Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (32)

Трийсет и две

Приближаване към повърхността на Цербер, 2566 година

Този път объркването бе по-краткотрайно, въпреки че никога досега не се беше озовавал на толкова чуждо и непонятно изглеждащо място.

— Слизаме към предмостието в Цербер — уведоми го костюмът, с приятно изчистен от всякакви емоции глас, сякаш това бе най-обикновена цел.

Графики пробягваха по прозорчето на лицевата част на костюма, но очите му не можеха да се фокусират както трябва върху тях, затова му каза да спуска образите направо в мозъка му. Така беше значително по-добре. Изкуствените контури на повърхността — вече огромни, запълващи половината небе — бяха очертани в лилаво; криволичещата имитация на геоложки черти правеше света по-нагънат и подобен на мозък, отколкото бе изглеждал до този момент. Естественото осветление тук бе съвсем оскъдно, като се изключат двата фара-близнаци, излъчващи смътна червеникава светлина: Хадес и, малко по-нататък — самият Делта Павонис. Но костюмът компенсираше това, като превръщаше почти инфрачервените фотони във видими.

Сега на хоризонта се появи някакъв стърчащ обект, обрамчен в зелено.

— Предмостието — промълви Силвест, зажаднял да чуе човешки глас. — Виждам го.

То беше миниатюрно. Приличаше на връхчето на незначителна отломка в каменната статуя на самия Бог. Цербер имаше диаметър две хиляди километра, дължината на предмостието беше едва четири километра и повечето от тях сега се намираха под кората на планетата. В известен смисъл именно незначителните размери на съоръжението в сравнение със света, бяха най-доброто доказателство за уменията на Иля Вольова. То може и да беше малко, но това не му пречеше да бъде като трън в петата на Цербер. Това се виждаше дори оттук; кората около него изглеждаше възпалена. По протежение на километри около оръжието тя се бе отказала от всякакви опити да изглежда естествена. Беше се превърнала в това, което според Силвест беше истинското й състояние — шестоъгълна решетка, чиито неясни очертания в краищата преминаваха в камък. След няколко минути щяха да бъдат над отворения край на конуса. Силвест вече усещаше гравитационното привличане, макар да бе все така потопен в течния въздух на костюма. То определено беше слабо — една четвърт от нормалната гравитация на Земята, но падането от височината, на която се намираше в момента, пак щеше да бъде фатално, независимо дали беше със или без костюма, за да го предпазва.

Сега, най-сетне, още нещо се появи в близкото пространство. Той видя абсолютно същия като своя костюм, който проблясваше ярко в нощта. Намираше се малко по-напред, но следваше същата траектория. „Две парчета носеща се по течението морска храна — помисли си той — които всеки момент ще бъдат всмукани в огромната чакаща фуния на моста, храносмилан в сърцето на Цербер.“

Вече нямаше връщане назад.

Трите жени тичаха по коридора, застлан с трупове на плъхове и овъглени обекти, които може би някога са били плъхове, но определено не предразполагаха към по-внимателно вглеждане. Сега триото разполагаше само с едно голямо, сериозно оръжие, едно оръжие, способно да се справи с всеки слуга, изпратен от кораба срещу тях. Малките пистолети можеха да свършат същата работа, но само ако бъдат използвани умело и с известен късмет.

От време на време подът се изместваше изнервящо изпод краката им.

— Какво е това? — попита Хури, която куцаше в резултат на натъртването при експлодирането на медицинския център. — Какво означава?

— Означава, че Сън Стийлър експериментира — отговори Вольова, спирайки на всеки две-три думи, за да си поеме въздух. Едната й страна бе пламнала от болка; раните, които бе получила на Ризургам, като че ли бяха на път да се разтворят. — Засега той предприемаше ходовете си срещу нас с по-маловажните системи, като роботите и плъховете. Но знае, че ако успее да разбере как действат двигателите и как може да ги манипулира безопасно, може да ни счупи вратовете само като даде супер рязко ускорение и след това — намаляване на скоростта за няколко секунди. — Иля направи няколко крачки, дишайки шумно. — Точно така убих Нагорни. Но Сън Стийлър не познава кораба толкова добре, въпреки че го контролира. И сега опитва това-онова, за да го разучи. Направи ли го…

— Има ли място, където да бъдем в безопасност? — прекъсна я Паскал. — Някъде, където плъховете и машините не могат да достигнат?

— Да, но няма място, където ускорението да не ни достигне и да не ни убие.

— Значи трябва да напуснем кораба, това ли искаш да кажеш?

Вольова спря, огледа коридора, в който се намираха, и реши, че не беше от онези, където корабът можеше да ги чуе.

— Вижте — рече тя. — Не си правете илюзии. Напуснем ли лайтхъгъра, силно се съмнявам, че ще намерим начин да се върнем. Но от друга страна, ние сме длъжни да спрем Силвест, дори да има съвсем незначителна вероятност да го направим. Дори това да ни коства живота.

— Как можем да се доберем до Дан? — осведоми се Паскал.

Очевидно за нея спирането на Силвест все още се изразяваше в това да бъде настигнат и разубеден да продължава по-нататък. Иля реши да не я лишава от тази илюзия, поне засега; но тя имаше предвид нещо съвсем друго.

— Мисля, че съпругът ти е взел един от нашите костюми — обясни тя. — Според моята гривна всички совалки все още са налице. Освен това той не би могъл да ги пилотира.

— Това не се отнася, ако Сън Стийлър му помага — обади се Хури. — Слушайте, защо не продължаваме да се движим? Знам, че нямаме конкретна цел, но ще се чувствам много по-щастлива, ако не стърчим като пънове на едно място.

— Трябва да е взел костюм — додаде Паскал. — Това е напълно в негов стил. Но не би го направил сам.

— Възможно ли е да е приел помощта на Сън Стийлър?

Паскал поклати глава.

— Забрави за такава вероятност. Та той дори не вярва в него. Ако само подозираше, че някой го води, подтиква го да направи нещо, тогава в никакъв случай не би приел.

— Може да не е имал избор — каза замислено Ана. — Но това в момента няма значение. Да предположим, че е взел костюм; има ли начин да го настигнем?

— Не и преди да стигне на Цербер. — Нямаше нужда да мисли за това. Знаеше колко бързо могат да се изминат хиляда километра в космоса, ако човек е в състояние да издържи ускорението. — Много е опасно, ако вземем костюми не от онези, които използва съпругът ти. Ще трябва да отидем там с една от совалките. Ще бъде малко по-бавно, но пък вероятността Сън Стийлър да се инфилтрира в контролната матрица е по-малка.

— Защо?

— Клаустрофобия. Совалките са с около три столетия по-малко напреднали от костюмите.

— И това би трябвало да ни бъде от помощ?

— Повярвай ми, убедила съм се, че когато се налага да имаш вземане-даване със заразни извънземни ментални паразити, по-примитивното е винаги за предпочитане.

След това, напълно спокойно, сякаш това бе разпространена форма на словесната пунктуация, тя се прицели с пистолета и изкорми плъха, който се бе осмелил да се отклони в коридора.

— Помня това място — обади се Паскал. — Точно тук ни доведохте, когато…

Ана накара вратата, белязана с едва различим паяк, да се отвори.

— Влизай — каза тя. — Разполагай се като у дома си. И започвай да се молиш да си спомня как Иля управляваше това нещо.

— Тя къде ще се срещне с нас?

— Отвън — отвърна Хури. — Искрено се надявам.

Вече бе затворила вратата на стаята-паяк и се взираше в месинговите и бронзовите ръчки и бутони, надявайки се в главата й да проблеснат някакви спомени.