Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (23)

Двайсет и три

Орбитата на Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

Тази ситуация беше със смущаваща симетрия според Силвест. Само след часове оръжията от скривалището на Вольова щяха да започнат да се бият срещу подземните имунологични системи на Цербер; вирус срещу вирус. И сега, в навечерието на тази атака, Силвест се подготвяше за война срещу Смесената чума, която поглъщаше — или, в зависимост от гледната точка, уголемяваше гротескно — Капитана на лайтхъгъра. Тази симетрия говореше за наличието на някакъв, лежащ под повърхността на нещата ред, за който той си даваше сметка само частично. Това усещане определено не му носеше радост; беше като да се включиш в игра и едва след това да осъзнаеш, че правилата са далеч по-сложни, отколкото ти се е сторило в началото.

За да може симулацията в бета-ниво на Калвин да работи чрез него, той трябваше да изпадне в състояние на полусъзнание без да престава да се движи, нещо подобно на сомнамбулизъм. Калвин щеше да го ръководи като кукла на конци, получавайки сетивна информация направо чрез очите и ушите на Силвест, служейки си директно с неговата нервна система, за да се движи. Даже щеше да говори чрез Силвест. Потискащите нервите лекарства вече бяха предизвикали парализа на цялото му тяло и усещането беше толкова неприятно, колкото си спомняше от последния път.

Силвест мислеше за себе си като за машина, в която щеше да се всели призракът на Калвин.

Ръцете му боравеха с инструментите за медицински анализ, движещи се покрай тумора. Беше опасно да се приближава прекалено много до сърцето; това излагаше на голям риск от заразяване собствените му импланти. В даден момент — при този или може би при следващия сеанс — щеше да се наложи да стигнат и до там; това бе неизбежно, но Силвест не желаеше още да мисли за въпросния момент. Засега, когато трябваше да работят по-близо до него, Калвин използваше простите, безмозъчни роботчета от онези, които действаха навсякъде из кораба; но дори те бяха податливи на болестта. Едно от тях по погрешка се бе приближило прекалено до Капитана и вече бе омотано в мрежа от тънки чумни влакънца. Макар машината да нямаше молекулярни компоненти, болестта очевидно имаше какво да вземе и от нея, за да бъде смляно в трансформиращата матрица на Капитана и да захрани треската му. Сега Калвин трябваше да прибегне до по-груби инструменти, но в даден момент, очевидно не след дълго, щеше да се наложи да атакуват чумата с единственото, което би могло да й противодейства: нещо много подобно на нея самата.

Силвест усещаше мисловния процес на Калвин, действащ някъде зад неговия собствен. Това не бе нещо, което можеше да се нарече съзнание — симулацията, която управляваше тялото му, не бе нищо повече от имитация, но някъде във връзките с неговата нервна система… струваше му се, че се е появило нещо, способно да ръководи хаотичната субстанция. Теориите и собствените му предразсъдъци, разбира се, отричаха това; но какво друго обяснение можеше да има за раздвоението на личността, което усещаше? Не смееше да попита Калвин дали изпитва същото, а и най-вероятно нямаше да повярва на отговора му.

— Синко — обади се Калвин. — Изчаках досега, преди да обсъдя нещо с теб. Притеснявам се заради него, но не бих искал да го дискутирам пред, ъъъ… нашите клиенти.

Силвест знаеше, че само той може да чува гласа на Калвин. Трябваше да му отговаря беззвучно, а Калвин от своя страна моментално му връщаше контрола върху говора.

— Моментът и сега не е подходящ. В случай, че не си забелязал държа да ти напомня, че правим операция.

— Именно за операцията искам да говорим.

— В такъв случай давай по-кратко.

— Не мисля, че би трябвало да успеем.

Силвест виждаше, че ръцете му — ръководени от Калвин — не престанаха да действат по време на изричането на тези думи. Усещаше присъствието на застаналата наблизо Вольова, очакваща инструкции.

— За какво, по дяволите, говориш? — попита все така беззвучно Силвест.

— Мисля, че Саджаки е много опасен.

— Страхотно; в такъв случай ставаме двама. Но това не те спря да си сътрудничиш с него.

— Първоначално бях благодарен за тази възможност — призна Калвин. — Все пак той ме спаси. Но след това започнах да се питам как ли изглеждат нещата от неговата гледна точка. И дали не е малко сбъркан. Порази ме мисълта, че всеки здравомислещ човек щеше да остави Капитана да умре още преди години. Но Саджаки, когото видях последния път, беше неукротимо верен, само дето тогава околосветското му пътешествие имаше смисъл. Тогава поне имахме надежда, че ще успеем да спасим Капитана.

— А сега няма такава надежда, така ли?

— Той е заразен с вирус, с който цялата Йелоустоунска система с всичките си ресурси не може да се справи. Вярно е, че въпросната система бе атакувана от същия вирус, но някои нейни изолирани участъци останаха недокоснати месеци наред и хората там използваха не по-малко напреднали от нашите техники, за да намерят лек… и така и не успяха. Не само това, ами ние не знаем дори кои погрешни пътища са следвали и кои може би са щели да дадат резултат, ако бяха разполагали с повече време.

— Аз казах на Саджаки, че за тази работа му трябва вълшебник. Негов проблем е, ако не ми е повярвал.

— Според мен проблемът е, че ти повярва. Това имах предвид като казах, че не би трябвало да успеем.

В този момент Силвест гледаше към Капитана; Калвин бе подготвил благоразумно гледката. Изправен пред картината, която се разкриваше пред очите му, той осъзна, че баща му е абсолютно прав. Можеха да извършат подготвителните движения за лекуването на Капитана — ритуалите около установяването доколко засегната бе плътта му — но работата им не можеше да напредне повече от това. Каквото и да опитаха, колкото и интелигентно да беше, колкото и бляскаво, нямаше как да се увенчае с успех. Или, още по-важно, не можеше да му бъде позволено да се увенчае с успех. Именно последната мисъл бе особено смущаваща, защото идваше от Калвин, а не от Силвест. Той беше видял нещо, останало все още незабелязано за него, но сега то бе станало очевидно, направо ослепително ясно.

— Мислиш, че ще ни попречи?

— Мисля, че вече го направи. И на двамата ни направи впечатление, че скоростта на развитие на чумата на Капитана нарасна, откакто сме на кораба, но ние не обърнахме внимание на този факт като го приехме или за съвпадение, или за плод на нашето въображение. Но аз не смятам така. Според мен Саджаки му е позволил да се затопли.

— Да… Аз също стигнах до това заключение. Има и още нещо, нали?

— Биопсиите — тъканните проби, за които помолих.

Силвест знаеше накъде бие. Роботът, който бяха изпратили да вземе клетъчните проби, сега бе полуразложен от чумата.

— Не мислиш, че заразяването му е резултат от естествена грешка, нали? Според теб това е дело на Саджаки.

— На Саджаки или на някой друг от екипажа.

— Тя ли?

Силвест усети как погледът му се насочва към жената.

— Не — отговори Калвин. — Не е тя. Това не означава, че й имам доверие, но от друга страна не виждам в нейно лице любимка на Саджаки.

— Какво обсъждате? — пристъпи към тях Вольова.

— Не се приближавай толкова — предупреди я Калвин като говореше посредством Силвест, който в момента не беше в състояние да говори, дори беззвучно. — Нашите манипулации може да са освободили някоя и друга чумна спора, а ти не би искала да ги вдишаш.

— Те няма да ми навредят — обясни Иля. — В мен няма нищо, на което чумата би могла да повлияе.

— Защо тогава изглеждаш толкова неприветлива?

— Защото е студено, глупчо. — Вольова направи пауза. — Чакай малко. С кого от вас разговарям всъщност? С Калвин, нали? Струва ми се, че ти дължа малко по-голямо уважение — все пак не ти ни държиш заложници.

— Много си мила — чу се да отговаря Силвест.

— Надявам се, че сте изнамерили някаква стратегия? Триумвир Саджаки няма да остане доволен, ако заподозре, че не удържате вашата част от сделката.

— Напълно възможно е триумвир Саджаки да е част от проблема — отвърна Калвин.

Тя се бе приближила още сега, макар да трепереше видимо, тъй като не си бе сложила термична протекция, която носеше Силвест.

— Не съм сигурна, че разбрах тази забележка.

— Наистина ли мислиш, че той иска да излекуваме Капитана?

Тя го погледна така, сякаш я беше зашлевил през лицето.

— И защо да не иска?

— Той разполагаше с предостатъчно време, за да свикне да командва. Този ваш триумвират е само един фарс. Саджаки е ваш капитан във всяко отношение, освен по титла, и вие с Хегази го знаете много добре. Той няма да се откаже от властта без борба.

Иля отговори прекалено прибързано, за да звучи убедително.

— Ако бях на ваше място, щях да се концентрирам върху работата и нямаше да се тревожа за желанията на триумвира. Все пак той ви доведе тук. Той измина светлинни години, за да потърси услугите ви. Надали някой би постъпил така, ако не иска Капитанът му да се върне.

— Той ще направи необходимото, за да не успеем — отвърна Калвин. — Но в провала ни ще намери друга искрица надежда, нещо или някой друг, който би могъл да излекува Капитана, ако само успее да го намери. И преди да разберете какво става, ще се впуснете в друго едновековно издирване.

— Ако случаят е такъв — промълви бавно Иля, сякаш се опасяваше това да не е капан, — тогава защо още не е убил Капитана? Това ще запази позицията му.

— Защото тогава ще трябва да намери как да те използва?

— Да ме използва ли?

— Да, помисли за това. — Калвин остави медицинските инструменти и отстъпи на няколко крачки от Капитана, като актьор, който се готви да пристъпи на светлината на прожекторите, за да произнесе монолога си. — Това издирване на лек за Капитана е единственият бог, на който си в състояние да служиш. Може би е било време, когато то е имало смисъл… но вече не. На кораба имате доста оръжие и аз знам за него, дори за онова, за което не обичате да говорите. Засега единствената цел, на която служи то, е играта на сила, когато се нуждаете от някой като мен — някой, който просто да извърши движенията на лекуването, без в действителност да промени кой знае какво. — Силвест се зарадва, когато Калвин спря да говори за няколко секунди, тъй като имаше нужда да си поеме въздух и да овлажни пресъхналата си уста. — Така, ако Саджаки изведнъж стане капитан, каква ще бъде следващата му стъпка? Вие пак ще разполагате с оръжието, но срещу кого бихте могли да го използвате? Ще трябва да си измислите неприятел от нищото. Може би той дори няма да притежава нещо, което искате — все пак вие сте тези, които имат кораб, какво още може да ви трябва? Може би ще си измислите идеологически врагове? Не виждам как ще стане, тъй като единственото, което не съм забелязал между вас, е идеологическа привързаност към каквото и да било, освен може би собственото ви оцеляване. Не, според мен дълбоко в себе си Саджаки знае какво ще се случи. Знае, че ако стане капитан, рано или късно ще трябва да използвате тези оръжия, просто защото съществуват. И нямам предвид минималистичната интервенция, която демонстрирахте на Ризургам. Ще трябва да стигнете до края: да използвате всяка една от тези ужасии.

Вольова беше бърза; и друг път бе успявала да впечатли Силвест с това.

— В такъв случай дължим благодарност на триумвир Саджаки, така ли? Като не убива Капитана, той ни предпазва от падане в пропастта.

Но по начина, по който говореше, беше ясно, че иронизира.

— Да — отвърна неуверено Калвин. — Вероятно си права.

— Не вярвам на нито една дума — обяви с внезапен плам Иля. — И ако беше един от нас, би било равнозначно на предателство дори да имаш подобни мисли.

— Както искаш. Но ние вече видяхме доказателства, че Саджаки иска да провали операцията.

За момент в изражението й проблесна любопитство, но тя го потъпка ефикасно.

— Параноята ти не ме интересува, Калвин… ако разговарям с Калвин. Към Дан имам една уговорка — да го заведа на Цербер. С теб също имам уговорка — да помогнеш за излекуването на Капитана. Обсъждането на всякакви други теми излиза извън това.

— Значи, както разбирам, разполагаш с ретровирус?

Вольова бръкна в якето си и извади флакона, който носеше.

— Действа срещу чумните проби, които успях да изолирам и от които отглеждах култури. Съвсем друг въпрос е обаче дали ще действа и срещу това.

Силвест усети как ръцете му се протягат напред, за да хванат флакона, който тя подхвърли. Миниатюрното стъкълце му напомни флакона, който бе носил преди сватбата си, но само за момент.

— Удоволствие е да се работи с теб — обяви Калвин.

 

 

Вольова остави Калвин или Дан Силвест — така и не беше сигурна с кой от двамата бе общувала — след като му даде точни инструкции как да използва контраагента. Отношенията й с него бяха като между аптекар и хирург, помисли си Иля: тя беше изобретила действащ при лабораторни условия серум и можеше да даде обширни указания за това как трябва да се прилага, само не и отговорите за вземане на окончателните решения, на истинските въпроси на живот и смърт; те бяха в компетенцията единствено на лекаря и тя нямаше желание да се намесва. Ако начинът на прилагане на серума не беше толкова важен, изобщо нямаше да се налага да водят Силвест на кораба. И нейният ретровирус щеше да бъде само един елемент от цялостното лечение, дори да се окажеше наистина много успешен.

Вольова се возеше с асансьора към моста като полагаше големи усилия да не мисли за онова, което Калвин (това определено трябва да беше той) й бе казал за Саджаки. Но тази задача се оказа изключително трудна; думите му бяха прекалено логични. И как трябваше да реагира тя за предполагаемото проваляне на лечението? Почти се бе осмелила да попита, но се страхуваше много да не чуе отговор, който не е в състояние да опровергае. Както беше казала, и това в известен смисъл бе самата истина, дори подобна мисъл бе равносилна на предателство.

Но в много отношения тя вече бе извършила предателство.

Саджаки започваше да става подозрителен към нея; това бе очевидно. Да не се съгласи с него да подложи Хури на мозъчния анализ беше едно. Но да настрои тайно машината, за да я информира, когато я активира, вече бе съвсем друго нещо — във всеки случай не постъпка на човек, изпитващ известна професионална загриженост към свой колега, а говорещ за тиха параноя, страх и омраза. За щастие беше пристигнала навреме. Машината не бе причинила трайни увреждания и беше съмнително, че Саджаки бе успял да провери достатъчно нервен обем с нужните подробности, за да се сдобие с нещо повече от размазани отпечатъци вместо с пълни спомени. Вероятно Саджаки щеше да бъде по-предпазлив: точно сега бе особено неподходящо да загубят своя офицер на оръжейната. Но какво щеше да стане, ако насочеше фокуса на своите подозрения към Вольова? Тогава можеше да прибегне към същия начин на изследване, който бе приложил спрямо Хури. И надали щеше да има някакви безпокойства, освен че така щеше да унищожи окончателно чувството за равенство помежду им, ако изобщо бе останало такова. Тя, разбира се, нямаше импланти, които можеха да бъдат увредени. И в известна степен сега, когато работата на борда на „Лорийн“ продължаваше самостоятелно, тя самата вече не му беше толкова необходима.

Иля погледна гривната си. Парченцето, което бе извадила от Хури, й причиняваше повече главоболия, отколкото някога бе смятала за възможно. Тъй като вече разполагаше в по-голяма или по-малка степен с информация за неговия състав, тя бе поискала от кораба да го напасне с нещо в паметта си. Предположението й, че то е дело на Манукян, изглеждаше правдоподобно, тъй като родината му определено не беше Краят на небето. Но корабът продължаваше да търси, ровейки все по-дълбоко и по-дълбоко в паметта си. Сега обработваше технологичната фактология отпреди почти две столетия. Абсурдно беше да изследва подобна антика. Но, от друга страна, защо да спира сега? Само след броени часове корабът щеше да стигне до създаването на колонията, до малкото документация от американската епоха, оцеляла до днес. Така поне щеше да може да каже на Хури, че издирването е било изтощително… ако не плодотворно.

Влезе на мостика, сама.

Гигантската камера беше тъмна, осветена единствено от прожекционната сфера, която в момента бе оставена да изобразява схема на целия бинер Павонис-Хадес. Нямаше други членове на екипажа („От малцината, които оцеляха“ — помисли си тя), а вече никой не викаше мъртвите от запазените за идните поколения архиви, за да споделят мнението си на езици, които почти никой не говори. Самотата бе добре дошла. Вольова нямаше желание да се разправя със Саджаки (особено с него), а компанията на Хегази никога не бе ценила. Не й се говореше даже с Хури; и не само сега. Събеседването с нея пораждаше прекалено много въпроси, караше ума й да се съсредоточава върху теми, с които не желаеше да се заема. Сега, поне за няколко минути, Вольова можеше да остане насаме, в своята стихия и, колкото и да беше глупаво, да забрави всичко, което заплашваше да превърне реда в хаос.

Можеше да бъде до своите красиви оръжия.

Преобразеният „Лорийн“ бе слязъл на още по-ниска орбита — само на десет хиляди километра над повърхността, без да предизвика реакция от страна на Цербер. Беше нарекла големия коничен обект „предмостие“, защото точно това беше функцията му. Колкото до другите, за тях това бе просто оръжието на Вольова, ако изобщо си правеха труда да го нарекат някак. То беше дълго четири хиляди метра, почти толкова, колкото лайтхъгъра, от който произхождаше. Много малка част от него беше твърда; дори стените бяха осеяни с пори, в които лежаха щамове военни кибервируси, подобни по строеж на контраагента, който щяха да използват срещу Капитана. По-големите енергийни и огнестрелни оръжия бяха поставени в кухини в стените. Всичко това бе защитено от няколко метра хипердиамант, който щеше да бъде отлющен самопожертвователно при сблъсъка. Ударните вълни щяха да се спуснат нагоре по цялата дължина на предмостието при сблъсъка му с повърхността, но границите от пиезоелектричен кристал постепенно щяха да започнат да пропускат енергия от тях, енергия, която можеше да се пренасочи към оръжейните системи. Скоростта на удара щеше да бъде относително ниска, във всеки случай — по-малко от километър в секунда, тъй като предмостието щеше да намали скоростта си значително, непосредствено преди сблъсъка с кората на планетата. А той щеше да бъде омекотен предварително; освен фронталните оръжия на самото предмостие, Вольова щеше да използва толкова от оръжията в скривалището, колкото се осмели.

Разпитваше оръжието чрез гривната си. Това не беше приковаващият вниманието разговор, който бе водила някога. Контролиращата го персона бе доста рудиментарна; не можеше да очаква нищо повече от нещо, което бе само на няколко дни. В известен смисъл така бе по-добре. Ако умът му беше по-голям, отколкото на гълъб, можеше да заподозре действителното положение. А Вольова си напомняше непрестанно, че предмостието най-вероятно нямаше да разполага с достатъчно време, за да започне да се радва на съзнателността си.

Танцуващите в сферата цифри я уведомиха, че то е напълно готово. Трябваше да се доверява на това, което й казваха обобщаващите системи, тъй като оръжието и бе непознато в много отношения. Беше набелязала основните си изисквания, но работата бе извършена от автономни конструкторски програми и те не бяха благоволили да я информират за всички възникнали технологични проблеми, нито за начина, по който ги бяха разрешили. Но колкото и задълбочено да беше познанието й за предмостието, тя се намираше в положението на майка, създала своето дете без да знае точното местонахождение на всяка артерия и нерв… или дори точната биохимия на неговия метаболизъм. Но това не го правеше по-малко нейно творение… или нейно дете.

Дете, което бе обрекла на ранна, нелепа — но в никакъв случай не и безсмислена — смърт.

Гривната й изписука. Погледна я с очакването, че това е техническо нахалство от страна на предмостието, кратка информация за направено в последния момент обновяване, осъществено от все още работещите в сърцевината му системи.

Но не се оказа нищо подобно.

Беше сигнал от кораба; известяваше я, че бе намерил аналогия на парченцето, извадено от Хури. За тази цел се беше наложило да се върне в технически файлове от преди повече от двеста години. И, с изключение на шарките, получени чрез натиск, които трябва да бяха направени след производството му, съответствието беше абсолютно.

Вольова беше все още сама на мостика.

— Дай го на дисплея — каза тя.

В сферата се появи увеличен образ на отломката. Последва поредица от зумове, като се започне от електронна микроскопия, на която се виждаше кристалната структура на парченцето и се стигне до изображение на отделните атоми. Рентгеновите кристалографски спектрографи и спектрографите на масата се появяваха в отделни прозорци, придружени от обобщаваща техническа фактология. Иля не обърна внимание на тези резултати; бяха й напълно познати, тъй като повечето от измерванията бе извършила самата тя.

Затова изчака, докато целият дисплей се премести от едната страна и до него се появи подобна поредица от графики, наредени около някакво парче материя, идентично при атомна резолюция, но без шарките. Съставът, изотопните съотношения и свойствата на решетките бяха еднакви: въглеродни молекули, сплетени в структурни алотропии, преминаващи през смайващо сложна матрица от наредени като сандвичи метални пластове и странни сплави. Шипчета от итрий и скандий с множество трансуранови елементи в почти неизмеримо малки количества добавяха някаква дъговидна устойчивост към свойствата на парченцето. То беше необичайно, но определено бе плод на човешка технология. Нещо повече, виждаха се особености, характерни за демаршистите, а разгарът на модното увлечение по трансурановите елементи бе през двайсет и четвърти и двайсет и пети век.

Тази частица всъщност приличаше много на материала, от който щеше да бъде произведен корпусът на космически кораб през въпросния период.

Лайтхъгърът очевидно бе на същото мнение. Какво правеше това парченце от корабен корпус в Хури? Що за послание можеше да е това от страна на Манукян? Може би все пак се бе излъгала и това съвсем не бе негово дело, а просто злополука. Освен ако не ставаше дума за някой конкретен космически кораб…

Като че ли беше точно така. Технологията беше типична за въпросния период, но от друга страна парченцето беше уникално; беше пригодено да издържа на много по-големи натоварвания, отколкото дори при военни условия. Постепенно, след като размисли над резултатите, Вольова достигна до извода, че то можеше да бъде само от един вид кораби: предназначените за осъществяване на контакт при изследванията на Шрауд, притежавани от института „Силвест“.

По-нататъшното изучаване на изотопното съотношение доведе до извода, че можеше да бъде само от един конкретен кораб: онзи, който бе отвел Силвест до границата на Шрауд на Ласкай. В първия момент това откритие й се стори достатъчно. То доказваше, че въпросната Мадмоазел действително имаше някаква връзка с него. Но Хури вече знаеше този факт… следователно посланието трябваше да ги уведомява за нещо по-дълбоко. Разбира се, Вольова вече бе разбрала какво трябва да е това. Но то бе наистина невероятно. Беше невъзможно да е тя, нали? Невъзможно бе да е оцеляла след случилото се около Шрауд на Ласкай. Но Манукян бе дал на Хури да разбере, че бе открил своята господарка в космоса. И беше напълно възможно дегизировката й като херметик да прикрива обезобразяване по-сериозно от всичко, което бе в състояние да причини чумата…

— Покажи ми Карин Льофевр — рече Иля, след като извади от паметта на кораба името на жената, която трябваше да е загинала някъде около Шрауд.

Лицето на жената, голямо като на богиня, изгря насреща й. Беше млада и от малкото, което се виждаше под главата й, ставаше ясно, че е облечена по модата на Йелоустоунската Бел епок, бляскавата златна епоха отпреди Смесената чума. И лицето й беше познато — не разтърсващо, но достатъчно, за да разбере, че бе виждала тази жена и преди. Беше виждала това лице в десетки исторически документи и във всеки един от тях се правеше предположението, че е отдавна мъртва, убита от непонятни за хората извънземни сили.

Разбира се. Сега беше ясно кое бе причинило шарките от невероятно силно налягане. Гравитационните сили около Шрауд на Ласкай бяха смазали материята, докато „пусне кръв“.

Всички мислеха, че Карин Льофевр бе умряла по същия начин.

— По дяволите! — процеди под носа си триумвир Иля Вольова, защото вече не можеше да има съмнение по този въпрос.

 

 

Още като дете Хури бе забелязала какво се случва, когато докосне нещо прекалено горещо като дулото на огнестрелно оръжие, току-що изстреляло един пълнител. Последвалата болка бе силна, но толкова краткотрайна, че не можеше да се сметне изобщо за болка; тя беше по-скоро предупреждение за истинската болка, която щеше да последва. Между нея и следващата болка имаше миг без каквото и да било усещане и именно тогава тя дръпваше рязко ръката си от прекалено горещия предмет. Но вече бе прекалено късно; истинската болка се появяваше и тя не можеше да направи нищо друго, освен да се подготви за идването й като домакин, предупреден за предстоящото пристигане на гост. Разбира се, болката никога не беше толкова силна, а и тя вече бе отдръпнала ръката си от нейния източник; после обикновено не оставаше даже белег. Но това я караше винаги да се пита. Ако предупредителната болка бе достатъчна да я накара да отдръпне ръка, а винаги ставаше така, каква бе целта на цунамито от истинска болка, която следваше? Защо изобщо беше нужна, след като вече бе получила посланието и бе отместила ръка от опасността? И дори когато по-късно откри, че има стабилна физиологична причина за забавянето между двете предупреждения, пак й се струваше прекалено неприятно, за да го приеме.

Точно така се чувстваше сега, докато седеше в стаята-паяк с Вольова, която току-що й бе обяснила на кого според нея принадлежи лицето на Карин Льофевр; точно така се бе изразила. Последва изблик на първоначален шок, като ехо от бъдещето, даване на представа за това какво щеше да представлява истинският шок. Много слабо ехо наистина и след това — нищо за известно време.

А после — истинската сила.

— Как може да е тя? — възкликна Хури малко по-късно, когато шокът не толкова бе отзвучал, колкото се бе превърнал в нормален компонент на емоционалния й фон. — Не е възможно. Няма смисъл.

— Според мен има прекалено голям смисъл — отвърна Иля. — Мисля, че съвпада чудесно с фактите. И не е нещо, което можем да отминем току-така.

— Но всички знаем, че тя е мъртва! И не само в Йелоустоун, а в половината колонизиран космос. Иля, тя умря по жесток начин. Не може да е тя.

— Аз мисля, че може. Манукян е признал, че я е открил в Космоса. Може би я е намерил да се носи безцелно някъде край Шрауд на Ласкай, спасил я е и после я е върнал в Йелоустоун. — Вольова спря, но преди Ана да успее да проговори или дори да пожелае да го направи, побърза да продължи: — Това вече звучи логично, нали? Така поне разполагаме с наличието на някаква връзка със Силвест… и дори обяснение за желанието й да го убие.

— Иля, чела съм какво се е случило с нея. Била е разкъсана от гравитационните полета около Шрауд. Няма как да е останало достатъчно, което Манукян да може да върне в Йелоустоун.

— Не… разбира се, че не. Освен ако Силвест лъже. Спомни си, че единствената информация за случилото се, с която разполагаме, са неговите собствени думи — нито една от записващите системи не оцелява.

— Значи искаш да кажеш, че тя не е умряла?

Вольова вдигна ръка, както правеше винаги, когато Хури не успееше да разчете безпогрешно мисълта й.

— Не… не непременно. Може би е умряла… но не по начина, по който казва Силвест. Може би не е умряла по начина, който сме способни да разберем и може би всъщност не е жива даже сега, въпреки всичко, което си видяла.

— А аз не съм видяла кой знае какво от нея, нали така? Само кутията, с която се придвижваше.

— Решила си, че е херметик, защото се е движела в нещо като техните носилки. Но нищо чудно това да е било нейното средство да те заблуди.

— Но тя трябва да е била разкъсана. Нищо не променя този факт.

— Може би Шрауд не я е убил, Хури. Може би с нея се е случило нещо ужасно, но след това, кой знае как, е останала жива. Може би нещо я е спасило.

— Силвест щеше да знае.

— Дори да не го признава пред самия себе си. Трябва да поговорим с него, струва ми се… тук, където Саджаки няма да ни притеснява. — Иля още не бе довършила мисълта си, когато гривната й изписка и се изпълни с човешко лице, чиито очи се бяха изгубили зад безизразни глобуси. — Говорим за вълка, а той — в кошарата — промълви триумвирът. — Какво има, Калвин? Калвин, ти си, нали?

— Засега — отвърна мъжът. — Макар да се опасявам, че полезността ми за Саджаки ще завърши позорно.

— Какво имаш предвид? — попита Вольова и побърза да добави: — Налага се да обсъдя нещо с Дан, при това — доста спешно.

— Мисля, че онова, което ще кажа, е още по-спешно — отвърна Калвин. — Става въпрос за твоя контраагент, Вольова. Изфабрикуваният от теб ретровирус.

— И какво за него?

— Той изглежда не действа така, както го мислим. — Той отстъпи крачка назад и Хури зърна зад гърба му Капитана, сребрист и слузест, като статуя, покрита със следи от голи охлюви. — По всичко личи, че той го убива още по-бързо.