, докато слънцето се издигаше над езерото Бътърнът.

През следващите години Джакс често си припомняше сцената и трябваше да признае, че случилото се не я представя в много добра светлина. В онази нощ обаче действията й не бяха умишлено пресметливи или нечестни. Докато лежеше до Джеръми, привличането й към него беше неподправено. Както и нетърпението й да се любят. Не можеше да се престори, дори да искаше. Не знаеше как. Нещо повече, последвалото любене беше толкова разпалено и приятно, че не й изглеждаше възможно. Това поне не беше лъжа.

И в онази нощ тя нито за миг не си помисли: „Ще спя с Джеръми и после ще му кажа, че съм бременна от него“. Но не можеше и да отрече, че знаеше, че Джеръми ще бъде безкрайно по-добър съпруг и баща от Боби и че тази мисъл може би изигра несъзнателна роля в действията й тогава.

Във всеки случай две седмици по-късно Джакс каза на Джеръми, че е бременна. И той веднага, без колебание, й предложи да се оженят. Дотогава те вече прекарваха всяка минута заедно и Джакс го обичаше лудо. Тя беше напълно убедена, че и той я обича по същия начин.

Ожениха се, купиха си къща с малка предплата, която взеха назаем от родителите на Джеръми, и поеха железарския магазин. И когато се роди Джой, която, за щастие, приличаше на Джеръми, всичко си дойде на мястото толкова идеално, че Джакс започна да си мисли, че така е било предопределено.

Това обаче не означаваше, че не се чувства виновна за лъжата в основата на живота им. Знаеше, че е постъпила погрешно. Съзнаваше, че ако Джеръми разбере, съвместният им живот ще бъде разбит. Годините минаваха, семейството им се увеличаваше и залогът ставаше все по-висок.

Джакс правеше единственото, което умееше да прави. Тя обичаше Джеръми и дъщерите си по най-добрия начин, който знаеше. И си казваше, че е по-добре тя да живее с лъжата си, отколкото всички да живеят с истината. И през повечето време наистина вярваше в това. Дните, в които не го вярваше, бяха най-трудните.

А Боби? Джакс дори не му каза, че е бременна. Не се наложи. В онова лято, още преди да започне да й личи, той бе арестуван за обир на магазин за алкохол и изпратен в затвора. Джакс тайно изпита облекчение, защото реши, че това е краят. Докато през пролетта не получи от него писмо, в което й пишеше, че ще излиза от затвора и иска да се запознае с дъщеря си. Джакс нямаше представа откъде Боби знае, че Джой е от него. Вероятно беше чул, че Джакс е родила бебе, бе направил сметката и се беше досетил. И бе изчакал да се свърже с нея, преди да го освободят от затвора. В края на краищата Джакс нямаше какво да направи за него, докато той беше зад решетките.

Тя въздъхна, докато седеше в тихата кухня и мислеше за държането на Джой на масата за закуска сутринта. Беше невъзможна. Оплакваше се, че трябва да чисти стаята си. Предизвикваше сестрите си. Не обръщаше внимание на молбите на майка си да се помирят. Докато на закуска Джой отхапваше от препечената си филия, Джакс бе забелязала замечтаното, вглъбено изражение на лицето й, което говореше, че мислите на дъщеря й са на километри далеч. Джой вероятно мечтаеше за нещо не толкова обикновено, колкото обикновения си живот.

Странното беше, че Джакс беше твърдо решила да брани именно този обикновен живот, в тази обикновена къща и това обикновено семейство. За нея тази обикновеност бе привилегия, която й беше отказана, когато беше малка. И сега тя щеше да направи всичко, за да попречи на Боби да я отнеме от Джой. И не само от Джой, но и от цялото им семейство от петима. „Не, шестима“ — поправи се Джакс, когато бебето отново помръдна.