Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (3)

3.

— Уайът, виж, още е там — развълнувано възкликна Али и задърпа ръката на сина си, докато сутринта пресичаха главната улица на Бътърнът. За пръв път, откакто бяха дошли във вилата, тя почувства лек прилив на оптимизъм и реши, че това е добър знак. „Пърл“ все още беше там и работеше. И доколкото Али виждаше, кафенето беше същото, каквото го помнеше от детството си. Същият сенник на червени и бели райета, със задоволство забеляза тя, и същата написана на ръка табела, която рекламираше НАЙ-ХУБАВИЯ ПАЙ В ГРАДА. И през прозорците видя същия пластмасов барплот и оранжеви въртящи се столове. Уайът се поколеба, преди да стигнат до тротоара пред „Пърл“. Али насърчително стисна ръката му.

— Гладен ли си? — усмихна му се тя и детето кимна. — Добре. Защото аз умирам от глад. И ще ядем или в „Пърл“, или онази консерва боб, която намерих в бюфета в нашата кухня тази сутрин. — Зачака отговор. Уайът погледна неспокойно през остъклената врата. Това е нещо ново, осъзна Али и изпита леко безпокойство. Нежеланието да ходи на непознати места. — Е, какво да бъде? — подкани го тя и пусна ръката му, за да разроши косата му.

— Тук — примирено отговори Уайът. Твърде примирено за едно петгодишно дете, помисли си Али, бутна люлеещата се остъклена врата и леко дръпна Уайът след себе си.

Щом влезе вътре, тя неочаквано също изпита стеснителност. Кимна учтиво на клиентите, които вдигнаха глави от разговорите или от вестниците си, но лицето й пламна. Отдавна не се беше чувствала чужденка някъде.

Заведе Уайът до барплота и го сложи да седне на едно от свободните високи столчета. Зад тезгяха хубава синеока жена на около четиридесет години с ягодоворуса коса сипваше кафе на зърна в голяма кафе машина.

— Ей сега ще ви обслужа — усмихна се тя.

— Не бързаме за никъде — отвърна Али и взе менюто. Предложи да го прочете на Уайът, но той беше открил, че столът му се върти на триста и шейсет градуса, и с блеснали от вълнение очи използваше двете си ръце, за да се отблъсква от плота и да се върти.

Али се усмихна нервно на жената зад тезгяха и обясни:

— Той беше затворен в кола през по-голямата част от деня вчера.

Жената погледна момчето и се усмихна.

— На тези столове са се въртели три поколения деца — отбеляза тя и натисна копчето на кафе машината. — И с малко късмет, ще се въртят още три поколения.

Али отвори уста да каже нещо и после спря. Жената се намръщи съсредоточено, докато я гледаше.

— Не ми казвай — измънка тя. — На върха на езика ми е… Али Купър — победоносно обяви жената. — Семейството ти има вила край езерото Бътърнът.

— Точно така — потвърди Али и се изчерви от изненада. — Откъде знаеш?

— Никога не забравям физиономии — отговори жената и извади молив и тефтерче. — Макар че, откровено казано, понякога ми се иска да можех. Например бившият ми съпруг. Струва си да забравя лицето му. — Гласът й не прозвуча огорчено, а безпристрастно, сякаш отбелязваше факт.

— Аз пък забравям лица — призна Али. — И имена също.

— Е, не очаквам да ме помниш. — Жената повдигна рамене. — Ти беше малко момиченце, когато баща ти те водеше тук да закусваш. Аз бях тийнейджърка. И тук беше последното място, където исках да бъда в летен ден. Да обслужвам маси, когато всичките ми приятели бяха на езерото.

Разбира се, помисли си Али и въздъхна облекчено. Помнеше я. Жената се казваше Карълайн. Баба й Пърл работеше на касата. Майка й Алис взимаше поръчките, а баща й Ралф работеше на грила. Трябваше да извади годините от лицето й и да замени топлотата на средната й възраст с пубертетска намръщеност, но успя да си я представи такава, каквато изглеждаше навремето — обслужваща маси с отегчено, леко раздразнено изражение на лицето.

— Ти си Карълайн. Карълайн Бел — заяви Али.

— Бях. Сега съм Карълайн Кийгън. Не успях да задържа съпруга си — усмихна се тя, — но запазих фамилното му име.

— Е, и аз вече не съм Купър. Сега фамилното ми име е Бекет. А това е Уайът — добави Али и посочи сина си, който продължаваше бързо да се върти със стола.

— Да, чух, че си се омъжила. Брат ти идва тук да лови риба с приятели преди няколко години и ми разказа за всички ви.

— Омъжих се — бързо каза Али и погледна да види дали Уайът още е погълнат във въртенето със стола, — но… — Тя млъкна. Това беше най-трудното — да каже на хората, които още не знаеха. О, кого заблуждаваше? Всичко на тази тема беше трудно. — Но съпругът ми работеше в Националната гвардия на Минесота. Изпратиха го в Афганистан преди две години и… — Али отново млъкна. Не беше в състояние да продължи.

— И не се е върнал — с тих глас довърши изречението й Карълайн. — Много съжалявам, мила.

Али поклати глава и се помъчи да преглътне сълзите.

Карълайн мълчаливо взе празната чаша на плота пред Али и я напълни с вдигащо пара кафе, а сетне я бутна към нея заедно със сметана и захар.

— Сега ще взема поръчката ви — дружески каза Карълайн, — но не мога да я изпълня веднага. Грилът временно не работи, докато Франки, готвачът ми, поправя климатика. Нещо се повреди. И моментът е изключително неподходящ, защото в прогнозата за времето съобщиха, че се задава топла вълна.

Али кимна и отпи от кафето си. Беше благодарни, че Карълайн смени темата. Това беше форма на изкуство, която малцина владееха.

— А, ето го Франки — каза Карълайн.

Едър мъж си проправи път зад барплота. Уайът го видя и рязко спря да се върти със стола, а после се втренчи в него с широко отворени очи, докато Франки изми ръцете си в дълбокия умивалник, избърса ги, взе огромна престилка от кукичка на стената и я завърза около грамадния си кръст.

— Франки, тиганичките са за трета маса, а на седма искат специална закуска, препечена — весело каза Карълайн.

Франки кимна и се обърна с лице към грила, но Уайът продължи да гледа гърба му. Карълайн забеляза това и се усмихна. Наведе се над тезгяха и тихо каза на Али и Уайът:

— Франки е висок метър деветдесет и пет и има сто и шейсет килограма мускули, но е най-добрият и любезен човек, когото познавам. Никога не съм го виждала да се ядосва. И не е необходимо. Само като го погледнат, нежеланите клиенти веднага се омитат оттук.

„Обзалагам се, че е така — помисли си Али. — Да се изправят срещу него, е все едно да се сблъскат със скала.“

— А сега поръчката — рече Карълайн.

— Уайът и аз искаме палачинки с боровинки — отвърна Али.

— И аз ще пия шоколадов млечен шейк — обади се Уайът.

— Не и на закуска — поправи го Али.

— Но вчера ти каза, че може да пия шейк — упорито настоя момчето.

— Така ли?

Той кимна.

— Когато пътувахме с колата вчера, ти ми разказа за „Пърл“ и аз те попитах: „Там има ли шоколадов млечен шейк?“. И ти отговори: „Да, има“. След това те попитах: „Може ли да изпия един, когато отидем там?“. И ти каза: „Да“.

— О! — Али не знаеше какво да отговори.

— Виж какво ще предложа — намеси се Карълайн. — Искаш ли да ти донеса малък млечен шейк? В края на краищата, време е за закуска. И едно подрастващо момче като теб се нуждае от храна, която да полепне за ребрата му.

Уайът се замисли.

— Добре — съгласи се накрая той. — Но да не е много малък.

Карълайн намигна на Али, записа поръчката им, откъсна листа от тефтерчето и го закачи на щипка над грила, на нивото на очите на Франки. До барплота се приближи клиент, за да плати, и тя тръгна към касата.

— Вилата ти е на Залива на видрите, нали? — подвикна тя на Али.

Али кимна изненадано. Доколкото знаеше, Карълайн не беше идвала във вилата на семейството й. Обаче забравяше колко много знаеха за живота на другите хората от малкия град. Дори къде се намира една отдалечена малка вила.

— Имаш нов съсед — добави Карълайн и върна рестото на клиента.

— Знам — намръщи се Али.

Тя беше завела Уайът на пристана сутринта и бяха видели къщата на отсрещната страна на залива. Беше построена върху скала над езерото и бе проектирана така, че да изглежда сякаш е кацнала там, над водата. Елегантна и модерна постройка с изчистени линии, от светло дърво и стъкло.

Под къщата, на брега на езерото, имаше огромен док за лодки, с най-малко дузина котвени места и на вид безкраен кей, простиращ се навътре в езерото.

Порутеният навес за лодки и пристанът на Али представляваха комичен контраст на отсрещната страна на залива. Покривът на навеса за лодки беше рухнал на места и на оголените греди бяха свили гнезда толкова много птици, че приличаше на птича колония. За жалост и пристанът не беше в по-добро състояние. Беше на път да се сгромоляса в езерото и само част от него се виждаше над водата.

— Съседът ти се казва Уокър Форд — продължи Карълайн и застана зад барплота срещу Али и Уайът. — Той купи местния док за лодки преди няколко години.

— Така ли? — попита Али по-скоро от учтивост, отколкото въодушевено. Не се вълнуваше, че има съсед, особено такъв самоизтъкващ се фукльо, какъвто, изглежда, беше този човек. Той беше собственик на дока и това обясняваше защо има толкова много лодки.

Карълайн сложи пред тях подложки, кутийки с масло и канички със сироп.

— Ще бъде хубаво да имаш съсед там, на онова отдалечено място — добави тя. — И мисля, че имаш поне една стара приятелка, която все още е в града.

— Така ли? — озадачено повтори Али.

— Да. Помниш Джакс Линдзи, нали? Двете бяхте неразделни.

Разбира се, че Али помнеше Джакс. Бяха се запознали през лятото, когато бяха шестнайсетгодишни. Сприятелиха се, докато работеха в местната дрогерия. Не предполагаше, че Джакс все още живее тук. Животът в семейството й беше труден, меко казано, и Али винаги бе мислила, че когато напусне дома си, Джакс ще постави колкото е възможно по-голямо разстояние между себе си и родителите си.

— Не мога да повярвам, че тя все още е тук — смотолеви Али.

— Тук е — отвърна Карълайн. — Джакс остана в Бътърнът. И честно казано, ако не беше срещнала едно добро местно момче, Джеръми Джонсън, можеше и да се премести. Но те се ожениха. Джеръми наследи местния железарски магазин от родителите си. Имат три дъщери и чакат четвърта.

— Четири деца? — възкликни Али. Често имаше чувството, че едва издържа с едно.

— Да. И при Джакс тези неща изглеждат лесни. — Карълайн въздъхна и поклати глава. — Аз имам една дъщеря. Дейзи. Но четири? Направо се възхищавам на Джакс.

— На колко години е Дейзи?

— На осемнайсет. През септември ще започне да учи в колеж. Спечели пълна стипендия за Университета на Минесота, но отиде в Минеаполис, след като училището свърши преди няколко седмици. Иска да работи и да спести пари преди началото на учебната година.

— Добра идея — отбеляза Али.

— Така е — съгласи се Карълайн, — но това не означава, че Дейзи не ми липсва — малко тъжно добави тя, протегна ръце към плота до грила и плъзна две чинии с палачинки с боровинки към Али и Уайът, а след това даде на детето шоколадовия млечен шейк, който беше в малка чаша за сок, но имаше обилно количество бита сметана отгоре и шоколадов сироп. Уайът не се оплака. Веднага взе шейка и го изпи на няколко големи глътки. Когато остави празната чаша, на носа му имаше малка капка сметана. Али се засмя и я избърса със салфетка.

— Не е лош, нали? — усмихна се Карълайн. — Трябва да взема няколко поръчки — каза тя и излезе иззад барплота. — Да ви е сладко.

— Благодаря — отговори Али, придърпа към себе си чинията с палачинките на Уайът и започна да ги реже на малки парчета. Опасяваше се, че синът й ще ги изгълта целите. И нейният стомах къркореше от глад. През последните две години тя често се насилваше да хапне нещо. Тази сутрин обаче не й се наложи да го прави. Идеалните палачинки с боровинки нямаше да решат световните проблеми, нито нейните, но в момента изглеждаше почти възможно да го сторят.