Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (15)

Петнайсет

Мантел, Северен Некхебет, 2566 година

 

— Това беше блъф — заяви Слюка в същия момент, в който североизточният хоризонт внезапно се озари от огнено сияние, на чийто фон издигащите се наоколо скали заприличаха на черни фигури.

Сиянието беше ярко като горящ магнезий, обрамчено в пурпурно. То се оказа прекалено за зрението на Силвест и остави временно безчувствени празнини в това, което бе в състояние да вижда.

— Искаш ли да направиш още едно предположение? — попита той.

За момент Слюка не бе в състояние да каже каквото и да било. Тя се взираше безмълвно в ослепителното сияние, хипнотизирана от неговата сила и от жестокото послание, което носеше.

— Той ти каза, че ще го направят — намеси се Паскал. — Трябваше да го послушаш. Той познава тези хора. Знаеше, че ще направят точно това, което са обещали.

— Никога не съм предполагала, че ще го изпълнят — промълви Слюка така тихо, сякаш говореше на себе си. Вечерта бе все още много тиха, неозвучена дори от обичайната музика на ризургамските ветрове. — Заплахата им беше прекалено чудовищна, за да бъде приета сериозно.

— Нищо не е прекалено чудовищно за тях. — Зрението на Силвест постепенно се връщаше към нормалното си състояние; достатъчно, за да види израженията на седящите до него върху платото жени. — Отсега нататък по-добре вярвай на всяка дума, която каже Вольова. Тя винаги говори каквото мисли. След двайсет и четири часа ще повтори това изпълнение, ако не ме предадеш в ръцете й.

Слюка като че ли не го чу.

— Може би трябва да слезем долу — бе всичко, което каза.

Силвест се съгласи, но преди да слязат от платото те определиха приблизително посоката, от която се носеше сиянието.

— Знаем кога се случи — обобщи Силвест. — И знаем посоката. Когато вълната достигне до нас, ще разберем на какво разстояние е станало. Селищата на Ризургам са все още разположени толкова нарядко едно от друго, че би трябвало да можем да разберем точно кое е засегнатото.

— Тя каза името на мястото — обади се Паскал.

Слюка кимна.

— Но макар да вярвам на всяка заплаха, която отправя Вольова, знам също така, че на нея не може да й се вярва.

— Не знам нищо за Финикс — обяви Слюка, докато слизаха с товарния асансьор. — Мислех, че съм запозната с повечето по-нови селища. Но пък не може да се каже, че бях във вихъра на управлението през последните няколко години.

— Тя трябваше да започне с нещо малко, иначе нямаше как да увеличава — рече Силвест. — Оттук се налага изводът, че Финикс е бил преден геоложки или научен пост, нещо, от което останалата част на колонията не е зависела материално. Само хора с други думи.

Слюка поклати глава.

— Говорим за тях в минало време и изобщо не ги обсъдихме в сегашно. Като че ли единствената причина за съществуването им е била да могат да умрат.

На Силвест му се догади. За първи път в живота му подобно усещане бе предизвикано от външно събитие, от нещо, в което не участваше директно. Не беше се почувствал така дори, когато умря Карин Льофевр. Грешката не бе допусната от него. И макар да бе убеждавал Слюка, че екипажът ще изпълни заплахите си, част от него се бе вкопчила в мисълта, че все пак нямаше да го направи; че той грешеше, а Слюка и другите бяха прави. Може би, ако беше в положението на Слюка, той също нямаше да повярва на предупреждението. Картите винаги изглеждат различно, когато е твой ред да играеш — пълни с възможности, с почти недоловимо разнообразие.

Ударната вълна достигна при тях три часа по-късно. Вече се бе превърнала просто във вятър, но този вятър бе необичайно явление за една толкова спокойна нощ. След нейното преминаване въздухът стана турбулентен, склонен към внезапни бури, сякаш всеки момент щеше да се разрази пясъчен ураган. Времето на достигането й при тях показваше, че ударът бе на по-малко от три хиляди и петстотин мили оттук (сеизмичните факти също го потвърдиха), почти на североизток, както показваха визуалните факти. След като се върнаха, охранявани, в кабинета на Слюка, те опитаха да прогонят съня със силно кафе, и наизвадиха карти на колонията от архивите на Мантел.

Силвест, който се чувстваше пренапрегнат, изгълта на един дъх кафето си.

— Както каза, напълно е възможно да са ударили някое ново селище. Тези карти осъвременени ли са?

— Бяха осъвременени от централната картографска секция на Кювие преди около година, преди нещата тук да станат прекалено сериозни.

Силвест се вгледа в картата, опъната върху масата на Слюка като призрачна, топографска покривка. Участъкът, изобразен на нея, имаше площ две хиляди квадратни километра, достатъчно голям, за да се намира там унищожената колония, въпреки че бяха установили приблизително местонахождението й.

Но така и не видяха и следа от Финикс.

— Трябва ни по-нова карта — рече той. — Възможно е селището да е било създадено през последната година.

— Това няма да се уреди лесно.

— Тогава намери начин. Трябва да вземеш решение през следващите двайсет и четири часа. Вероятно най-голямото в живота си.

— Не се ласкай. Смятай, че вече съм решила да те предам в ръцете им.

Силвест сви рамене, сякаш това нямаше нищо общо с него.

— Дори да е така, пак би трябвало да си наясно с фактите. Предстои ти вземане-даване с Вольова. Ако няма как да се увериш, че заплахите й са истински, може да се изкушиш да я обвиниш в блъфиране.

Тя го изгледа, продължително и сурово.

— По принцип все още имаме информационни връзки с Кювие благодарение на това, което е останало от сателитната мрежа. Но те почти не са използвани от взривяването на куполите. Рисковано е да ги отваряме — по тях следите могат да ги доведат до нас.

— Бих казал, че това е най-малкото ни притеснение за момента.

— Той е прав — намеси се Паскал. — С всичко, което става сега, на кой му пука за някакъв незначителен пробив в сигурността на Кювие? Според мен си заслужава да се направи, за да се осъвременяват картите.

— Колко ще отнеме това?

— Един час, два часа. Защо, да не планираш да ходиш някъде?

— Не — отвърна Силвест, без да се усмихне. — Но може би вместо от мен, това се решава от някой друг.

 

 

Те излязоха отново на повърхността, докато чакаха ревизирането на картите. На североизток не се виждаха никакви звезди; само сажденочерно нищо, сякаш някаква фигура с гаргантюански размери бе надвиснала над хоризонта. Това можеше да е стена от прах, която бавно се придвижва към тях.

— Ще закрие света за месеци — рече Слюка. — Като след изригване на огромен вулкан.

— Вятърът се усилва — допълни Силвест.

Паскал кимна.

— Възможно ли е те да са го направили — да са променили времето на такова голямо разстояние от мястото на атаката? Ами ако използваното от тях оръжие предизвиква радиоактивно замърсяване?

— Не е нужно да го прави — отвърна Силвест. — Някои видове боравещи с кинетична енергия оръжия са напълно достатъчни. Доколкото познавам Вольова, тя не би направила нищо повече от абсолютно необходимото. Но имаш право да се тревожиш заради радиацията. Това оръжие сигурно е отворило дупка в литосферата. Досетете се какво прониква през нея.

— Не би трябвало да прекарваме много време на повърхността.

— Съгласен съм. Но това сигурно се отнася за колонията като цяло.

На изходната врата се появи един от помощниците на Слюка.

— Готови ли са картите? — попита тя.

— Дай ни още половин час — отговори той. — Получихме информацията, но закодирането е прекалено сериозно. Имаме обаче новини от Кювие. Току-що ги хванахме — излъчват се публично.

— Продължавай.

— Както изглежда корабът е направил снимки… след това. Предали са ги в столицата и сега се разпространяват из цялата планета. — Той извади от джоба си акумулаторен компютърен бележник. — Мога да ги покажа.

— По-добре не се бави.

Помощникът постави компютърния си бележник върху загладената от вятъра повърхност на платото.

— Трябва да са използвали инфрачервени лъчи — заяви той.

Снимките бяха страховити и ужасяващи. От кратера все още изтичаше разтопена скална маса или се сипеше като фонтан от десетките внезапно появили се вулканчета. Всяка следа от съществуващото селище бе заличена, погълната от широкия кратер, чийто диаметър трябва да беше един-два километра. Близо до центъра му се виждаха големи, огледалногладки петна като втвърден катран, черни като нощта.

— За момент посмях да се надявам, че сме се объркали — промълви Слюка. — Че сиянието, че дори ударната вълна… надявах се, че някак си са били имитирани, като театрален ефект. Но не виждам как биха могли да имитират подобно нещо, без да пробият истинска дупка в планетата.

— Ще разберем след малко — отговори помощникът. — Мога ли да говоря свободно?

— Всичко това засяга Силвест — отвърна Слюка. — Така че той също може да слуша.

— От Кювие към мястото на атаката е потеглил самолет. Те ще проверят дали тези снимки не са изфабрикувани.

Когато се върнаха под земята, вместо със старите копия от архива на Мантел, вече разполагаха с нови карти. Отново се оттеглиха в кабинета на Слюка, за да ги разгледат. Придружаващата картата информация показваше, че тя е била осъвременена само преди няколко седмици.

— Справили са се много добре — възкликна Силвест. — Да се занимават с картография, когато градът се е сгромолясвал около тях. Възхищавам се на усърдието им.

— Няма значение какви са мотивите им — додаде Слюка, като прокара пръсти по един от поставените върху пиедестали глобуси в стаята, сякаш за да възвърне усещането си за опора в планетата, която сега явно бе излязла напълно изпод нейния контрол. — Стига Финикс или както го наричат там, да е тук, това е единственото, което ме интересува.

— Тук е — обади се Паскал.

Пръстът й проникна в прожектирания терен, сочейки към една миниатюрна точица сред безлюдните североизточни територии.

— Това е единственото селище, което се намира толкова на север — промълви тя. — И единственото, което се намира в правилната посока. Освен това пише, че се нарича Финикс.

— Какво още има там?

Помощникът на Слюка — дребен мъж с деликатно намазани с козметична мазнина мустак и козя брадичка, каза тихичко нещо в прикрепеното към ръкава си компютърче; даваше указания на картата да се увеличи в по-едър мащаб на това място. Над масата се появи поредица от демографски иконки.

— Не кой знае какво — отговори той. — Само няколко многофамилни повърхностни постройки, свързани чрез тръби. Няколко подземни работилници. Никаква наземна комуникация, само площадка за приземяване и излитане.

— Население?

— Не мисля, че „население“ е точната дума. Само стотина човека — около осемнайсет семейни единици. Повечето от тях — както изглежда от Кювие. — Помощникът сви рамене. — Всъщност, ако под удар срещу колонията тя разбира това, мисля, че се справихме забележително. Само стотина човека… Е, пак си е трагедия. Но съм изненадан, че тя не удари по някоя по-многолюдна мишена. Почти никой от нас не знаеше за съществуването на това селище… това почти анулира акта, не мислите ли?

— Невероятно тромаво нещо — кимна въпреки себе си Силвест.

— Какво?

— Човешката способност за тъгуване. Тя не е в състояние на съответстваща на действителността емоционална реакция, когато мъртвите надхвърлят няколко десетки. Тя не намалява; просто пада до нулата. Признайте си. На никой от нас не му пука за тези хора. — Той впери поглед в картата, питайки се какво ли бяха преживели те през секундите преди удара, след като Вольова бе отправила последното си предупреждение. Дали някои от тях си бяха направили труда да излязат от жилищата си, за да погледнат към небето, за да ускорят частично предстоящото унищожение. — Знам обаче едно. Разполагаме с необходимите доказателства, че тази жена не говори празни приказки. А това означава, че трябва да ме пуснете да отида при тях.

— Не ми се ще да те изгубя — отвърна Слюка. — Но като че ли нямам кой знае какъв избор в това отношение. Ти, разбира се, ще пожелаеше да се свържеш с тях.

— Естествено. И, разбира се, Паскал ще дойде с мен. Но първо бих искал да направиш нещо за мен.

— Някаква услуга? — попита почти развеселено Слюка, сякаш това бе последното, което бе очаквала от него. — Е, какво мога да направя за теб сега, след като станахме толкова близки приятели?

Силвест се усмихна.

— Всъщност не става дума толкова за това, което можеш да направиш ти, а за онова, което може да направи доктор Фолкъндър. Имам предвид очите си.

 

 

От удобното си наблюдателно място върху носещия се във въздуха стол, триумвирът оглеждаше последствията от своите деяния. Картината, изобразена върху прожекционната сфера на мостика, беше абсолютно ясна. През последните десет часа бе наблюдавала как от раната се издигат тъмни, достойни за циклоп мустаци, доказателство, че времето в този регион — и като последствие навсякъде на планетата — щеше да се измести към ново, бурно равновесие. Според събраната на място информация, обитателите на Ризургам наричаха този феномен „пясъчна буря“. Гледаше като омагьосана; все едно наблюдаваше дисекцията на непознат животински вид. Макар да имаше по-голям опит с планетите от повечето си колеги, все още много неща свързани с тях й се струваха изненадващи и не малко смущаващи. Смущаващо беше, че само пробиването на една дупка в кората на планетата можеше да предизвика прекалено бурен ефект и то не само в непосредствено съседство с атакуваното място, но и на хиляди километри от него. Знаеше, че в крайна сметка нямаше да остане нито една точка на планетата, незасегната в една или друга степен от нейните действия. Прахта, чието издигане бе причинила, в крайна сметка щеше да падне отново на земята и да обвие всичко в леко радиоактивно черно було с различна дебелина. В умерените райони тя скоро щеше да бъде прочистена посредством времевия процес, предизвикан от жителите на колонията, стига, разбира се, тези процеси все още да функционираха. В арктичните райони обаче никога не валеше дъжд, така че пелената от фина прах щеше да остане недокосната столетия наред. В крайна сметка върху нея щеше да се насложи нещо друго и тя щеше да се превърне в необратима геоложка памет. Може би, размишляваше триумвирът, след няколко милиона години на Ризургам щяха да пристигнат други същества, все така неимунизирани срещу човешкото любопитство. Те щяха да пожелаят да се запознаят с историята на планетата и за тази цел щяха да вземат проби дълбоко от земната кора, за да проникнат колкото се може по-назад в миналото. Несъмнено този насложил се слой прах нямаше да бъде единствената мистерия, която щеше да им се наложи да разрешават, но така или иначе щяха да се пообъркат покрай нея, дори и само за кратко време. И тя не се съмняваше, че тези хипотетични бъдещи изследователи щяха да достигнат до напълно погрешни заключения за произхода на пласта прах. Никога нямаше да им мине през ума, че той бе следствие от напълно съзнателен волеви акт…

Вольова бе спала само няколко от последните трийсет часа, но в момента нервната й енергия изглеждаше неограничена. Разбира се, в близко бъдеще несъмнено щеше да си плати за това, но засега се чувстваше така, сякаш се носеше неудържимо от силата на махалото, която нищо не можеше да спре. Но дори при това положение не усети веднага Хегази, който насочи стола си към нея.

— Какво има?

— Имам нещо, което може да е от нашето момче.

— Силвест?

— Или някой, който само се представя за него. — Хегази навлезе в една от типичните си фази на уединение, което за Вольова бе знак, че осъществява дълбока връзка с кораба. — Не мога да проследя пътя за комуникация, който използва. Идва от Кювие, но съм готов да се обзаложа, че Силвест не се намира физически там.

— Какво казва?

— Просто моли да говори с нас. Повтаря само това.

 

 

 

Хури чу стъпки, шляпащи в дълбоката два-три сантиметра лапавица, покрила цялото ниво на Капитана.

Нямаше рационално обяснение за идването си тук. Може би това именно бе и смисълът: сега, когато вече не вярваше на Вольова, единственият човек, на когото бе мислила, че може да се довери, и след като Мадмоазел не се бе обаждала от атаката срещу оръжието от скривалището, на Хури не й бе останало друго освен да се обърне към ирационалното. Единственият човек на кораба, който не я бе предал по някакъв начин или не бе заслужил омразата й, беше този, от когото не се надяваше някога да получи отговор.

Разбра почти веднага, че стъпките не бяха на Вольова; целенасочеността им обаче показваше, че човекът знае точно къде отива и не се бе оказал случайно в този район на кораба.

Хури се надигна от тинята. Дъното на панталоните й беше мокро и студено, но платът беше тъмен, така че не личеше особено.

— Спокойно — каза новодошлата, след като се появи непринудено иззад завоя.

Метални отблясъци излитаха от свободно люлеещите се ръце на жената, украсени с многоцветни холографски изображения.

— Суджик — позна я най-сетне Хури. — Откъде, по дяволите…

Суджик разтърси глава, разтегнала в усмивка стиснатите си устни.

— Как се оправих дотук ли? Съвсем просто, Хури. Проследих те. След като видях накъде тръгваш, ми стана ясно, че трябва да идваш тук. И тръгнах след теб, тъй като признавам, че и двете имаме нужда да си поговорим.

— Да си поговорим ли?

— За положението тук — Суджик направи общ жест. — На този кораб. По-конкретно — за проклетия триумвират. Не може да не си забелязала, че имам зъб на една от тях.

— Вольова.

— Да, общата ни приятелка Иля. — В устата на Суджик името на въпросната личност прозвуча като особено мръсна ругатня. — Тя уби любовника ми, както знаеш.

— Разбрах, че е имало… проблеми.

— Проблеми, а? Добре казано. Ти проблем ли наричаш подлудяването на някого, Хури? — Направи пауза, пристъпи малко по-близо, но все така на почтително разстояние от Капитана. Или може би да те наричам Ана, сега, след като сме… ъъъ… малко по-близки.

— Наричай ме както искаш. Това не променя нищо. Сега може да я мразя с цялото си същество, но това не означава, че съм готова да я предам. Даже не би трябвало да водим този разговор.

Суджик кимна мъдро.

— Тя определено е успяла с терапията си за вярност, нали? Слушай, Саджаки и другите съвсем не са толкова всемогъщи, колкото си мислиш. Можеш да ми кажеш всичко.

— О, това съвсем не изчерпва нещата.

— Например?

Суджик постави скритите си в ръкавиците ръце върху слабите си хълбоци. Тази жена определено беше красива по мършавия начин, характерен за родените в космоса. Физиката й изглеждаше по-скоро призрачна, отколкото материална. Ако скелетно-мускулната й структура не бе химерично подсилена, сигурно нямаше да е в състояние да се движи при нормална гравитация. Но сега, благодарение на тези подкожни допълнения, Суджик беше несъмнено по-силна и по-бърза от което и да е недопълнено по този начин човешко същество. А фактът, че изглеждаше толкова крехка, добавяше още едно предимство към силата й. Тя наподобяваше фигура на жена, направена от остра като бръснач хартия по законите на оригами.

— Не мога да ти кажа — отвърна Хури. — Но ние с Иля… имаме общи тайни. — Веднага съжали за думите си, но искаше да премахне самодоволния вид на превъзходство от лицето на ултрата. — Имам предвид, че…

— Слушай, убедена съм, че тя би искала да чувстваш нещата именно по този начин. Но запитай се следното, Хури. Какво от онова, което помниш, е реално? Не е ли възможно Вольова да се е намесила в спомените ти? Тя опита да го направи с Борис. Опита да го излекува като изтрие миналото му, но не се получи нищо. Той пак трябваше да се справя с гласовете. И с теб ли е така? Да чуваш нови гласове из главата си?

— Дори да чувам, те нямат нищо общо с Вольова.

— Значи го признаваш. — Суджик се усмихна превзето като доблестна ученичка, признаваща победата си, която обаче се надява да не изглежда прекалено горда. — Е, няма значение дали чуваш или не. Фактът е, че вече не храниш илюзии по неин адрес. По адрес на триумвирата като цяло. Не можеш да се самозалъгваш, че ти харесва това, което направиха преди часове.

— Не съм сигурна, че разбирам какво направиха, Суджик. Има няколко неща, които не съм си изяснила. — Ана усещаше мократа студена тъкан на панталоните си, залепнала за задните й части. — Всъщност точно заради това слязох тук. За да се усамотя на някое спокойно местенце. Да си събера мислите.

— И да видиш дали той би могъл да сподели с теб някоя мъдрост?

Суджик кимна към Капитана.

— Той е мъртъв, Суджик. Аз може да съм единствената тук, която признава този факт, но истината си е истина.

— Може би Силвест ще успее да го излекува?

— Дори да би могъл, дали Саджаки би искал това да се случи?

Суджик кимна разбиращо.

— Разбира се, разбира се. Напълно ми е ясно. Но слушай. — Тя понижи глас до заговорнически шепот, въпреки че нямаше кой друг да ги подслушва освен изпокрилите се плъхове. — Те откриха Силвест. Чух го току-що, преди да сляза.

— Открили са го? Искаш да кажеш, че е тук?

— Не, разбира се, че не. Току-що осъществиха контакт с него. Даже все още не знаят къде се намира, а само че е жив. Но тепърва копелето трябва някак си да се добере до кораба. И ето къде е твоята роля. И моята.

— Какво искаш да кажеш?

— Не претендирам, че знам какво се случи с Кджарвал в тренировъчната камера, Хури. Може би просто се е побъркала, но аз я познавах по-добре от всеки друг на този кораб и съм убедена, че не е от онези, които полудяват така лесно. Каквото и да се случи, то даде извинение на Вольова да я довърши… макар никога да не съм предполагала, че тази кучка я е мразела чак толкова…

— Вольова не беше виновна…

— Както и да е — поклати глава Суджик. — Това не е важно… точно сега. Но то означава, че тя ще има нужда от теб за тази мисия. Ти и аз, Хури, и може би самата кралица-кучка, ще слезем долу, за да го вземем.

— Все още не знаем какво са намислили.

Суджик разтърси глава.

— Официално не знаем. Но след като бъдеш на този кораб толкова дълго, колкото съм била аз, ще знаеш как да заобикаляш официалните канали.

За момент се възцари мълчание, нарушавано от звука на стичащи се от някакъв проводник капки, някъде по-нататък по наводнения коридор.

— Суджик, защо ми казваш всичко това? Мислех, че ме мразиш с цялото си същество.

— Може би. Някога. Но сега се нуждаем от всеки съюзник. Помислих си, че предварителното предупреждение няма да ти бъде излишно. Особено ако имаш капка здрав разум и ако знаеш на кого да се довериш.

 

 

Вольова се обърна към гривната си:

— „Безкрая“, искам да съпоставиш гласа, който ще чуеш, с нашите записи с гласа на Силвест. Ако не установиш съответствие, уведоми ме незабавно чрез секретния канал за информация.

Гласът на Силвест прозвуча насред изречението:

— … дали ме хващате. Повтарям, трябва да знам дали ме хващате. Изисквам да ме уведомиш, кучко. Настоявам да ме уведомиш, по дяволите!

— Това определено е той — обади се Вольова. — Винаги бих познала сприхавия му тон. По-добре да не го предизвикваме повече. Предполагам все още не знаем нищо повече за него?

— Съжалявам. Ще трябва да се обърнеш към колонията като цяло с предположението, че той има как да те чуе.

— Сигурна съм, че не може да е пренебрегнал тази подробност. — Иля се консултира с гривната си; според мнението на кораба засега не можеше да се отрече, че чутият от нея глас принадлежи на Силвест. Грешка не беше изключена, тъй като дошлият на кораба Силвест бе значително по-млад от човека, когото търсеха сега, така че не се очакваше гласът да съвпада съвършено. Въпреки всичко й се струваше все по-вероятно, че са го открили и че това не беше поредният злополучен имитатор, дошъл с цел да „спаси“ колонията. — Добре, свържи ме. Силвест? Тук е Вольова. Кажи ми дали ме чуваш.

Сега гласът му прозвуча по-ясно.

— Крайно време беше.

— Мисля, че трябва да приемем това за „да“ — обади се Хегази.

— Трябва да обсъдим вземането ти на кораба и мисля, че би било много по-лесно, ако можем да го направим чрез сигурен канал. Ако ми кажеш къде се намираш в момента, ще можем да направим детайлно проучване на района и да приемаме трансмисията ти от самия източник, като избегнем препредаването, осъществявано от Кювие.

— И защо ще го правите? Да не би да искате да ми кажете нещо, което колонията като цяло не може да чуе? — Силвест направи пауза, но единствената реакция на Вольова беше подигравателната вътрешна усмивка. — Пък и, както показват фактите, досега ти бързаше да ги включиш всичките. — Последва още една пауза. — Знаеш ли, смущава ме фактът, че разговарям с теб, а не със Саджаки.

— Той е неразположен — отвърна Вольова. — Дай ми местоположението си.

— Съжалявам, но това е невъзможно.

— Ще трябва да измислиш някое по-добро оправдание.

— И защо да си правя труда? Вие сте тези, които разполагате с цялата огнева мощ. Вие измислете решението.

Хегази махна с ръка, за да й даде знак да прекъсне аудиовръзката.

— Може би не е в състояние да разкрие местоположението си.

— Не е в състояние ли?

Хегази почука със стоманения си пръст по стоманената обковка на носа си.

— Онези, които го държат в плен, може да не му го позволяват. Те са готови да го пуснат, но не и да издадат местоположението си.

Вольова кимна в знак на съгласие, че предположението на Хегази бе вероятно близо до истината. После възстанови връзката.

— Добре, Силвест. Мисля, че разбирам затрудненото ти положение. Предлагам следния компромис, стига да имаш как да се придвижиш. Твоите, ъъъ… домакини сигурно биха могли да уредят бързо нещо?

— Разполагам с транспорт, ако това имаш предвид.

— В такъв случай разполагате с още шест часа. Достатъчно време, за да се отдалечиш достатъчно оттам, където се намираш сега. Но ако след шест часа нямаме вести от теб, ще извършим удара срещу следващата цел. Това напълно ли е ясно за всички засегнати?

— О, да — отвърна троснато Силвест. — Напълно е ясно.

— И още нещо.

— Да?

— Доведи Калвин.