Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (14)

14.

Един следобед в средата на юли Уокър отвори вратата на кабинета си в дока за лодки и видя брат си Рийд, който седеше на неговия въртящ се стол, вдигнал крака на бюрото му. Рийд му се усмихна за поздрав и го замери с ластик.

— Здравей, Рийд — рече Уокър, вдигна ръка, за да се предпази от ластика, и седна на другия стол. — Би ли ми казал какво правиш тук?

— Така ли ще поздравиш големия си брат? — попита Рийд, имитирайки неодобрение.

— Можеше да ме предупредиш, че ще идваш — подчерта Уокър.

— Не исках да те предупреждавам — отвърна Рийд и свали краката си от бюрото. — Много по-забавно е да те изненадам. Пък и ако те бях предупредил, нямаше да видя това. — Той посочи през прозореца на кабинета на втория етаж, откъдето се виждаше целият док за лодки.

— Кое? — предпазливо попита Уокър.

— Новата ти приятелка.

Уокър се намръщи.

— Не ми е нова приятелка, а нова съседка. И нейният син. Дошли са, защото искат да си купят лодка.

— На мен ми прилича на нещо повече от обикновена сделка — развеселено подхвърли Рийд.

Уокър повдигна рамене, преструвайки се на незаинтересуван.

— Посрещнах ги и ги предадох на Клиф. — Разбира се, Уокър можеше лично да им покаже моделите за продажба, но не искаше. Неизвестно защо, за него беше важно да държи личните си отношения с Али — ако можеше да се нарекат такива — отделно от деловите. Това обаче не му попречи да каже на Клиф да направи двайсет и пет процента отстъпка от цената на всяка лодка, към която тя прояви интерес.

Рийд не каза нищо, но долови нотката на оправдание в гласа на брат си. И това му достави огромно удоволствие.

— Виж, Рийд — раздразнено въздъхна Уокър, — не се опитвай да правиш от мухата слон. Всичко е съвсем елементарно. Те искат да си купят лодка. Аз искам да им продам лодка. Нали това правим тук? Продаваме лодки.

— Така е — съгласи се Рийд, — но, Уок, сериозно, на твое място не бих превръщал в свой навик да правя бизнес по този начин. Така, както я гледаше, не ми се видя много професионално.

— Как я гледах? — попита Уокър, но всъщност не искаше да чуе отговора.

Рийд се престори, че се замисля.

— Все едно е тарталетка, която чакаш да излапаш. От онези с много глазура и напръскани с шарени захарни пръчици и…

— Добре, Рийд, разбрах — прекъсна го Уокър, ядосан, че влечението му към Али е било толкова очевидно. Но може би тя не беше толкова проницателна като Рийд. Все пак брат му го познаваше от трийсет и пет години.

— Хей, Уок, не се притеснявай за това — повдигна рамене Рийд. — Няма проблем. Поне що се отнася до мен. Освен ако тя не е омъжена. Тогава има голям проблем.

Уокър мрачно поклати глава.

— Не е омъжена, но не е и свободна.

Рийд озадачено повдигна вежди, безмълвно чакайки обяснение.

— Вдовица е — след кратко мълчание добави Уокър. — Изпратили съпруга й в Афганистан и… — Гласът му заглъхна.

— Кога? — тихо попита Рийд.

— Кога са го изпратили ли?

Рийд поклати глава.

— Не. Кога е загинал?

— Мисля, че преди две години.

— Значи не е скоро. А детето?

— Тогава е било на три. Сега е на пет.

— В такъв случай не виждам проблем. Не искам да бъда груб или да проявя неуважение към паметта на съпруга й. В края на краищата, той се е пожертвал за родината, но неговият живот е свършил, Уок, а нейният продължава.

— Точно това е проблемът. Не мисля, че животът й продължава. Имам предвид, че привидно продължава, но в емоционално отношение тя все още е затворена. — Поне донякъде, може би не напълно, помисли си Уокър. Освен ако не си беше въобразил онзи момент на празненството на трети юли. Моментът, в който двамата се погледнаха в очите и той почувства, че между тях преминава нещо — трептящо и пронизващо като електрически ток.

— Е, щом е затворена, може би трябва да се намесиш — посъветва го Рийд.

— В какъв смисъл?

— С риск да прозвучи банално, да й дадеш причина да се отвори. Да започне да живее отново.

Уокър поклати глава.

— Не мисля, че аз съм този човек, Рийд. Да погледнем истината в очите. Не и с моето минало.

— Развода си ли имаш предвид?

Уокър стисна челюсти.

— Очевидно.

— Вие двамата преди всичко не трябваше да се жените — пренебрежително заяви Рийд.

— Не е там въпросът — възрази Уокър. — След като се оженихме…

— За бога, Уокър — нетърпеливо го прекъсна Рийд. — Още ли се обвиняваш, че тя загуби бебето?

Уокър трепна.

— Рийд, казвал съм ти го и преди. Не искам да говоря за това.

— Извинявай. — Рийд вдигна двете си ръце в знак, че се предава. — Не омаловажавам загубата ти. Твоята и на Кейтлин. Но трябва да го забравиш, Уокър. Да го оставиш зад гърба си. Минаха две години. Онази жена — той посочи към прозореца — не е единствената, която трябва да продължи по-нататък. И ти трябва да го направиш.

Уокър не каза нищо.

— Добре, не продължавай по-нататък — въздъхна Рийд. — Но поне я покани на кафе. Колко трудно може да е това?

„Може би твърде трудно за мен“, помисли си Уокър, стана от стола и се приближи до прозореца. Колата на Али все още беше на паркинга за гости.

— Още ли са тук? — попита Рийд.

Уокър не обърна внимание на въпроса на брат си и попита:

— Рийд, откога започна да се интересуваш толкова много от личния ми живот?

— Откакто осъзнах, че никой от нас няма личен живот.

— Мислех, че и на теб ти харесва така — само работа и никакви развлечения и за двамата.

— Не и за двамата — поясни Рийд, стана и отиде до прозореца при Уокър. — Харесва ми само за мен, но мисля, че вече не ми харесва за теб. Защото въпреки всичката ти напереност, Уок, смятам, че искаш брак и деца. Всичко, каквато и да е цената.

— Тогава не ме познаваш толкова добре, колкото си мислиш — искрено отговори Уокър.

Рийд сложи ръка на рамото му и го изненада. Брат му по принцип не изразяваше открито чувствата си. Сега обаче задържа ръката си на рамото му, стисна и го пусна.

— Трябва да тръгвам — заяви той и се отправи към вратата.

— Нима дойде чак дотук само за да раздаваш братска мъдрост? — попита през рамо Уокър.

— Не, разбира се. Огледах един док за лодки близо до Ийли, Минесота. Определено има потенциал. Ще ти се обадя по този въпрос.

— Ако искаш да останеш, докато приключа с едни документи, ще вечеряме заедно — предложи Уокър и седна зад бюрото си.

— Някой друг път. Трябва да се връщам в големия град. — Рийд понечи да отвори вратата, но се обърна. — И още нещо, Уок.

— Какво? — разсеяно попита Уокър, вдигайки глава от купчината документи на бюрото си.

— Помисли си върху онова, за което говорихме. Покани онази жена на среща. Братът, с когото съм израснал, може да е всякакъв, но не и страхливец. — Той излезе и затвори вратата.

„Няма да стане, Рийд — помисли си Уокър. — Вече не съм на дванайсет години и не се хващам на въдицата всеки път, когато ми я хвърлиш.“

Обаче не продължи да работи. Приближи се отново до прозореца и се замисли върху думите на Рийд. Пет минути по-късно слезе по стълбите към изложбената зала.

Влезе и веднага видя Али в отсрещния край. Тя държеше купчина лъскави брошури в едната си ръка, а с другата се ръкуваше с Клиф. Уайът беше наблизо и си играеше в едната лодка.

— О, Уокър — рече Клиф, когато Уокър отиде при тях.

— Госпожа Бекет тъкмо си тръгваше.

— Не съвсем — отвърна Али. — Но Клиф ми подсказа много идеи.

— Хубаво — кимна Уокър.

В изложбената зала влезе друг клиент и Клиф се извини и отиде да го посрещне.

— Уайът, време е да си вървим — извика Али. Момчето я погледна и след това продължи да си играе, все едно кара моторница. Али въздъхна. — Изумително е колко избирателен е слухът.

Уокър се засмя. Зарадва се, че я има само за себе си, макар и за няколко минути.

— Как се установявате? — попита той.

— Бележим напредък. Или поне нашият работник Джони Милър напредва. Благодарение на него вилата ни вече не се разпада. Предполагам, че това е добър знак.

— Колко време мина, откакто дойдохте тук? — Уокър много добре знаеше колко време беше минало, откакто видя, че вилата им свети в онази нощ, но не знаеше каква тема за разговор да подхване. Али неизменно му оказваше дезориентиращо въздействие.

Тя изглеждаше особено очарователна днес, с лятна блуза и пола и ниски сандали. Буйната й, изпъстрена с изсветлели от слънцето кичури кестенява коса беше прибрана на тила й в семпла конска опашка и на загорялото й лице нямаше грим. Не че й беше необходим. Кожата й вече имаше мек златист блясък, а зелено-кафявите й очи с дълги мигли притежаваха лъскавина, каквато никой грим не можеше да им придаде.

— Тук сме от шест седмици — отговори Али, връщайки го в реалността.

Нещо в начина, по който го каза, го накара да попита:

— Шест дълги седмици?

— Понякога — призна тя. — Но вече имаме установен ред и това е хубаво, защото времето минава по-бързо.

— Знаеш ли какво би го накарало да минава още по-бързо?

Али поклати глава, изведнъж бдителна и нащрек.

— Една лодка.

Тя се усмихна.

— Страхотен продавач си, а?

— Може би. Или просто си мисля, че ако живееш край красиво езеро като Бътърнът, трябва да имаш лодка, за да го изследваш.

Зелено-кафявите й очи бяха замислени, докато тя разсъждаваше върху думите му, но после, изглежда, си спомни нещо и погледна часовника си.

— Трябва да тръгваме — каза Али и погледна към сина си. — Ще оставя Уайът в дома на Джакс. Ако искаш вярвай, но ще ходя на събеседване за работа.

Изражението му сигурно показа, че не й вярва.

— В галерия „Шишарка“ — обясни тя. — Собственичката Сара Гейдж търси продавач-консултант на половин работен ден. И Джакс някак я убедила, че аз съм този човек. Лично аз смятам, че и двете са луди.

— Знам ли. Струват ми се умни жени. Пожелавам ти успех. И Али?

— Да?

Ето, започва се. И няма да я покани на кафе. Това би било твърде дребно начало.

— Питах се дали ти и Уайът бихте искали да дойдете на обяд. Нищо особено. Ще метна няколко пържоли на грила. Може след това да ви заведа на разходка с лодка…

Али се намръщи.

— На Уайът би му харесало — колебливо каза тя.

„А на теб? — искаше да попита той. — Би ли ти харесало?“ Зачака отговор, но Али не каза нищо повече и Уокър добави:

— Няма да е нещо кой знае какво. Само двама съседи, които обядват заедно.

— Това ли е всичко? — попита тя и го погледна в очите.

— Да — отвърна Уокър, изненадан от прямотата й.

Тя зачака.

— Не — поправи се той. — Всъщност не знам.

Али го чакаше да каже още нещо.

— Може да бъде само обяд. — Уокър повдигна рамене. — Може да е нещо повече. Все още не се познаваме достатъчно добре, за да знаем какво ще бъде. Но, Али, знам със сигурност едно нещо за нас.

— Какво? — хладно попита тя.

— Знам, че на празненството на Джакс и Джеръми почувствах нещо между нас. Не знам как да го нарека. Може би взаимно привличане. Не мисля, че си го въобразих. И не смятам, че беше само от моя страна. Каквото и да беше, мисля, че и ти го почувства.

Очите й се отвориха широко от изненада.

— Искаш да кажеш, че според теб… ти ме привличаш?

Уокър кимна. Смяташе, че се е изразил ясно.

Златистата кожа на лицето й поруменя. Неудобство ли почувства, запита се той. Или се ядоса? Видя, че изящните й челюсти се стегнаха, и реши, че е ядосана.

— Виж, не знам какво си почувствал в онази вечер, Уокър, но мога веднага да ти кажа, че каквото и да е било, аз не съм го почувствала. Ти не ме привличаш. Ни най-малко.

— Не ти вярвам — без да мисли, изтърси той.

Лицето й стана тъмночервено.

— Тогава си по-арогантен, отколкото мислех.

„Опа“ — помисли си Уокър. Ужили го. И все пак не й вярваше. Не напълно.

— Уайът, трябва да тръгваме — извика Али на сина си. — Веднага.

В отчаян опит да поправи поражението, което беше нанесъл, Уокър се опита да оправи нещата.

— Виж, извинявам се. Очевидно не съм изтълкувал правилно ситуацията.

Али не отговори, защото в същия миг Уайът дотърча до нея.

— Мамо. — Вълнението му моментално надделя над свенливостта. — Искам онази лодка! — Посочи лодката, на която си беше играл. — Вече знам да я карам. Сам се научих.

Али се усмихна напрегнато.

— Ще видим. Но сега, Уайът, благодари на господин Форд, че ни покани тук днес. И на Клиф, че ни показа лодките.

— Благодаря — послушно каза детето.

— Пак заповядайте — отвърна Уокър, който все още се чувстваше като пълен глупак. — Ще ви изпратя до колата.

— Не е необходимо — отряза го Али и му връчи купчината брошури с лодки.

Уокър ги гледа, докато излязоха от изложбената зала, и после прибра брошурите. Трябваше да се извини на Клиф. Тази продажба очевидно нямаше да се осъществи.

— Много ти благодаря за съвета, Рийд — измърмори той, докато се връщаше в кабинета си.

Седна зад бюрото си и се опита да се съсредоточи върху документите пред себе си, но когато осъзна, че е прочел едно изречение три пъти и пак не е разбрал значението му, стана и се приближи до прозореца.

Знаеше, че е прав и че не си е въобразил привличането, което бяха почувствали един към друг на празненството. Али или откровено го излъга, когато каза, че не го е почувствала, или просто го отричаше. Уокър реши, че е второто, докато си играеше с шнура на венецианските щори. Тя не беше нечестен човек. Или поне не умишлено. Но едно е да бъдеш честен с другите хора и друго — да бъдеш честен със себе си. Да бъдеш честен със себе си е безкрайно по-трудно.

И сега беше време Уокър да бъде честен със себе си. Каквато и да беше причината, двамата нямаше да имат връзка. „Затова откажи се“ — помисли си той. Истината обаче беше, че не можеше. Вече се беше опитал. За краткото време, през което я познаваше, Али някак бе успяла да му влезе под кожата. И сега не можеше да я изкара оттам.

Част от проблема, разбира се, беше силното физическо привличане, което изпитваше към нея. Това обаче не беше всичко. Повечето пъти, когато мислеше за Али, Уокър не мислеше за нея по този начин, а си я представяше как реже палачинките на сина си в утрото, когато я видя за пръв път в „Пърл“. Не знаеше защо този образ се е запечатал в паметта му. Не беше секси. Тъкмо обратното, беше майчински.

Той застана неподвижно. Може би Рийд беше прав и Уокър искаше брак и деца. Всичко, каквато и да е цената, както се бе изразил брат му. Но ако беше така, тогава защо оплеска нещата толкова нескопосно още първия път?

Той все още мислеше за това, когато изкара пикапа от дока. Смъкна стъклата в топлата лятна нощ и пусна Брус Спрингстийн по стереоуредбата, но тази вечер разходката с колата не му достави удоволствие. Защото Уокър си спомни живота си с Кейтлин в месеците, преди тя да загуби бебето.

Все едно живееше с непозната. Дори по-лошо. Защото, ако беше непозната, лека-полека щяха да се опознаят. А те с Кейтлин се връщаха назад във връзката си и от познати се превръщаха в непознати. Женени непознати. Непознати, които възнамеряват да отгледат дете заедно.

Някога поне имаха нещо помежду си — взаимното привличане. Това обаче беше първото, което премина. Щом осъзнаха, че между тях никога не е имало нищо общо, започнаха да се отбягват. Нещо, което не беше трудно във вилата му на площ хиляда квадратни метра. Уокър се зарови в работата си. А Кейтлин? Той нямаше представа какво прави Кейтлин. Тя нямаше работа в Бътърнът. Беше се отказала да работи, когато се премести тук. Нямаше и приятели. Уокър знаеше, че местните жители бъркат сдържаността й с недружелюбност. И не направи нищо, за да разсее тази погрешна представа. Ето защо за него беше загадка как запълва дните си Кейтлин. Подозираше обаче, а сега вече беше сигурен, че тя се е чувствала самотна. Болезнено, безнадеждно, нещастно самотна. А Уокър, който я бе убедил да се омъжи за него и да се премести в Бътърнът, не направи нищо, за да й помогне.

Той се запита защо не й беше помогнал, докато напускаше очертанията на град Бътърнът и се отправяше към езерото. Знаеше защо. Не й помогна, защото не можеше да признае колко нещастна е Кейтлин. Колко нещастни бяха и двамата. Ако го беше признал, тогава трябваше да признае и че е направил грешка, като я е убедил да се омъжи за него. А признаването на грешка обикновено означава поемане на отговорност и предприемане на нещо, за да се поправи. Уокър не можеше да направи нито едното, нито другото, защото това би изисквало повече смелост, отколкото имаше. Затова той не обръщаше внимание на Кейтлин. И се надяваше, че тя… ще се махне. Ще изчезне. И най-изумителното беше, че стана точно така.

Обаче Уокър се изненада, като я видя в онова утро в късната есен, когато тя влезе в кабинета му и колебливо го потупа по рамото.

— Кейтлин? — учудено вдигна глава той. — Какво има?

— Извинявай, че те безпокоя, но…

— Какво се е случило? — нетърпеливо попита Уокър. В момента пренаписваше бизнес плана си за дока за лодки в Бътърнът.

— Вероятно нищо — отвърна тя, но изглеждаше видимо разтревожена.

— Какво е станало, Кейтлин?

— Не съм усещала бебето, откакто се събудих сутринта. — Тя погледна малката издутина, която съвсем наскоро се беше появила на слабото й, стройно тяло.

— Това необичайно ли е? — попита Уокър, смутен, че не знае отговора на този въпрос. Смяташе да разгледа книгите за бременността и раждането на деца, които носеше вкъщи Кейтлин, но така и не му беше останало време.

— Необичайно е. Бременна съм от шест месеца и усещам бебето вече от две седмици. Чувствах го все по-често, редовно, а после, днес… нищо.

— Нито дори малко? — попита той, изпитвайки първото пронизване на страх.

— Не, нищо — прошепна тя. Кожата й беше толкова бледа, че изглеждаше прозрачна.

— Тогава да вървим — заяви Уокър и скочи. — Ще се обадя на доктор Новак и ще му кажа, че ще те закарам в кабинета му.

Кейтлин кимна. Изглеждаше успокоена, че Уокър поема нещата в свои ръце.

По-късно обаче, докато седеше в болничното легло, изражението й беше безизразно. Не изглеждаше нито уплашена, нито спокойна. Нищо. Светлосините й очи бяха безучастни, а бялата й кожа сивкава.

Уокър седеше на стола до леглото й и гледаше през прозореца към паркинга на болницата, където ситният ранен ноемврийски сняг слабо блестеше на светлината на лампите.

В стаята влезе доктор Новак, лекарят на Кейтлин.

— Как си? — попита я той, повдигна картона й в края на болничното легло и го прегледа.

Кейтлин не отговори.

— Вероятно все още си в шок — съчувствено каза доктор Новак и се приближи до нея. — И напълно те разбирам. Необичайно е да загубиш бебето си на този етап на бременността, но се случва, Кейтлин, макар да не знаем защо.

Тя продължи да мълчи.

— Може ли да поговоря с теб, Уокър? — попита лекарят и посочи към коридора пред стаята. Уокър кимна и го последва. — Кейтлин може да не е готова да чуе това — тихо каза доктор Новак, — но когато е готова, напомни й, че и двамата все още сте млади. Не сте имали трудности да заченете бебе и няма причина да не го направите следващия път. Все още можете да имате семейство, само че ще ви отнеме повече време, това е всичко.

Уокър не знаеше какво да каже. Много се съмняваше дали за Кейтлин и него ще има следващ път. Той благодари на доктор Новак и се върна в болничната стая. Очите на Кейтлин бяха затворени и Уокър си помисли, че тя спи. Кейтлин обаче ги отвори и тихо промълви:

— Уокър?

Той кимна и се приближи до леглото й.

— Когато изляза от болницата, ще замина. Ще си отида у дома. Имам предвид в Минеаполис.

— Недей — каза Уокър виновно. Не можеше да понесе мисълта, че тя ще напусне болницата сама. Изглеждаше много крехка и уязвима.

Тя поклати глава.

— Уокър, ние се оженихме заради бебето. Сега бебето го няма — със задавен глас каза. — Вече не е необходимо да сме женени.

— Не си тръгвай — повтори той. И говореше сериозно. — Ще положа повече усилия. Знам, че не бях добър в брака. Но ще се постарая да бъда по-добър. Обещавам. Само… ела у дома с мен. Моля те.

Като се замислеше сега, Уокър съзнаваше, че трябваше да я пусне да си върви тогава. Беше егоистично от негова страна да я убеждава да остане само за да уталожи вината си. Навремето обаче той не разбираше това. Не разбираше, че…

Огледа се и с изумление видя, че пикапът е спрял пред къщата му. За него беше загадка как е стигнал дотам. Колкото и реални да бяха спомените му за Кейтлин тази вечер, той нямаше абсолютно никакъв спомен как е изминал последните няколко километра от пътя.