Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (19)

Деветнайсет

Системата Делта Павонис, 2566 година

 

Оттеглиха се към моста.

Силвест бе посещавал тази стая при предишното си идване на кораба и бе прекарал стотици часове в нея, но тя продължаваше да го впечатлява. С подредените си в кръг редици празни столове, издигащи се към тавана, тя приличаше по-скоро на съдебна зала, където щеше да се води дело и съдебните заседатели всеки момент щяха да заемат местата си. Присъдата като че ли витаеше във въздуха, оставаше само да бъде огласена. Силвест огледа състоянието на ума си и, тъй като не откри нищо подобно на вина, не се постави в ролята на обвиняем. Но усещаше тежест. Това бе тежестта, която вероятно изпитваше юристът; бремето на задача, която трябваше не само да се изпълни публично, ами и според възможно най-високите стандарти на съвършенството. Провалът му нямаше да се отрази само върху собственото му достойнство. Дългата и сложно свързана верига от събития, водеща до този момент, верига, простираща се невъобразимо далеч в миналото, щеше да бъде прерязана.

Огледа се и се спря пред холографската проекция на глобуса, заел геометричния център на помещението; очите му обаче не можеха да различат кой знае какво по него, макар вече да бе видял достатъчно, за да се ориентира, че представлява Ризургам в реално време.

— Все още ли сме в орбита? — попита той.

— Сега, след като вече си при нас? — възкликна Саджаки. — Би било безсмислено. Нямаме повече работа на Ризургам.

— Притеснявали сте се да не би жителите на колонията да предприемат нещо?

— Биха могли да ни създадат неприятности, признавам.

Възцари се мълчание преди Силвест да каже:

— Ризургам никога не ви е интересувал, така ли? Нима сте изминали целия този път само заради мен? Струва ми се ограничено до степен на мономания.

— Това бе работа само за няколко месеца, ако не и по-малко. — Саджаки се усмихна. — От нашата перспектива, разбира се. Не се ласкай от мисълта, че бих тичал след теб години наред.

— От моята перспектива обаче точно това си направил.

— Твоята перспектива не е валидна.

— А вашата е? Това ли искаш да кажеш?

— Тя е… по-дълга. Това определено е от значение. Сега, за да отговоря на предишния ти въпрос: напуснахме орбита. Увеличаваме скоростта от еклиптиката, откакто се качи на борда.

— Не съм ти казал къде искам да отидем.

— Така е. Нашият план беше да се отдалечим само на около една астрономическа единица от колонията, а след това да се движим с постоянна скорост, докато обмислим нещата. — Саджаки щракна с пръсти и един роботизиран стол до него се наклони. Той се настани на него, след това изчака да се появят още четири стола за Силвест и Паскал, Хегази и Хури. — А през това време се надявахме да помогнеш на Капитана.

— Казвал ли съм, че няма да го направя?

— Не — отговори Хегази. — Но пък излезе с някакви изисквания.

— Не ме обвинявай, че опитвам да извлека най-доброто от една лоша ситуация.

— Не те обвиняваме, не те обвиняваме — намеси се Саджаки. — Но би било по-добре, ако си малко по-ясен в тези изисквания. Така разумно ли е?

Столът на Силвест се издигаше заедно с онзи, в който се бе настанила Паскал. Сега тя го гледаше със същото очакване, както и всички членове на пленилия го екипаж. Само дето тя знаеше много повече, всъщност почти всичко… или поне толкова, колкото знаеше и той самият, колкото и незначителна част от истината да представляваше в действителност това знание.

— Мога ли да извикам карта на системата от това положение? — попита Силвест. — Знам, разбира се, че мога, но имам предвид дали вие ще ми дадете свободата да го направя и нужните за това инструкции?

— При нашето приближаване бяха съставени най-новите карти — обясни Хегази. — Можеш да ги извадиш от корабната памет и да ги прожектираш върху дисплея.

— Тогава ми покажи как. Известно време ще бъда нещо повече от пасажер — по-добре свикнете отсега с тази мисъл.

Откриването на нужната карта отне около минута, още около половин минута отиде за наместването й на прожекционната сфера в желаната от Силвест форма. Това бе изображение на орбитите на единайсетте планети на системата, както и на най-големите измежду второстепенните планети и на кометите, представени от елегантни цветни следи, като положението на самите тела изобразяваше настоящото им относително положение. Тъй като мащабът беше едър, земните планети, в това число и Ризургам, бяха струпани в средата; концентричните им орбити ограждаха звездата Делта Павонис. После идваше ред на по-незначителните планети, следвани от газовите гиганти и кометите, заемащи средата на системата. След това идваха два по-малки субюпитерови газови свята, които трудно можеха да бъдат наречени „гиганти“, после — Плутонов свят, не много по-голям от уловена обвивка на комета с две съпровождащи я луни. Койперовият пояс от първична кометна материя на системата се виждаше при инфрачервен режим като любопитно разкривен рибен пасаж, единият край на който сочеше навън от звездата. И после, в продължение на двайсет астрономически единици, нямаше изобщо нищо, повече от десет светлинни часа от самата звезда. Тук материята — доколкото изобщо я имаше — бе свързана слабо със звездата; тя усещаше гравитационното й поле, но орбитите бяха дълги столетия и лесно се нарушаваха от среща с друго тяло. Защитното було от магнитното поле на звездата не се простираше толкова далече и обектите тук се отблъскваха от непрекъснатите бури на галактичната магнитосфера, великият вятър, в който участваха магнитните полета на всички звезди, като миниатюрни вихри в един по-обширен циклон.

Но това огромно пространство не беше съвсем празно. В началото то приличаше на едно тяло, но само защото мащабът беше прекалено едър, за да покаже двойствеността му. То лежеше в посоката, в която сочеше Койперовият пояс; именно неговото гравитационно привличане бе причината сферичната форма на пояса да се издуе в единия си край, издавайки по този начин неговото присъствие. Самият обект би бил напълно невидим за невъоръженото око, освен ако човек се намираше на разстояние от няколко милиона километра от него; но тогава пък да го види щеше да е най-малкият му проблем.

— Ще разберете за това — обяви Силвест. — Дори до този момент да не сте му обърнали особено внимание.

— Това е неутронна звезда — каза Хегази.

— Добре. Сещаш ли се още нещо?

— Само че си има другарче — намеси се Саджаки. — Което не е нещо необичайно, разбира се.

— Така е. Неутронните звезди често имат планети — предполага се, че са кондензирани останки от изпарили се бинарни звезди. Или пък че планетата някак си е избегнала унищожението, когато пулсарът се е образувал при експлозията на по-тежка звезда в свръхнова. — Силвест поклати глава. — Но не е необичайно. И така, може би ще попитате защо се интересувам от това?

— Разумен въпрос — съгласи се Хегази.

— Защо в нея има нещо странно. — Силвест увеличи образа, докато планетата започна да се вижда ясно; тя препускаше по комично бърза орбита около неутронната звезда. — Планетата е била от изключително значение за амарантинската култура. Тя се появява върху техните произведения с нарастваща честота, колкото повече наближава Събитието — избухването на звездата, което ги заличава.

Усети, че вече владее цялото им внимание. Ако заплахата да ги унищожи бе повлияла на нивото на желанието за самозащита, сега бе привлякъл интелекта им. Не се беше съмнявал, че това ще бъде много по-просто тук, отколкото с обитателите на колонията, тъй като екипажът на Саджаки имаше значителното предимство вече да притежава космическа перспектива.

— И какво е това тогава? — поинтересува се Саджаки.

— Не знам. Ето какво ще ми помогнете да открия.

— Мислиш, че на планетата трябва да има нещо ли? — обади се Хегази.

— Или вътре в нея. Няма да разберем със сигурност, докато не се приближим много повече.

— Може да е капан — намеси се Паскал. — Не смятам, че трябва да пренебрегваме тази възможност… особено ако Дан е прав относно момента.

— Какъв момент? — попита Саджаки.

Силвест кръстоса пръсти.

— Подозирам… не, по-скоро стигнах до заключението, че амарантинците в крайна сметка са се развили до степен да извършват пътувания в космоса.

— От всичко, което научих на повърхността на Ризургам — обади се Саджаки, — много малко от намереното при разкопките може да потвърди подобно предположение.

— Но те няма как да са достигнали до нас. Технологичните произведения са по природа по-нетрайни от много по-примитивни предмети. Керамиката има дълъг живот. Микропроводниците се стриват на прах. Освен това само една сравнима с нашата технология би съумяла да направи град в земята под обелиска. Ако са били в състояние да направят това, няма причина да не предположим, че са били в състояние да достигнат до края на своята слънчева система… и може би дори до междузвездното пространство.

— Нали не мислиш, че амарантинците са достигнали други системи?

— Не го отхвърлям като възможност.

Саджаки се усмихна.

— Къде са тогава те сега? Мога да приема вероятността една технологична цивилизация да бъде изтрита безследно от лицето на космоса, но не и ако се е разпростряла върху много светове. Тогава все щяха да оставят нещо след себе си.

— Може би са го направили.

— Света около неутронната звезда ли? Мислиш, че там ще откриеш отговорите на твоите въпроси?

— Ако знаех това, нямаше да има нужда да ходя там. Единственото, за което моля, е да ми позволите да го разбера, което означава да ме отведете там. — Силвест подпря брадичка на кръстосаните си пръсти. — Ще ме заведете толкова близо до планетата, колкото е възможно, и същевременно ще подсигурите безопасността ми. Дори това да означава да поставите на мое разположение най-гадните способности на този кораб.

Хегази гледаше едновременно очарован и разтревожен.

— Мислиш ли, че там ще срещнем нещо… нещо, за което ще се наложи да използваме оръжията?

— Не вреди да се вземат всички възможни предпазни мерки, нали?

Саджаки се обърна към другия триумвир. За момент се създаде впечатление, че двамата са сами, когато нещо премина помежду им, може би на нивото на машинната мисъл.

— Онова, което той каза за нещото в очите си… възможно ли е? Тоест, имайки предвид всичко, което знаем за техническите умения на Ризургам, биха ли могли да поставят подобен имплант за времето, което им дадохме?

Хегази не отговори веднага.

— Аз мисля, Юуджи-сан, че би трябвало да помислим сериозно върху тази възможност.

 

 

По-голямата част от Вольова се събуди в реанимацията на медицинската част на кораба. Не беше нужно да й казват, че е била в безсъзнание за повече от няколко часа. Беше достатъчно да огледа състоянието на ума си, състоянието, което сънуваше от столетия, за да знае, че както раните, така и възстановяването й не бяха тривиални. Понякога на човек може да му се стори, че е сънувал цял живот, когато всъщност е дремнал само половин час. Но не и сега, тъй като тези сънища бяха толкова дълги и толкова наситени със събития, колкото най-бомбастичните приказки от предтехнологичната епоха. Чувстваше, че бе изживяла прашни, безсмъртни томове от собствените си скитания.

Но помнеше много малко. Беше на борда на този кораб и след това — не беше на него, а някъде другаде, но къде, още не й беше ясно… и тогава се бе случило нещо ужасно. Единственото, което помнеше в действителност, беше звукът и яростта… но какво означаваха те? Къде се бе озовала?

Смътно, като в началото, осъзна, че това бе просто отделен фрагмент от съня; тя си спомни Ризургам. И тогава събитията започнаха бавно да се връщат, не като заливаща всичко вълна, а като постепенно, забавяно спускане надолу: дисекция на миналото. Те нямаха дори приличието да се връщат в нещо подобно на хронология. Но когато ги подреди в задоволителен ред, тя си спомни изричането на ултиматума, странно, с нейния собствен глас, от орбита до изтръпналия в очакване свят долу. И после чакането в бурята, и усещането първо на ужасна горещина, а след това — на също толкова ужасяваща студенина в стомаха, и изправената над нея Суджик, предизвикваща цялата тази болка.

Вратата на стаята се отвори; влезе Ана Хури, сама.

— Събудила си се — промълви тя. — Така си и мислех. Настроих системите да ме предупредят, когато нервната ти дейност премине нивото, характерно за съзнателната мисъл. Радвам се, че се върна сред нас, Иля. Тук определено имаме нужда от малко здрав разум.

— Колко… — Вольова преглътна думите си — те й прозвучаха извънредно неясно и немощно, и започна мисълта си отначало. — Колко време стоя тук? И къде сме сега?

— Десет дни от атаката, Иля. Ние сме… ще стигна и до това. Дълга история. Как се чувстваш?

— Чувствала съм се и по-зле. — Интересно защо го каза, след като не се сещаше някога да се бе чувствала толкова зле. Но от човек се очакваше да каже нещо от този род при подобни обстоятелства. — Коя атака?

— Май не си спомняш много, а?

— Аз зададох въпроса, Хури.

Ана се приближи до Вольова и помещението веднага й осигури стол, за да се почувства по-удобно.

— Суджик — поясни тя — опита да те убие, когато слязохме на Ризургам. Спомняш си, нали?

— Не съвсем.

— Слязохме, за да вземем Силвест на кораба.

Вольова помълча за миг; името на този човек зазвънтя в главата й с особен метален звук, сякаш току-що на пода бе паднал скалпел.

— Силвест, да. Помня, че се канехме да го вземем при нас. И наредиха ли се нещата? Саджаки получи ли каквото искаше?

— И да, и не — отвърна Хури след кратък размисъл.

— А Суджик?

— Искаше да те убие заради Нагорни.

— На някои хора никога не можеш да им доставиш удоволствие, нали?

— Мисля, че тя си бе намерила извинение. Освен това мислеше, че ще се присъединя към нея.

— И?

— Аз я убих.

— В такъв случай достигам до предположението, че ти дължа живота си. — За първи път Вольова надигна глава от възглавницата; струваше й се, че е прикрепена към леглото с еластични кабели. — Наистина трябва да прекратиш това, Хури, преди да се е превърнало в навик. Но след като е имало друга смърт… вероятно може да се очаква Саджаки да започне да задава въпроси.

Повече от това нямаше да рискува да казва сега; подобно предупреждение можеше да отправи всеки ръководител на екип и то в никакъв случай нямаше да означава — за всеки, който би могъл да ги слуша — че Вольова знае за Хури нещо повече от другите триумвири.

Но предупреждението беше съвсем искрено. Първо убийството в тренировъчната камера… след това още едно, този път на Ризургам. При нито една от ситуациите Хури не бе предизвикала проблема, но ако близостта й и в двете случки бе дала повод за размисъл на нея самата, тогава Саджаки несъмнено бе също смутен. Задаването на въпроси вероятно бе най-меката форма на процеса на разпит на триумвира, ако се стигнеше до това. Той можеше да предпочете мъчението… може би дори да прибегне до опасното бъркане дълбоко в паметта. Тогава, ако не изпържеше ума на Хури при процеса, може би щеше да научи коя е и че се е инфилтрирала на кораба заради скривалището. Следващият му въпрос почти сигурно щеше да бъде какво от това бе известно на Вольова. И ако сметнеше да подложи на същата процедура и нея…

„Не трябва да се стигне до това“ — помисли си тя.

Веднага щом се почувстваше достатъчно добре, щяха да отидат с Хури в стаята-паяк, където да имат възможност да говорят по-свободно. А засега нямаше смисъл да мисли за неща, които бяха извън нейния контрол.

— Какво стана след това? — попита тя.

— След като Суджик излезе от играта ли? Всичко продължи според плана, колкото и да не ти се вярва. Ние със Саджаки не бяхме ранени и придружихме Силвест до лайтхъгъра.

Помисли си за Силвест, който се намираше някъде в кораба сега.

— Значи Саджаки все пак получи каквото искаше?

— Не — отговори предпазливо Ана. — Той само си помисли така. Но истината се оказа по-друга.

През следващия час тя разказа на Вольова всичко, което се бе случило, откакто бяха докарали Силвест на кораба. Това бяха известни на всички факти, а не нещо, което Саджаки не би очаквал да бъде казано на Иля. Но през цялото време Вольова си напомняше, че това, което чува, бе филтрирано през начина на възприемане на Хури и не беше задължително то да е пълно или даже да може да се разчита на него. Някои нюанси от корабната политика несъмнено бяха убягнали на Ана; и щяха да убегнат на всеки, който не бе прекарал години на лайтхъгъра. Но така или иначе по-голямата част от истината бе тази. И тя определено не беше добра, никак не беше добра.

— Мислиш, че е излъгал? — попита Хури.

— За горещата прах ли? — Вольова почти успя да вдигне рамене. — Напълно е възможно. Ремилиод наистина е продал гореща прах на колонията, вече видяхме доказателствата за нейното използване, но това не е детска играчка. Освен това те не са разполагали с достатъчно дълго време, за да я инсталират в очите му, ако са изчакали да видят дали наистина ще ударим по Финикс, което ми се струва най-вероятно. От друга страна… рискът е прекалено голям, за да предположим просто, че лъже. Никакво сканиране не може да удостовери наличието на гореща прах без да я възпламени… Всичко това поставя Саджаки в много неизгодно положение. Той не може да не реши, че Силвест казва истината. Трябва да му повярва или да рискува всичко. Така поне рискът маргинално се определя количествено.

— Наричаш молбата на Силвест количествено измерим риск?

Вольова бе потънала в размисъл. Никога в живота си не се бе озовавала в подобна ситуация, толкова непозната и чужда на досегашния й опит. Тя със сигурност можеше да я научи на много неща… да й даде множество уроци, които да абсорбира. Почти нямаше нужда Силвест да си прави труда да отправя каквато и да било заплаха…

— Той явно не си дава сметка каква привлекателна примамка е това за нас — рече тя. — Аз самата бях заинтригувана от тази неутронна звезда, още откакто влязохме в системата, знаеш ли? Открих нещо в близост до нея — слаб източник на неутрино. Той обикаля около планетата, която на свой ред обикаля около неутронната звезда.

— Какво би могло да произвежда неутрино?

— Много неща… но с такава енергия? Сещам се само за някаква машина. Много напреднала.

— Оставена там от амарантинците ли?

— Не е изключено, нали? — Вольова се усмихна с видимо усилие. Тя лично точно така мислеше, но нямаше смисъл да заявява открито предположенията си. — Предполагам, че ще открием, когато отидем там.

 

 

Неутрино са основни частици, лептони със спин и половина. Съществуват в три форми или вкуса: електрон, мю- или тау-неутрино, в зависимост от това от какви ядрени реакции са породени. Но тъй като имат маса, тъй като се движат с малко по-малка скорост от тази на светлината, докато летят, се колебаят между отделните вкусове. При улавянето им от сензорите на кораба, тези неутрино представляваха смесица и от трите възможни вкусови състояния. Но с намаляване на разстоянието до неутронната звезда и следователно — на времето, през което те имат възможност да се променят от състоянието си при своето създаване — в сместа започваше да доминира във все по-голяма степен един тип неутрино. Енергийният спектър също ставаше по-лесен за разчитане и зависещите от времето варианти в силата на източника вече можеха да се проследяват и тълкуват значително по-просто. Когато разстоянието между кораба и неутронната звезда намаля до една пета астрономична единица или около двайсет милиона километра, Вольова имаше много по-ясна идея за това какво можеше да причинява постоянния прилив от частици, доминиран от най-тежкия от трите вкуса — тау-неутриното.

И този факт я смути извънредно силно.

Тя обаче реши да изчака да се приближат още преди да сподели страховете си с останалите членове на екипажа. Силвест все пак още ги контролираше; малко вероятно беше нейните тревоги да го разубедят да последват замисъла си.

 

 

Хури започваше да свиква да умира.

Един от повтарящите се аспекти на симулациите на Вольова неизменно водеше до момент, когато някой реален наблюдател бива убит или най-малкото толкова тежко ранен, че не е в състояние да осъзнае последвалите събития, камо ли да им повлияе по някакъв начин. Както и тази път. Нещо бе излетяло от Цербер, неуточнено оръжие с произволна разрушителност, и бе направило на парчета целия лайтхъгър. Нищо не би могло да оцелее след подобна атака, но безтелесното съзнание на Хури присъстваше упорито и наблюдаваше как овъглените останки се пръскат в розовото сияние на собствените си йонизирани вътрешности.

— Никога ли не си чувала за т.нар. „поддържане на морала“? — попита Хури.

— Чувала съм — отвърна Иля. — Но не съм съгласна с това. Ти какво предпочиташ — да бъдеш щастлива и мъртва или уплашена и жива?

— Но така или иначе продължавам да умирам. Защо си толкова убедена, че ще се натъкнем на неприятности щом отидем там?

— Просто се подготвям за най-лошото — отговори депресиращо Вольова.

 

 

 

На другия ден Вольова се почувства достатъчно силна, за да разговаря със Силвест и неговата съпруга. Тя седеше в леглото си, когато те влязоха в медицинското отделение; в този момент тя тъкмо измисляше нов сценарий за атака по компютърния бележник в скута си, който след това щеше да приложи срещу Хури. Иля побърза да смени картината на екрана с нещо не толкова зловещо, макар да се съмняваше, че кодът на симулациите и щеше да говори нещо на Силвест. Дори на нея самата тези драсканици понякога й приличаха на таен език, който не владееше особено добре.

— Вече си се излекувала — заяви Силвест и седна до нея, последван от Паскал. — Това е добре.

— Защото милееш за живота и здравето ми, или защото имаш нужда от моята експертиза?

— Заради второто, очевидно. Никога не сме се обичали, Иля, така че защо да се преструваме сега?

— Не бих и помислила да го правя. — Остави компютърния бележник встрани. — С Хури разговаряхме за теб. Аз… или ние решихме, че е по-добре засега да предположим, че всичко, което ни казваш — тя докосна с пръст челото си, — е абсолютна истина. Разбира се, запазвам си правото да преразгледам тази преценка във всеки момент от бъдещето.

— Според мен за всички е най-добре да приемем този начин на мислене — отвърна Силвест. — И, уверявам те, като учен — учен, че е съвсем вярно. Не само онова за очите ми.

— Планетата.

— Цербер, да. Предполагам, че са те информирали?

— Очакваш там да намериш нещо, свързано с унищожението на амарантинците. Да, за това и сама се досетих.

— Знаеш за амарантинците?

— Да. — Вольова взе отново компютърния бележник и бързо премина към документите, взети от Кювие. — Разбира се, много малко от това е твое дело. Но аз разполагам също така и с биографията. Тя запознава с доста от твоите предположения.

— Изразени съобразно гледната точка на един скептик — каза Силвест и погледна към Паскал; Иля го разбра по лекото извиване на главата му, тъй като беше невъзможно да се проследи по погледа.

— Естествено. Но същината на това, което мислиш, все пак става ясна. В рамките на тази парадигма… стигам до извода, че Цербер/Хадес действително представляват известен интерес.

Силвест кимна, видимо впечатлен, че бе запомнила вярната номенклатура на бинарната система планета/неутронна звезда, към която приближаваха.

— Нещо е привлякло амарантинците там в последните им дни. Искам да знам какво.

— А не те ли притеснява вероятността то да е свързано със Събитието?

— Да, притеснява ме. — Това не бе отговорът, който беше очаквала. — Но още повече бих се притеснявал, ако изобщо не му обърнем внимание. Заплахата за сигурността ни може би е все така актуална. Ако научим нещо, поне ще имаме шанс да избегнем същата съдба.

Иля потупа замислено с пръст по долната си устна.

— Амарантинците може би са разсъждавали по същия начин.

— По-добре е в такъв случай да подходим от позицията на силата. — Силвест погледна отново към своята съпруга. — Вие като че ли бяхте изпратени от Провидението. Кювие нямаше как да финансира експедиция дотам, дори да бях успял да убедя колонията в нейната важност. И даже да я бяха подготвили, корабът в никакъв случай нямаше да може да се сравнява с вашия лайтхъгър и особено с офанзивните му способности.

— Малката демонстрация на военната ни мощ бе доста зле изтълкувана, нали?

— Може би… но без нея сигурно никога нямаше да ме пуснат.

Вольова въздъхна.

— Точно това имах предвид и аз.

 

 

Почти една седмица по-късно, когато корабът се бе приближил на дванайсет милиона километра от Цербер/Хадес и бе влязъл в орбита около неутронната звезда, Вольова свика събрание на целия екипаж и гостите на корабния мостик. Беше дошъл моментът да разкрие, че най-големите й страхове се бяха оказали оправдани. Беше й достатъчно тежко и без да трябва да се притеснява как щеше да приеме нещата Силвест. Онова, което се готвеше да му каже, не само потвърждаваше, че се приближават към нещо опасно, ами и засягаше нещо с дълбоко лично значение за него самия. Не я биваше в преценките на човешките характери дори в най-благоприятните моменти — а Силвест бе изключително сложен екземпляр за анализиране — но сега бе убедена, че новината й не можеше да бъде друга освен болезнена.

— Открих нещо — обяви Вольова, когато всички насочиха вниманието си към нея. — Всъщност още преди време. Става дума за източник на неутрино близо до Цербер.

— Преди колко време? — попита Саджаки.

— Преди да се доближим до Ризургам. — Лицето му потъмня, затова Иля побърза да добави: — Нямаше нещо, което да си заслужава да ти кажа, триумвир. Тогава все още даже не знаехме, че ще бъдем изпратени натам. А природата на източника беше много неясна.

— А сега? — намеси се Силвест.

— Сега вече имам… по-ясна идея. Когато наближихме Хадес, стана очевидно, че излъчванията от източника са чисти тау-неутрино от особен енергиен спектър, по-точно — уникален за човешките технологии.

— Значи намереното там е с човешки произход? — попита Паскал.

— Това е моето предположение.

— Конджоинърски двигател — обади се Хегази и Вольова кимна едва забележимо.

— Да. Само конджоинърите произвеждат тау-неутриновата сигнатура, отговаряща на източника около Цербер.

— В такъв случай насам има и друг кораб? — възкликна Паскал.

— Това бе първата ми мисъл — отвърна смутено Вольова. — И всъщност не е напълно погрешна. — Тук тя прошепна някакви команди на гривната си; централната сфера се оживи и започна да изпълнява нарежданията на програмата, която й бе задала преди срещата. — Важно беше обаче да изчакам, докато наближим достатъчно, за да бъде възможно да идентифицирам източника визуално.

Сферата показваше Цербер. Светът с размери на луна приличаше на по-негостоприемен вариант на Ризургам: монотонно сив, гъсто осеян с кратери. Освен това беше тъмен: Делта Павонис отстоеше на десет светлинни часа, а другата близка звезда, Хадес, не излъчваше почти никаква светлина. Макар да беше родена невъзможно гореща при експлозията на свръхновата, миниатюрната неутронна звезда се беше охладила отдавна до инфрачервено и беше видима за невъоръженото око, само когато гравитационното й поле привлечеше от някоя намираща се сравнително наблизо звезда дъги пречупена светлина. Но дори Цербер да бе окъпан в светлина, не ставаше ясно какво би могло да привлече амарантинците към него. Дори най-добрите системи за сканиране на Вольова бяха очертали карти на малка част от повърхността, така че на този етап все още не можеше да се отрече със сигурност почти нищо. Затова пък тя бе изследвала значително по-подробно обекта, който обикаляше около Цербер.

Сега Вольова започна да увеличава картината от въпросния обект. В началото той приличаше на леко издължено сиво-бяло петънце на фона на звездите, като от едната му страна се забелязваше крайната част на Цербер. Точно така Иля го бе виждала преди няколко дни, преди да използва цялата способност за далечно гледане на кораба. Но дори тогава не бе могла да се пребори с подозренията си. И тази задача ставаше все по-трудна, колкото повече наближаваха.

Сега вече петното бе придобило определена форма. Беше конусообразно, като остро парче стъкло. Съответните изчисления дадоха приблизителните му размери на Вольова. Дължината му беше три-четири километра.

— От това разстояние — продължи тя, — стана ясно, че излъчването на неутрино става от два отделни източника.

Тя ги показа: сиво-зелени петна, разположени от всяка страна на удебеления край на коничната форма. Новото увеличаване на образа направи възможно да се видят нови детайли — неясните очертания бяха прикрепени към тялото чрез елегантни рейки.

— Лайтхъгър — промълви Хегази.

И беше прав. Дори при това разстояние нямаше съмнение, че е така. Те виждаха друг кораб много подобен на техния. Двата индивидуални източника на неутрино идваха от двата конджоинърски двигателя, прикрепени отстрани на корпуса му.

— Двигателите не работят — съобщи Вольова. — Но въпреки това излъчват стабилен поток от неутрино.

— Можеш ли да идентифицираш кораба? — попита Саджаки.

— Не е необходимо — обади се Силвест; спокойният му тон изненада всички. — Аз знам кой е този кораб.

На дисплея образът се увеличи дотолкова, че корабът зае почти цялата сфера. Сега вече се виждаше ясно, че той е повреден, изтърбушен. В него зееше огромна сферична дупка и през нея се виждаха множество по-долни слоеве, които не би трябвало да бъдат изложени на въздействието на вакуума.

— Е? — подкани го Саджаки.

— Това са останките на „Лорийн“ — заяви Силвест.