Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (9)

Девет

Мантел, Северен Некхебет, Ризургам, 2566 година

 

— Съжалявам за очите — каза гласът след цяла вечност на болка.

За момент Силвест се понесе на вълните на обърканите си мисли, опитвайки да подреди последните събития. Някъде в близкото му минало се намираше сватбата, убийствата, бягството им из лабиринта, приспивателният газ, но нищо не се свързваше с нещо друго. Чувстваше се така, сякаш опитва да сглоби биография от шепа неномерирани фрагменти, биография, чиито събития му се струваха смущаващо познати.

Непоносимата болка в главата, когато човекът бе насочил оръжието към него…

Той беше сляп.

Светът бе изчезнал, заместен от неподвижна сива мозайка; беше се задействало аварийното изключване на зрението му. Творението на Калвин бе претърпяло сериозно увреждане. Очите не просто бяха отказали да действат; те бяха унищожени.

— По-добре беше да не ни виждаш — продължи гласът, сега вече съвсем отблизо. — Можехме да ти завържем очите, но не бяхме сигурни на какво са способни те. Нищо чудно да бяха в състояние да виждат през всяка материя, която използваме. Така беше по-просто. Фокусирани магнитни пулсации… вероятно те е позаболяло малко. Блокирало е някоя и друга верига. Съжалявам за това.

В гласа обаче не прозвуча никакво съжаление.

— А съпругата ми?

— Детето на Жирардио ли? С нея всичко е наред. В нейния случай не се наложи да използваме нищо толкова драстично.

Може би защото беше сляп, Силвест бе по-чувствителен към движението около себе си. Явно бяха в летателен апарат, който се провираше из каньони и долини, за да избегне пясъчните бури. Интересно кой бе притежателят му, кой разполагаше с него сега. Дали Кювие се държеше все още от силите на Жирардио или цялата колония бе паднала в ръцете на привържениците на Истинския път? Нито един от вариантите не му се струваше особено привлекателен. Може и да се бе сродил с Жирардио, но сега той бе мъртъв, а Силвест винаги бе имал неприятели измежду структурите на властта на инундационистите; това бяха хора, недоволни, че Жирардио го бе оставил жив след преврата.

Но, така или иначе, той беше жив. И беше ослепявал и преди. Това състояние не му беше непознато; знаеше, че може да живее с него.

— Къде отиваме? — попита Силвест. Бяха го вързали здраво, така че кръвообращението му беше силно затормозено. — В Кювие ли се връщаме?

— И какво, ако е така? — попита гласът. — Бих се изненадал, ако бързаш особено да се върнеш там.

Самолетът се наклони силно на една страна, след това се раздруса като попаднала насред ураган яхта. Силвест опитваше да свързва завоите с картата на системата от каньони около Кювие, която носеше в съзнанието си, но задачата му се оказа безнадеждна. Вероятно се намираше по-близо до амарантинския град, отколкото до Кювие, но вече можеше да е стигнал със същия успех до която и да е друга точка на планетата.

— Вие… — Поколеба се. Запита се дали да не се престори, че няма представа какво става, но се отказа от тази идея. Нямаше полза от преструвки. — Вие инундационисти ли сте?

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че сте от Истинския път.

— Аплодисменти за този човек.

— Вие ли водите парада сега?

— Цялото шоу.

Човекът възнамеряваше отговорът му да прозвучи като хвалба, но Силвест долови колебанието в гласа му. Несигурността. Вероятно нямаха точна представа доколко добре върви превратът. Казаното от него може би беше вярно, но тъй като средствата за комуникация на планетата сигурно бяха увредени, нямаше как да знаят, нямаше как да проверят до каква степен контролират положението. Не беше изключено верните на Жирардио сили да държат столицата или друга част. Тези хора може би действаха така, водени единствено от вярата, че съюзниците им също са успели.

И, разбира се, може би бяха напълно прави.

 

 

 

Някакви пръсти наместиха маската върху лицето му, твърдите й краища се врязваха в кожата. Дискомфортът беше поносим; по-скоро не го отчиташе изобщо на фона на постоянната болка в очите.

Дишането с маската обаче изискваше известни усилия. Не беше лесно да вдишва през праховия й филтър. Две трети от кислорода, който влизаше в белите му дробове, сега щеше да идва от атмосферата на Ризургам, а останалата една трета — от бутилката, където се намираше под високо налягане. Съдържаше достатъчно въглероден двуокис, за да предизвика дихателната реакция на тялото.

Почти не усети приземяването на летателния апарат; дори не беше сигурен, че са пристигнали някъде, докато вратата не се отвори. Сега пазачът го развърза и го блъсна безапелационно към студа и вятъра навън.

Ден ли беше или нощ?

Нямаше представа, нямаше как да разбере.

— Къде сме? — извика Силвест.

Маската заглушаваше гласа му и го караше да звучи малоумно.

— Да не мислиш, че това променя нещо? — Гласът на пазача не беше изкривен; очевидно дишаше въздуха направо. — Дори градът да беше достатъчно близо, за да стигнем там пеша — а случаят не е такъв — ти не би могъл да направиш и крачка от мястото, където се намираш в момента, без да се убиеш.

— Искам да говоря със съпругата си.

Гардът го стисна за ръката и я завъртя дотам, откъдето нататък вече щеше да я извади от ставата. Силвест се олюля, но онзи не го остави да падне.

— Ще говориш с нея, когато приключим с теб. Нали вече ти казах, че тя е добре? Не ми вярваш или какво?

— Съвсем скоро видях как убихте тъста ми. Вие как смятате?

— Смятам, че трябва да си наведеш главата.

Една ръка го натисна надолу, за да го накара да влезе в някакъв заслон. Вятърът престана да щипе ушите му; гласовете внезапно придобиха ехо. Отзад се плъзна врата и ги отряза от фученето на бурята. Макар да бе сляп, Силвест усещаше, че Паскал не е наблизо; оставаше му само да се надява, че похитителите му не го бяха излъгали, като го увериха, че тя е в безопасност.

Някой махна грубо маската от лицето му.

Последва насилствено придвижване надолу по тесни коридори, вонящи поради лоша хигиена. Придружаващият го му помогна да слезе по някакви разхлопани стълби и да слязат с два асансьора до неизвестно разстояние. Озоваха се в някакво ехтящо подземно пространство с метален въздух. Минаха покрай въздухопровод, по който се носеха острите възвания на вятъра. От време на време до слуха му достигаха гласове и макар да му се струваше, че разпознава интонациите им, не успя да свърже звуците с конкретни имена.

Най-сетне стигнаха в някаква стая.

Беше сигурен, че е боядисана в бяло. Почти усещаше безцветния натиск на стените и.

Някой пристъпи към него; дъхът му миришеше на зеле. Някакви пръсти докоснаха деликатно лицето му. Бяха в ръкавици с мирис на дезинфектант. Пръстите докоснаха очите му, почукаха по фасетите им с нещо твърдо.

Всяко почукване изпращаше нова вълна от болка към слепоочията му.

— Оправи ги, когато кажа — заяви гласът, който, извън всякакво съмнение, му беше познат. Беше женски, но толкова гърлен, че приличаше по-скоро на мъжки. — Засега го дръжте сляп.

Силвест чу отдалечаване на стъпки; говорещата трябва да бе освободила придружителя му с безмълвен жест. Останал сам, без отправна точка, той усети как губи равновесие. Както и да се движеше, сивата матрица оставаше пред него. Краката му бяха безсилни, но нямаше в какво да се опре. Струваше му се, че стои на дъска на десет етажа над пода.

Започна да се свлича, размахвайки безпомощно ръце.

Нещо го хвана за ръката и го стабилизира. Чу хъркане като рязане на дърва с трион.

Собственото му дишане.

Чу влажно щракване и разбра, че тя бе отворила уста, за да заговори отново. Сега сигурно се усмихваше като го съзерцаваше.

— Коя сте вие? — попита Силвест.

— Безпомощно копеле такова. Дори не си спомняш гласа ми.

Пръстите й задълбаха в ръката му над лакътя като напипваха опитно нервите му и ги защипваха точно където трябва. Звукът, който се изтръгна от гърлото му, напомняше кучешки лай; това бе първият физически стимул, който го накара да забрави болката в очите.

— Кълна се — каза той, — не ви познавам.

Тя намали натиска. Връщането на нервите и сухожилията му по местата им бе съпроводено от още болка, която постепенно премина в неприятно изтръпване, обвило като с ръкавица цялата му ръка и рамото.

— А би трябвало — отвърна гласът. — Ти ме мислиш за отдавна умряла, Дан, погребана под останките на летателен апарат.

— Слюка — промълви той.

 

 

Вольова бе на път към Капитана, когато се случи смущаващото нещо. Сега, когато останалата част от екипажа, в това число и Хури, прекарваше пътя до Ризургам в сън, тя се бе върнала към стария си навик да разговаря с леко затопления Капитан; вдигаше температурата на главния му мозък с част от келвина, колкото да му позволи да си възвърне частичка от съзнанието. Това се беше превърнало в рутинна практика през изминалите почти две години и щеше да продължи още около две години и половина, докато корабът наближеше Ризургам и другите бъдеха събудени. Разбира се, разговорите бяха рядкост — Иля не можеше да рискува да затопля прекалено често Капитана, тъй като всеки път чумата обсебваше още малко от него самия и от околната материя — но бяха малки оазиси на човешко взаимодействие в седмиците, запълнени единствено със съзерцание на вируси, оръжие и темата за боледуването на кораба.

Затова, по свой начин, тя очакваше с нетърпение тези разговори, макар Капитанът рядко да показваше, че помни за какво са говорили при последната им среща. Още по-зле — напоследък в отношенията им се наблюдаваше известно охладняване. То се дължеше отчасти на неуспеха на Саджаки да открие Силвест в Йелоустоунската система, което обричаше Капитана на най-малко още половин столетие мъки… или повече, ако не откриеха Силвест и на Ризургам, което Вольова смяташе за поне теоретично възможно. Нещата се усложняваха, тъй като Капитанът я питаше постоянно как върви издирването на Силвест, и тя трябваше да му отговаря всеки път, че не върви така, както би им се искало. Тогава Капитанът се начумерваше, за което тя не можеше да го вини, и разговорът помръкваше, а понякога дори замираше напълно. Когато след дни или седмици Иля опиташе да разговаря отново с него, той вече бе забравил онова, което му бе казала преди, и те преминаваха за пореден път през целия процес, само дето този път Вольова се стараеше да извести лошата новина по-внимателно или да й придаде известен оптимизъм.

Другото, което хвърляше сянка върху разговорите им, идваше от страна на Вольова — това бе натрапчивата й настойчивост да разпитва Капитана за посещението му при Патърн джъглърите заедно със Саджаки. Едва през последните няколко години тя бе започнала да проявява интерес към подробностите от това пътуване, защото напоследък й се струваше, че промяната в личността на Саджаки датираше горе-долу от същото време. Разбира се, целта му беше именно промяната на съзнанието, но защо Саджаки им бе позволил да го променят към по-лошо? Сега той бе по-жесток отпреди — деспотичен и тесногръд, докато преди беше твърд, но справедлив предводител, високо ценен член на Триумвирата. А сега тя му нямаше почти никакво доверие. Но вместо да хвърли известна светлина върху тези промени, Капитанът отклоняваше въпросите й агресивно и в резултат мисълта за онова, което се бе случило, я обсебваше все по-силно.

Сега тя отиваше да разговаря отново с него, угрижена от същите неща — чудеше се как щеше да се справи с неизбежния въпрос за Силвест и какъв нов подход да опита, за да измъкне информация от Капитана за джъглърите. И тъй като бе тръгнала по обичайния си маршрут, отново щеше да й се наложи да мине през скривалището.

Тогава видя, че едно от оръжията, при това именно най-страховитото, очевидно се бе преместило.

 

 

— Има развитие, както положително, така и отрицателно — заяви Мадмоазел.

Беше изненадващо, че е в съзнание, още повече — да чуе Мадмоазел. Последното, което помнеше Хури, бе влизането в камерата за сън в замразено състояние, и погледа, който Вольова бе насочила към нея, давайки команди в гривната си. Сега не можеше нито да види, нито да усети нещо, дори студ, но някак си знаеше, че е все още в камерата и е заспала в известна степен.

— Кога… къде съм?

— Все още на борда на кораба, горе-долу на половината път до Ризургам. Сега се движим бързо, с по-малко от един процент по-бавно от светлината. Повиших лекичко температурата на нервните ти тъкани, колкото да можем да разговаряме.

— Вольова няма ли да забележи?

— Страхувам се, че това ще е най-малкият ни проблем. Спомняш ли си скривалището, как открих нещо, което се крие в оръжейната? — Мадмоазел не изчака отговора й. — Посланието, което донесоха хрътките, не беше лесно за дешифриране. През следващите три години се занимавахме с това… и сега вече сме по-наясно с предсказанието.

Хури си представи как Мадмоазел изкормва кучетата и изучава топологията на вътрешностите им.

— И какво, наистина ли има пътник без билет?

— О, да. При това враждебно настроен, но ще стигнем до него след малко.

— Имаш ли идея какво може да е това?

— Не — отвърна предпазливо Мадмоазел. — Но онова, което научих, е изключително интересно.

Онова, което имаше да сподели Мадмоазел, бе свързано с топологията на оръжейната. Оръжейната бе изключително сложен компютърен комплекс: множество пластове, добавяни в продължение на десетилетия корабно време. Съмнително бе, че само един мозък — дори този на Вольова — бе в състояние да обхване нещо повече от основите на тази топология: как различните нива проникват едно в друго и си взаимодействат. Съвсем не беше лесно обаче да се обхване с един поглед оръжейната, тъй като бе почти напълно откъсната от останалата част на кораба, и поради това до повечето по-сложни функции на скритото в нея оръжие имаше достъп само седналият в специалния стол. Тя бе заобиколена от специална стена, позволяваща преминаване на информация само в една посока — от останалата част на кораба към нея. Причините за това бяха тактически: тъй като оръжията от оръжейната (и не само онези в скривалището) щяха да се целят извън кораба, ако бъдат използвани, съществуваше потенциалната опасност вражеското оръжие да проникне в кораба посредством вируси. Затова оръжейната беше изолирана и защитена от останалото информационно пространство на кораба с „врата“, през която можеше да се минава само в едната посока. През нея можеше да преминава само информация от останалата част от кораба; нищо от самата оръжейна не можеше да мине навън.

— И така — продължи Мадмоазел, — като знаеш, че открихме нещо в оръжейната, те подканвам да направиш логическо заключение.

— Онова, което се намира вътре, каквото и да е то, е влязло там по погрешка.

— Да — отвърна видимо доволна Мадмоазел, сякаш тази мисъл не й бе минала през ума. — Би трябвало да огледаме възможността това нещо да е влязло в оръжейната посредством оръжието, но според мен е много по-вероятно да е влязло през отварящата се само в едната посока врата.

— Преди колко време?

— Осемнайсет години. — Преди Хури да успее да издаде звук, Мадмоазел побърза да добави: — Корабно време. В световно време вероятно осемдесет-деветдесет години преди твоята поява там.

— Силвест — промълви замислено Ана. — Саджаки каза, че изчезването на Силвест имало една-единствена причина — те го довели на кораба, за да оправи проблемите на капитан Браниган. Датите връзват ли се?

— Определено. Това трябва да е станало през 2460 година, двайсетина години след завръщането на Силвест от шраудърите.

— И мислиш, че е донесъл… каквото и да е това там, със себе си?

— Знаем само онова, което ни каза Саджаки, а именно че Силвест приел симулацията на Калвин, за да излекува капитан Браниган. В някакъв момент по време на операцията Силвест трябва да е бил свързан с база данни на кораба. Може би пътникът без билет се е озовал тук именно по този начин. А след това, предполагам много скоро след това, е влязъл в оръжейната през еднопосочната врата.

— И се намира там оттогава?

— Така изглежда.

Това вече се бе превърнало в шаблон: всеки път, когато Хури решеше, че е подредила нещата в главата си, някакъв нов факт разбиваше всичко на пух и прах. Чувстваше се като средновековен астроном, създаващ все по-сложни космологии, за да вмести в тях всяка нова наблюдавана странност. Сега се оказваше, че по някакъв неразгадаем за нея начин Силвест бе свързан с оръжейната. Поне можеше да получи утеха от незнанието си. Дори Мадмоазел явно се бе озовала в задънена улица.

— Спомена, че нещото било враждебно настроено — изрече предпазливо тя; не беше сигурна, че желае да задава още въпроси, тъй като отговорите можеха да се окажат прекалено трудни за асимилиране.

— Да. — Последва колебание. — Кучетата се оказаха грешка. Действах прекалено прибързано. Трябваше да си дам сметка, че Сън Стийлър…

— Сън Стийлър ли?

— Така се нарече то. Пътникът без билет, искам да кажа.

Това вече беше лошо. Как бе научила името на нещото?

Спомни си, че Вольова я бе попитала веднъж дали това име означава нещо за нея. Но то не беше всичко. Като че ли от известно време чуваше името в сънищата си. Хури отвори уста да каже нещо, но Мадмоазел я изпревари.

— То използва кучетата, за да избяга, Хури. Или поне част от него. То ги използва, за да влезе в главата ти.

 

 

Силвест нямаше как да отбелязва времето в новия си затвор. Беше сигурен само, че бяха изминали много дни, откакто го бяха пленили. Подозираше, че му дават наркотици, от които потъваше в подобен на кома сън без сънища. Когато все пак сънуваше, а това се случваше рядко, имаше зрение, но сънищата му винаги се въртяха около наближаващото ослепяване и осъзнаването на това колко безценно е зрението. Когато се събуждаше, виждаше само сиво, но след известно време, вероятно дни, сивото изгуби геометричния си строеж. Шаблонът бе наложен върху мозъка му прекалено дълго; сега той просто го филтрираше. Беше останала някаква безцветна безпределност, вече не познатото сиво, а просто ярко отсъствие на оттенък.

Питаше се дали изобщо изпуска нещо. Може би обкръжението му беше толкова безинтересно и спартанско, че съзнанието му рано или късно щеше да осъществи същия филтриращ номер, дори да имаше зрение. Усещаше единствено скалите, които го обгръщаха от всички страни, мегатонове скали. Мислеше непрестанно за Паскал, но с всеки следващ ден му ставаше по-трудно да я задържи в ума си. Сивото изглежда се процеждаше в спомените му, замазваше ги и ги превръщаше в нещо като мокър цимент. И тогава настъпи денят, когато, непосредствено след като Силвест изяде порциона си, вратата на килията се отключи и той чу два гласа.

Първият беше на Джилиан Слюка.

— Направи каквото можеш с него — изграчи тя. — В определените рамки.

— Би трябвало да бъде упоен, докато оперирам — отвърна другият глас, мъжки, точещ се като гъст захарен сироп.

Силвест разпозна зелевия дъх на мъжа.

— Би трябвало, но няма да бъде. — Гласът на Слюка се поколеба, след това додаде: — Не очаквам чудеса, Фолкъндър. Искам само копелето да ме види.

— Дай ми няколко часа — отговори Фолкъндър. Последва тежко тупване, тъй като човекът постави нещо върху масата в килията. — Ще се постарая — почти измънка той. — Но доколкото разбрах, тези очи не са били нищо особено и преди да наредиш да го ослепят.

— Един час.

Тя затръшна вратата след себе си. Силвест, обвит в мълчание откакто бе пленен, усети как реверберацията от трясъка се удари в черепа му. Прекалено дълго бе напрягал слух, за да долови и най-тихите звуци, опитвайки да разгадае по тях каква ще бъде съдбата му. Единственият резултат от всичко това бе, че получи свръхчувствителност към тишината и шума.

Подуши миризмата на Фолкъндър от по-близко.

— Удоволствие е, че ще работя с вас, доктор Силвест — изрече почти свенливо той. — Уверен съм, че ще успея да оправя по-голямата част от уврежданията, които ви е причинила, стига да разполагам с време.

— Тя ви даде един час — отвърна Силвест. Собственият му глас прозвуча като чужд; от доста време не бе издавал други звуци освен несъзнателното мънкане по време на сън. — Какво бихте могли да направите за един час?

Чу как онзи рови из инструментите си.

— Най-малкото да направя нещата по-добри за вас. — Подчертаваше забележките си с щракане. — Разбира се, мога да направя и повече, ако не се съпротивлявате. Но не мога да обещая, че ще бъде приятно.

— Сигурен съм, че ще направите всичко, което можете.

— Винаги съм се възхищавал от баща ви, знаете ли. — Още едно щракване, което му напомни за птиците на Жанекен. — Добре известно е, че той ви е измайсторил тези очи.

— Неговата симулация в бета-ниво — поправи го Силвест.

— Разбира се, разбира се. — Представяше си как Фолкъндър заличава с небрежен жест тази мъглява разлика. — Не алфа-нивото — всички знаем, че е изчезнало преди доста години.

— Продадох го на джъглърите — заяви директно Силвест.

След като бе държал истината толкова дълго в себе си, сега тя бе излязла навън сама.

Фолкъндър издаде странен гърлен звук; Силвест реши, че това бе начинът му да се смее.

— Разбира се, разбира се. Знаете ли, изненадан съм, че никой досега не ви е обвинил в това. Но то е типично за човешкия цинизъм. — Въздухът се изпълни с остро бръмчене, последвано от убийствена за нервите вибрация. — Мисля, че можете да се сбогувате с различаването на цветовете — рече Фолкъндър. — Едноцветното зрение е най-доброто, с което съм в състояние да се справя.

 

 

 

Хури се бе надявала на известно време, на отсрочка, през която да успее да събере мислите си и да послуша безмълвно дишането на агресивното присъствие в главата си. Но Мадмоазел продължаваше да говори:

— Мисля, че Сън Стийлър веднъж вече е предприемал това. Имам предвид твоя предшественик, разбира се.

— Искаш да кажеш, че пътникът без билет е опитал да влезе в главата на Нагорни?

— Точно така. Само дето в случая с Нагорни не е имало хрътки, чрез които да го направи. Сън Стийлър трябва да е прибягнал до нещо по-грубо.

Хури се замисли върху онова, което бе научила от Вольова за целия този случай.

— Достатъчно грубо, за да подлуди Нагорни ли?

— Очевидно — кимна нейната събеседничка. — Бягството от оръжейната е било невъзможно, затова Сън Стийлър просто опитал да превърне Нагорни в своя марионетка. Може би го е постигнал посредством подсъзнателно внушение, докато се е намирал в оръжейната.

— Колко точно сериозен е проблемът за мен?

— Не особено, засега. Кучетата бяха само няколко — недостатъчно, за да му дадат възможност да причини кой знае какви щети.

— Какво стана с тях?

— Дешифрирах ги, разбира се… научих посланието, което носеха. Но докато го правех, се отворих за него — за Сън Стийлър. Кучетата трябва да са го ограничили до известна степен, защото атаката му срещу мен съвсем не беше фина. И слава Богу, тъй като иначе може би нямаше да използвам защитите си навреме. Не беше особено трудно да го сразя, но имах работа само с незначителна негова част.

— Тогава значи съм в безопасност?

— Е, не съвсем. Изгоних го… но само от импланта, в който пребивавам. За жалост защитите ми не се простират до другите ти импланти, в това число и инсталираните от Вольова.

— И той е все още в главата ми?

— Може би дори нямаше да има нужда от моите кучета — продължи Мадмоазел. — Можел е да влезе в имплантите на Вольова веднага щом те е включила в оръжейната за първи път. Но е намерил предимство в кучетата. Ако не беше опитал да нахлуе в мен с тях, може би нямаше да доловя присъствието му в другите ти импланти.

— Аз се чувствам като преди.

— Добре. Това означава, че контрамерките ми са ефикасни. Спомняш ли си как използвах контрамерки срещу терапиите за лоялност на Вольова?

— Да — отвърна Хури, давайки си мрачно сметка, че те май не бяха подействали така добре, както на Мадмоазел й се искаше да вярва.

— Е, тези са горе-долу същите. Единствената разлика е, че сега ги използвам срещу онези места в мозъка ти, които са окупирани от Сън Стийлър. През последните две години водихме нещо като… — Тя направи пауза и след това като че получи просветление. — Вероятно би могла да го наречеш „студена война“.

— Няма как да не е била студена.

— И бавна — додаде Мадмоазел. — Студът ни ограбваше енергията, необходима за нещо повече. И, разбира се, трябваше да внимаваме да не пострадаш. Твоето нараняване не би било от полза нито за мен, нито за Сън Стийлър.

Хури се сети защо на първо място воденето на този разговор бе станало възможно.

— Но сега, след като вече съм затоплена…

— Разбираш добре. Нашата кампания се засили, след като бе затоплена. Нищо чудно дори Вольова да е заподозряла нещо. Даже в този момент мозъкът ти се следи от специален скенер. Напълно възможно е да е засякъл войната на нерви, която водихме със Сън Стийлър. Може би трябваше да намаля темпото… но тогава пък Сън Стийлър щеше да се възползва от момента, за да се справи с моите контрамерки.

— Но можеш да го държиш настрана…

— Така смятам. Но мисля, че би трябвало да знаеш какво ще се случи, ако все пак не успея да задържа Сън Стийлър.

Това бе разумно: по-добре беше да знае, че то е в нея, отколкото да се заблуждава, че е чиста.

— Исках също така да те предупредя. Огромната част от него остава в оръжейната. Не се съмнявам, че ще опита да влезе в теб изцяло или дотолкова, доколкото е възможно, стига да намери начин.

— Искаш да кажеш — следващия път, когато бъда там.

— Признавам, че възможностите са ограничени. Но реших, че е най-добре да си напълно наясно със ситуацията.

Хури си помисли, че все още бе много далеч от това състояние. Но казаното от призрака бе вярно. По-добре беше да е наясно с опасността, отколкото да я пренебрегва.

— Знаеш ли — каза тя, — ако Силвест наистина е отговорен за това, за мен не би било кой знае какъв проблем да го убия.

— Добре. И новината не е само лоша, уверявам те. Заедно с кучетата изпратих в оръжейната и свой аватар^[1]. И от докладите, донесени от кучетата знам, че Вольова не е засякла моя аватар, поне тогава. Разбира се, става въпрос за преди повече от две години. Нямам причини обаче де подозирам, че той е бил открит след това.

— Стига да не е бил унищожен от Сън Стийлър.

— Разумен довод — съгласи се Мадмоазел. — Но ако е толкова интелигентен, колкото подозирам, Сън Стийлър не би направил нещо, което да привлече вниманието към себе си. Той не може да знае със сигурност дали този аватар не е изпратен в системата от Вольова. Все пак тя също има своите съмнения.

— Защо го направи?

— За да мога, ако се наложи, да взема в свои ръце контрола върху оръжейната.

 

 

Ако Калвин имаше гроб, тогава сигурно се въртеше в него по-бързо, отколкото Цербер около неутронната звезда Хадес, поразен от мъка по разрушаването на собственото му творение, мислеше си Силвест. Само дето Калвин бе вече мъртъв или поне нямаше телесна форма доста преди симулацията му да върне така майсторски зрението на сина му. Подобни мисловни игри отдалечаваха болката, поне през част от времето. Освен това, откакто бе пленен, не бе имало и миг, когато да не бе изпитвал някаква болка. Фолкъндър се ласкаеше, ако мислеше, че хирургическата му намеса изостря значително агонията на Силвест.

Най-сетне, и това бе истинско чудо, тя започна да намалява.

Все едно, че в ума му се отвори вакуум, студена, изпълнена с празнота камера, каквато не бе имало преди. Отнемането на болката бе като махането на някаква вътрешна опора. Силвест усети, че се сгромолясва, че крайъгълните камъни на психиката му се откъртват под внезапно неподдържаната си от нищо собствена тежест. Трябваше да положи значително усилие, за да възстанови поне отчасти вътрешното си равновесие.

Сега виждаше безцветни, мимолетни призраци.

След секунда те се превърнаха в устойчиви форми. Стени на стая — гола и без мебелировка, както си я бе представял — и маскирана фигура, надвесена над него. Ръката на Фолкъндър беше скрита в нещо като хромова ръкавица и не завършваше с пръсти, а с нещо като щипка на рак с много малки манипулатори. Едното му око беше с монокъл и система от лещи, свързани с ръката посредством сегментиран стоманен кабел. Кожата му беше бледа като корем на гущер: единственото му видимо око беше нефокусирано. Челото му бе напръскано със сухи капчици кръв. Кръвта беше сиво-зелена, но Силвест знаеше много добре какво е това.

Всъщност всичко, което виждаше, беше сиво-зелено.

Фолкъндър измъкна ръкавицата с другата си ръка. Дланта, която бе скрита от нея, бе намазана с някакъв лубрикант.

Той започна да прибира нещата си.

— Е, не съм обещавал чудеса — рече той. — И ти не би трябвало да очакваш такова нещо.

Движенията му бяха отсечени и на Силвест му беше нужно известно време, докато осъзнае, че зрението му долавя само три от всеки четири образа за секунда. Светът се движеше със запъващи се движения, подобно на картинките, които децата рисуваха с молив по ъглите на учебниците си и оживяваха с бързо прелистване на страниците между палеца и показалеца. На всеки няколко секунди се появяваха смущаващи инверсии в дълбочината, когато Фолкъндър заприличваше на издълбан в стената на килията килер с човешка форма, а понякога част от зрителното му поле правеше засечка и не се променяше в продължение на десет или повече секунди, дори Силвест да погледнеше към друга част на помещението.

Въпреки всичко, това бе зрение или поне братовчед-идиот на зрението.

— Благодаря — промълви Силвест. — Това е… подобрение.

— Мисля, че е по-добре да тръгваме — каза Фолкъндър. — И без това изоставаме с пет минути от графика.

Силвест кимна и само това движение бе достатъчно, за да пламне главата му в пулсираща мигрена. Но и тя бе нищо в сравнение с това, което бе изпитвал до появата на Фолкъндър.

Стана от кушетката и се запъти към вратата. Може би защото сега се движеше към нея с определена цел, защото за първи път очакваше да мине през нея, но това действие внезапно му се стори чуждо и перверзно. Почувства се така, сякаш непринудено прекрачва над пропаст. Беше загубил равновесието си. Сякаш вътрешното му равновесие беше свикнало с липсата на зрение. Световъртежът отзвуча, точно когато от коридора се появиха двама от Истинския път и го хванаха за лактите.

Фолкъндър ги последва.

— Бъди внимателен. Възможно е да има празнини в зрителното възприятие…

Но макар Силвест да чу тези думи, те не означаваха нищо за него. Вече знаеше къде се намира и този факт за момент се оказа повече, отколкото бе в състояние да понесе. Беше си отново вкъщи, след повече от двайсетгодишно изгнание.

Затворът му беше Мантел, който не беше виждал и почти не бе посещавал в спомените си от преврата.