Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (34)

Трийсет и четири

Орбитата на Цербер/Хадес, 2566 година

Хури остави на Вольова сложната работа около безопасното навлизане на стаята-паяк в „Меланхолия при отпътуването“. Операцията беше по-сложна, отколкото изглеждаше; не защото корпусът на стаята-паяк бе прекалено голям, за да се побере в обема, с който разполагаха, а защото висящите й крака отказваха да се сгънат както трябва и пречеха на затварянето на вратите. Накрая — от началото на операцията не можеше да е минала повече от минута — Иля трябваше да изпрати ескадрон слуги, които да съберат краката в нужното положение. За външния наблюдател — не, че имаше такъв, разбира се, освен мрачно надвисналата, полупарализирана маса на лайтхъгъра — процедурата наподобяваше усилията на екип феи да напъхат насекомо в кутийка за скъпоценности.

Най-сетне Вольова успя да затвори вратите като по този начин блокира последния видим стесняващ се четириъгълник от звездното поле. Вътрешното осветление се включи, последвано от бученето на създаващите нужното атмосферно налягане машини. Слугите се появиха отново, пъргаво застопориха стаята-паяк, а след не повече от минута се появи Иля, без костюм.

— Последвайте ме — извика тя и гласът й иззвънтя. — Колкото по-скоро излезем от обсега на оръжията, толкова по-добре.

— Докъде точно се простира обсегът им? — осведоми се Хури.

— Не съм сигурна.

— Ти му нанесе удар с твоята програма — каза Ана, докато трите се качваха към кабината на совалката. — Добра работа свърши, Иля. Усетихме го много силно.

— Мисля, че това му нанесе сериозен удар — отвърна Вольова. — След неприятното преживяване с оръжието от скривалището вкарах отново в действие „Ползи“ с няколко допълнителни прекъсвания. Този път парализата трябва да е засегнала много по-дълбоки нива. Съжалявам само, че не инсталирах разрушителни съоръжения около конджоинърските двигатели. Тогава щяхме просто да възпламеним кораба и да си тръгнем.

— Това няма ли да позатрудни връщането ни вкъщи?

— Повече от вероятно. Но пък щеше да сложи край на Сън Стийлър. — И след кратък размисъл добави: — И не само това. Без лайтхъгъра предмостието щеше да се скапе бързо, тъй като нямаше да получава повече новини от военния архив. Щяхме да спечелим.

— Този ли е най-оптимистичният изход, за който се сещаш?

Вольова не отговори.

Хури остана доволна от това, което виждаше — совалката беше сравнително съвременна. Всичко беше бяло и стерилно като в зъболекарски кабинет.

— Виж — рече Иля, като погледна Паскал. — Не знам доколко си си дала сметка, но ако предмостието се скапе сега, а ние именно това и искаме, на съпруга ти не му се пише нищо добро.

— При положение че вече е стигнал до него.

— О, мисля, че можем да бъдем сигурни в това.

— От друга страна — намеси се Ана, — ако вече е вътре, развалянето на предмостието сега няма да промени нищо, освен че ще ни попречи да стигнем до Силвест. — Замълча за миг и додаде: — Ние това планираме, нали? Искам да кажа, поне трябва да опитаме.

— Някой трябва да го направи — отговори Вольова, която вече закопчаваше колана на един от столовете пред контролното табло и се пресегна, за да докосне с пръсти сензорните бутони. — Така, горещо ви препоръчвам да седнете някъде. На път сме да се отдалечим значително от лайтхъгъра за не особено много време.

Още не бе довършила последните си думи, когато моторите се съживиха, завиха в знак на готовност и допреди малко не съвсем определено очертаните под, таван и стени внезапно придобиха съвсем конкретна реалност.

Когато шахтата изчезна и те започнаха да падат през празнината, усещането за внезапно секване на вертикалната скорост стана толкова силно, че Силвест почувства как тялото му се напряга в очакване на предстоящия удар. Но това бе само илюзия; продължаваха да падат, по-бързо от преди, но наблизо нямаше нищо, благодарение на което да имат чувството за движение.

Той беше вътре в Цербер.

— Е — обади се Калвин, както му се струваше, за първи път от дни, — това ли е всичко, което очакваше?

— Това не е нищо — отвърна Силвест. — Само прелюдия.

Но определено това бе най-странната изкуствена структура, която бе виждал; най-странното място, в което се бе озовавал. Кората се извиваше някъде отгоре като закриващ цял свят покрив, пробит от тесния край на предмостието. Всичко бе осветено със слабата луминесцентна светлина, очевидно генерирана от огромните змии, които лежаха на сложно навити спирали върху това, за което той бе започнал да мисли като за „под“. Грамадните подпори, наподобяващи възлести дървесни стволове, стигаха чак до тавана и имаха явно органичен произход. Картината беше далеч по-ясна от образите, които бяха получавали посредством механичните сонди, така че сега Силвест забеляза един изплъзнал му се преди факт — дърветата изглеждаха така, сякаш растат от тавана, който на свой ред като че ли имаше кристална структура. Внезапно той проумя, че подът е по-стар от тавана, че таванът е построен около света, след като подът вече е бил приключен. Те сякаш водеха началото си от различни фази на амарантинската наука.

— Нагласи си падането — обади се Саджаки. — Не е добре да се приземим с прекалено висока скорост. Нито пък да се отклоним в някоя защитна система, която предмостието не е неутрализирало.

— Мислиш, че може да има враждебни елементи?

— Може би не на това ниво. Но по-ниско… според мен почти със сигурност. Тези защитни системи обаче вероятно не са били използвани кой знае колко през последните няколко милиона години, така че нищо чудно да са… — триумвирът спря, очевидно търсейки подходящата дума — поръждясали.

— От друга страна, може би не би трябвало да разчитаме на това.

— Прав си.

Сега Силвест бе отделен от откритото пространство от цял километър, километър, който трябваше да измине отново, ако искаше да си тръгне оттук. Разбира се, под краката му имаше още хиляда километра от планетата, но той нямаше представа докъде трябваше да стигне, преди да открие онова, което търси. Надяваше се да не е далеч: номиналните пет дни, с които разполагаше за пътуването и връщането си вече му се струваха опасно близо към края си. Отвън му беше по-лесно да приеме, че в уверенията на Вольова за печалбата и загубата има известна истина. Тук, където силите, представени от нейните уравнения, бяха кристализирали в мащабни и заплашителни структури, той изпитваше много по-малко доверие в продуктивната им мощ.

— Ще изцапаш гащите от страх, а? — рече Калвин.

— Сега вече разчиташ емоциите ми, така ли?

— Не. Просто предполагам, че твоите емоции отразяват моите. Двамата с теб мислим доста еднакво. Сега, повече от всякога. — Калвин направи кратка пауза. — И нямам нищо против да призная, че съм страшно, ужасно уплашен. Вероятно по-уплашен, отколкото има право да бъде един софтуер. Не е ли дълбока тази мисъл, Дан?

— Остави дълбочинните си изказвания за по-късно; сигурен съм, че ще имаш тази възможност.

— Предполагам, че се чувстваш незначителен — намеси се Саджаки, сякаш бе подслушвал разговора им. — Е, с пълно основание. Ти действително си незначителен. На фона на величието на това място. Ти би ли се изразил другояче?

Подът се приближаваше стремглаво към него, осеян с подредени в геометрични фигури камънаци. Алармата на костюма, съобщаваща за близостта му, пропя. Оставаше по-малко от километър, макар да изглеждаше толкова близко, сякаш човек може да го докосне. Силвест усети как костюмът започна да се премоделира около него, подготвяйки се за приземяването. Сто метра. Слизаха към плоска, кристална плоча, вероятно паднало парче от тавана. Беше с размерите на малка бална зала. Виждаше ослепителното отражение на двигателите на своя костюм в мраморната и повърхност.

— Спри двигателя пет секунди преди допира с повърхността — съобщи Саджаки. — Вероятно не желаеш топлината да предизвика отбранителна реакция.

— Това определено е последното ми желание — увери го Силвест.

Предполагаше, че костюмът ще го защити от падането, но трябваше да направи усилие на волята, за да изпълни инструкциите на Саджаки и да се остави да пада свободно пет секунди преди, както се очакваше, краката му да докоснат кристала. Костюмът се изду леко, като се покри с предпазни омекотяващи приземяването плочки. Плътността на въздуха-гел нарасна и за момент Силвест едва не изгуби съзнание. Но пък приземяването стана толкова меко, че почти не го забеляза.

Премигна и осъзна, че е паднал по гръб. „Страхотно — помисли си той. — Изключително достойно.“ След това костюмът се изправи и така вдигна и него на крака.

Беше стъпил вътре в Цербер.