Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (3)

Три

Кювие, Ризургам, 2561 година

 

Събуди се от викове.

Провери часа на дактилния си настолен часовник, опипвайки стрелките му. Днес имаше среща; до нея оставаше по-малко от час. Суматохата навън бе изпреварила с минути звъна на будилника. Силвест отметна чаршафите и, изпълнен с любопитство, се отправи опипом към заградения с решетки прозорец. Сутрин, непосредствено след като се събудеше, винаги беше полусляп, докато очите му преминеха задължителния системен тест. Виждаше всичко в някакви особени основни цветове, сякаш стаята му бе боядисана през нощта от взвод суперентусиазирани кубисти.

Дръпна завесата. Макар да беше висок, очите му не достигаха до малкото прозорче, поне не до нужния за виждане ъгъл, ако не стъпеше на купчина от книгите на полицата. Кювие бе построен във и около един геодезичен купол, по-голямата част от който бе зает от шест- и седеметажни постройки, създадени през първите дни на мисията така, че да бъдат по-скоро издръжливи, отколкото приятни за окото. Нямаше самовъзстановяващи се сгради, а необходимостта да бъдат осигурени срещу евентуални повреди в купола бе причина постройките да издържат на силните бури и дори в тях да се създава индивидуално подходящото налягане. Сивите сгради с малки прозорчета бяха свързани с пътища, по които при нормални обстоятелства се движеха малко на брой електрически превозни средства.

Калвин бе дал на очите му уменията да отдалечават и приближават обектите и да правят записи; за да ги използва, обаче Силвест трябваше да се концентрира. Намиращите се плътно една до друга фигури, скъсени от ъгъла, се уголемяваха и се превръщаха в развълнувани особи, вместо аморфни елементи от някакво множество. Не можеше да разчита изражението или поне да разпознава лицата, но хората на улицата издаваха характера си по начина, по който се движеха, и той бе станал много добър в разчитането на подобни нюанси. Основната маса се движеше по централната артерия на Кювие зад барикада от рекламни билбордове и импровизирани флагщоци. Като се изключат изпомазаните лицеви страни на няколко магазина и изкорененият храст край търговския център, тълпата не бе направила кой знае какви поразии. Онова, което не се виждаше обаче, бяха хората от милицията на Жирардио в другия край на търговския център. Току-що бяха слезли от един ван и закопчаваха камуфлажните си бронирани дрехи. След това нагласиха възможността за смяна на цвета така, че всички да бъдат с еднакъв, успокояващо действащ хромовожълт нюанс.

Силвест се изми с топла вода и гъба, след това подряза грижливо брадата си и върза косата си отзад. Облече кадифена риза и панталони, отгоре наметна кимоно, украсено с амарантински скелети. След това закуси — храната беше винаги пъхната през една пролука, когато будилникът го събудеше — и провери отново колко е часът. Тя щеше да дойде скоро. Оправи леглото и го вдигна, така че то се превърна в диван, тапициран с алена кожа.

Както винаги, Паскал бе придружена от бодигард-човек и двама въоръжени слуги, но те не я последваха в стаята. Последва я само леко жужене. Изглеждаше безопасно, но той знаеше, че бе достатъчно само да духне към авторката на биографии, за да получи още една цепнатина в центъра на челото.

— Добро утро — каза тя.

— Бих казал, че е всичко друго освен добро — отвърна Силвест, като кимна към прозореца. — Всъщност съм изненадан, че изобщо успя да се добереш дотук.

Тя седна на една табуретка с кадифена тапицерия.

— Имам връзки в средите на отговарящите за сигурността. Не беше трудно да дойда, въпреки полицейския час.

— Значи сега пък въведоха полицейски час?

Паскал беше с пурпурна шапка, геометричната форма на черния й бретон подчертаваше още повече бледия цвят на безизразното й лице. Сакото и панталоните на черни и пурпурни линии прилепваха плътно по тялото й. Седна с прибрани колене и докосващи се стъпала, горната част на тялото й бе наклонена леко напред, към него, както неговото бе наклонено към нея.

— Времената се промениха, докторе. Ти повече от всеки друг би трябвало да го оцениш.

И той действително го бе оценил. Беше вкаран в затвора в центъра на Кювие и му оставаха да лежи още десет години. Новият режим, установил се след преврата, бе станал също толкова непълноценен, колкото и предишният, след като измина известен период, както ставаше с всяка революция. Но докато политическият пейзаж бе както винаги разделен, това, което се намираше под повърхността, бе съвсем различно. По неговото време разколът беше между онези, които искаха да изучават амарантинската култура и другите, чието желание бе да трансформират Ризургам в подобие на Земята и по този начин да създадат устойчива човешка колония вместо временен изследователски преден пост. Дори Инундационистите-реформатори бяха готови да признаят, че Амарантин някога може би наистина бе заслужавал да бъде изучаван. Днешните политически фракции обаче се различаваха само по степента на оприличаване със Земята, която изискваха, и плановете им варираха от бавно развиващи се във времето в продължение на столетия до толкова брутални алхимични въздействия върху атмосферата, заради които можеше да се наложи хората да бъдат евакуирани за известно време. Едно беше ясно: дори най-умерените предложения щяха да унищожат завинаги тайните на Амарантин. Но очевидно това вълнуваше малцина и повечето от тях не смееха да изразят мнението си. Като се изключи оскъдният брой огорчени и изключително зле финансирани изследователи, днес вече почти никой не проявяваше интерес към Амарантин. За десет години изучаването на изчезналата извънземна цивилизация се бе озовало в нещо като блато.

И положението щеше да става още по-лошо.

Преди пет години през системата бе преминал търговски кораб. Лайтхъгърът бе влязъл в орбита около Ризургам; на небето временно се бе появила нова ярка звезда. Неговият командир Ремилиод беше предложил на колонията невероятни технологични чудеса: нови продукти от други системи и неща, които не бяха виждали от времето на бунта. Но колонията не можеше да си позволи всичко, което продаваше той. Последваха разпалени спорове дали да се предпочете това пред онова: машини вместо лекарства, летателни апарати вместо средства за трансформиране на планетата в подобие на Земята. Както и слухове за потайни сделки: търговия с оръжие и незаконни технологии и, макар в общи линии жизненият стандарт на колонията да беше по-висок, отколкото по времето на Силвест — свидетелство за това бяха слугите и имплантите, които Паскал вече приемаше за нещо гарантирано — сред Инундационистите се появиха непримирими противоречия.

— Жирардио трябва да е много уплашен — отбеляза Силвест.

— Нямам представа — отвърна прекалено бързо тя. — Единственото, което е от значение за мен, е крайният ни срок.

— За какво искаш да говорим днес?

Паскал сведе поглед към портативния компютър в скута си. След шествековно усъвършенстване, компютрите вече се произвеждаха във всички форми, които можеше да си представи човек, но плоските като плочи модели, в които можеше да се вкарва информация и чрез писане на ръка, рядко излизаха от мода за дълго.

— Бих искала да поговори за случилото се с баща ти — отвърна тя.

— Имаш предвид Осемдесетте? Цялата тази история не е ли вече предостатъчно добре документирана за твоите нужди?

— Почти. — Паскал допря връхчето на писеца за компютъра до ярко червисаните си устни. — Изследвах всички стандартни изложения по случая, разбира се. В по-голямата си част те отговаряха на моите въпроси. Има само една дреболия, на която не успях да си отговоря задоволително.

— И тя е?

Той трябваше да й подаде информацията. Начинът, по който му отговаряше, без следа от какъвто и да било интерес в гласа, подсказваше, че това е просто някаква неяснота, която трябваше да бъде изяснена. Това бе истинско умение и то почти приспиваше бдителността му.

— Става дума за записа на алфа-ниво на твоя баща — додаде тя.

— Да?

— Бих искала да знам какво е станало с него в действителност след това.

 

 

Човекът с така добре дегизираното оръжие поведе Хури под лекия вътрешен дъжд към чакащата кабелна кола. Тя беше също така незабележима и без каквато и да било маркировка като носилката, която бе изоставил в Паметника.

— Влизай.

— Само миг… — Но още преди да успее да отвори уста, той я сръга с пистолета в кръста. Не болезнено — направи го с цел да й напомни за оръжието в ръката си, а не да й причини болка. Нещо в това движение й подсказа, че мъжът е професионалист и е много по-вероятно да използва пистолета, за разлика от някой, който би я сръгал агресивно. — Добре, ето, влизам. Коя е тази Мадмоазел все пак? Някой зад съперническа къща на Шадоуплей?

— Не. Вече ти казах да престанеш да мислиш така ограничено.

От него явно нямаше да научи нищо полезно; беше очевидно. Макар да бе сигурна, че това няма да я отведе никъде, тя попита:

— Кой си ти?

— Карлос Манукян.

Това я притесни повече от начина, по който боравеше с оръжието. Бе почти убедена, че не я лъжеше. Беше истинското му име, не псевдоним. А след като й го казваше, макар очевидно да бе престъпник, колкото и смехотворно да звучеше това на фона на голямата престъпност в Казъм сити, значи възнамеряваше по-късно да я убие.

Вратата на кабелната кола се затвори. Манукян натисна бутона за пречистване на въздуха и те усетиха веднага нахлуването на свежа струя. Автомобилът вече се движеше.

— Кой си ти, Манукян?

— Помагам на Мадмоазел. — Сякаш това не бе повече от очевидно. — Отношенията ни са специални. И датират от доста време.

— И какво иска тя от мен?

— Мислех, че вече трябваше да ти е станало ясно. — Продължаваше да държи пистолета си насочен към нея, макар да наблюдаваше таблото на колата. — Тя иска да убиеш един човек.

— Аз точно така си изкарвам прехраната.

— Да — усмихна се Карлос. — Разликата е в това, че този човек не е платил за убийството си.

 

 

Не е нужно да се уточнява, че биографията не беше идея на Силвест. Инициативата бе на последния човек, който той би предположил. Това бе станало преди шест месеца, при един от първите случаи, когато бе имал възможност да говори лице в лице с този, който го бе затворил. Нилс Жирардио повдигна темата почти между другото, просто спомена колко е изненадан, че никой досега не се бе заел с тази работа. Все пак петдесетте години на Ризургам почти се равняваха на един живот и макар епилогът му да бе по-скоро позорен, поне бе дал на годините му в Йелоустоун нова перспектива.

— Проблемът е там — бе казал Жирардио, — че предишните биографи се намираха прекалено близо до събитията, прекалено близо до обществената среда, която опитваха да анализират. Всички бяха покорени в една или друга степен от Кал или от теб, а колонията изпитваше такава клаустрофобия, че нямаше как да направи крачка назад и да види нещата от по-широка перспектива.

— Искаш да кажеш, че Ризургам не е толкова клаустрофобичен?

— Ами, очевидно не… най-малкото имаме предимството, което дава разстоянието, както пространствено, така и времево. — Жирардио беше набит, мускулест човек с оредяла червеникава коса. — Признай си, Дан: когато се замислиш за живота си в Йелоустоун, не ти ли се струва понякога, че всичко това се е случило с някой друг, в един много отдалечен от сегашния век?

На Силвест му се прииска да се изсмее пренебрежително… само дето за пръв път в живота си бе единодушен с Жирардио. За момент това го смути доста, сякаш бе нарушено основно вселенско правило.

— Все още не разбирам защо искаш да насърчиш едно такова мероприятие — каза Силвест и кимна към охраната, която слушаше целия този разговор. — Или се надяваш да имаш някаква полза от това?

Жирардио кимна.

— Това е част от цялото… може би по-голямата, ако искаш да знаеш истината. Може би от вниманието ти не е убягнало, че все още си обаятелна фигура за масите.

— Въпреки че за повечето от тях най-обаятелното би било да ме видят увиснал на бесилото.

— В това има истина, но вероятно първо биха настояли да се ръкуват с теб… преди да ти помогнат да се качиш на бесилото.

— И ти смяташ, че ще можеш да подхраниш този апетит?

Жирардио бе свил рамене.

— Очевидно новият режим определя кой ще има достъп до теб. Освен това притежаваме всичките ти записки и архивни материали. Това вече ни дава известно предимство. Имаме достъп до документи от годините в Йелоустоун, за чието съществуване не знае никой освен твоето семейство. Ще ги използваме с известна дискретност, разбира се. Но бихме били пълни глупаци, ако не им обърнем внимание.

— Разбирам — каза Силвест; внезапно всичко му се бе изяснило напълно. — Вие всъщност смятате да използвате това, за да ме дискредитирате, нали?

— Ако самите факти те дискредитират…

Жирардио остави забележката си да виси във въздуха.

— Когато ме свали от власт… това не ти ли беше достатъчно?

— То стана преди девет години.

— Което означава?

— Означава, че периодът е достатъчно дълъг, за да те забравят хората. Сега трябва лекичко да им бъде напомнено за теб.

— Особено ако във въздуха се носи нова вълна на недоволство.

Жирардио трепна, сякаш забележката бе проява на невероятно лош вкус.

— Забрави за Истинския път, особено ако смяташ, че може да се окажат истинското ти спасение. Те не биха се спрели пред възможността да те затворят.

— Добре — отвърна Силвест, който започна да изпитва отегчение от цялата тази работа. — Какво има за мен във всичко това?

— Смяташ, че трябва да има нещо ли?

— По принцип — да. Защо иначе ще си правиш труда да разговаряш с мен?

— Сътрудничеството ти може да бъде в най-добър твой интерес. Очевидно и материалът, до който се добрахме, ще ни свърши работа… но твоите прозрения по въпроса биха били безценни. Особено по най-неопределените епизоди.

— Нека изясним това още сега. Искаш от мен да дам зелена улица на някакво злословие? И не само да дам благословията си, ами и да помогна да унищожите моя герой?

— Мога да направя така, че да оцениш това предложение. — Жирардио кимна към стаята, в която бе затворен Силвест. — Виж каква свобода дадох на Жанекен, за да продължава да се занимава с хобито си. Бих могъл да проявя същата гъвкавост и в твоя случай, Дан. Достъп до най-новите материали за Амарантин; възможността да общуваш с колегите си, да споделяш мнението си… може би дори от време на време излизане извън тази сграда.

— Работа на разкопките?

— Ще трябва да помисля върху това. Все пак става дума за нещо наистина мащабно… — Силвест осъзна внезапно и остро, че Жирардио играе. — Препоръчително би било да изчакаме малко. Върху биографията вече се работи, но ще минат още няколко месеца, преди да имаме нужда от теб. Може би половин година. Предлагам да изчакаме, докато започнеш да ни даваш това, от което се нуждаем. Ще работиш с автора на биографията, разбира се, и ако отношенията ви се развиват успешно — ако тя ги сметне за успешни — тогава може би ще можем да обсъдим възможността да ходиш понякога на разкопките. Говоря за обсъждане, отбележи, не за обещание.

— Ще се постарая да запазя ентусиазма си.

— Е, скоро ще имаш вест от мен. Искаш ли да ме питаш нещо, преди да си тръгна?

— Едно нещо. Както разбрах, биографът ще бъде жена. Може ли да попитам коя е тя?

— Жена, чиито илюзии, подозирам, скоро ще бъдат разбити.

 

 

Един ден Вольова работеше близо до оръжейната, потънала в мисли за оръжията, когато някакъв плъх-разсилен се спусна внимателно върху рамото й.

— Компания — каза в ухото й той.

Плъховете бяха странно хрумване на „Носталгия по безкрая“; напълно възможно бе да са уникални на борда на който и да е лайтхъгър. Те бяха незначително по-интелигентни от своите неопитомени предшественици, но това, което ги превръщаше от напаст в нещо полезно, бе биохимичното им свързване с командната матрица на кораба. Всеки плъх имаше специализирани феромонални рецептори и трансмитери, благодарение на които можеше да получава команди и да предава информация обратно на кораба. Те се справяха с отпадъците, като изяждаха буквално всичко с органичен произход, което не диша. След това извършваха в храносмилателната си система известна предварителна преработка, преди да отидат на друго място в кораба, за да изхвърлят резултатите в по-големи рециклиращи системи. Някои от тях бяха снабдени дори с гласови кутии и малък лексикон от полезни фрази, които биваха вокализирани, когато външните стимули задоволяха биохимично програмираните условия.

В случая Вольова бе програмирала плъховете да я предупредят, веднага щом започнат да обработват човешка материя — мъртви кожни клетки и други от този род — която не беше нейна. Щеше да разбере, когато другите членове на екипажа се събудят, дори да се намираше в друг район на кораба.

— Компания — изписка отново плъхът.

— Да, чух те първия път.

Тя свали малкия гризач на пода и след това изруга на всички езици, които бяха на нейно разположение.

 

 

Защитната оса, която съпровождаше Паскал, зажужа малко по-близо до Силвест, когато долови напрегнатия тон на гласа му.

— Искаш да знаеш за Осемдесетте? Ще ти кажа. Не чувствам ни най-малко угризение за когото и да е от тях. Всички знаеха какви са рисковете. Освен това доброволците бяха седемдесет и девет, не осемдесет. На хората им е удобно да забравят, че осемдесетият беше моят баща.

— Трудно би могъл да ги обвиниш за това.

— Ако сметнем глупостта за наследствено качество, тогава наистина не мога. — Опитваше да се отпусне. Не беше лесно. По някое време на разговора милицията започна да пръска във въздуха навън, който всъщност се намираше под големите куполи, газ на страха. От него червеникавата дневна светлина потъмня значително. — Слушай — каза най-сетне Силвест. — Правителството си присвои Калвин, когато бях арестуван. Той е напълно способен да защитава сам своите действия.

— Аз не искам да те питам за неговите действия. — Паскал записа нещо в компютърния си бележник. — Интересува ме какво стана след това с него… с неговата симулация в алфа-ниво. Всяка от алфите, включени в областта на десет към мощта на осемнайсет байта информация — заяви тя, заграждайки нещо. — Записите, с които разполагат в Йелоустоун, бяха откъслечни, но все пак успях да понауча нещичко. Открих, че шейсет и шест от алфите живеят в орбитални информационни резервоари около Йелоустоун. Повечето от тях катастрофираха, разбира се, но никой не възнамеряваше да ги изтрие. Следите на други десетима проследих чрез не особено надеждни архивни документи. Остават четирима. Трима от тях са сред седемдесет и деветимата, наследници или на много бедни, или на изчезващи родове. Последният е алфа-записът на Калвин.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита Силвест, опитвайки да не издаде, че това го интересува особено силно.

— Просто не мога да приема, че Калвин е изгубен по същия начин като другите. Някак не пасва. Институтът „Силвест“ не се нуждае от кредитори или попечители за запазването на тяхната наследственост. До чумната епидемия това бе една от най-богатите организации на планетата. И така, какво стана с Калвин?

— Мислиш, че съм донесъл записа му на Ризургам?

— Не; фактите сочат, че се е загубил много преди това. Всъщност последния път, когато определено е присъствал в системата, е било един век преди потеглянето на експедицията за Ризургам.

— Според мен се лъжеш. Провери по-внимателно документацията и ще видиш, че алфата е преместена в някакво орбитално хранилище в края на двайсет и четвърти век. Институтът промени местонахождението си трийсет години по-късно, така че тогава той също е бил преместен. После, някъде през трийсет и девета или четирийсета, Институтът е атакуван от къщата „Рейвич“. И те отнасят същината на информацията.

— Не — отговори Паскал. — Изключих тези примери. Наясно съм, че през 2390 година около десет до осемнайсет байта от нещо са преместени в орбита от института „Силвест“ и същото количество е преместено другаде трийсет и седем години по-късно. Не е задължително обаче тези десет до осемнайсет байта да са Калвин. Напълно е възможно да става дума за десет до осемнайсет байта метафизична поезия.

— Което не доказва нищо.

Тя му подаде компютърния си бележник.

— Така е, но определено изглежда подозрително. Защо алфата изчезва горе-долу по времето, когато си отишъл да се срещнеш с Шраудърите, ако двете събития не са свързани?

— Искаш да кажеш, че аз имам нещо общо с това?

— Последвалото преместване на информация би могло да бъде фалшифицирано само от някой вътре в организацията „Силвест“. Ти си очевидният заподозрян.

— Не е зле да бъде намерен и мотив за това.

— О, не се притеснявай по този повод — възкликна Паскал и върна компютърния бележник в скута си. — Със сигурност ще се сетя поне за един.

 

 

Три дни след като плъхът-разсилен я предупреди за пробуждането на екипажа, Вольова се чувстваше достатъчно подготвена да се срещне с тях. Никога не бе очаквала с особено нетърпение това, тъй като, макар да не изпитваше неприязън към човешката компания, никога не бе имала проблеми с приспособяването към самотата. Но сега нещата бяха по-лоши. Нагорни беше мъртъв и другите вече несъмнено бяха установили този факт.

Ако не се смятаха плъховете и като се изключеше Нагорни, корабът носеше шестима членове на екипажа. Петима, ако не включваха Капитана. И защо да го включват, след като не беше в състояние да действа съзнателно, нито дори да общува? Вече почти не се и надяваше, че щеше да се оправи. Във всяко друго отношение реалният център на властта на кораба беше Триумвиратът. В него влизаха Юуджи Саджаки, Абдул Хегази и, разбира се, тя самата. Под Триумвирата в момента се намираха само двама членове на екипажа с еднакъв ранг. Те се казваха Кджарвал и Суджик — химерици^[1], присъединили се неотдавна към останалите. Най-ниският ранг беше на Офицера на оръжейната, ролята, с която Нагорни не бе успял да се справи. И тъй като сега той бе мъртъв, мястото бе, така да се каже, вакантно.

През активните си периоди, другите членове на екипажа обикновено стояха в определени участъци на кораба, като оставяха останалото на Вольова и нейните машини. Беше сутрин по корабно време; тук, в горните нива, обитавани от екипажа, светлините следваха някакъв денонощен режим, разделен на двайсет и четири часа. Тя влезе първо в помещението на приспаните; то беше празно; всички камери-ковчези с изключение на една бяха отворени. Тя, разбира се, беше на Нагорни. След като прикрепи обратно главата, Вольова бе преместила тялото обратно в камерата и го бе охладила. След това бе предизвикала повреда в устройството на ковчега на Нагорни и в резултат температурата се бе покачила и тялото се бе затоплило. Той беше вече мъртъв, но само опитен лекар-патолог можеше да установи това. Очевидно никой от екипажа не бе пожелал да го огледа отблизо.

Сети се отново за Суджик. Двамата с Нагорни бяха близки известно време. Не трябваше да я подценява.

Вольова излезе от помещението с камерите за спане, изследва още няколко вероятни места за среща и се озова в края на една от горите. След като походи из гъсталаци от мъртва растителност, тя се озова на място, където ултравиолетовите лампи все още работеха. Приближи се до една полянка и заслиза неуверено по грубото дървено стълбище, водещо към нея. Полянката беше наистина идилична, особено сега, когато гората бе лишена от живот. Снопове жълта слънчева светлина се провираха през клоните на палмите. В далечината се чуваше шум от водопад, чиито води се изливаха в лагуна със стръмни брегове. Папагали прелитаха от време на време от клон на клон или крещяха дрезгаво.

Вольова скръцна със зъби; цялата тази неестественост я изпълни с презрение.

Четиримата живи членове на екипажа закусваха около дълга дървена маса, отрупана с хляб, плодове, резени месо, сирене и кашкавал, шишета с портокалов сок и канички кафе. От другата страна на поляната холографските образи на двама рицари, сражаващи се на турнир, опитваха да се свалят един друг от конете.

— Добро утро — каза тя и стъпи от стълбата върху мократа от росата трева. — Предполагам, че не е останало кафе?

Четиримата вдигнаха глави, двама от тях се извиха на столовете си, за да я видят. Трима я поздравиха тихо; дискретното потракване на приборите не спря за миг. Суджик не каза нищо, само Саджаки проговори на глас:

— Радвам се да те видя, Иля. — Взе една купа от масата. — Искаш ли грейпфрут?

— Благодаря, може би ще взема.

Приближи се до тях и пое чинията с лъскавите захарни плодове, която й подаде Саджаки. Седна нарочно между другите две жени: Суджик и Кджарвал. И двете сега бяха чернокожи и плешиви, ако се изключеха непокорните сплъстени кичури коса на темето им. Тези кичури бяха важни за ултрите: те символизираха броя подобни приспивания, които бяха преживели, случаите, когато почти се бяха докосвали до скоростта на светлината. Двете жени се бяха присъединили към тях, след като корабът им бе похитен от екипажа на Вольова. Ултрите търгуваха с лоялността си така, сякаш бе водният лед, вината и информацията, които използваха като валута. И двете бяха явни химерици, въпреки че техните трансформации бяха умерени в сравнение с тези, които претърпяваше Хегази. Ръцете на Суджик изчезваха под лактите в пищно гравирани бронзови дълги ръкавици с позлатени прозорчета, през които се виждаха холографски образи в непрестанно движение, а имитацията й на длани завършваше с прекалено тънки пръсти с диамантени нокти. Тялото на Кджарвал в по-голямата си част беше органично, но очите й представляваха червени елипси с продълговата котешка зеница, плоският й нос нямаше ноздри, а само тесни цепнатини, сякаш бе приспособена да живее и във водата. Беше без дрехи, но като се изключат ноздрите, очите, устата и ушите, кожата й беше абсолютно гладка, като абаносов неопрен. Гърдите й нямаха зърна; пръстите бяха елегантни, но без нокти, а вместо пръсти на краката имаше по-скоро лек намек за тях, сякаш изваялият я скулптор не я беше довършил, бързайки да се захване с нова поръчка. Щом Вольова седна, Кджарвал я изгледа с безразличие, което бе прекалено подчертано, за да е истинско.

— Хубаво е, че си с нас — обади се Саджаки. — Била си много заета, докато спяхме. Случило ли се е нещо?

— Това-онова.

— Интригуващо — усмихна се той. — Това-онова. Съмнявам се, че между „това“ и „онова“ си забелязала нещо, което би могло да хвърли светлина върху смъртта на Нагорни?

— Чудех се къде е той. Сега ти отговори на въпроса ми.

— Но ти не отговори на моя.

Иля се захвана с грейпфрута си.

— Последния път, когато го видях, беше жив. Нямам представа… как е умрял?

— Неговата камера го е затоплила преждевременно. Това поставя началото на различни бактериологични процеси. Не мисля, че трябва да навлизаме в подробности, как смяташ?

— Не и по време на закуска. — Очевидно не го бяха огледали внимателно, иначе щяха да забележат нараняванията, причинили смъртта му, въпреки усилията й да ги прикрие. — Съжалявам — додаде тя, като погледна към Суджик. — Не го приемай като неуважение.

— Естествено — отвърна Саджаки и разчупи на две едно хлебче. Фиксира погледа на близко разположените си елипсовидни очи в Суджик, подобно на човек, съзерцаващ бясно куче. Татуировките, които си бе сложил по време на инфилтрирането си в Блоутър Скайджакс, вече ги нямаше, но по местата им се виждаха фини белезникави следи въпреки търпеливите манипулации, които бяха направили с него по време на специалния му сън. Може би той самият бе дал инструкции да се запазят известни следи за подвизите, които бе извършил сред блоутърианците, трофей от икономическите придобивки, които бе измъкнал от тях. — Сигурен съм, че всички освобождаваме Иля от отговорност за смъртта на Нагорни… нали, Суджик?

— Защо да я виня за случилото се, щом е злополука? — отговори Суджик.

— Точно така. И това слага край на въпроса.

— Не съвсем — обади се Вольова. — Сега може да не е най-подходящият момент да се повдига този въпрос, но… — Направи пауза. — Искам да извадя имплантите от главата му. Но дори ако ми бъде позволено да го направя, те най-вероятно са се повредили.

— Можеш ли да направиш нови? — попита Саджаки.

— Да, ако разполагам с време — отвърна с примирена въздишка тя. — Но ще имам нужда също така и от нов кандидат.

— Щом стигнем до Йелоустоун, ще можеш да потърсиш кандидат там, нали? — рече Хегази.

Рицарите продължаваха да се бият от другата страна на поляната, но сега никой не им обръщаше кой знае какво внимание, въпреки че единият имаше видими затруднения, защото в шлема му се бе забила стрела.

— Сигурна съм, че ще се появи подходящ кандидат — додаде Вольова.

 

 

Откакто бе дошла в Йелоустоун, Хури не беше дишала толкова чист въздух като този в къщата на Мадмоазел. Чист и студен, но не и благоуханен. По-скоро като миризмата, която помнеше от болничната палатка в Края на небето, напомняща за йод, зеле и хлор; това бе последният път, когато бе видяла Фазил.

Кабелната кола на Манукян ги бе прекарала през града, през частично наводнената повърхност на подземен акведукт. Озоваха се в подземна пещера. Там бяха влезли в асансьор; той се заизкачва нагоре със скорост, от която ушите й започнаха да пищят. От асансьора влязоха в този тъмен, ехтящ коридор. Това най-вероятно беше акустичен трик, но на Хури й се струваше, че се намира в огромен, неосветен мавзолей. Над главите им имаше някакви изящно украсени прозорци, но процеждащата се през тях светлина беше среднощно бледа. Ефектът бе смущаващ, тъй като навън бе още ден.

— Мадмоазел не си пада по дневната светлина — обясни Манукян.

— Сериозно? — Очите на Хури започваха да привикват с полумрака. Вече различаваше някакви масивни неща, издигащи се в залата. — Ти не си оттук, нали, Манукян?

— Така май ставаме двама.

— И теб ли чиновническа грешка те доведе в Йелоустоун?

— Не съвсем. — Хури усещаше, че той преценява какво може да й каже. Това бе единствената му слабост. За наемен убиец или какъвто там беше, той говореше прекалено много. През цялото им пътуване се бе хвалил с подвизите си в Казъм сити; и ако бе чула всичко това от когото и да било другиго, освен от този мъж с чуждестранен акцент и изкусно замаскирано оръжие, просто щеше да го приеме за измислица. Тревожното при него обаче бе, че много от тези неща действително можеха да са верни. — Не — повтори той; желанието да разкаже още една история очевидно надделя над професионалните инстинкти, призоваващи към сдържаност. — Не беше чиновническа грешка. Но все пак беше грешка… или инцидент.

Тежките неща ставаха все повече. Трудно беше да различи формата им, но всички те се извисяваха върху тънки колове, излизащи от черни основи. Някои напомняха части от смачкани яйчени черупки. Всички имаха метален блясък, чийто цвят не можеше да се определи поради мъждивата светлина.

— Злополука ли си преживял?

— Не… не аз. Тя. Мадмоазел. Така се запознахме. Тя беше… Не би трябвало да ти казвам всичко това, Хури. Ако тя открие, с мен е свършено. А е много лесно да се отървеш от мъртво тяло в Мълч. Хей, знаеш ли какво открих там онзи ден? Няма да повярваш, но намерих цял един…

Хури пропускаше хвалбите му покрай ушите си. Прокара пръсти по една от скулптурите, почувства студената й метална повърхност. Краищата бяха много остри. Сякаш двамата с Манукян бяха бягащи любовници, нахлули в музей посред нощ. Скулптурите от своя страна като че ли очакваха нещо… но не с безкрайни резерви от търпение.

Невероятно, но се радваше, че е в компанията на Манукян.

— Тя ли ги е направила? — прекъсна словоизлиянията му Хури.

— Може би — отвърна той. — И в този случай може да се каже, че е страдала в името на своето изкуство. — Спря и я докосна по рамото. — Така. Виждаш ли онези стълби?

— Предполагам искаш да ги използвам.

— Започваш да се учиш.

И завря леко пистолета в гърба й — само за да й напомни, че той все още е с тях.

 

 

През прозорчето в стената край камерата на мъртвия Вольова виждаше гигантска газова планета с цвят на мандарина, чиито потънал в сянка южен полюс проблясваше от вихрещите се около него бури. Бяха навлезли навътре в системата Епсилон Еридани и се намираха под особен ъгъл с еклиптиката. До Йелоустоун оставаха само няколко дни път. От местния трафик, осъществяващ връзката между всички значими населени места или космически кораби в системата, ги деляха само някакви си светлинни минути. Техният кораб също се бе променил. През същото прозорче Иля можеше да види предната част на един от двигателите. Те се бяха изместили автоматично към местата си в корпуса на кораба веднага, щом той бе намалил скоростта си, и плавно бяха трансформирали формата си според новото местонахождение и режим на работа. Източникът на енергия за увеличаване на скоростта бе само една от поредните мистерии на конджоинърската технология. Очевидно те все пак не можеха да действат по този начин безкрайно дълго, иначе никога нямаше да им се налага да зареждат гориво по време на междузвездния режим на работа…

Умът й се щураше насам-натам, опитвайки да се съсредоточи върху всичко, само не върху най-належащия в момента въпрос.

— Мисля, че тя ще създаде неприятности — заяви Вольова. — Сериозни неприятности.

— Не и ако я разчета както трябва. — Триумвир Саджаки я удостои с усмивка. — Суджик ме познава прекалено добре. Знае, че не бих си направил труда да я порицая, ако предприеме нещо срещу член на Триумвирата. Не бих й разрешил дори лукса да напусне кораба, щом пристигнем в Йелоустоун. Просто бих я убил.

— Това може би ще бъде малко сурово.

Гласът й прозвуча безсилно и този факт я изпълни с презрение към самата нея, но уви, точно така се и чувстваше.

— Не може да се каже, че не й симпатизирам. Все пак Суджик нямаше нищо лично срещу мен, преди аз… преди Нагорни да умре. Ако направи нещо, не можеш ли просто да я накажеш.

— Не си заслужава. Ако е решила да ти направи нещо, няма да се спре пред дребни усложнения. Ако само я накажа, ще намери начин да ти навреди трайно. Ще трябва да я убия, това ще бъде единственото разумно решение. Във всеки случай… изненадан съм, че виждаш нещата от нейната гледна точка. Не ти ли е минавало през ума, че някои от проблемите на Нагорни може да са се прехвърлили върху нея?

— Питаш ме дали мисля, че е напълно нормална?

— Това не е от значение. Тя няма да тръгне срещу теб — имаш думата ми. — Саджаки направи пауза. — Така, вече може ли да приключим с тази тема? Изприказвах за Нагорни толкова приказки, колкото ще ми стигнат за цял живот.

— Знам точно как се чувстваш.

Бяха минали няколко дни от първата й среща с екипажа. Те стояха пред жилището на мъртвия, на осемстотин двайсет и първо ниво, готови да влязат в него. То беше запечатано, откакто бе умрял… по-дълго, както смятаха другите. Дори Вольова не бе влизала в стаите му, за да не размести нещо и така да издаде идването си.

— Разблокирай осигурителната забрана на жилището на Офицера на оръжейната — заговори в гривната си тя. — Оторизиране от Вольова.

Вратата се отвори пред тях и през нея заизлиза леденостуден въздух.

— Изпрати ги вътре — каза Саджаки.

На въоръжените слуги им бяха нужни само няколко минути, за да се уверят, че вътре няма никаква опасност. Това, разбира се, бе малко вероятно, тъй като Нагорни вероятно не бе планирал да умре по времето, когато го бе предвидила Вольова. Но когато ставаше дума за такива като него, човек никога не можеше да бъде сигурен.

Влязоха; слугите вече бяха активирали осветлението.

Подобно на повечето психопати, които бе срещала, Нагорни винаги бе изглеждал напълно щастлив в най-малкото от личните пространства. Неговото жилище бе определено много по-натъпкано от нейното. Тук царуваше придирчива подреденост, като негатив на полтъргайст. Повечето от неговите вещи, а те не бяха много, бяха закрепени сигурно, затова не бяха разместени от маневрите на кораба, които го бяха убили.

Саджаки направи гримаса и вдигна ръкав към носа си.

— Тази миризма.

— Това е борш. Цвекло. Мисля, че Нагорни си падаше по него.

— Напомни ми да не го опитвам.

Саджаки затвори вратата след тях.

Във въздуха се усещаше остатъчна студенина. Термометрите показваха, че вече цари стайна температура, но молекулите във въздуха като че ли носеха отпечатък от месеците на студ. Царуващият спартански дух бе в синхрон с този студ. В сравнение с това жилището на Вольова изглеждаше обширно и луксозно. И не ставаше въпрос за това, че Нагорни не бе вложил нищо лично, за да направи пространството свое. Той се бе провалил в опитите си да го направи според нормалните стандарти и усилията му даже си противоречаха едни на други, в резултат на което стаята му изглеждаше даже още по-мрачна, отколкото ако беше празна.

Ковчегът не правеше положението по-добро.

Той бе единственото, което не е било привързано, когато бе убила Нагорни. Беше невредим, но Вольова усети, че преди бе стоял изправен и се бе извисявал величествено над всичко в стаята. Беше огромен и най-вероятно изработен от желязо. Металът беше черен и поглъщаше светлината като повърхността на шраудърско творение. Всичките му повърхности бяха покрити с барелефи с прекалено сложен рисунък, за да издадат тайните си от пръв поглед. Вольова се взираше безмълвно. „Да не искаш да кажеш, че Борис Нагорни е бил способен на това?“ — помисли си.

— Юуджи, това изобщо не ми харесва — заяви тя.

— И не те виня.

— Кой луд прави собствения си ковчег?

— Бил е изключително посветен на тази работа, ако питаш мен. Но той е тук и може би е единствената възможност, с която разполагаме, да надзърнем в ума му. Какво смяташ за тези „подобрения“?

— Несъмнено те са проекция на неговата психоза, конкретизиране. Би трябвало да обърна повече внимание на изображенията. Те ще ми дадат някаква представа. — Замълча и додаде: — За да не правим два пъти една и съща грешка, имам предвид.

— Предпазливо — рече Саджаки и коленичи. Погали с показалец гравираната повърхност в стил рококо. — Имаме голям късмет, че в крайна сметка не си била принудена да го убиеш.

— Да — отвърна Иля и го изгледа странно. — Но какво мислиш за разкрасяването, Юуджи-сан?

— Бих искал да знам кой или какво е Сън Стийлър — каза той като привлече вниманието й върху тези думи, издълбани на кирилица върху ковчега. — Това означава ли нещо за теб? В рамките на психозата, имам предвид. Какво означаваше то за Нагорни?

— Нямам ни най-малка представа.

— Нека опитам да отгатна. Бих казал, че в представите на Нагорни Сън Стийлър е представлявал някой от ежедневието му и виждам две очевидни възможности.

— Той самия или аз — каза Вольова, тъй като знаеше, че не беше лесно да отвлечеш вниманието на Саджаки. — Да, да, това поне е очевидно… но не ни помага по никакъв начин.

— Напълно ли си сигурна, че никога не е споменавал този Сън Стийлър?

— Бих запомнила нещо такова.

Което беше напълно вярно. И тя наистина помнеше: той бе написал с кръвта си въпросните думи на стената на нейното жилище. Самите думи не означаваха нищо за нея, но това в никакъв случай не значеше, че ги чува за първи път. С наближаването на неприятния завършек на професионалните им отношения, Нагорни почти не беше говорил за нещо друго. Сънищата му бяха изпълнени със Сън Стийлър и, подобно на всички параноици, той виждаше доказателство за злонамереността му в повечето неприятности от своето ежедневие. Когато осветлението в някоя част на кораба се развалеше неочаквано или асансьорът го закараше на неподходящо ниво, това бе дело на Сън Стийлър. Никога не можеше да се предположи, че това е най-обикновена повреда; то бе неизменно доказателство за машинациите на някакво намиращо се зад сцената същество, чието присъствие само Нагорни можеше да установи. Вольова глупаво бе пренебрегвала всички признаци. Беше се надявала, всъщност беше се молила, доколкото нещо такова бе възможно за нея, неговият призрак да се върне в небитието на подсъзнанието му. Но Сън Стийлър бе останал с Нагорни до края; доказателство за това бе ковчегът на пода.

Да… не би забравила едно такова нещо.

— Сигурен съм, че би го запомнила — потвърди Саджаки. След това насочи отново вниманието си към издълбаните в ковчега думи. — Мисля, че трябва да направим копие на тези означения. Може да ни помогнат, но не е лесно да се разчете с очите проклетият брайлов ефект. Какво е според теб това? — Той прокара длан по фигурата, наподобяваща спици на колело. — Птичи крила ли са това? Или слънчеви лъчи, падащи отгоре? На мен ми прилича повече на птичи крила. Защо ли в главата му ще са се въртели птичи крила? И що за език трябва да е това?

Вольова гледаше, но гледката, която представляваше този ковчег, бе прекалено много. Не можеше да се каже, че не бе заинтригувана — напротив. Искаше обаче да разполага само с него и Саджаки да бъде колкото се може по-надалеч. Тук имаше прекалено много доказателства за дълбините, до които бе слязло съзнанието на Нагорни.

— Мисля, че това заслужава по-внимателно изследване — заяви предпазливо тя. — Ти каза „първо“. Каква възнамеряваш да бъде следващата крачка, след като направим копие?

— Мислех, че е очевидно.

— Ще унищожим проклетия предмет.

Саджаки се усмихна.

— Или ще го дадем на Суджик. Но аз лично съм за унищожаването му. Присъствието на ковчези на един кораб не е особено добра идея. Особено пък на изработени в домашни условия.

 

 

Стълбите като че ли нямаха край. Хури обърка сметките след двеста. Но точно когато имаше чувство, че коленете й ще се подкосят всеки момент, стъпалата свършиха рязко и тя се озова в един дълъг, дълъг бял коридор, чиито стени представляваха поредица от вдлъбнати арки. Впечатлението бе, че се намираше в осветена от луната галерия с колони. Хури тръгна по ехтящия коридор и спря пред двойната врата в другия му край. Тя беше украсена с черна органична дърворезба и стъклопис. От помещението зад нея се лееше лавандулова светлина.

Очевидно беше пристигнала.

Напълно бе възможно това да е някакъв капан и влизането в тази стая да бе равносилно на самоубийство. Но връщането назад също не беше решение — Манукян, въпреки големия си чар, й бе дал да го разбере ясно. Така че Ана стисна дръжката на вратата и влезе. Нещо във въздуха погъделичка приятно носа й; упойващият парфюм контрастираше със стерилността, която цареше в останалата част на къщата. Това ухание я накара да се почувства немита, макар да бяха минали само няколко часа, откакто Нг я беше събудил и й беше казал да отиде да убие Тараски. Междувременно дъждът на Казъм сити, примесен със собствените й пот и страх, я бе изцапал колкото за цял месец.

— Виждам, че Манукян е успял да ви докара цели — произнесе женски глас.

— Мен или себе си?

— И двамата, скъпо момиче — отвърна невидимата говорителка. — И двамата имате еднакво впечатляваща репутация.

Двойната врата се затвори зад нея. Хури започна да оглежда обстановката, сред която се намираше, но това не беше лесно на странната розова светлина. Помещението имаше форма на чайник с два затворени с капаци прозореца, напомнящи котешки очи.

— Добре дошли в моето жилище — обади се отново гласът. — Чувствайте се като у дома си.

Ана се приближи до прозорците. От едната им страна имаше два ковчега за спане, които блестяха като сребърни. Единият беше затворен и работеше, другият бе отворен, подобен на какавида, готова да обвие пеперудата.

— Къде съм?

Капаците се отвориха.

— Където си била винаги — отговори Мадмоазел.

Пред нея се разкри гледка към Казъм сити, но от по-голяма височина, от каквато го беше виждала досега. Намираше се над Мрежата за комари, може би на петдесет метра над петнистата й повърхност. Градът се разстилаше под мрежата като фантастично морско същество, запазено във формалдехид. Нямаше представа къде се намира, освен че това трябва да беше една от най-високите сгради, вероятно една от онези, които мислеше за необитаеми.

— Наричам това място „Шато де корбо“, „Къщата на гарваните“ — обади се Мадмоазел. — Заради черния й цвят. Несъмнено си го виждала.

— Какво искаш? — попита най-сетне Хури.

— Искам да свършиш една работа за мен.

— Всичко това заради тази работа? Имам предвид, трябваше да ме отвлечеш, само за да ме помолиш да свърша някаква работа? Не можеше ли да действаш посредством обичайните канали?

— Работата не е обичайна.

Ана кимна към отворения спален ковчег.

— Къде е неговото място в нея?

— Не ми казвай, че то те притеснява. Все пак ти дойде в нашия свят именно с един от тях.

— Питах само какво означава.

— Всичко с времето си. Би ли се обърнала?

Хури чу леко свистене зад гърба си, наподобяващо звука при отваряне на кантонерка.

В стаята беше влязла носилка на херметик. Или бе стоял през цялото време там, скрита от някоя хитрост. Беше тъмна и ъгловата като метроном, без никаква украса. Нямаше никакви приставки или видими сензори, а прозорчето на предната й част беше тъмно като око на акула.

— Несъмнено вече си запозната с хората от моя тип — разнесе се от носилката същият глас. — Не се смущавай.

— Не се смущавам — отвърна Хури.

Но лъжеше. В тази кутия имаше нещо смущаващо, нещо, което никога не бе усещала в присъствието на Нг или другите херметици, с които се бе запознавала. Може би то се дължеше на строгостта на кутията или на усещането, напълно подсъзнателно, че носилката рядко оставаше празна. Не й помагаше и фактът, че прозорчето бе толкова малко, нито пък усещането, че зад тъмното му стъкло се крие нещо чудовищно.

— Не мога да отговоря на всичките ти въпроси сега — каза Мадмоазел. — Но не накарах да те доведат, само за да видиш затруднението ми. Ето. Може би това ще помогне.

До носилката се оформи някаква фигура, изобразена от самото помещение.

Това бе жена, разбира се, млада, но парадоксално облечена в онзи тип тоалети, които никой в Йелоустоун не бе носил от времето на чумата. Черната й коса бе прибрана назад от благородното чело с шнола, изтъкана от светлина. Електриковосинята й рокля бе с дръзко деколте и голи рамене. Там, където стигаше до пода, се замъгляваше и изчезваше.

— Ето как изглеждах — обади се гласът. — Преди.

— Не можеш ли все още да изглеждаш така?

— Рискът от напускането на кутията е прекалено голям… дори в светилищата на херметиците. Нямам доверие на предпазните им мерки.

— Защо ме доведе тук?

— Манукян не ти ли обясни напълно всичко?

— Не. Обясни ми напълно само колко вредно е за мен да не правя каквото ми казва.

— Колко неделикатно от негова страна. Но не и неточно, трябва да се признае. — На бледото й лице се появи усмивка. — Каква според теб е причината да те повикам?

Хури знаеше, че, каквото и друго да се бе случило, беше видяла прекалено много, за да се върне към нормалния живот в града.

— Аз съм професионален убиец. Манукян ме видя по време на работа и заяви, че наистина съм била достойна за репутацията си. Та, може би правя прибързани предположения, но ми мина през ума, че не е изключено да искаш да убия някого.

— Да, много добре. — Фигурата кимна. — Но Манукян каза ли ти, че това убийство няма да е същото, както при другите договори, които си сключвала досега?

— Спомена за някаква важна разлика.

— И това би ли те смутило? — Мадмоазел я наблюдаваше напрегнато. — Интересен момент, нали? Наясно съм, че обичайните ти мишени се съгласяват да бъдат убити преди да се заемеш с тях. Те го правят обаче, мислейки, че ще ти се изплъзнат и след това ще се хвалят с този факт. Съмнявам се, че когато ги хванеш, се подчиняват без съпротива.

Ана се сети за Тараски.

— Обикновено не. Обикновено ме молят да не го правя, опитват да ме подкупят, неща от този род.

— И?

Ана сви рамене.

— Убивам ги въпреки това.

— Отношение на истински професионалист. Войник ли си била, Хури?

— Някога. — Наистина сега не й се мислеше за това. — Какво знаеш от това, което се е случило с мен?

— Достатъчно. Че съпругът ти също е бил войник, казвал се е Фазил, и че сте се били заедно на Края на небето. И тогава става нещо. Чиновническа грешка. Качили са те на кораб, който трябвало да потегли за Йелоустоун. Никой не разбрал грешката, докато си се събудила, вече тук, двайсет години по-късно. Тогава вече било прекалено късно да се връщаш на Края… дори ако си знаела, че Фазил е все още жив. Когато си щяла да се върнеш, той щял да бъде с четирийсет години по-стар от теб.

— Сега ти е ясно защо професията на убиец не ме държи будна нощем.

— Мога да си представя какво си чувствала. Че не дължиш нищо на Вселената… нито на някой от живеещите в нея.

Хури преглътна.

— За тази работа не е необходим непременно бивш войник. Ти дори нямаш нужда от мен: не знам кого искаш да премахнеш, но има по-добри. Имам предвид, че аз съм технически добра — улучвам деветнайсет от всеки двайсет изстрела. Познавам обаче хора, които улучват четирийсет и девет от всеки петдесет.

— Ти отговаряш на моите нужди по друг параграф. Нужен ми е някой, който гори от желание да напусне града. — Фигурата кимна към отворения спален ковчег. — Имам предвид дълго пътуване.

— Извън системата?

— Да. — Гласът й звучеше спокойно и внушително, сякаш основите на този разговор бяха репетирани десетина пъти. — По-точно става въпрос за разстояние от двайсет светлинни години. Толкова отдалечена е оттук Ризургам.

— Не мога да кажа, че съм чувала за нея.

— Щях да се смутя, ако беше чувала. — Мадмоазел протегна лявата си ръка и на няколко сантиметра от дланта й се появи малък глобус. Светът беше мъртвешки сив — нямаше океани, реки или зеленина. Само атмосфера, видима като фина дъга близо до хоризонта, и на две места мръснобели вечни ледове, от които ставаше ясно, че това не можеше да е някоя луна без въздух. — Тя не е дори някоя от по-новите колонии… във всеки случай не това, което наричаме „колония“. На цялата планета има само няколко изследователски поселища. До неотдавна Ризургам нямаше изобщо никакво значение. Но всичко това се промени. — Мадмоазел направи пауза, очевидно събираше мислите си; може би не можеше да реши какво да разкрие на този етап. — На Ризургам пристигна един човек на име Силвест.

— Името не е особено разпространено.

— Значи си наясно, че неговият клан се намира в Йелоустоун. Добре. Това опростява безкрайно нещата. Няма да ти бъде трудно да го намериш.

— Задачата ми няма да се изчерпи само с неговото намиране, нали?

— О, да — отвърна Мадмоазел. След това стисна глобуса в дланта си, смачка го между пръстите си и между тях се посипаха струйки пясък. — Задачата ти включва още много неща.