Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (8)

Осем

На път за Делта Павонис, 2546 година

 

— Предполагам си чула новината за Капитана — рече Хури, когато Мадмоазел се изкашля дискретно зад нея.

Като се изключи илюзорното присъствие на Мадмоазел, тя бе сама в жилището си и опитваше да смели онова, което бе научила за мисията си от Вольова и Саджаки.

Усмивката на Мадмоазел бе изпълнена с търпение.

— Това по-скоро усложнява нещата, нали? Признавам, че ми е минавала през ума възможността този екипаж да има някаква връзка с него. Звучи логично като се има предвид решимостта им да пътуват до Ризургам. Но не съм предполагала, че става дума за нещо толкова заплетено.

— Мисля, че това е само едно от определенията, които могат да се дадат на ситуацията.

— Връзката им е… — призракът търсеше точната дума, но Хури знаеше, че това е само досадна преструвка. — Интересна. И може да ограничи възможностите ни в бъдеще.

— Все още ли си сигурна, че искаш да бъде убит?

— Абсолютно. Новината само увеличи още повече тази необходимост. Сега съществува опасност Саджаки да опита да качи Силвест на кораба.

— Няма ли да бъде по-лесно да го убия тогава?

— Определено, но тогава убийството му няма да бъде достатъчно. Тогава ще трябва да намериш начин да унищожиш самия кораб. А дали при това ще намериш начин да се спасиш, е вече твой проблем.

Хури се намръщи. Не виждаше почти никакъв смисъл в цялата тази история.

— Но ако гарантирам, че Силвест е мъртъв…

— Това няма да бъде достатъчно — отвърна Мадмоазел с непривична за нея прямота. — Убийството му е част от това, което трябва да направиш. То трябва да се извърши по конкретен начин.

Хури стоеше в очакване да чуе какво има да й каже нейната събеседничка.

— Той не трябва да разбере какво го очаква, дори секунда преди убийството му да бъде извършено. Освен това трябва да го убиеш в изолация.

— Планът е такъв от самото начало.

— Добре. Но имай предвид, че говоря съвсем сериозно. Ако не е възможно да се осигури усамотение за целия процес, ще трябва да отложиш смъртта му дотогава, докато това стане възможно. И никакви компромиси, Хури.

За първи път обсъждаха начина на смъртта му по-подробно. Очевидно Мадмоазел бе решила, че Ана вече можеше да научи малко повече отпреди, ако не и всичко.

— Ами оръжието?

— Можеш да използваш каквото искаш, стига да не включва кибернетични компоненти над определено ниво на сложност, което ще обявя в по-късен момент. — Преди Хури да успее да каже каквото и да било, тя добави: — Лазерно оръжие е допустимо, стига да не се оказва в близост до обекта, на който и да било етап. Метателни и експлозивни оръжия също вършат работа.

Като имаше предвид характера на лайтхъгъра, Хури бе сигурна, че в него имаше предостатъчно подходящи за нея оръжия. Когато настъпеше моментът, щеше да има възможност да се сдобие с нещо умерено смъртоносно и да разполага с време, за да се запознае с подробностите около неговата употреба, преди да го пусне в действие срещу Силвест.

— Вероятно ще мога да намеря нещо.

— Не съм свършила. Не трябва да се приближаваш до него, нито да го убиваш, когато е в близост до кибернетични системи; отново ще уточня условията си, когато му дойде времето. Колкото по-изолиран е, толкова по-добре. Ако успееш да го направиш, когато е сам и далеч от евентуална помощ, на повърхността на Ризургам, ще изпълниш задачата си по най-задоволителния за мен начин. — Мадмоазел направи пауза. Очевидно всичко това бе изключително важно за нея и Хури се стараеше да го запомни, но засега то не й звучеше по-логично от средновековна рецепта срещу треска. — В никакъв случай не трябва да му бъде позволено да напусне Ризургам. Проумей го добре, защото когато около Ризургам се появи лайтхъгър, дори този, Силвест ще опита да намери начин да се качи на борда му. Това не трябва да се допуска при никакви обстоятелства.

— Разбирам. Трябва да го убия там. Това ли е всичко?

— Не още. — Призракът се усмихна, този път ужасяващо. Може би Мадмоазел все още не беше изчерпала целия си репертоар от изражения и пазеше няколко от тях в запас за моменти като този. — Разбира се, искам доказателство за смъртта му. Този имплант ще запише събитието, но при завръщането си на Йелоустоун искам да носиш също така физическо доказателство, съответстващо на записа на импланта. Искам останки, при това нещо повече от пепел. Запази каквото можеш във вакуум. Дръж останките запечатани и изолирани от кораба. Зарови ги в камък, ако това те устройва, но ми ги донеси. Трябва да имам доказателство.

— И тогава?

— Тогава, Ана Хури, ще ти дам твоя съпруг.

 

 

Силвест не спря да си поеме въздух преди с Паскал да преминат през абаносовата черупка около амарантинския град, като дори прекосиха част от забъркания лабиринт. Той избираше посоката толкова случайно, колкото бе по силите на човек, без да обръща внимание на поставените от археолозите знаци, опитвайки отчаяно да не следва предвидим път.

— Не толкова бързо — обади се Паскал. — Притеснявам се, че ще се загубим.

Силвест постави длан върху устата й, макар да знаеше, че нуждата й да говори бе само начин да се справи със съвсем прясната кончина на баща си.

— Не трябва да говорим. Напълно е възможно в черупката представителите на Истинския път да са поставили съоръжения, с които да откриват избягалите. А последното ни желание е да привлечем вниманието им.

— Но ние се изгубихме — отвърна тя, този път шепнешком. — Дан, тук са умирали хора от глад, защото не са намирали пътя.

Силвест я побутна напред към един стесняващ се отвор, където тъмнината като че ли ставаше още по-плътна. Тук стените бяха хлъзгави; не беше поставена подова настилка, осигуряваща триене.

— Единственото сигурно нещо е, че няма да се изгубим — заяви той по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Тупна се по очите, макар да беше прекалено тъмно, за да може Паскал да забележи жеста му. Като зрящ сред слепи, на него му бе трудно да проумее колко голяма част от несловесната му комуникация се губеше. — Мога да възстановя всяка стъпка, която сме направили. А стените отразяват доста добре инфрачервените лъчи от нашите тела. Тук за нас е по-безопасно, отколкото в града.

В продължение на няколко минути той не чуваше нищо друго освен учестеното й дишане. Най-сетне тя измърмори:

— Надявам се това да не е един от редките случаи, когато грешиш. Би било особено злокобно начало за брака ни, не мислиш ли?

Не му беше до смях; клането в храма все още бе прекалено прясно в ума му. Въпреки това се засмя и това като че ли направи случилото се някак си по-нереално. А съмненията на Паскал бяха напълно оправдани, когато се замислеше рационално. Дори да знаеше точно как да излязат от лабиринта, това знание можеше да се окаже неизползваемо, ако тунелите бяха прекалено хлъзгави, за да ги изкачат или ако, както се говореше, лабиринтът променяше от време на време конфигурацията си. Тогава, със или без магически очи, щяха да си умрат от глад тук заедно с всички нещастници, отдалечили се от маркираната пътека.

Навлязоха по-дълбоко в тунела, който се виеше в една от вътрешните черупки. Разбира се, паниката беше също толкова голям враг, колкото и загубата на посоката. Но не беше лесно да си наложиш да запазиш спокойствие.

— Колко според теб трябва да останем тук?

— Един ден — отвърна Силвест. — Тогава ще излезем след тях. По това време от Кювие вече ще са пристигнали подкрепления.

— Работещи за кого?

Точно в този момент стигнаха до място, откъдето пътят се отклоняваше в три посоки. Силвест хвърли мислено ези-тура и избра левия.

— Добър въпрос — промърмори той, достатъчно тихо, за да не го чуе съпругата му.

Какво щяха да правят наистина, ако инцидентът бе част от осъществен в цялата колония преврат, а не изолиран терористичен акт? Напълно възможно беше Кювие вече да не се намира под контрола на правителството на Жирардио, а да бе паднал в ръцете на Истинския път? Смъртта на Жирардио оставяше тежка партийна машина, на всичкото отгоре голяма част от неговите колеги и съмишленици бяха присъствали на сватбената церемония. В този момент на слабост революционерите разполагаха с по-големи възможности от когато и да било. Може би вече бяха детронирали някогашните врагове на Силвест и сега властта се намираше в ръцете на непознати нови лица. В такъв случай чакането в лабиринта щеше да се окаже напълно безполезно. Дали представителите на Истинския път щяха да гледат на него като на враг или като на нещо много по-многозначително: враг на техния враг?

Не, че както се оказа в крайна сметка, с Жирардио някога са били врагове.

Най-накрая се озоваха в гърло с плосък под, където се събираха няколко тунела. Имаше място да седнат, а и въздухът беше свеж и се движеше; очевидно дотук достигаха задвижваните с помпи въздушни течения. Силвест видя как Паскал се отпусна предпазливо на земята, като опипа с длани гладката му повърхност за плъхове, остри камъни или ухилени черепи.

— Всичко е наред — каза той. — Тук сме в безопасност. — Сякаш произнасянето на тези слова ги превръщаше във факт. — Ако някой дойде, можем да се измъкнем през някой от другите тунели. След това ще легнем на земята и ще чакаме да видим какво ще стане.

Разбира се, сега, когато надвисналата над главите им опасност бе отминала, поне временно, тя щеше да се сети отново за баща си. А той не искаше това да се случва, не веднага.

— Глупавият Жанекен — възкликна той, с надеждата да отклони поне отчасти мислите й от случилото се. — Трябва да са го изнудили по някакъв начин. Не става ли винаги така.

— Какво? — попита притеснено тя. — Какво дали не става винаги така?

— Чистите ги корумпират. — Говореше толкова тихо, че гласът му всеки момент щеше да се превърне в шепот. Използваният при нападението газ не бе достигнал както трябва до белите му дробове, но все още усещаше въздействието му върху ларинкса си. — Жанекен работеше върху тези птици от години, откакто се запознах с него на Мантел. Започна ги като невинни живи скулптури. Казваше, че всяка колония, обикаляща около звезда на име „Павонис“^[1], трябва да има поне няколко пауна. И тогава някой се е сетил, че може да ги използва по по-добър начин.

— Може би те всичките са били отровни — отвърна Паскал. — Превърнати във вървящи малки бомби.

— Някак си се съмнявам, че го е направил с повече от няколко от тях.

Може би това се дължеше на въздуха, но Силвест се почувства изведнъж уморен и изпита силна нужда от сън. Знаеше, че засега са в безопасност. Ако убийците ги следяха — а убийците може би нямаха представа, че те не са сред мъртвите — вече щяха да са достигнали тази част от черупката.

— Никога не съм вярвала, че той има истински врагове — каза Паскал и изречението й като че ли увисна самотно в ограниченото пространство. Представи си страха й: без да вижда нищо, разчитайки единствено на неговите уверения, това тъмно място трябва да й изглеждаше страховито. — Никога не съм предполагала, че някой би го убил заради това, което иска. Не мисля, че нещо може да струва толкова много.

 

 

Заедно с останалата част от екипажа, Хури щеше да прекара в състояние на сън огромна част от времето, необходимо на кораба, за да стигне до Ризургам. Но дотогава прекарваше почти всичките си будни часове в оръжейната, подлагана на безкрайни симулации.

След известно време те започнаха да проникват в сънищата и до такава степен, че „отегчение“ не беше вече подходящият термин за обрисуване на повторяемостта на упражненията, които измисляше за нея Вольова. Въпреки това, възможността да се изгуби сред оръжейната се превърна в нещо, което тя започна да приветства, тъй като й даваше временен отдих от собствените й тревоги. Там целият проблем около Силвест се превръщаше в незначително притеснение, нищо повече. Все така си даваше много добре сметка, че се намира в невъзможна ситуация, но този факт вече не й се струваше критичен. Оръжейната беше всичко и затова не се страхуваше от нея. След сеансите оставаше отново самата себе си и започна да мисли, че оръжейната надали има някакво значение, че в крайна сметка тя нямаше да се отрази по никакъв начин на мисията й.

Всичко това се промени, когато се появиха кучетата.

Това бяха хрътките на Мадмоазел: кибернетични агенти, които тя пусна в оръжейната при един от сеансите на Хури. Бяха проникнали в системата посредством общите невронни точки, възползвайки се от слабостта й. Вольова я бе подсилила срещу софтуерни атаки, но очевидно не й бе минавало през ума, че атаката може да бъде нанесена посредством мозъка на включения в оръжейната човек. Кучетата залаяха в уверение на това, че са навлезли в сърцевината на оръжейната. Не се върнаха при Хури по време на сеанса, при който бяха пуснати, тъй като им бяха нужни доста повече от няколко часа, за да подушат всяко ъгълче и цепнатина на структурата на оръжейната във византийски стил. И така, те останаха в системата повече от един ден, докато Вольова включи Хури отново.

След това кучетата се върнаха при Мадмоазел, тя ги разкодира и извлече плячката, която й бяха донесли.

— Тя има пътник без билет — заяви Мадмоазел, когато с Хури останаха сами след сеанса. — Нещо се е скрило в системата на оръжейната и съм готова да се хвана на бас, че тя не знае нищо за него.

Именно тогава Хури престана да гледа на оръжейната с такова пълно спокойствие.

— Продължавай — рече тя, усещайки как кръвта й се смразява.

— Някаква информационна единица, дотолкова съм в състояние да го опиша.

— Нещо, на което са се натъкнали кучетата ли?

— Да, но… — на Мадмоазел като че ли отново не й достигнаха думите. Хури подозираше, че понякога това бе наистина така: имплантът трябваше да се справя със ситуация, отстояща на светлинни години от това, което можеше да се очаква от Мадмоазел. — Не че са го видели или са видели дори част от него. То е достатъчно неуловимо, иначе системите на Вольова щяха да го засекат. По-скоро са усетили липсата му там, където е било току-що; усетили са раздвижването на въздуха, породено от движението му.

— Направи ми една услуга — рече Хури. — Постарай се да не го представяш толкова плашещо.

— Съжалявам — отвърна Мадмоазел. — Но не мога да отрека, че присъствието на това нещо е смущаващо.

— Смущаващо за теб, така ли? А как мислиш, че се чувствам аз? — Хури поклати глава, смаяна от непрекъснатото усложняване на ситуацията. — Добре, какво е според теб това? Някакъв вирус, като всички останали, които разяждат този кораб ли?

— Това нещо изглежда прекалено напреднало, за да бъде вирус. Защитните механизми на Вольова поддържат оперативните възможности на кораба въпреки другите вируси, дори се е справила със Смесената чума. Но това… — Мадмоазел я изгледа с убедително подобие на страх. — Кучетата се изплашиха от него, Хури. По начина, по който им се е изплъзвало, то се представя като по-умно от почти всичко, с което съм запозната. Но не ги е атакувало и това ме притеснява дори още повече.

— Да?

— Защото говори, че нещото изчаква своя момент.

 

 

Силвест така и не разбра колко бяха спали. Може би само минути, изпълнени с трескави, предизвикващи отделяне на адреналин сънища, или часове, или дори голяма част от деня. Нямаше как да разбере. Едно бе ясно — не бяха заспали в резултат на естествена умора. Разбуден от нещо, Силвест осъзна внезапно, че бяха дишали приспивателен газ, изпомпван в системата от тунели. Нищо чудно, че въздухът му се бе сторил толкова уханен и раздвижен.

Дочу се звук като от плъх.

Побутна Паскал, за да я събуди; тя дойде на себе си с жален стон, осъзнавайки къде се намира и спомняйки си какво се бе случило с нежелание да признае действителността. Вгледа се в лицето й, върху което неутралността премина в изразителна смесица от страх и разкаяние.

— Трябва да се махаме — обясни той. — Те са след нас — обгазили са тунелите.

Драскащият звук се приближи. Паскал се намираше все още в някакво междинно полубудно-полузаспало състояние, но успя да отвори уста и да го попита сякаш през дебел пласт вата:

— Накъде?

— Натам — отвърна той, като я стисна за ръката и я помъкна напред, към най-близкия отвор.

Тя се хлъзна по гладкия под. Силвест й помогна да стане и я хвана отново за ръката. Очите му пробиваха само няколко метра от простиращия се пред тях мрак. Осъзна, че всъщност не е кой знае колко по-зрящ от съпругата си.

Но това все пак беше по-добре от нищо.

— Почакай — обади се Паскал. — Зад нас има някаква светлина, Дан!

И гласове. Сега вече чуваше безсловесното им, припряно бъбрене. Подрънкване на стерилен метал. Химическите сензори вероятно вече ги бяха усетили, феромоналните апарати се готвеха да пуснат във въздуха веществата, предизвикващи паника у хората, връщайки обратна информация директно в сензорния апарат на преследвачите.

— По-бързо — прошепна Паскал.

Той хвърли бърз поглед назад; новата светлина заля за момент очите му. Синкавото лъчение се носеше от далечния край на шахтата, потрепвайки, сякаш някой държеше фенерче. Силвест опита да ускори движението, но тунелът ставаше все по-стръмен и им ставаше все по-трудно да намират опорни точки в гладките му като стъкло стени; все едно опитваха да се качат в леден комин.

Задъхано дишане, простъргване на метал по стените, лаене на команди.

Вече беше прекалено стръмно. Запазването на равновесие се бе превърнало в непрестанна борба, предотвратяването на хлъзгането назад изискваше големи усилия.

— Застани зад мен — заяви той, като се обърна с лице към синята светлина.

Паскал се втурна зад него.

— Ами сега?

Светлината потрепна, засили се.

— Нямаме избор — отвърна Силвест. — Не можем да ги изпреварим. Трябва да се обърнем и да ги посрещнем лице в лице.

— Това е самоубийство.

— Може би няма да ни убият, ако видят лицата ни.

Той си помисли, че четири хилядите години човешка цивилизация доказваха колко неоснователна е тази надежда; но като се имаше предвид, че нямаха друга, беше без значение колко е окаяна. Паскал го прегърна през гърдите и притисна главата си в неговата. Неравномерното дишане издаваше ужаса й. Силвест не се съмняваше, че и неговото дишане звучеше по същия начин.

Врагът вероятно подушваше страха им.

— Паскал — рече той. — Трябва да ти кажа нещо.

— Сега?

— Да, сега. — Вече не можеше да отдели собственото си учестено дишане от нейното. — В случай, че нямам шанс да кажа на никой друг. Една тайна, която пазих прекалено дълго.

— Имаш предвид, в случай че умрем ли?

Избягна да отговори директно на въпроса й; част от ума му опитваше да отгатне колко секунди им оставаха. Може би не бяха достатъчно за това, което искаше да каже.

— Аз излъгах — промълви той. — За случилото се около Шрауд на Ласкай. — Тя понечи да каже нещо. — Не, почакай — пресече я Силвест. — Чуй ме. Трябва да се освободя от него.

— Кажи — промълви едва чуто тя.

— Всичко, което съм разказвал за там, е вярно. — Сега тя го гледаше с широко отворени очи; овални празнини на топлинната карта, която представляваше лицето й за инфрачервеното му зрение. — Просто всичко стана точно обратно. Когато наближихме Шрауд, трансформацията на единия от нас наистина започна да избледнява, само че не на Карин Льофевр.

— Какво?

— Моята трансформация не издържа. Заради мен едва не убиха и двама ни. — Направи пауза, в очакване или Паскал да каже нещо, или преследвачите им да изникнат насред бавно приближаващата се синкава светлина. Тъй като не се случи нито едното, нито другото, той продължи; това бе неговият миг за изповед. — Трансформацията, която ми бяха дали джъглърите, започна да се изпарява. Гравитационните полета около Шрауд започнаха да ни атакуват. Карин щеше да умре, ако не отделях моята от нейната половина от контактния модул.

Представяше си как Паскал опитва да намести това откритие към онова, което вече знаеше, част от историята, която знаеше, откакто се бе родила. Това, което казваше, не беше, не можеше да бъде, не би трябвало да е истина. Така, както го знаеха всички, беше много по-просто. Трансформацията на Льофевр бе започнала да се разрушава; Льофевр бе извършила върховната саможертва, отделяйки своята половина от контактния модул, за да даде на Силвест шанс да се спаси. Не можеше да бъде по друг начин. Тя го знаеше така.

Само дето то бе абсолютно невярно.

— И аз точно това и трябваше да направя. Лесно е да се каже сега, след случилото се. Но аз не можах да го направя, не и тогава. — Паскал не можеше да види изражението му и той не беше сигурен дали това му допадаше или не в този момент. — Не можех да задействам механизма за разделяне.

— Защо?

„Тя иска да чуе, че това не е било възможно физически — помисли си Силвест. — Че пространството е станало прекалено ограничено за осъществяване на каквото и да е физическо движение. Че гравитацията ме е направила неподвижен, като същевременно ме е разпъвала, за да откъсне плътта ми от костите.“ Но това означаваше да излъже, а той повече не бе способен на това.

— Бях уплашен — отговори Силвест. — По-уплашен, отколкото някога съм бил в живота си. Уплашен от перспективата да умра на някакво непознато място. Уплашен от това, което щеше да се случи с душата ми на това място. Мястото, което Ласкай наричаше „Пространството на откровенията“. — Изкашля се; знаеше, че не му остава много време. — Знам, че е ирационално, но точно така се чувствах. Симулациите не ни бяха подготвили за ужаса.

— Но въпреки това си се справил.

— Гравитацията разкъса кораба; всъщност свърши работата, която трябваше да задействам аз. Аз не умрях… и точно това не разбирам, тъй като трябваше да умра.

— А Карин?

Преди да успее да отговори — сякаш имаше какво да отговори — до тях достигна неприятно сладникава миризма. Това бе отново приспивателен газ, само че този път в много по-големи дози. Той нахлу в дробовете му. Прииска му се да кихне. Силвест забрави за Шрауд на Ласкай, забрави за Карин, забрави своето участие в онова, което се бе случило с нея. Кихането внезапно се превърна в най-важното нещо в неговия свят.

На фона на синята светлина се очерта фигурата на някакъв човек. Изражението му беше неразгадаемо под маската, но стойката му не издаваше нищо повече от отегчено безразличие. Той вдигна апатично лявата си ръка. В началото им се стори, че държи мегафон, но начинът, по който го държеше, беше доста по-целенасочен. Прицели се спокойно, докато насочи оръжието право към очите на Силвест.

Направи нещо съвсем беззвучно и мозъкът на Силвест пламна в неописуема агония.