Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (30)

30.

Карълайн отново натисна звънеца на вратата, този път продължително. Знаеше, че в къщата има някого. Всички прозорци светеха. И някъде отвътре се чуваше думкане на рок музика. Нямаше да си тръгне, докато някой не отвори вратата. Най-после, след пет минути, се чу раздразнен глас.

— Добре, добре, престани. Идвам, по дяволите.

Вратата се отвори и на прага застана Джеръми, ядосан и разрошен. Беше с мръсна тениска и стари джинси. Косата му беше разрошена, имаше тридневна брада и под кафявите му очи се виждаха тъмни сенки от умора.

— О, Джеръми — тъжно каза Карълайн. — Изглеждаш ужасно.

— Много мило, че го казваш — иронично изръмжа той.

Карълайн се намръщи. Джеръми не беше саркастичен по природа. Всъщност преди раздялата си с Джакс той неизменно бе добродушен и учтив. Беше изумително как е възможно един човек да се промени толкова много за толкова кратко време.

— Няма ли да ме поканиш да вляза? — хладно попита тя.

Джеръми повдигна рамене.

— Предполагам, че Джакс те е накарала да дойдеш.

— Всъщност Джакс не знае, че съм тук, но, да, идвам заради нея.

— Нямам какво да кажа по въпроса — заяви той и понечи да затвори вратата.

— Джеръми, да не си посмял да хлопнеш вратата под носа ми — предупреди го Карълайн.

Той я погледна предизвикателно и после отстъпи. Наведе глава и въздъхна отчаяно.

— Добре, както искаш — отговори и отвори по-широко вратата.

Карълайн влезе в къщата и го последва в дневната. Огледа стаята и онемя. Там цареше пълен хаос. Навсякъде бяха разхвърляни дрехи, книги, играчки и дивидита и всяка повърхност бе отрупана с мръсни чинии.

— Джеръми, какво се е случило тук? — възмутено попита тя и вдигна голяма саксия, която беше съборена на пода и бе разсипала пръст върху килима.

— Три малки момичета, това се случи — отвърна той и равнодушно повдигна рамене.

„И един уж възрастен мъж“ — искаше да добави Карълайн, но замълча.

— Бих ти предложил да седнеш — каза Джеръми, — но както виждаш, няма къде.

Карълайн кимна и се намръщи. Двата фотьойла бяха придърпани един до друг и отрупани с одеяла в опит да се направи къщичка, а на дивана имаше завивки като на легло, макар да бяха толкова измачкани, че тя се зачуди как е възможно някой да спи на него. Докато го гледаше, й хрумна нещо.

Когато съпругът й я напусна, беше болезнено да спи в голямото легло, затова Карълайн спеше на дивана. Тя се запита тъжно дали и Джеръми прави същото.

От горния етаж се чу суматоха и ядосан детски писък, последван от затръшване на врата.

— Джой и Джоси се карат — отбеляза Джеръми и погледна към стълбите. — Сега правят само това. Не знам как Джакс ги е убеждавала да престанат.

— Още ли са будни? — учудено попита Карълайн.

Той кимна и въпреки сприхавото си настроение очевидно се почувства неудобно.

— Джеръми, наближава единайсет. Часът им за лягане отдавна е минал. Утре са на училище.

— Не мога да ги накарам да си легнат — призна той. — Джакс им липсва. И разговорите за лека нощ по телефона не помагат.

Карълайн трепна. Беше чувала тези телефонни разговори, или поне думите на Джакс. Жалка история. Джакс казваше лека нощ на всяка от дъщерите си поотделно и храбро се бореше да не се разплаче.

— Джеръми, какво по-точно мислят момичетата, че става тук? Имам предвид между теб и Джакс?

— Те мислят, че майка им е отишла с бебето при теб, защото се нуждае от почивка.

Карълайн въздъхна.

— И колко време смятат, че ще продължи това?

— Нямам представа — отговори той, без да я поглежда.

Тя се приближи до дивана и предпазливо седна на ръба.

— Трябва да поговорим — каза и му направи знак да седне до нея.

— Нали говорим — изтъкна Джеръми.

— Не, имам предвид наистина да поговорим.

— Нямам какво да кажа — намусено отвърна той и не седна до нея на дивана, а придърпа единия фотьойл и се настани на облегалката за ръце.

— Дори да нямаш какво да кажеш за себе си — рече Карълайн, без да си прави труда да прикрие раздразнението си, — предполагам, че искаш да знаеш как са съпругата и дъщеря ти.

— Не е необходимо да питам. Знам, че ти се грижиш добре за тях.

„Да, но ти би трябвало да се грижиш за тях, не аз“ — помисли си Карълайн.

— Правя всичко възможно да се чувстват удобно, но има някои неща, които не мога да направя. Например не мога да убедя Джакс да престане да плаче. Тя ридае по цял ден, Джеръми, и кърми бебето. Най-малкото, е в сериозна безопасност да се обезводни.

Карълайн се усмихна, опитвайки се да внесе малко хумор в разговора им, но Джеръми уморено каза:

— Говори по същество, Карълайн.

— Въпросът е, че искам да помолиш Джакс да се върне у дома, където й е мястото, защото и двамата с теб знаем, че колкото и да си ядосан и обиден, така е правилно да постъпиш.

— Карълайн, казах ти вече, няма да водя този разговор — заяви Джеръми и стана.

— Поне бъди любезен да ме изслушаш.

Той въздъхна и отново седна.

— Джеръми, какво знаеш за детството на Джакс? — попита тя, сменяйки тактиката.

Джеръми повдигна рамене.

— Джакс не обича да говори за това, но предполагам, че не е било розово.

— Меко казано. Но аз ще ти разкажа малко повече.

— Не си прави труда, Карълайн. Защото, ако мислиш, че фактът, че родителите й са били пияници, оправдава постъпките й, не съм съгласен.

— Не ги оправдава, но може би ги обяснява. Знаеш ли например че когато се напиели, родителите на Джакс се биели? И тя се криела в килера. Общо взето била в безопасност там. Единственият проблем бил, че когато пораснала, сбиванията се влошили. Тогава Джакс започна да идва в „Пърл“. Искам да подчертая, че тя трябваше да върви пеша пет километра, за да дойде в кафенето. Идваше по всяко време на денонощието. През деня родителите ми й даваха закуска или обяд. Възлагаха й някаква работа и й плащаха нещичко. Те я харесваха, разбира се. Не може да не харесваш Джакс. Но мисля, че преди всичко я съжаляваха.

Джеръми седеше с каменно изражение на лицето и не я поглеждаше. Карълайн продължи:

— Когато Джакс идваше нощем, баща ми й разрешаваше да спи в склада. Занасяше й одеяло и възглавница и тя спеше върху големите чували с брашно, които държахме там. След това я събуждаше рано, когато слезе да отвори кафенето, за да има достатъчно време да се прибере вкъщи и да се преоблече за училище. Спомням си особено ясно една нощ. Беше посред зима и сигурно беше минус двайсет градуса. Джакс дойде в два часа сутринта. Беше премръзнала от студ. Вървяла по целия път в снега. Майка ми веднага я заведе горе в апартамента и я сложи да си легне. Зави я най-малко с пет одеяла, но Джакс престана да трепери чак на разсъмване.

— Добре, разбирам — троснато я прекъсна Джеръми, който най-сетне излезе от унеса. — Имала е скапано детство. Това обаче пак не обяснява постъпките й. Тя ме лъжеше. Всеки ден от брака ни. Вярно, аз й позволявах да ме лъже. Но не съм очаквал, че може да направи такова нещо. Джакс взе нашите пари, които сме спестили с много труд, и ги даде ей така, все едно ги хвърли на вятъра. И не ми каза. Направи ме на глупак, но вече няма да бъда глупак.

Карълайн поклати глава, като отчаяно си мислеше, че той е изтълкувал погрешно всичко. Знаеше обаче, че трябва да има някакъв начин да го накара да разбере.

— Джакс казвала ли ти е защо не иска съдомиялна машина, Джеръми? — неочаквано попита тя.

Той я погледна и се намръщи.

— Не виждам какво общо има това.

— Казвала ли ти е Джакс защо не иска съдомиялна машина? — настоя Карълайн.

Джеръми нетърпеливо поклати глава.

— Не знам. Тя твърди, че обича да мие чинии.

— Никой не обича да мие чинии — възрази Карълайн. — Джакс ги мие поради една особена причина. Веднъж ми разказа за това. Не ти е казала вероятно, защото не е искала да те натоварва с факта колко нещастно е било детството й. Един ден аз бях тук, след като вие двамата се бяхте оженили и преместили в тази къща. Седях в кухнята ви и гледах как Джакс мие чиниите от закуската. Поисках да й помогна, но тя не ми позволи. Попитах: „Нали ще си купиш съдомиялна машина?“, а Джакс отговори: „Не“. И после ми каза, че когато била дете, семейството й нямало чинии. Абсолютно никакви. И не защото били чак толкова бедни, а защото родителите й ги чупели, когато се карали и биели. И накрая, предполагам, на някого е хрумнала гениалната идея да не купуват повече чинии. Затова ядели от картонени чинии или салфетки. И онази сутрин във вашата кухня Джакс ми каза, че всеки път, когато мие чинии, си мисли каква късметлийка е, че ги има. И каква късметлийка е, че има теб…

— Престани — прекъсна я Джеръми и вдигна ръка в знак, че се предава. — Не издържам повече, Карълайн. Мислиш ли, че не я обичам? Мислиш ли, че не ме боли, като те слушам? Но все пак това не поправя стореното от нея.

— Не — съгласи се Карълайн. — Нищо не може да го поправи. Но, Джеръми, не разбираш ли защо Джакс е дала на Боби онези десет хиляди долара? Не проумяваш ли какво се е опитвала да защити? Опитвала се е да защити всички неща, за които е мислела всеки път, докато е миела чинии. Правилно ли е било за нея да му даде парите? Вероятно не. Щяла ли е да ти каже? Може би. Но, Джеръми, тя е смятала, че няма избор. Мислела е, че ако му даде парите, той ще ви остави на мира и вие ще си останете такива, каквито сте — семейство, изпълнено с обич един към друг. Знам, че десет хиляди долара са много пари — задъхано продължи тя. — И съм сигурна, че и Джакс го знае. Но мисля, че не е сложила цена на онова, което имате заедно, Джеръми. За нея то е безценно. Джакс е дала десет хиляди долара на Боби Луис, но според мен би му дала и десет милиона долара, ако ги имаше.

Карълайн млъкна и зачака. Сърцето й блъскаше в гърдите. Нямаше какво повече да каже. Останалото зависеше от Джеръми.

Той дълго седя неподвижно на фотьойла, а после се наведе напред, сложи лакти на коленете си и се хвана за главата. Карълайн си помисли, че ще се разплаче, но той не го направи, въпреки че когато заговори, гласът му звучеше толкова нещастно, че все едно плачеше.

— Какво да направя сега?

— Сега ли? — попита Карълайн. Мислите й трескаво препускаха в главата. — Ще дойдеш с мен — заяви тя. — Кажи на Джой да гледа по-малките момичета. Ела с мен и доведи съпругата и дъщеря си у дома, където им е мястото. — Тя затаи дъх, но го изпусна, като видя, че Джеръми кимна.

— Ще говоря с Джой — каза той, стана и тръгна нагоре по стълбите.

След по-малко от петнайсет минути Карълайн отключи вратата на апартамента си и видя, че Джакс седи на дивана в дневната и кърми бебето. Джакс вдигна глава, когато Карълайн влезе, и се помъчи да се усмихне, а после видя Джеръми.

— Джеръми? — тихо попита тя.

Той кимна и неуверено седна до нея на дивана. След това протегна ръка и погали меката пухкава косица на Джена, която едва се виждаше от бебешкото одеялце.

— Какво правиш тук? — попита Джакс. На лицето й се изписа надежда и същевременно страх.

— Дойдох да ви заведа у дома — отговори Джеръми със задавен глас и ги прегърна.

— Трябва да свърша някои неща долу — рече Карълайн, но Джакс и Джеръми не й обърнаха внимание. Джакс се разрида неудържимо, този път от щастие. И докато затваряше вратата, Карълайн чу, че и Джеръми хлипа.

„Да не се разревеш и ти“ — каза си тя, докато слизаше долу, но вече усещаше, че в очите й парят сълзи. „Може пък е добре да си поплача — помисли си Карълайн и влезе в кафенето, — щом е заради живота на някой друг…“ Освен това сълзите й не бяха от тъга, а от радост. Тя тръгна към кафемашините зад тезгяха, но спря, докато минаваше покрай касата. Поколеба се, а после я отвори, повдигна чекмеджето с банкнотите и извади визитната картичка на Бъстър Кейн. Вгледа се в нея, но само за момент. Времето беше от изключително важно значение. Забавеше ли се, щеше да загуби смелост.

Карълайн се приближи до телефона, взе слушалката и набра номера. Бъстър отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Бъстър? Здравей. Обажда се Карълайн. От кафенето.

Последва мълчание и после той весело каза:

— Помня те, Карълайн.

— Късно ли се обаждам?

— Не. Все още съм буден. Какво мога да направя за теб?

— Можеш да ме качиш на твоя самолет — веднага отговори тя.

Отново настъпи мълчание.

— Ако предложението ти все още е в сила.

— В сила е.

— Добре. Кога ще ти бъде удобно?

— Ами зависи. В колко часа затваряш утре?

— В три и половина.

— Да дойда ли тогава?

— Да… Бъстър?

— Да?

— Наистина го очаквам с нетърпение.

— Тогава ставаме двама, Карълайн.