Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (12)

12.

Карълайн обръщаше табелката на предната врата на „Пърл“ от „Отворено“ на „Затворено“, когато видя, че на тротоара стои мъж, който чете менюто на прозореца. Очевидно не беше местен. Ако беше от Бътърнът, щеше да знае менюто наизуст.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — попита тя, отвори вратата и засенчи с ръка очите си срещу все още палещото следобедно слънце.

Непознатият отмести поглед от менюто и се усмихна.

— О, само търся място, където да пийна нещо разхладително. И може би да похапна сандвич.

— Ние затваряме в три — отбеляза Карълайн.

Той погледна часовника си и учудено попита:

— Нима вече е три и петнайсет? Напълно загубих представа за времето. Знаете ли къде бих могъл да обядвам по това време?

Карълайн се поколеба. „Бар на ъгъла“ беше една пряка по-нататък и там правеха свестни сандвичи, но сервираха предимно алкохол и дори в ясен, слънчев ден като днес вътре сигурно беше тъмно и мрачно. В покрайнините на града имаше и бензиностанция, където продаваха обичайния асортимент от хотдог и бурито. Тя обаче не можеше със спокойна съвест да изпрати човека в някое от тези заведения.

Огледа го набързо. Той беше на средна възраст, вероятно на петдесет-петдесет и пет години, чист и спретнато облечен с памучна риза с къси ръкави и панталон с цвят каки. И ако не грешеше, беше военен или бивш военен. Това личеше по изправената му стойка, както и по малко по-дългата за правилата късо подстригана прошарена коса.

Тя реши, че човекът няма да й създаде неприятности и че може дори да се окаже приятен събеседник. И ще остави щедър бакшиш. Мъжете като него винаги го правеха.

Освен това да остане в кафенето до късно беше по-добре, отколкото да се върне в апартамента си, който напоследък приличаше на мавзолей.

— Мога да ви изпратя на няколко места — отговори Карълайн, все още закривайки очите си от слънцето, — но после няма да си го простя. Заповядайте, влезте. Ще оставя отворено още петнайсетина минути заради вас.

— Сигурна ли сте? — учтиво попита той. — Не искам да ви създавам неудобство.

— Не се притеснявайте. — Тя отвори по-широко вратата и му направи знак да влезе. — Има много работа, която мога да свърша, докато вие обядвате.

— Много благодаря. Признателен съм ви — отвърна мъжът и влезе в кафенето.

— Готвачът ми приключи с дежурството си в три часа — обясни тя, заключвайки вратата. — Грилът вече е изключен, така че не мога да ви приготвя нищо топло. Пък и в това горещо време едва ли ще искате нещо топло. Мога да ви предложа лимонада и студен сандвич.

— Благодаря. Това е най-доброто предложение, което получих днес. — Той подмина масите и се отправи към едно от въртящите се високи столчета пред барплота.

— Е, какво да бъде? — попита Карълайн, застана зад тезгяха и по навик си сложи престилката.

— Кое е хубаво? — попита мъжът, вдигайки глава от менюто.

— Всичко — машинално отговори Карълайн. И това беше вярно според не толкова скромното й мнение.

— Вие какво бихте си избрали за обяд?

— Сандвич със салата с пиле.

— Добре. Поръчвам един такъв.

— А лимонада?

— И лимонада — усмихна се той.

Карълайн кимна и взе чаша и кана с лимонада. Усмивката му й харесваше, както и бръчиците около сините му очи, които се образуваха, щом се усмихнеше. Мъжът съвсем не изглеждаше зле. Кожата му имаше приятен слънчев загар, а носът му, който очевидно беше чупен няколко пъти, му придаваше леко грубоват, но мъжествен вид.

Карълайн му наля лимонада, пусна вътре още една клонка мента, сложи чашата пред него и се залови да приготвя сандвича.

Той отпи глътка лимонада и одобрително каза:

— Не си спомням кога за последен път съм пил лимонада от прясно изцедени лимони. И ментата е хубава добавка.

Карълайн се усмихна, разряза сандвича на две и го сложи пред него.

— Е, научих някой и друг номер. Тук в Бътърнът не сме напълно изостанали в кулинарно отношение.

— Добре е да го знам, защото току-що приех предложение за една вила тук.

— Наистина ли? За почивка?

— Не. Смятам да живея тук. Вече съм официално пенсиониран.

— Военен ли сте били?

Той кимна.

— Много сте наблюдателна — отбеляза и отхапа от сандвича.

— Участвали ли сте в… бойни действия? — попита тя, мислейки си с болка за покойния съпруг на Али.

Той повдигна рамене.

— Разбира се. Бях пилот, но не на изтребител, а на транспортен самолет.

— Харесваше ли ви да сте пилот?

— Обожавам тази професия.

— Но сте се пенсионирали?

— Да. Бях готов за промяна. Пък и все още съм пилот. Сега имам собствен самолет, „Чесна“, и се надявам да започна бизнес с него.

— Как?

Човекът извади портфейла си, измъкна визитна картичка и я плъзна по барплота към Карълайн. Тя е взе и я прочете.

Бъстър Кейн

Личен пилот

Чартърни полети

Най-отдолу имаше номер на мобилен телефон и адрес на електронна поща.

— Какво мислите? — попита той и се наведе напред на лакти.

— Честно ли?

— Разбира се.

— Мисля, че повечето хора в Бътърнът предпочитат да карат автомобили — безцеремонно изтърси тя, но после веднага съжали. Не искаше да бъде груба.

Бъстър Кейн обаче се засмя невъзмутимо.

— Е, може би. Това е само идея. Не ми трябват пари, военната ми пенсия е достатъчна, но искам да се занимавам с нещо. Помислих си, че работата ще ми помогне да съм зает.

— Няма нищо лошо в това да сте зает — усмихна се Карълайн. В момента тя беше заета да запази разсъдъка си.

— А вие? — попита той. — Летели ли сте някога?

— О, не — леко потрепери Карълайн. — Не съм летяла със самолет. Но вие и семейството ви сигурно предпочитате това транспортно средство.

— Вдовец съм.

— Съжалявам — измънка тя.

— Аз също — тъжно се усмихна Бъстър Кейн. — Но имам две красиви дъщери — добави той и засия. — И двете живеят в Минеаполис. Разбира се, сега са големи и имат собствен живот.

Карълайн се намръщи, разсъждавайки върху думите му.

— Нещо лошо ли казах? — попита той и я погледна изпитателно.

— Не, разбира се — побърза да отговори Карълайн и отново напълни чашата му с лимонада. — Замислих се за моята дъщеря. Сега и тя има собствен живот.

— На колко години е? — заинтересувано попита Бъстър Кейн.

— На осемнайсет. Замина това лято да учи в университета.

Той се усмихна мило.

— Сигурно ви е трудно — каза и довърши сандвича си.

Карълайн въздъхна.

— Нямате представа. Много години живяхме сами двете. Бившият ми съпруг, бащата на Дейзи, ни изостави, когато тя беше на три годинки. — Карълайн млъкна, изненадана, че разкрива толкова много неща пред непознат.

Сега беше ред на Бъстър тихо да каже:

— Съжалявам.

Карълайн повдигна рамене.

— Не е необходимо. Имах много време да свикна да бъда самотна майка. Сега се боря с празното гнездо. И знаете ли кое е най-лошото?

Той повдигна вежди.

— Колко е тих апартаментът ни. Нямах представа, че Дейзи е вдигала такъв шум.

— Някои хора се научават да харесват тишината.

Тя въздъхна.

— Мисля, че никога няма да бъда една от тях.

— Може би. В такъв случай може да се научите да биете барабани. Те определено повишават нивото на шума.

Карълайн се засмя и все още се смееше, когато задната врата на кафенето се отвори и вътре влезе Франки. Карълайн се беше навела дружески над барплота, но инстинктивно се изправи и отстъпи крачка назад. Това беше глупаво, осъзна тя твърде късно. Не правеше нищо лошо.

— Още ли си тук, Франки? — малко стеснително попита Карълайн.

Той кимна.

— Почиствах кофите за боклук.

— А аз разговарям с господин Кейн — каза тя, спомняйки си името от визитната картичка. — Между другото, господин Кейн, аз съм Карълайн. Карълайн Кийгън — представи се тя и протегна ръка. — А това е Франки.

Франки Амброуз.

Франки обаче не беше в настроение за светски контакти. Той се втренчи в госта, без да се усмихва. Карълайн познаваше добре този поглед — пресметлив, безжалостен и непрощаващ. Франки обикновено го запазваше за непокорни клиенти или шумни тийнейджъри, но тя никога не го беше виждала да го отправя към човек, който според нея не го заслужава. Карълайн хвърли бърз поглед на Бъстър Кейн, едва ли не очаквайки го да остави шепа пари на тезгяха и да си тръгне. Погледът на Франки не за пръв път имаше такъв ефект. Бъстър обаче погледна Франки в очите, без да мигне, и не помръдна от столчето.

— Е, Франки вероятно вече ще се прибира у дома — каза Карълайн много по-силно, отколкото беше необходимо, и го погледна многозначително. — А вие, господин Кейн — обърна се тя към Бъстър, — може би ще искате сметката.

Франки не каза нищо, но бавно се обърна и започна да мие умивалника.

— Ще помоля за сметката, ако нямате нищо против — учтиво каза Бъстър. Изглеждаше абсолютно невъзмутим от срещата си с Франки.

Карълайн изпусна затаения си дъх. Напрежението се разсея. Но трябваше да говори с Франки за поведението му. Защото беше покровителствено. Дори прекалено покровителствено. Тя не искаше той да плаши и гони клиентите.

Докато Карълайн пишеше сметката, Франки се изниза през задната врата.

Бъстър Кейн подсвирна тихо.

— Грамаден мъж.

— Да — съгласи се тя, — но истината е, че не би наранил и муха.

— Не знам за това — недоверчиво отбеляза Бъстър, взе сметката и извади портфейла си от задния джоб, — но татуировките му са затворнически.

— Наясно съм — наблегна Карълайн. — Но Франки наистина е нежен великан. Аз твърдо вярвам във втория шанс.

Той се усмихна.

— Е, това е хубаво. Понякога се нуждаем от втори шанс, нали? — Бъстър стана и остави банкнота на барплота. — Между другото, беше ми приятно да се запознаем, госпожо Кийгън.

— Карълайн — поправи го тя.

— Карълайн — повтори той. — А ти може да ме наричаш Бъстър. Благодаря ти, че отвори след работното време и че ми направи най-хубавата салата с пиле, която съм ял.

— Пак заповядай — весело отвърна Карълайн. Радваше се, че не го изпрати да обядва в бензиностанцията. Тя го гледа, докато излезе, а после отиде да прибере чинията му. Бъстър беше оставил нова двайсетдоларова банкнота върху сметката. Карълайн се беше оказала права, че мъжете като него оставят големи бакшиши. Тя пъхна банкнотата в джоба на престилката си. Усети вътре и нещо друго и го извади. Визитната картичка на Бъстър. Понечи да я пусне в кошчето, но после се спря. Щеше да е жалко да я изхвърли. Тя отвори касата, повдигна чекмеджето с банкнотите и сложи отдолу визитната картичка. Съзнаваше, че вероятността да й потрябва е равна почти на нула, но поради някаква странна причина й харесваше да знае, че е там.