Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (31)

31.

В една хладна септемврийска вечер Али седеше на стъпалата на верандата и се опитваше да спре краката си да треперят. Коленете й отново се огъваха като в деня на пикника с Уокър. Тя ги гледаше как треперят и не се подчиняват на усилията й да ги успокои. Уви ръце около тях, притисна ги до гърдите си и сложи брадичка върху тях. Коленете й продължиха да треперят, сякаш имаха собствен ум и знаеха нещо, което тя не знае.

Това, разбира се, беше абсурдно, защото Али не правеше нищо особено, а само чакаше Уокър да дойде да пият кафе след вечеря. Искаше да обсъди нещо с него. Нещо важно. И двамата бяха зрели и разумни хора. И тази вечер това щеше да проличи. Нямаше причина коленете й да треперят неудържимо.

Тя погледна часовника си. Осем и петдесет и пет. Ако дойде навреме, а Али беше сигурна, че няма да закъснее, Уокър щеше да бъде тук след пет минути. В същия миг тя чу пикапа му на алеята и хрущенето на чакъла под гумите, фаровете я осветиха за момент, когато се насочиха към верандата, а после се отместиха към брезите покрай брега на езерото. Уокър угаси двигателя и брезите потънаха в мрак. Той слезе от пикапа и тръгна към верандата.

— Престанете — прошепна Али на треперещите си крака.

— Здравей — каза Уокър и вдигна ръка за поздрав, когато стигна до стълбите.

— Здравей — отговори Али и стана, молейки се коленете й да не се огънат.

— Тук ли е Уайът?

— Спи, но се съпротивява ожесточено, преди да се съгласи да си легне.

Уокър се усмихна.

— Не бих очаквал по-малко от него.

— Мислех да пием кафе тук — посочи верандата Али, — но от езерото повява хладен вятър. Затова може да седнем в дневната. — Тя беше забравила колко рано идва есента тук, толкова далеч на север. Дните вече ставаха по-къси и студени. Сутринта, когато излезе да закара Уайът в детската градина, дъхът им се виждаше във въздуха.

— Да, хладно е — съгласи се Уокър и я последва вътре. — Но от друга страна, днес е двайсети септември. Последният ден на лятото. Би трябвало да се застудява.

„Последният ден на лятото“ — помисли си Али, докато отиваше в кухнята да включи кафеварката. Съвсем беше забравила за това. Възможно ли беше двамата с Уайът да са живели тук само едно лято? Тя си припомни първата им нощ. Тогава вилата беше порутена, с наклонена веранда и кранове, от които течеше пресеклива кафява вода.

А Али и Уайът не бяха в по-добро състояние от вилата. Външно, разбира се, изглеждаха добре, но душата ги болеше.

Тя влезе в дневната и нервно седна на ръба на дивана. Уокър, който стоеше прав и се двоумеше какво да направи, се настани до нея, като внимаваше да се държи на почтително разстояние.

Али се поколеба, опитвайки се да намери подходящите думи, но Уокър я изпревари и заговори пръв:

— Чух, че ти и Уайът сте ходили някъде.

— Да. За един дълъг уикенд. — Двамата отидоха в Идън Преъри и отседнаха при приятели. Али разчисти складовото помещение и раздаде повечето неща на Грег. Няколко запази за Уайът. Очукан стик за хокей, който Грег много обичаше. Китара, на която беше свирил в гаражна група в гимназията. Избелял памучен суичър с емблемата на Университета на Минесота. Тези неща може би все още не означаваха нищо за Уайът, но Али се надяваше, че един ден ще бъдат скъп спомен за него.

Двамата направиха и нещо друго, преди да се върнат в Бътърнът. Отидоха на гроба на Грег и оставиха нещо, което момченцето беше приготвило за него — рисунка с ярки пастели на Али и Уайът, застанали пред вилата, а над тях — синьо небе с пухкави бели облаци и усмихнато жълто слънце. Уайът каза, че се надява баща му да я хареса, а Али отговори, че е сигурна в това.

Обаче не разказа на Уокър всичко това. Поне все още. Първо искаше да му каже нещо друго. Само че й беше по-трудно, отколкото предполагаше, и затова протакаше.

— Искаш ли кафе? — попита го, гледайки встрани. — Готово е.

Уокър кимна разсеяно, сякаш не я беше чул.

Тя стана, отиде в кухнята, напълни две чаши с кафе и сложи мляко и сметана. Когато се върна в дневната, Уокър вече не седеше на дивана, а стоеше пред камината и гледаше новата картина, закачена над нея.

— Това наистина ли е каквото мисля? — озадачено попита той и посочи картината.

— Да — отговори Али и му даде чашата с кафе. — Изглед към твоя кей от моя кей. Харесва ли ти?

Уокър я погледна недоумяващо и после отново се втренчи в пейзажа.

— Спомняш ли си акварела, който купи на онази жена в галерията? — попита Али. — Тази картина е от същия художник. Харесвам творбите му и знаех, че е нарисувал много картини на езерото Бътърнът и затова му поръчах да нарисува тази. Голяма е и той я рисува няколко дни. Дойде тук и работи върху нея, докато Уайът и аз бяхме в Идън Преъри. Пейзажът ни чакаше тук, когато се върнахме.

— Защо този изглед?

— Не знам — повдигна рамене Али. — Може би защото гледах кея ти през половината лято. Но знаеш ли какво, Уокър? — усмихна се тя. — Ако нещата между нас не потръгнат този път, поне ще остана с едно ужасно голямо напомняне за теб.

— Тогава… — Той се вгледа в нея, очаквайки допълнително обяснение.

— Мислих за онова, което ми каза в „Пърл“, и реших, че искам да направя скок в доверието. С теб, Уокър. С нас. Искам да опитам отново.

— Ти и аз заедно?

Тя кимна и добави:

— Ако все още го искаш.

— Дали го искам? — повтори той, без да може да повярва на ушите си. — Шегуваш ли се, Али? Никога не съм искал повече нещо друго. Мислех, че ти не го искаш. Поне вече не. Затова се подготвих за най-лошото. Преди да дойда тук тази вечер, имах чувството, че отивам на разстрел.

Али се засмя. Като се замислеше, Уокър наистина изглеждаше нехарактерно напрегнат тази вечер.

— Тогава ще го направим ли? Ще опитаме ли? — попита тя.

— Ще бъдем луди, ако не го сторим — усмихна се той. И усмивката му направо замая главата й. Уокър взе чашата й с кафето и я остави на полицата над камината до своята, а после притегли Али в обятията си и долепи устни до нейните. — Трябва да празнуваме — заяви той между целувките. — Забрави кафето. Имаш ли шампанско?

— Не. Ябълков сок.

— Ябълковият сок няма да свърши работа — отвърна Уокър, целувайки шията й така, както тя обичаше, — но има други начини, по които можем да празнуваме.

Краката й се подкосиха, но трябваше да му каже нещо, преди да стане късно.

— Ще празнуваме — съгласи се, тръпнейки от страст. — Обещавам. Но първо искам да установя няколко основни правила.

— Сега ли?

— Сега. — Съдейки по досегашния си опит с Уокър, самоконтролът й нямаше да продължи още дълго.

Той спря да я целува, но продължи да я държи в обятията си.

— Добре. Казвай.

— Хайде да седнем — предложи тя и внимателно се освободи от прегръдката му.

Уокър я последва до дивана и двамата седнаха с лице един към друг.

— Уокър, Грег беше добър съпруг — без заобикалки започна Али.

— Знам — машинално отговори той. Дори да го беше изненадала с избора си на тема, Уокър не го показа.

— И добър баща — добави Али.

— И това знам.

— Аз няма да го забравя, Уокър. И ако зависи от мен, и Уайът няма да го забрави.

— Не искам да го забравяте.

Тя кимна. Вярваше му.

— Дължа го на Грег, както и на себе си и на Уайът. Няма да позволя животът му да изгуби значението си. Сега обаче знам, че трябва да продължа с моя живот. И искам той да бъде щастлив. Дълго време не исках да бъде щастлив. Мислех, че е мое задължение да тъгувам за Грег. Непрекъснато. Но всеки, който го познаваше, знае, че той не би искал това за мен. И аз не го искам. Вече не. За мен обаче ще бъде въпрос на равновесие и хармония, поне отначало, да поддържам жив спомена за Грег и в същото време да си позволя да бъда щастлива.

Уокър дълго я гледа замислено, размишлявайки върху онова, което беше казала. Когато заговори, той, изглежда, бе избрал точните думи, които Али искаше да чуе.

— Няма причина да не можеш да правиш и двете — да помниш Грег и да бъдеш щастлива, особено след като си била щастлива с него. И въпреки че не познавах Грег, ще помагам на теб и на Уайът по всякакъв начин да запазите паметта за него като част от живота си. Всеки от нас заслужава да бъде запомнен с обич от любимите хора.

Али кимна. Очите й се напълниха със сълзи, но тя изпита и облекчение. Пое си дълбоко дъх и докато го издишваше, почувства, че напрежението напуска тялото й.

— Благодаря ти — каза тя и се премести по-близо до Уокър.

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна той и хвана ръката й. — Сега обаче и аз искам да кажа нещо.

Али озадачено повдигна вежди.

— Както казах, аз не познавах Грег, но чувствам, че съм му длъжник. Мисля, че да се грижа добре за вас, е най-малкото, което мога да направя за него. Затова ще ви обичам, ще ви пазя и никога няма да ви нараня. И въпреки че не съм свикнал да давам обещания, смятам да изпълня това.

Али преглътна буцата в гърлото си.

— Уокър, може ли да те помоля за една услуга?

— Каквото поискаш — отговори той и тя знаеше, че говори сериозно. Сега Уокър би направил всичко за нея.

— Може ли… да ме прегърнеш?

— Разбира се. — Уокър я взе в обятията си и долепи устни до шията й. — Ще те държа здраво, но те предупреждавам, че толкова много мисля за теб — за нас двамата заедно, че не знам дали ще мога само да те прегръщам.

— Е, опитай се. — Али се сгуши в обятията му.

И Уокър се опита, но после неизбежно започнаха да се целуват и той скоро я сложи да легне до него на дивана и започна да разкопчава блузата й.

— Коленете ми бяха прави — измънка Али.

— Какво каза?

— Казах, че не може да го направим тук — бързо се поправи тя. — Уайът спи в съседната стая.

— Имаш предвид, че не може да те целувам?

— Не се тревожи за целуването.

— Страхуваш се, че ще събудим Уайът?

Али кимна.

— Същият онзи Уайът, който проспа няколко часа силни гръмотевични бури в моята къща и спа непробудно, докато в твоята къща се раждаше бебе? Мисля, че той няма да се събуди от малко любене.

— Малко?

— Добре, много — призна Уокър.

Али се засмя и отстъпи.

— Добре, но трябва да си тръгнеш, преди да се събуди сутринта. Не искам да го изненадвам. Трябва да намерим подходящ начин да му кажем.

— Разбира се. — Уокър я взе на ръце, занесе я в спалнята й, затвори вратата и я сложи на леглото. Те се съблякоха един друг, наслаждавайки се на всеки момент, и се любиха толкова нежно, че в очите на Али бликнаха сълзи.

По-късно, докато лежаха прегърнати, Уокър видя сълзите, блестящи на лицето й.

— Ти плачеш — изненадано каза той, подпря се на лакът и избърса с пръсти страните й. — Какво има?

— Нищо — искрено отговори тя и докосна лицето му, помръкнало от загриженост за нея. — Няма нищо. Много съм щастлива. Мисля, че не е възможно да бъда по-щастлива.

— Нито дори малко повече? — попита Уокър, докато я целуваше закачливо.

— Не — отговори Али и отвърна на целувките му.

— Сигурна ли си? — Той възбуждащо прокара пръст надолу по голия й стомах.

— Е, добре, може би малко по-щастлива — отстъпи тя и го притегли към себе си.