Мери Макниър
Да се завърнеш на езерото Бътърнът (29)

29.

— Време е за шоу — измърмори под носа си Уокър, докато се взираше през остъклената врата на галерия „Шишарка“ и нетърпеливо оглеждаше помещението, търсейки Али. Тя беше там, в отсрещния ъгъл вдясно. Стоеше пред една картина и водеше задълбочен разговор с жена на средна възраст, очевидно клиентка. Уокър изпита завист, че жената е успяла да привлече вниманието й. Отвори вратата. Али чу камбанките, прикрепени за нея, и погледна към него. За момент, очаквайки поредния клиент, на лицето й се изписа учтиво любопитство. Когато обаче видя, че е той, красивото й, гладко чело се намръщи. Тя мрачно скръсти ръце на гърдите си и се извърна от входа на галерията и Уокър. Той разбра, че ще се престори, че не го е видяла. Тя го правеше непрекъснато след разговора им в кухнята й в онзи следобед. Не му обръщаше внимание и Уокър не предприемаше нищо.

„Е, не и днес“ — решително се закани той. Днес това щеше да се промени, защото сега Уокър не беше дошъл като отритнат любовник, а като клиент. И ако беше професионалист в работата си, Али трябваше да признае присъствието му, дори да се наложи да я чака цял ден.

Петнайсетина минути по-късно той започна да мисли, че наистина ще я чака цял ден. Тя все още разговаряше с жената и обсъждаше картината. Уокър се преструваше, че разглежда една керамична ваза, и подслушваше разговора им. Жената харесваше акварела, който гледаха, или поне така твърдеше, но се притесняваше дали ще отива на новата покривка на дивана й. Това му се стори смешно. Кой си купува картини, които да подхождат на дивана му? И как търпеше Али такива хора по цял ден? Той реши, че това е обида за достойнството й. И ако тя трябваше да го търпи, Уокър не беше длъжен.

Той се приближи до тях небрежно и застана пред акварела, изобразяващ изглед към брега на езеро, което много приличаше на Бътърнът. Уокър хареса картината. И петстотин долара му се видяха приемлива цена.

— Хубава картина — подхвърли той. — Това езерото Бътърнът ли е?

Жената с новата покривка на дивана си го погледна малко нервно. Очевидно чакаше Али да му каже нещо, но тя подчертано го игнорира.

Уокър се приближи и застана на по-малко от една ръка разстояние от тях. Жената отстъпи крачка назад и погледна Али.

— Искате ли да помогнете на клиента? — намръщено попита тя.

Али стисна челюсти и пак не го погледна.

— Господин Форд вижда, че съм заета в момента — каза тя на жената. — Може да дойде някой друг път.

— Всъщност не може — упорито заяви Уокър. — Господин Форд трябва да говори с теб сега.

— Сега съм заета — отвърна Али, която все още се преструваше, че разглежда акварела. — Мисля, че дори господин Форд вижда това.

— Виждам — каза Уокър, — но няма да си тръгна, докато не говориш с мен. Или поне не се разберем кога и къде да поговорим.

Изненадана, клиентката отстъпи още назад. Поглеждаше ту него, ту Али и чакаше да види какво ще стане.

Али най-сетне погледна Уокър.

— Имаш една минута — троснато каза тя и му направи знак да я последва в друг ъгъл на галерията. — Какво правиш тук? — изсъска, щом останаха насаме.

— Не е ли очевидно? — попита той и я погледна в очите. — Дошъл съм да те видя.

— Моментът не е подходящ — заяви тя и се изчерви, — нито мястото. На работа съм.

Уокър се помъчи да се съсредоточи върху думите й, но почувства, че го обзема необяснимо смущение. Странно беше, че Али има такова въздействие върху него. Не му се беше случвало друг път.

И все пак беше разбираемо. Днес тя изглеждаше особено привлекателна. Беше с вталена блуза, тясна пола и обувки с ниски токчета, а косата й беше сресана назад и прибрана хлабаво на тила. На ушите й се поклащаха обеци и във въздуха около нея се разнасяше леко ухание на жасминов парфюм.

Уокър не я беше виждал в такава светлина — на работа. Замисли се как му харесва повече — в деловия си вид или с потника, късите джинсови панталони и джапанките — но не можа да прецени. И двете й страни бяха еднакво прелестни. И еднакво неустоими.

— Уокър? — рече тя с нарастващо нетърпение. — Казах, че работя.

— Знам — отвърна той, опитвайки да се съсредоточи. — И чаках, но онази жена никога няма да вземе решение. Картината струва петстотин долара. Защо тя се отнася към нея така, сякаш е най-важното решение в живота й?

Съдейки по изражението на Али, Уокър явно беше сбъркал с отговора си.

— Петстотин долара са много пари — сопна се тя. — Поне за някои хора.

— Добре, права си. Не исках да кажа, че не са много, но имам чувството, че онази жена ти губи времето.

— За разлика от теб ли? — попита Али и озадачено повдигна вежди.

„Опа“ — помисли си Уокър, но отказа да бъде разубеден.

— Виж, сега ще те оставя, ако се съгласиш да се срещнем по-късно.

— А ако не се съглася?

Той не се беше замислял за тази вероятност.

— Тогава оставам.

— Не говориш сериозно.

— Какъв избор имам, Али? Когато ти се обадя, включва се гласовата поща. А щом те видя на публично място, ти направо ще си строшиш краката, за да избягаш от мен — каза Уокър и тя не оспори думите му. — Виж, дай ми петнайсетина минути. Само това искам. Ако ме изслушаш, обещавам, че повече няма да ти се наложи да говориш с мен. Освен ако, разбира се, сама не пожелаеш. — Той й се усмихна подкупващо, но тя не отвърна на усмивката му. Но и не отказа.

— Добре — отговори Али, след като обмисли предложението му. — Ще разговарям с теб веднага щом жената си тръгне. И ще имаш точно петнайсет минути.

Преди да отговори, Уокър забеляза, че жената, която гледаше акварела, тръгна към изхода. Али също я видя.

— Извинявай — каза тя и се приближи до нея. — Трябваше да говоря с господин Форд. Имате ли други въпроси за картината?

Жената поклати глава.

— Мисля, че още не съм готова да я взема — малко засрамено отговори тя. Фактът, че Али я заряза, явно не й се понрави. — Може да се отбия следващия път, когато дойда в Бътърнът.

— Ще се радваме да ви видим — любезно каза Али. — Искате ли да ви дам информация за художника?

— Добре — отвърна жената, спря на вратата и предпазливо погледна Уокър. Не трябваше да си гений, за да се досетиш, че е чула част от разгорещения му разговор с Али.

Докато Али изваждаше биографията на художника от бюрото, на Уокър му хрумна идея. Той извади портфейла си.

— Госпожо, извинете, но не чух как се казвате — рече той, приближавайки се към жената.

— Не съм ви казвала името си — намръщи се тя.

— А, да — усмихна се Уокър. — Не се запознахме.

— Не. — Жената беше малко надменна, но и заинтригувана. — Аз съм Ан Санфорд.

— Е, Ан Санфорд — рече той и извади кредитната си карта от портфейла, — днес е щастливият ви ден. Ще купя тази картина, но не за себе си, а за вас.

— Защо… бихте го направили? — заеквайки, попита тя.

— А защо не? — отново се усмихна Уокър, надявайки се, че все още му е останал малко от предишния чар. Очевидно беше така, защото жената се изчерви и му се усмихна малко неуверено.

Али се приближи до тях. Даде лъскава брошура на Ан Санфорд и в същото време гневно погледна Уокър.

— Господин Форд — хладно каза тя, — жестът ви е много мил, но не е необходим. Ако реши, че харесва картината, госпожа Санфорд винаги може да дойде и да си я купи.

— Няма да й се наложи — безгрижно каза Уокър и сложи кредитната си карта в ръката на Али. — Защото госпожа Санфорд… Ан… ще си тръгне с картината днес. Нали, Ан? — отново й се усмихна той.

— Аз… Ами предполагам — отвърна тя, като му се усмихваше. Сдържаността й се разтопи напълно. Приличаше на ученичка, която са поканили на танц.

— Е, чу я — рече Уокър на Али и й намигна.

Тя му хвърли убийствен поглед и отиде да откачи картината.

Уокър занесе картината, увита в кафява хартия, до колата на Ан, сбогува се с нея и се върна в галерията.

Али кипеше от гняв.

— Какво има? — попита той. — Нали продаде картината?

— Продадох я на теб — подчерта тя, — а исках да я продам на нея.

— Каква е разликата? — Уокър се приближи до бюрото, което Али подреждаше.

— Като бизнесмен, ти би трябвало да знаеш каква е разликата. Аз не само се опитвах да й продам картината, но и да установя контакт с нея, така че следващия път, когато дойде тук, да си купи нещо друго. А тя ще дойде, защото сестра й има вила в Бътърнът.

Уокър въздъхна. Чувстваше се тъжен и разочарован.

— Виж, съжалявам. Може би не трябваше да го правя. Но аз съм отчаян, Али. И реших, че ако дойда тук, няма да можеш да се отървеш от мен толкова лесно, колкото на други места в града.

— Прав си — леко се усмихна Али. Гневът й намаля. Седна на високото столче зад бюрото, извади кафяв хартиен плик и измъкна сандвич, увит във восъчна хартия.

— Ако не възразяваш — добави Али, разопаковайки сандвича, — ще изям обяда си, докато разговаряме. Всъщност докато ти говориш — поправи се тя.

— Още ли не си обядвала? — попита той.

— Бях заета — отвърна Али и отхапа от сандвича си.

— Тогава позволи ми да те заведа на обяд. Сигурен съм, че сандвичът е хубав, ако си го правила ти, но честно казано, това изглежда… малко тъжно.

Али погледна сандвича си, въздъхна и го остави.

— Наистина изглежда малко жалко — призна тя и отново го напъха в кафявия плик.

— Тогава нека да те заведа в „Пърл“ — предложи Уокър, изпитвайки слаба надежда. — Днес специалитетът е сандвич с бекон, маруля и домат. Може ли да те замести някой? За малко?

— Мога да затворя за половин час. Сара няма нищо против, когато съм сама тук. Но не трябва да се бавя — добави тя, все още отбягвайки да го погледне в очите.

Али сложи табелка с надпис „ВРЪЩАМ СЕ СКОРО“ на витрината и тръгна с Уокър към „Пърл“. Оживеният час по обяд беше свършил и с изключение на няколко забавили се клиенти, повечето маси бяха свободни.

Карълайн се бе навела над барплота и разговаряше с Джакс, която седеше на едно от въртящите се столчета и държеше бебето си. Уокър го погледна и се зачуди колко е мъничко. Колко ли голямо беше? На месец? Не можеше да си представи каква смелост се изисква да държиш толкова мъничко и уязвимо същество.

Джакс обаче се чувстваше съвсем удобно, притискайки Джена до гърдите си така, че брадичката й да е подпряна на рамото й. Махна с ръка на Али, но щом видя, че тя е с Уокър, учтиво отмести поглед встрани. Карълайн също се държеше сдържано. Тя дойде и взе поръчката им — две лимонади и два сандвича с бекон, маруля и домат — и веднага се оттегли.

— Как е Джакс? — тихо попита Уокър и отново я погледна.

Али безучастно повдигна рамене.

— Добре е.

— Оставила е съпруга си и трите си деца и е добре? — недоверчиво попита Уокър.

— Тя вижда по-големите си дъщери всеки ден тук — отвърна Али и леко се намръщи. — Но останалото е… сложно.

— Сигурно. Видях Джеръми в железарския магазин вчера — каза той, след като Карълайн им донесе лимонадите. — Изглеждаше ужасно, сякаш не е спал от няколко дни. Уплаших се, че ще заспи прав зад щанда. — Уокър не й каза, че напълно съчувства на Джеръми, защото и той не спеше добре напоследък.

— Не знам как се справя Джеръми — призна Али, — но Джакс умее да оцелява. Тя ще го преживее по един или друг начин. Но ти не ме доведе тук да говорим за това, нали? — добави тя и отпи от лимонадата си.

— Не — отговори Уокър и нервно се огледа наоколо. Знаеше, че няма много време. Не искаше обаче да го прекъсват, докато говори, и затова реши да изчака да дойдат сандвичите. — Как е Уайът? — попита той.

Чертите на лицето на Али мигновено омекнаха.

— Наскоро тръгна на детска градина — гордо каза тя. — И много му харесва. Мисли, че учителката му, госпожица Коновър, прилича на принцеса. И разбира се, обожава най-добрата си приятелка Джейд, която е в първи клас. Това му дава правото да се хвали на детската площадка.

Уокър се усмихна.

— Правото да се хвалиш е важно. И учителка, която прилича на принцеса? Това определено е много стимулиращо. — Той се засмя. Нервното му напрежение отслабна. — Ами риболовът? Водила ли си го да лови риба наскоро?

— Не — поклати глава Али. — Опитах се, но очевидно не мога да те заменя. Уайът каза… — Тя млъкна по средата на изречението. — Няма значение.

Уокър обаче се досети. Ако на Уайът му липсваха риболовните излети рано сутрин, той го разбираше много добре. И на него му липсваха. Всъщност не беше ходил за риба от последния път, когато бе взел и Уайът. Струваше му се някак нередно да отиде без него.

Карълайн им донесе сандвичите и когато няколко минути по-късно вдигна глава, Уокър видя, че тя е изчезнала заедно с Джакс и бебето и неколцината клиенти, които се бяха забавили с обяда си. Двамата с Али бяха сами в кафенето. Вече нямаше извинения да отлага разговора.

— Виж — каза той. Нервността му се завърна, докато си играеше със салфетката. — Не съм добър в говоренето. Предполагам, че затова обичам риболова. Там не е необходимо да говориш. Искам обаче да разбереш защо се държах така. Затова само ме изслушай. И се опитай да бъдеш непредубедена. Искам само да ме изслушаш.

— Слушам — с неразгадаемо изражение каза Али.

Уокър си пое дълбоко дъх и започна без предисловие от деня, в който Кейтлин дойде в кабинета му в дока за лодки и му съобщи, че е бременна. Разказа за деня, в който й предложи брак. И после премина към дългите самотни месеци, които последваха, когато двамата живееха заедно като съпруг и съпруга, но и като съвършено непознати.

Уокър внимаваше да не прехвърли вината върху Кейтлин. Всъщност той я пое изцяло. Призна пред Али, че е трябвало да бъде откровен с Кейтлин, след като е осъзнал, че бракът им е грешка, че не й е обръщал внимание и се е заровил в работата си. Така му беше по-лесно, отколкото да каже истината на Кейтлин, но и по-малодушно.

Щом стигна до онази част, в която Кейтлин вече не усещаше бебето да мърда, Уокър леко се запъна. Тази откровеност беше нещо ново за него. Не беше говорил за това с никого досега, нито дори с брат си Рийд, който можеше само да предполага какво се е случило. Уокър обаче продължи да говори. Вече нямаше връщане назад. Не и когато залогът беше толкова висок.

Разказа на Али как е закарал Кейтлин в болницата и за новината, която им бяха съобщили там. За желанието на Кейтлин да го напусне веднага щом я изпишат. Как я е убедил да се върне при него и да даде на брака им втори шанс, макар по-късно да бе осъзнал, че той самият няма намерение да опитва наново. И накрая — за заминаването на Кейтлин в ранните часове на онова снежно януарско утро.

През цялото време Уокър гледаше салфетката, която методично накъса на парченца, но поглеждаше крадешком Али, едва ли не очаквайки тя да бъде отвратена от безчувствеността му. Или от егоизма му. Тя обаче имаше натъжен вид.

— Тогава я видях за последен път — завърши той и взе друга салфетка. — Неочаквано Кейтлин дойде тук преди месец. И можеше да не се срещна с нея, ако не беше ти, Али.

— Аз? — изненада се тя.

— Да, ти — кимна Уокър. — Защото сутринта след нощта, която прекарахме заедно, осъзнах две неща. Първото беше, че трябва да говоря с Кейтлин. Знаех, че връзката ми с нея още не е приключила. Бракът ни бе свършил на хартия, но това не беше всичко.

Али се намръщи, без да разбира.

— Не искам да кажа, че все още държах на нея по романтичен начин — побърза да добави той. — Уважавах я като човек. И й дължах извинение. Голямо извинение, Али. Оказа се, че нямам представа как да се свържа с нея. Може би защото тя не е искала да мога да се свържа. Накрая я открих чрез нейна приятелка и я помолих да дойде в Минеаполис да се видим. Кейтлин обаче дойде в Бътърнът. Не знаех, че ще дойде тук, Али. Иначе щях да ти кажа. По-късно тя ми обясни, че не ми се обадила предварително, защото до последния момент се е колебала дали да дойде или не. Толкова много ми била ядосана все още.

Али наведе глава към сандвича си и леко го побутна с пръст, но не го изяде.

— Както и да е — продължи Уокър, — Кейтлин остана в Бели борове два дни и прекарахме известно време заедно. Няма да те лъжа. Отначало беше напрегнато. Но разговаряхме — повече, отколкото когато бяхме женени. Каза ми, че се е сгодила. — Той се разведри при спомена колко щастлива беше Кейтлин, когато споменаваше за годеника си. — И аз й се извиних… Казах й, че все още се обвинявам, че тя загуби бебето.

— Уокър — прекъсна го Али и поклати глава, но той продължи да говори.

— Не, вярно е, Али. Аз съм виновен. Лекарят каза, че се случват такива неща, макар че не се знае защо. Но щеше ли да се случи, ако Кейтлин не беше толкова нещастна? Много се съмнявам. И все пак беше хубаво, че се видяхме и че най-после сложихме край на брака си така, както официалният развод не може да го направи. Гневът й към мен малко намаля. И аз трябваше да й върна нещо. Нищо ценно. Нещо, което тя бе забравила. — Уокър поклати глава, като си спомни за нощницата, която беше открил на най-горната лавица в килера. — В онова утро, докато лежах в леглото с теб и те гледах, докато спиш, аз осъзнах и още нещо, Али. — Той я видя, че леко поруменя от интимната картина, която думите му й припомниха. — Осъзнах, че съм ужасен от факта, че съм влюбен в теб. — Уокър се втренчи в нея.

Зелено-кафявите й очи се отвориха широко от изненада, а златистата й кожа придоби още по-топъл оттенък на розовото. Той реши, че тя определено не е очаквала обяснение в любов по време на обяда.

— Вярно е — настоя. — И ми е за пръв път. Уплаши ме до смърт. Изпаднах в паника. Помислих, че получавам сърдечен удар. — Той се усмихна при спомена. — Преди това смятах, че влюбването е нещо, което се случва на други хора, но не и на мен. Мислех, че не съм толкова глупав, че да се влюбя. Докато те гледах обаче, а ти беше приказно красива, бях изпълнен с любов към теб. И осъзнах, че сърцето ми ти принадлежи, Али. Помислих си: „Бог да ми е на помощ, защото с мен е свършено“. Най-лесното щеше да бъде да ти кажа за чувствата си. Това обаче изискваше повече смелост, отколкото имах.

И когато дойде Кейтлин, аз използвах посещението й като извинение да се опитам да спечеля повече време. Не знаех, че ще реагираш така остро и че ще ми кажеш да се разкарам завинаги. — Споменът за това все още го натъжаваше.

— Не мисля, че това бяха точните ми думи — измънка Али и се подсмихна.

— Не. Ти си твърде учтива, за да кажеш такова нещо. Но дори да го беше казала, аз си го заслужавах.

Усмихна й се и се възхити колко е красива под струите светлина, проникваща през спуснатите наполовина щори в кафенето. На лицето й беше паднал кичур коса и той едва се сдържа да не се пресегне да го прибере.

— Уокър — каза тя и изведнъж се изправи на стола. — Оценявам искреността ти. Разбирам, че не ти е било лесно да ми разкажеш цялата история, но не виждам как това променя нещата. Имам предвид между теб и мен.

Той се стъписа.

— Променя всичко, Али.

Тя не изглеждаше убедена.

— Не съм сигурна. Ти, изглежда, си успял да си изясниш миналото. Това е хубаво. Но доколкото знам, все още си същият човек, който се е паникьосал сутринта, след като е прекарал нощта с мен. Какво те кара да мислиш, че си се променил? И защо смяташ, че няма да се паникьосаш отново следващия път? Ако има следващ път.

Ако. Уокър не хареса тази дума.

— Виж, Али, бях такъв, но вече не съм. Обичам те и това ми даде смелост, каквато не подозирах, че притежавам. Може би така въздейства любовта върху хората. Не знам. Предполагам, че все още имам да уча много.

Али поклати глава.

— Откъде знаеш, че това е любов, Уокър, а не временно увлечение?

— Мислих за това — призна той. — Особено след като всичко това е ново за мен. Да не мога да спя и да ям, да се съсредоточа в работата си или в нещо друго, а само да мисля за теб. Но не смятам, че това е младежко увлечение, Али. Това е много повече. Способен съм да те обичам.

Тя се замисли.

— И страха, който си изпитал онази сутрин, след като прекарахме нощта заедно, го няма?

Уокър повдигна рамене.

— Е, остана малко, но предишният страх се замени с нов — страхът, че няма да бъдеш част от живота ми.

Али наведе глава и прехапа устни.

— Не знам — промълви тя.

— Какво не знаеш? — Уокър неволно се втренчи във вдлъбнатината в основата на шията й, спомняйки си целувките, с които я беше обсипвал. И удоволствието, което я беше накарал да изпита. Сега обаче, докато седяха един срещу друг край масата, между тях сякаш имаше невидима стена. Али беше възбуждащо близо, но той не можеше да протегне ръка и да я докосне. Не можеше да докосне шията й, нито дори красивите пръсти на загорялата от слънцето й ръка, положени леко на масата. Уокър изпи глътка лимонада и си помисли, че това е истинско мъчение, чийто край не се вижда.

— Съжалявам, Уокър, но не знам дали да ти вярвам — каза тя толкова тихо, че той трябваше да се наведе напред, за да я чуе. — И не само заради мен, а и заради Уайът. Защото, ако пак не излезе нищо, аз няма да бъда единствената с наранени чувства.

— Знам — побърза да каже Уокър. — И сигурно ме възприемаш като риск, но мога да ти докажа, че съм се променил, ако ми позволиш.

— И трябва да направя огромен скок в доверието? — недоверчиво попита Али.

— Именно. Трябва да направиш точно това.

— Аз… Нужно ми е време да си помисля. Не мога да ти отговоря веднага.

Той кимна.

— Имаш колкото време ти е необходимо. И Али, ако решиш, че отговорът ти е „не“ и че не искаш да опиташ отново, тогава ще ти спестя неудобството да ме срещаш на разни места в града.

— Какво искаш да кажеш?

— Брат ми Рийд иска да се върна в Минеаполис. Цяло лято се мъчи да ме убеди. Казва, че докът за лодки в Бътърнът вече не се нуждае от мен през цялото време, и е прав. Ще го ръководи главният управител Клиф.

— А ако решим да опитаме отново? — намръщено попита Али.

— Ще остана тук с теб и Уайът и ще управлявам дока в Бътърнът, а Клиф ще отиде в Минеаполис и ще бъде дясната ръка на Рийд. Аз естествено предпочитам този вариант, но ако не мога да те имам, не го искам.

— Но ти обичаш къщата си тук — възрази тя. — И езерото.

— Да — призна Уокър, — но те няма да означават нищо за мен без теб и Уайът в живота ми.

— Уокър — промълви Али, — това е много важно решение.

— Знам. И не искам да те притискам. Мисли колкото време ти е необходимо. И когато решиш, обади ми се. Или ела при мен. По всяко време на денонощието.

Той се усмихна, като си спомни последния път, когато тя дойде при него. И страстната нощ, до която доведе идването й. Али видя усмивката му и се намръщи. Досети се какво си спомня.

— Уокър? Каквото и да се случи, знаеш, че не става въпрос само за теб и мен, а и за Уайът, нали?

— Разбира се. Не бих си и помислил друго — веднага отговори той. — Уайът е изумително малко момче. — „И ужасно ми липсва“ — помисли си той.

Али погледна часовника си и на лицето й се изписа изненада. Уокър също погледна часовника си виновно. Наистина ли бяха седели тук толкова дълго? Тя трябваше да се връща в галерията. Бръкна в чантата си и извади портмонето си, но Уокър заяви:

— Аз ще се погрижа за сметката. Извинявай, че те задържах.

Али замислено му каза довиждане и излезе.

Уокър бавно въздъхна. Беше направил всичко възможно. Каза й всичко. Сега нещата бяха в нейните ръце. И каквото и решение да вземеше, той щеше да го уважи. И да живее с него.

Остави няколко банкноти на масата и след това погледна чинията й. Не беше хапнала нито залък от сандвича си. Уокър въздъхна и се зачуди дали да не каже на Карълайн да го увие и той да го занесе на Али в галерията, но се отказа. Не знаеше дали тя иска да го види и не искаше да й се натрапва.