Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (25)

Двайсет и пет

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

— Съжалявам — заяви Силвест. — Но не мисля, че този човек може да бъде излекуван.

Освен Капитана, единствените му слушатели бяха другите двама членове на триумвирата, без Вольова.

По-близкият от тях, Саджаки, стоеше със скръстени ръце пред Капитана, сякаш изучаваше предизвикателно модерна фреска. Той наклони леко глава на една страна. Хегази стоеше на почтително разстояние от чумата, отказвайки да приближи на по-малко от три-четири метра от напоследък още по-бързо разрастващите се патогенни тъкани на Капитана. Полагаше видими усилия да изглежда безгрижен, но макар от лицето му да се виждаше сравнително малка част, страхът бе изписан ясно на него, като татуировка.

— Мъртъв ли е? — попита Саджаки.

— Не, не — побърза да го увери Силвест. — Ни най-малко. Просто всичките ни терапии се провалиха, а онова, на което разчитахме най-много, изглежда по-скоро му навреди, отколкото да го излекува.

— Онова, на което разчитахте най-много ли? — повтори като папагал Хегази и гласът му отекна в стените.

— Контраагентът на Иля Вольова. — Силвест знаеше, че сега трябваше да бъде още по-предпазлив. Саджаки не трябваше да усети, че са разбрали за саботажа му. — Каквато и да е причината, той не подейства така, както тя мислеше, че трябва. И не я виня — откъде е можела да предположи как ще се държи основното тяло на чумата, след като до този момент е работила само с малки частици от него?

— Как наистина? — възкликна Саджаки и в този момент Силвест разбра, че го мрази с безвъзвратна като смъртта ненавист.

Но разбра също така, че може да работи с него и че нищо от случващото се тук нямаше да се отрази върху атаката срещу Цербер. Всъщност положението беше дори по-добро, много по-добро. Сега, когато бе сигурен, че Саджаки не иска Капитана да бъде излекуван, а даже изпитва точно противоположното желание, нищо не можеше да попречи на Силвест да насочи цялото си внимание към предстоящата атака. Може би щеше да се наложи да изтърпи присъствието на Калвин в главата си още малко, до края на пиесата, в която участваха, но това не беше висока цена, а се чувстваше в състояние да изпълни тази задача. Освен това сега приветстваше натрапеното му присъствие на Калвин. Беше се случило прекалено много, трябваше да асимилира твърде много информация, така че за момента беше по-добре в ума му да паразитира втори ум, за да му даде възможност да се занимава със своите неща, докато той се оправи с външния свят.

— Голям лъжец е — прошепна Калвин. — И преди имах съмнения, но вече съм сигурен. Надявам се чумата да погълне всеки атом от кораба, в това число и него. Той не заслужава друго.

Силвест се обърна към Саджаки:

— Това не означава, че сме изгубили всяка надежда. С твое позволение двамата с Кал ще продължим да…

— Направете каквото можете — съгласи се триумвирът.

— Оставяш ги да продължават? — учуди се Хегази. — След всичко, което за малко не му причиниха?

— Имаш ли някакъв проблем с това? — обърна се към него Силвест с усещането, че всички са герои от пиеса, изричащи написаните от друг думи. — Ако не рискуваме…

— Силвест е прав — прекъсна го Саджаки. — Кой може да каже как би реагирал Капитанът дори на най-невинната интервенция? Чумата е като жив организъм — тя не се подчинява непременно на всяко логическо правило, така че всяко наше действие носи известен риск, дори нещо привидно толкова безобидно като въздействието върху нея с магнитно поле. Чумата може да го интерпретира като стимул и това да породи следваща фаза на растеж, но не е изключено и да стане причина само за секунди да се превърне в прах, разпиляван от вятъра. Съмнявам се, че Капитанът би издържал на който и да е от тези сценарии.

— В такъв случай бихме могли да се откажем още сега — отвърна Хегази.

— Не — възпротиви се Саджаки, но толкова спокойно, че Силвест започна да се опасява за сигурността на неговия колега. — Това не означава, че се предаваме. Означава, че се нуждаем от нова парадигма — нещо отвъд хирургическата интервенция. Та сред нас е най-добрият кибернетик, раждан от Транспросвещението насам, а никой не борави с молекулярните оръжия по-умело от Иля Вольова. На кораба разполагаме с най-модерните медицински системи, които съществуват. И въпреки всичко се провалихме поради простата причина, че имаме работа с нещо по-силно, по-бързо и по-адаптивно от онова, което можем да си представим. Това, което винаги сме подозирали, е вярно: Смесената чума има извънземен произход. Затова винаги ще ни побеждава. Разбира се, ако продължаваме да водим войната срещу нея, придържайки се към нашите разбирания, вместо към нейните.

„Така — помисли си Силвест. — Ето че пиесата достигна самостоятелно до свой, ненаписан епилог.“

— Каква нова парадигма имаш предвид?

— Единственият логичен отговор — отвърна Саджаки, сякаш онова, което се готвеше да разкрие, е било винаги повече от очевидно. — Единственото ефикасно лекарство срещу една извънземна болест би било извънземното. И точно това трябва да търсим сега, независимо колко време ще ни отнеме или докъде ще трябва да стигнем.

— Извънземно лекарство — повтори Хегази, сякаш, за да претегли фразата. Може би реши, че в близко бъдеще ще я чува доста често. — И какво извънземно лекарство имаш предвид?

— Ще опитаме първо с Патърн джъглърите — заяви Саджаки отвлечено, сякаш бе сам и просто си играеше с тази мисъл. — И ако те не могат да го излекуват, ще продължим нататък. — Внезапно насочи отново вниманието си към Силвест. — Ние ги посетихме веднъж, знаеш ли, двамата с Капитана. И съвсем не сме единствените, опитали вкуса на техния океан.

— Нека не прекарваме нито секунда повече от необходимото в компанията на този побъркан — обади се Калвин и Силвест кимна в знак на безмълвно съгласие.

 

 

Вольова погледна отново към гривната си, за шести или седми път през последния час, макар изписаната върху дисплея й информация почти да не се бе променила. А тя я уведомяваше нещо, което Вольова вече знаеше — че бедствената среща между предмостието и Цербер трябваше да се осъществи само след половин ден и, както изглежда, никой нямаше намерение да изрази несъгласие с това, камо ли да направи нещо, за да го предотврати.

— Колкото и да я гледаш, нищо няма да се промени — обади се Хури, която беше заедно с Вольова и Паскал в стаята-паяк.

Вече от няколко часа се намираха извън корпуса на лайтхъгъра и бяха излезли от нея само колкото да върнат Силвест в кораба, за да се срещне с другите триумвири. Саджаки не бе направил въпрос от отсъствието на Иля; несъмнено предполагаше, че е заета покрай уточняването на последните подробности около стратегията на предстоящата атака. Но след час-два все пак трябваше да се появи, за да не предизвика подозренията му. А малко след това щеше да се наложи да се заеме с насочването на оръжията от скривалището към онези точки на Цербер, където бе предвидено да пристигне предмостието. Тя погледна отново към гривната си, този път неволно, и Хури я попита:

— Какво очакваш?

— Нещо ненадейно от страна на оръжията — някоя фатална повреда би била добре дошла.

— Значи наистина не искаш това да успее, така ли? — намеси се Паскал. — А само преди няколко дни говореше за това като за най-щастливото преживяване в живота си. Доста голяма промяна.

— Това беше преди да разбера коя е Мадмоазел. Ако по-рано имах някаква представа…

Вольова установи, че няма какво повече да каже. Сега вече беше очевидно, че използването на оръжието би било проява на смайващо безразсъдство… но дали ако беше информирана за въпросния факт по-рано, щеше да има възможност да промени нещо? Щеше ли да се чувства задължена да направи оръжието, само защото можеше; само защото то беше елегантно и тя искаше другите да видят какви приказни неща е в състояние да произведе умът й, какви изтънчени военни приспособления? Догади й се при мисълта, че е способна да извърши нещо толкова противно, но от друга страна — така внушаващо доверие. Тя щеше да създаде предмостието и да се надява, че ще успее да предотврати използването му. С други думи, и тогава щеше да се озове в съвсем същото положение, в което се намираше сега.

Предмостието, преобразеният „Лорийн“, наближаваше Цербер и намаляваше скоростта си. В момента на докосването си до повърхността му, то нямаше да се движи по-бързо от куршум, но щеше да бъде куршум с маса милиони тонове. Ако се удареше в обикновена планетарна повърхност с тази скорост, кинетичната му енергия щеше да се преобразува доста ефикасно в топлинна; щеше да последва колосална експлозия и играчката й щеше да бъде унищожена светкавично. Но Цербер не беше нормална планета. Нейното предположение, подкрепено от безкрайни симулации, беше, че оръжието е достатъчно голямо, за да проникне през тънкия пласт изкуствена кора, покриваща вътрешността на този свят. Но Вольова нямаше представа на какво щеше да се натъкне, щом стигнеше до там.

А сега тази мисъл я плашеше неописуемо. Именно интелектуалната суета бе докарала Силвест дотук — и още нещо, може би — но и тя не бе останала безразлична към същия подтик. Искаше й се да не бе приела проекта толкова сериозно; тогава шансовете за успех на предмостието щяха да бъдат по-малки. Ужасяваше се при мисълта какво щеше да стане, ако творението й не я разочароваше.

— Ако знаех… — промълви най-сетне тя. — Не знам. Но не знаех, така че какво значение има това сега?

— Само ако ме беше послушала — каза Хури. — Казах ти, че трябва да прекратим тази лудост. Но моята дума не беше достатъчно добра; трябваше да позволиш нещата да стигнат дотук.

— Как си представяш да се изправя срещу Саджаки въз основа единствено на някакво видение, което си имала в оръжейната? Щеше да убие и двете ни, убедена съм.

Но сега най-вероятно пак щеше да им се наложи да тръгнат срещу Саджаки; можеха да го направят единствено от стаята-паяк, но съвсем скоро това най-вероятно щеше да се окаже недостатъчно.

— Можеше да вземеш решение да ми се довериш — отвърна Ана.

Ако обстоятелствата бяха по-различни, сега Вольова може би щеше да удари Хури. Вместо това тя отговори меко:

— Щеше да имаш право да ми говориш за доверие, ако не беше мамила и лъгала, за да се добереш до този кораб, но не и при дадените обстоятелства.

— Ти какво очакваш, че трябваше да правя? Мадмоазел държеше съпруга ми.

— Така ли? — Иля се приведе напред. — Сигурна ли си в това, Хури? Искам да кажа, срещна ли се с него или това е поредната заблуда на Мадмоазел? Спомените могат да се имплантират доста лесно, както знаеш.

Този път гласът на Хури прозвуча тихо, сякаш не бяха спорили само допреди миг.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че той може би никога не е попадал в ръцете на Мадмоазел, Хури. Замисляла ли си се за това? Може би никога не е напускал Йелоустоун, както си си мислила.

Паскал застана между двете.

— Слушайте, престанете да спорите. Предстоят ужасни събития и последното, от което се нуждаем, е разделение помежду ни. Ако все пак е убягнало от вниманието ви, ще ви припомня, че аз съм единственият човек на този кораб, който не е молил или искал да се качи на борда му.

— Е, да, в твоя случай става дума за лош късмет — отвърна Хури.

Паскал я изгледа.

— Е, може би това, което казах, не е съвсем вярно. Аз също искам нещо. Все пак и аз имам съпруг и не желая да пострада, нито пък някой около него, само защото той иска толкова много неща. Ето защо имам нужда от вас сега, и от двете, тъй като вие изглежда единствени споделяте моето мнение.

— А какво е твоето мнение? — поинтересува се Вольова.

— Че цялата тази работа не е добра. И мисля така откакто спомена онова име.

Иля нямаше нужда да я пита за кое име говори.

— Ти реагира така, сякаш ти е познато.

— И на двамата ни е познато. Сън Стийлър е амарантинско име, едно от техните божества или митични фигури, може би дори реално съществувала историческа фигура. Но Дан е прекалено твърдоглав — или може би изплашен — за да го признае.

Вольова погледна за пореден път гривната си; все така нямаше новини. А след това се заслуша в историята на Паскал. Тя я разказа добре — без предисловия, без описания на сцената, само с няколко, грижливо подбрани факти, и Иля усети, че успява да види във въображението си всичко необходимо; събитията следваха, изкусно и икономично подредени. Вече разбираше защо бяха поверили на нея написването на биографията на Силвест. Онова, което имаше да каже, бе свързано с амарантинците, унищожените птицеподобни същества, живели на Ризургам. Екипажът вече бе научил достатъчно от Силвест, за да разположи историята на мястото й, но пак бе смущаващо да открие връзката между ставащото в кораба и тях. На Вольова й бе достатъчно трудно да приеме, че проблемите й са повлияни по някакъв начин от шраудърите. Там поне причинно-следствената връзка бе достатъчно ясна. Но какво можеше да бъде общото между два напълно различни извънземни вида, отдавна престанали да участват в галактическите дела? Дори времевите таблици бяха в абсолютно несъответствие. Според онова, което Ласкай бе обяснил на Силвест, шраудърите бяха изчезнали, може би като се бяха оттеглили в своите сфери на преструктурирано пространство-време, милиони години преди еволюирането на амарантинците, като бяха отнесли своите произведения и технологии, които бяха прекалено опасни, за да бъдат оставяни там, където някой неопитен вид би могъл да ги достигне. Все пак именно това бе привлякло Силвест и Льофевр към границата на Шрауд: примамката, която представляваше това складирано знание. Шраудърите имаха изключително непозната и чужда за хората форма — бяха черупчести същества с много крайници, като че ли излезли от нечий кошмар. Затова пък амарантинците със своя птичи произход, четири крайника, два от които — крака, нямаха толкова разтърсващо извънземен вид.

Сън Стийлър обаче представляваше именно такава връзка. Корабът никога досега не бе посещавал Ризургам; никога не беше пренасял на борда си някой, очевидно запознат с който и да е аспект на амарантинците, и въпреки това Сън Стийлър беше част от живота на Вольова субективни години наред и няколко десетилетия планетарно време. Очевидно ключът към всичко това беше Силвест, въпреки че Иля не успяваше да осъзнае каква е логическата връзка.

Паскал продължаваше да разказва, докато някаква част от съзнанието на Вольова препускаше напред и опитваше да подреди нещата. Паскал говореше за погребания град, огромна амарантинска структура, открита по времето, когато Силвест се бе намирал в затвора. За това как върху централната забележителност на града, огромен шпил, се издигаше статуя на някаква същност, която не изглеждаше напълно амарантинска и наподобяваше амарантинския аналог на ангел, само дето този ангел бе изваян от някой, който се бе съобразявал дословно с анатомичните ограничения. Ангел, който изглеждаше така, сякаш всеки момент ще полети.

— И това беше Сън Стийлър? — попита Хури, изпълнена със страхопочитание.

— Не знам — отговори Паскал. — Знаем само, че оригиналният Сън Стийлър е бил обикновен амарантинец, образувал ято ренегати. Според нас това са били експериментатори, изучаващи природата на света и поставящи под въпрос митовете. Дан има теория, че Сън Стийлър се е интересувал от оптика, че правел огледала и лещи, тоест че откраднал слънцето. Възможно е също така да е правил опити за летене с прости машини и безмоторни самолети. Каквото и да е правел, очевидно се е смятало за ерес.

— И какво представляваше тази статуя?

Паскал им разказа също така, че групата ренегати станала известна като „Прокудените“ и изчезнала от амарантинската култура за хиляди години.

— Ако ми е позволено да вмъкна една теория — обади се Вольова, — възможно ли е Прокудените да са се оттеглили в някое спокойно ъгълче на планетата и да са изобретили технологиите?

— Дан смята така. Мисли, че не са се отказали от своите изследвания и в крайна сметка са се сдобили със силата да напуснат окончателно Ризургам. И един ден, не много преди Събитието, са се върнали, но тогава вече приличали на богове в сравнение с онези, които били останали. И точно това представлява статуята — издигната е в чест на новите богове.

— Богове, които са се превърнали в ангели? — попита Хури.

— Генетично инженерство — отвърна убедено Паскал. — Те не биха могли да летят, дори с крилете, с които са се сдобили, но от друга страна, вече са били оставили гравитацията зад гърба си; превърнали са се в космически същества.

— И какво е станало?

— Много по-късно, след столетия или дори хилядолетия, хората на Сън Стийлър се връщат на Ризургам. Това бил почти краят. Не можем да определим продължителността на периода въз основа на археологическите разкопки, тъй като е изключително кратък, погледнат от тази перспектива. Но те като че ли са го довели със себе си.

— Какво са довели? — поинтересува се Хури.

— Събитието. Онова, което слага край на живота на Ризургам, каквото и да е било то.

 

 

Докато газеха из стигащия до глезените поток в коридора, Хури каза:

— Има ли начин да спрем твоето оръжие, преди да е стигнало до Цербер? Искам да кажа, все още го контролираш, нали?

— Млъкни! — изсъска Вольова. — Всичко, което говорим тук…

Не довърши мисълта си и посочи към стените, явно за да напомни за вероятността в тях да са скрити съоръжения за шпиониране, мрежата за следене, която според нея се контролираше от Саджаки.

— Може да достигне до останалите членове на триумвирата — довърши вместо нея Ана. — И какво от това? — Тя говореше тихо, тъй като нямаше смисъл да се поема излишен риск, но все пак говореше. — Като гледам как вървят нещата и без това съвсем скоро ще трябва да им се противопоставим открито. Според мен подслушвателната мрежа на Саджаки не е чак толкова всеобхватна, колкото мислиш; поне така твърдеше Суджик. Но дори и да е, точно сега той най-вероятно си има предостатъчно други грижи.

— Опасно, много опасно. — Но вероятно съгласила се с логиката на казаното от Хури, че съвсем скоро тайните приказки трябваше да преминат в открит бунт, Вольова вдигна маншета на якето си, за да открие гривната; на екрана й светеха схеми и цифри. — С това мога да контролирам почти всичко. Но каква е ползата за мен? Саджаки ще ме убие, ако реши, че опитвам да проваля операцията. Освен това да не забравяме, че всички сме заложници на Силвест — не знам как ще реагира той.

— Зле, подозирам… но това не променя нищо.

Този път думата взе Паскал.

— Той няма да направи каквото заплашва. В очите му няма нищо; сам ми го каза. Но тъй като Саджаки никога няма да бъде сигурен, защото подобна възможност изобщо не е изключена, Дан беше сигурен, че този номер ще свърши работа.

— И си убедена, че не те е излъгал?

— Що за въпрос е това?

— Напълно основателен при дадените обстоятелства. Страхувам се от Саджаки, но мога да му се противопоставя със сила, ако се наложи. Но не и на твоя съпруг.

— Това никога не се е случвало — увери я Паскал. — Имай ми доверие.

— Сякаш имаме друг избор — измърмори Хури. Бяха стигнали пред някакъв асансьор; вратата му се отвори и те влязоха. Ана изрита тинята от ботушите си и каза: — Иля, трябва да спреш това. Ако предмостието стигне до Цербер, всички ще умрем. Мадмоазел го знаеше отдавна; затова искаше да убие Силвест. Защото знаеше, че той ще опита да се добере дотам, по един или друг начин. Все още не съм си изяснила всичко, но знам едно: Мадмоазел бе наясно, че на всички ни се пише лошо, ако той успее. Имам предвид наистина лошо.

Асансьорът започна да се изкачва, макар Вольова да не бе казала къде отиват.

— Като че ли Сън Стийлър го подтикваше през цялото време — обади се Паскал. — Вкарваше идеи в главата му, оформяше съдбата му.

— Идеи ли? — попита Хури.

— Ами например като да дойде тук, в тази система — Вольова се беше оживила. — Хури, не се ли спомняш как изтеглихме оня запис на Силвест от паметта на кораба, от последното му пребиваване тук? — Ана кимна; помнеше много добре как се бе вгледала в очите на мъжа от записа и си бе представила, че убива истинския. — И как от думите му стана ясно, че вече е мислел за експедицията до Ризургам? А това ни смути, тъй като нямаше логично обяснение откъде е можел да знае за амарантинците. Е, сега всичко си идва на мястото. Паскал е права. Сън Стийлър вече е бил в главата му, той го е подтиквал да дойде тук. Съмнявам се, че той самият е знаел за ставащото, но въпреки всичко Сън Стийлър е контролирал нещата през цялото време.

— Както изглежда Сън Стийлър и Мадмоазел водят война — рече Ана, — но за тази цел се нуждаят от нас. Сън Стийлър е нещо като софтуерна същност, а тя не може да напуска Йелоустоун, затворена в своята носилка… така че те ни движат на конци като марионетки, като ни настройват едни срещу други.

— Мисля, че си права — отвърна Иля. — Сън Стийлър ме притеснява. И то много. Не сме чували нищо за него от инцидента с оръжието от скривалището.

Хури не отговори. Онова, което знаеше, бе, че Сън Стийлър е влязъл в главата и по време на последния сеанс в оръжейната. По-късно, при последната си поява, Мадмоазел бе съобщила, че той я унищожава, че неизбежно ще приключи с нея след часове, най-много — дни. Но оттогава бяха изминали седмици. Според изчисленията на Мадмоазел, тя трябваше вече да е мъртва, а Сън Стийлър да е победител. Но нищо не се бе променило. Откакто се бе събудила край Йелоустоун, в главата й никога не бе имало такова спокойствие. Мадмоазел бе престанала да се появява, Сън Стийлър като че ли бе умрял при триумфа си над нея. Хури обаче не вярваше да е така и пълното му отсъствие й действаше още по-стресиращо, правейки очакването все по-напрегнато. Беше сигурна, че той ще се появи и ще бъде още по-неприятен компаньон от предишната й квартирантка.

— Защо да си показва лицето? — попита Паскал. — Той почти победи.

— Почти победи — съгласи се Вольова. — Но това, което ще направим тази нощ, ще го накара да се намеси. Мисля, че трябва да бъдем готови за това… особено ти, Хури. Както знаеш той се всели в Борис Нагорни и, можеш да ми повярваш, не беше приятно да познаваш който и да било от тях.

— Може би ще е най-добре да ме заключиш още сега, преди да е станало прекалено късно. — Това предложение й дойде спонтанно, но го изрече абсолютно сериозно. — Наистина, Иля. Предпочитам да направиш това, отколкото да бъдеш принудена да ме застреляш по-късно.

— Иска ми се да го направя — увери я Вольова. — Но не може да се каже, че превъзхождаме кой знае колко другите по численост. За момента сме трите срещу Саджаки и Хегази… и един Господ знае чия страна ще избере Силвест, ако се стигне до това.

Паскал не каза нищо.

 

 

Озоваха се във военния склад, целта, за която Вольова така и не каза нищо, преди да пристигнат. Хури никога досега не бе идвала в тази част на кораба, но не беше необходимо да й се обяснява къде се намират. Беше виждала предостатъчно складове за оръжие и познаваше мириса им, така да се каже.

— Затънали сме до ушите в лайна, нали? — попита тя.

В обширното помещение бяха наредени около хиляда оръжия, готови да бъдат използвани незабавно. Десетки хиляди други екземпляри можеха да бъдат произведени в кратък срок по схемите, разпространявани холографски из лайтхъгъра.

— Да — промълви Иля с нещо тревожно напомнящо наслада. — И в такъв случай е за предпочитане да разполагаме с колкото се може по-впечатляваща оръжейна мощ. И така, Хури, използвай твоите умения и дискретност, и ги комплектувай. И действай по-бързо — нали не искаме Саджаки да ни заключи, преди да сме взели това, за което дойдохме.

— Теб всичко това май наистина те забавлява?

— Да. И знаеш ли защо? Най-после правим нещо, дори да е самоубийствено. Може да ни убият, може от това да не излезе нищо добро за нас, но поне няма да им се дадем без бой, ако се стигне до това.

Ана кимна бавно. Ако нещата бъдеха представени по този начин, да, Вольова имаше право. Войнишки прерогатив беше да не се оставят събитията да определят сами хода си без да се намесят в тях, колкото и безрезултатна да беше тази намеса. Иля й показа набързо как да използва функциите на по-ниските нива на оръжейния склад — за щастие това ставаше почти интуитивно — след което хвана Паскал за ръката и се обърна с намерение да излезе.

— Къде отиваш?

— На мостика. Саджаки ще иска да бъда там за подготовката на операцията.