Току-що беше натоварила асансьора от моста, изморена след осемнайсетчасовите консултации с различни симулации на някога живели фигури от далечното минало на кораба. Беше опитала да ги хване в лъжа с надеждата поне един от тях да изпусне изобличаващ факт за произхода на тайната камера. Това се оказа изнурителна работа, не на последно място поради факта че някои от по-старите персони на бета-ниво не можеха даже да говорят съвременен норте, а кой знае поради каква причина управляващият ги софтуер не желаеше да превежда. Вольова бе пушила цигара след цигара през цялото време, опитвайки да се справи с граматическите особености на средния нортски диалект, и нямаше намерение да спира да пуши сега. Всъщност, със схванат от нерви гръб в резултат на тези срещи, в този момент тя се нуждаеше от цигарите повече от когато и да било. Климатичната инсталация на асансьора беше доста несъвършена, така че й бяха необходими само секунди, за да го опуши. Вольова повдигна маншета на мекото си кожено яке и заговори в гривната, обхванала кокалестата и китка.

— Капитанското ниво — нареди тя, обръщайки се към „Носталгия по безкрая“, което на свой ред щеше да въвлече една микроскопична своя част в примитивната задача за контрол над асансьора.

Миг по-късно подът потъна.

— Искате ли музикален акомпанимент за това преминаване?

— Не; това, което искам, е тишина, както ми се е налагало да напомням при предишните хиляда случая. Млъкни и ме остави да мисля.

Движеше се по гръбначната шахта, дълга четири километра, преминаваща през цялата дължина на кораба. Беше се качила някъде около номиналния връх на шахтата (имаше само 15 нива, за които знаеше) и сега слизаше със скорост десет палуби за секунда. Асансьорът беше целият от стъкло, увиснал сякаш във въздуха, от време на време стените на шахтата ставаха прозрачни, и това и позволяваше да преценява къде се намира без да прави справка с вътрешната карта в асансьора. Сега слизаше през гори: засадена в прави редици планетарна растителност — напълно изоставена, — която умираше, защото повечето от ултравиолетовите лампи, които някога бяха доставяли слънчева светлина, сега бяха счупени, и никой не си правеше труда да ги поправи. След горите профуча през горните осемстотин; обширни райони от кораба, предоставяни някога на разположение на екипажа, когато членовете му бяха няколко хиляди. Под тях асансьорът премина през вече неподвижната арматура, която отделяше въртящото се жизнено пространство на кораба и невъртящите се обслужващи секции, и след това се спусна през двеста нива криогенни складови отделения, достатъчни да поберат сто хиляди заспали, ако имаше толкова.

Вольова се намираше вече на повече от километър под стартовата точка, но налягането в кораба оставаше постоянно; системата за поддържане на живота бе сред малкото, които все още функционираха както бяха замислени. Някакъв остатъчен инстинкт обаче й казваше, че ушите й би трябвало да пукат при бързото слизане.

— Нива на преддверието — обяви асансьорът, използвайки един отдавна излишен запис от предишния план на кораба. — За вашите нужди от отмора и развлечение.

— Много забавно.

— Моля?

— Имам предвид, че дефиницията ти за отмора е доста странна. Освен ако представата ти за релаксация е да пребиваваш във вакуумирана броня и да гълташ разни разхлабителни вещества, докато си на специален режим на антирадиационна терапия. Което не ми се струва особено приятно.

— Моля?

— Нищо — отвърна Вольова и въздъхна.

През целия следващ километър тя се носеше през места със слабо налягане. Усети, че теглото й намалява и разбра, че преминава покрай двигателите, закрепени извън корпуса върху елегантни мачти. Зяпнали, те поглъщаха междузвездния водород и предаваха жътвата си на някакви невъобразими съоръжения. Никой, дори Вольова, не претендираше, че знае как действат те. Важното бе, че излъчваха постоянна радиация от частици и макар повечето от тях да се отблъскваха от защитната броня на кораба, някои успяваха да преминат. Ето защо асансьорът увеличи за момент скоростта си, когато минаваше покрай двигателите, но веднага след като отмина през опасната зона, възвърна нормалната си за слизане скорост.

Вече бе изминала две трети от пътя си надолу в кораба. Познаваше този район по-добре от който и да е от останалите членове на екипажа: Саджаки, Хегази и другите рядко слизаха толкова долу, ако нямаха наистина основателна причина. И кой можеше да ги вини? Колкото по-долу отиваха, толкова повече се приближаваха до Капитана. Единствено тя не се ужасяваше от самата мисъл за неговата близост.

Не, Вольова не само не се страхуваше от тази част на кораба, но я бе превърнала в своя империя. На ниво 612 можеше да дебаркира, да се придвижи до стаята-паяк и да я изведе извън корпуса, за да слуша призраците, обитаващи междузвездното пространство. Това винаги я бе изкушавало. Но имаше работа, беше дошла със специална задача, а призраците щяха да бъдат там и друг път. Когато на ниво 500 мина покрай оръжейната, се сети колко много проблеми олицетворяваше тя и едва устоя да спре, за да поогледа. След това слезе през тайната камера, едно от няколкото огромни пространства без поддържано налягане в кораба.

Камерата беше изключително голяма, половин километър от единия до другия край, но сега беше тъмна и Вольова можеше само да си представи четирийсетте неща, които съдържаше. Това никога не беше трудно. Макар да имаше много въпроси без отговор, свързани с функциите и произхода им, тя познаваше прекрасно техните форми и относителна позиция, сякаш бяха грижливо разположени мебели в спалнята на слепец. Дори сега в асансьора и се стори, че е достатъчно само да протегне ръка, за да погали металната обвивка на най-близкото от тях, само за да се успокои, че е все още там. Бе изучавала всичко, до което се добере за нещата през повечето време от присъединяването си към Триумвирата, но не можеше да твърди, че се чувства спокойно в присъствието на което и да е от тях. Приближаваше се с нервността на нов любовник и със съзнанието, че знанието за тях, с което разполага до момента, беше съвсем повърхностно, и онова, което се намираше под него, можеше да разбие всичките и илюзии.

И никога не съжаляваше много, че излиза от тайната камера.

На 450 премина през друга арматура, разделяща обслужващата секция от коничната опашка на кораба, която продължаваше още един километър по-надолу. Асансьорът отново ускори скоростта, докато премине през радиационната зона, след това започна продължителното забавяне на скоростта, което щеше да завърши с окончателното му спиране. В момента минаваха през втората поредица от криогенни складови платформи, двеста и петдесет нива, където можеха да се съхраняват сто и двайсет хиляди спящи, но разбира се в момента там имаше само един, ако някой бе достатъчно любезен, за да опише състоянието на Капитана като сън. Асансьорът забавяше ход все повече. В средата на криогенните нива спря и обяви сърдечно, че са достигнали целта.

— Пасажерски портиер на нивото за криогенен сън — каза асансьорът. — На вашите изисквания. Благодаря, че използвахте тази услуга.

Вратата се отвори, тя престъпи прага и погледна надолу към сливащите се, осветени стени на шахтата. Беше пропътувала почти цялата дължина на кораба (или височина — трудно беше да не мисли за него като за много висока сграда), но изглеждаше, че шахтата се спуска до безкрайни дълбочини. Корабът беше толкова голям, глупаво голям, че дори умът можеше да се изгуби в него.

— Да, да. А сега, ако обичаш, чупката.

— Моля?

— Върви си.

Не че той щеше да го изпълни, поне не с някаква друга цел освен да я успокои. Той нямаше да прави нищо друго освен да я чака. Тъй като бе единственият буден човек, Вольова единствена имаше причина да използва асансьора.

Разстоянието от гръбначната шахта до мястото, където държаха Капитана, не беше малко. Освен това тя нямаше да тръгне по най-краткия път, тъй като цели участъци от кораба бяха недостъпни, съсипани от вируси, причинили сериозни функционални нарушения. Някои райони бяха наводнени с охлаждаща течност, защитните съоръжения в други бяха станали неуправляеми, затова бе най-добре да ги избягваш, освен ако не си в настроение да се подложиш на силни усещания. Трети бяха изпълнени с токсичен газ или вакуум, или с прекалено висока радиация, или се говореше, че са обитавани от призраци.

Вольова не вярваше на последното (макар, разбира се, да имаше свои собствени призраци, до които достигаше чрез стаята-паяк), но останалото приемаше много сериозно. В някои части на кораба би влязла само въоръжена. Познаваше обаче обкръжението на Капитана достатъчно добре, за да взема твърде големи предпазни мерки. Беше студено, затова вдигна яката на якето си, нахлупи още по-добре кепето и меката му тъкан задраска по наболата коса на черепа й. Вольова запали нова цигара; всяко силно дръпване от нея унищожаваше вакуума в главата й и го заменяше с ледено военно внимание. Не й пречеше, че е сама. Нямаше нищо против човешката компания, но и не я очакваше с особен ентусиазъм. И определено не я очакваше с радост, ако тази компания означаваше да се справя със ситуацията Нагорни. Може би когато достигнеха системата Йелоустоун, щеше да реши да назначи нов Офицер на оръжейната.

Как се бе изплъзнала тази тревога от умственото й подразделение?

Това, което я притесняваше сега, не беше Нагорни, а Капитанът. А ето че се бе приближила до него, или поне до външната изява на това, което той бе станал. Вольова събра силите си. От това, което трябваше да изследва, винаги и призляваше. За нея беше по-лошо, отколкото за другите; отвращението й бе по-силно. Тя беше брезгати, гнуслива.

Истинско чудо бе, че отделението, където спеше Браниган, все още функционираше. То беше много стар модел, стабилно построен. И успяваше все още да поддържа клетките на тялото му в състояние на стаза, макар обвивката да бе набраздена с големи палеолитни пукнатини и през тях се показваше влакнесто метално образувание, подобно на гъбично нашествие. Онова, което бе останало от Браниган, бе съхранено около сърцето му.

Наоколо беше ужасно студено и Вольова скоро започна да трепери. Чакаше я обаче работа. Измъкна от якето си кюретка и с нея взе частица от образуванието за анализ. Като се върнеше в лабораторията, щеше да го атакува с различни антивирусни средства с надеждата да открие кой вирус бе причина за появата на въпросното образувание. От опит знаеше, че това в огромната част от случаите бе безполезно — образуванието притежаваше фантастичната способност да заразява молекулярните средства, с които го изследваше. Не че имаше причина да бърза: температурата, на която се намираше Браниган, бе само няколкостотин миликелвина над абсолютната нула и студът изглежда възпрепятстваше донякъде разпространението му. От друга страна Вольова знаеше, че нито едно човешко същество не се бе връщало към живота след съхранение при такъв студ, но това й се струваше странно несвързано със състоянието на Капитана.

— Отвори файла ми за Капитана и приложи следната информация — обяви тихо в гривната си тя.

Гривната изписка, за да покаже, че е готова за действие.

— Трета проверка на състоянието на капитан Браниган от моето съживяване. Преценка за разпространението на…

Поколеба се, тъй като зле преценената фраза можеше да ядоса триумвир Хегази; не че това я вълнуваше особено. Смееше ли да я нарече „Смесената чума“, сега, след като жителите на Йелоустоун й бяха дали име? Може би щеше да бъде неразумно.

— … на болестта — състоянието изглежда непроменено от последния оглед. Навлизането й не е на повече от няколко милиметра. Криогенните функции са все още зелени, по някакво чудо. Но мисля, че трябва да приемем неизбежното разваляне на отделението в някой бъдещ момент…

А когато това станеше, ако не преместеха бързо Капитана в нова камера, щяха да имат един проблем по-малко. Това щеше да сложи край и на неговите собствени проблеми, поне Вольова се надяваше искрено да е така.

— Затвори файла — изрече в гривната си тя. И добави, съжалявайки от все сърце, че не си беше запазила цигара за този момент: — Затопли вътрешността на мозъка на Капитана с петдесет миликелвина.

Опитът й показваше, че това бе минималното увеличение на температурата, което бе необходимо. Не го ли направеха, мозъкът щеше да остане блокиран в заледена стаза. Увеличиха ли повече, болестта щеше да започне да го преобразява бързо според собствения си вкус.

— Капитане? — попита тя. — Чувате ли ме? Аз съм, Иля.

Силвест слезе от кролъра и се запъти обратно към решетката. По време на срещата с Калвин вятърът се бе увеличил забележимо; усещаше как го щипе по бузите и ги дращи с носещата се прах, подобно на милувка на вещица.

— Надявам се, че разговорът беше ползотворен — извика Паскал, като свали маската си, за да надвика вятъра. Тя знаеше всичко за Калвин, макар никога да не бе разговаряла директно с него. — Ти съгласи ли се най-после да се вразумиш?

— Доведи ми Слюка.

В друг случай тя най-вероятно щеше да откаже да изпълни подобна заповед от негова страна; сега просто прие настроението му и се насочи към другия кролър, откъдето не след дълго се появи заедно със Слюка и шепа от другите работници.

— Както разбирам си готов да ни изслушаш?

Слюка застана пред него, вятърът запрати измъкналото се кичурче коса в очилата й. Тя си поемаше периодично въздух от маската, която държеше в едната си ръка; другата бе подпряла на хълбока си.

— Ако е така, ще се увериш, че можем да бъдем разумни. Всички сме наясно с твоята репутация. Никой няма да говори за това, след като върнем в Мантел. Ще кажем, че си наредил да се оттеглим. Заслугата ще бъде твоя.

— И ти мислиш, че всичко това има някакво значение в крайна сметка?

— Какво му е толкова важното на един скапан обелиск? — озъби се Слюка. — Какво изобщо толкова важно виждат в този Амарантин?

— Ти така и не успя да видиш голямата картина, нали?

Дискретно, но не чак толкова, че да не я забележи, Паскал бе започнала да заснема разговора им.

— Някои хора могат да кажат, че никога не е имало нищо за виждане — отвърна Слюка. — Че ти само си раздувал значението на Амарантин, за да осигуряваш работа за археолозите.

— Ти лично би казала така, нали, Слюка? Но ти всъщност никога не си била една от нас.

— Какво трябва да означава това?

— Че ако Жирардио бе пожелал да постави помежду ни размирник, ти би била великолепният кандидат.

Слюка се обърна към това, за което Силвест все по-често мислеше като за необуздана тълпа.

— Чуйте бедното копеле — вече затъва и в теории за конспирация. Сега добиваме представа какво е виждала години наред останалата част от колонията. — След това се обърна рязко към него. — Няма смисъл да се разговаря с теб. Тръгваме веднага, щом съберем екипировката… по-скоро, ако бурята се засили. Можеш да дойдеш с нас. — Пое си въздух през маската и цветът на лицето й се възвърна. — Или можеш да видиш какво ще стане, ако останеш тук. Изборът е твой.

Той погледна зад нея, към тълпата.

— Вървете тогава. Тръгвайте. Не позволявайте нещо толкова тривиално като лоялност да се изпречва на пътя ви. Освен ако на някой измежду вас му стиска да остане и да довърши работата, за която е дошъл.

Той се взираше поотделно в лицата пред себе си, но срещаше само смутено извърнати погледи. Не знаеше почти никакви имена. Разпознаваше ги, но само в резултат на общите им преживявания напоследък; нито един от тях не бе дошъл с кораба от Йелоустоун; очевидно никой от тях не познаваше нищо друго освен Ризургам с шепата селища, пръснати из него като няколко рубина сред царуващата навсякъде пълна пустош. Сигурно им се струваше чудовищно атавистичен.

— Сър — обади се един от тях, може би онзи, който пръв го бе предупредил за идващата буря. — Сър, въпросът не е там, че не ви уважаваме. Но трябва да мислим и за себе си. Нима не можете да го разберете? Каквото и да е заровено тук, не си заслужава риска.

— Именно тук грешиш — отвърна Силвест. — Заслужава по-голям риск, отколкото би могъл да си представиш. Не разбираш ли? Събитието не се е случило с амарантинците. Те са го причинили. Те са направили да стане така.

Слюка поклати бавно глава.

— Взривили са слънцето си? Ти наистина ли вярваш в това?

— С една дума — да.

— Тогава си много по-сбъркан, отколкото се опасявах — заяви Слюка и отново се обърна към тълпата зад себе си. — Включвайте кролърите. Тръгваме веднага.

— А оборудването? — обади се Силвест.

— Ако питаш мен, спокойно може да остане да ръждясва тук.

Тълпата започна да се пръска към двете тромави машини.

— Чакайте! — извика Силвест. — Чуйте ме! Достатъчно е да вземете само един кролър — в него има място за всички ви, ако оставите оборудването.

Слюка се обърна отново към него.

— Ами ти?

— Аз оставам тук — да довърша сам работата, заедно с всеки, който пожелае да остане.

Тя поклати глава, махна маската си и се изплю с отвращение на земята. Но все пак насочи бригадата си само към единия, по-близкия кролър, като остави другия, в който се намираше неговата кабина. Хората й влязоха, някои носеха дребни неща от оборудването или поставени в кутии кости и предмети, намерени при разкопките: инстинктът на учения бе надделял дори при бунта. Силвест наблюдаваше как люковете на кролъра се затвориха, след това машината се повдигна на краката си и се отдалечи от разкопките. След по-малко от минута вече не се виждаше, а шумът на двигателите му не се чуваше поради вятъра.

Той се огледа, да види кой е останал с него.

Насреща му стоеше Паскал, но това бе неизбежно — подозираше, че щеше да го преследва до гроб, ако очакваше да измъкне от него някоя хубава история. Шепа студенти, които се бяха възпротивили срещу Слюка; за свой срам трябваше да признае, че не знае имената им. Ако имаше късмет, може би още пет-шест човека бяха останали в решетката.

След като се поуспокои, щракна с пръсти към двама от останалите.

— Започвайте да демонтирате отразяващите гравитометри; вече няма да имаме нужда от тях. — После се обърна към други двама. — Започвайте да действате в задната част на решетката и да събирате инструментите, оставени от дезертьорите на Слюка заедно със записките и прибраните в кутии находки. Когато приключите, ще можете да ме намерите в основата на голямата яма.

— Какво си замислил сега? — попита Паскал като изключи камерата си.

— Мислех, че е очевидно — отвърна Силвест. — Ще видя какво пише на онзи обелиск.

Казъм сити, Йелоустоун, система Епсилон Еридани, 2524 година

Звънът завари Ана Хури точно като си миеше зъбите. Тя излезе от банята с пяна по устните.

— Добро утро, Кейс.

Херметикът се плъзна в апартамента, пътническата му носилка бе украсена с изящна резба и на предната страна имаше миниатюрно тъмно прозорче. В един момент, когато светлината бе подходяща, тя успя да различи мъртвешки бледото лице на К. С. Нг зад дебелото три сантиметра зелено стъкло.

— Хей, изглеждаш страхотно — заяви той; гласът му прозвуча дрезгаво иззад решетката за общуване. — Къде мога да се сдобия с това, което ти помага да го постигаш?

— Заслугата е на кафето, Кейс. Повече, отколкото трябва от проклетото нещо.

— Шегувах се — рече Нг. — Изглеждаш като притоплен буламач.

Тя избърса с длан пяната от пастата за зъби от устните си.

— Току-що се събудих, копеле такова.

— Извинения.

Нг успяваше да звучи така, сякаш сутрешното събуждане бе демодиран физически акт, който той отдавна бе отстранил като ненужен апендикс. Което бе напълно възможно: Хури никога не бе имала възможност да разгледа добре човека в закритата носилка. Херметиците бяха една от най-странните касти от епохата след чумата, появила се през последните няколко години. Убедени, че все още имаше остатъци от болестта дори в относителната чистота на Канъпи, те не излизаха никога от своите кутии-носилки, освен ако самото обкръжение не беше херметически изолирано, ограничавайки по този начин значително възможностите си за движение.

Гласът изхриптя отново:

— Извини ме, но за днес сутринта сме предвидили едно убийство, ако не греша. Спомняш ли си онзи Тараски, който опитваме да отстраним от два месеца? Сети ли се? Изключително важно е да си спомниш, тъй като ти си определена да сложиш край на мизерията му.

— Изобщо не си го мисли, Кейс.

— Вече разполагаме с вероятно място на убийството и предполагаемо време за настъпването на смъртта. Е, вече сигурно си олицетворение на съсредоточеността?

Хури си сипа няколко последни капки кафе и постави останалото върху печката да бъде готово за връщането й. Кафето беше единственият й порок; беше го придобила като войник. Номерът беше да изостри до краен предел вниманието и сетивата си, но не до такава степен, че да не може да насочи оръжието без ръката й да трепери.

— Мисля, че намалих количеството на кръвта в кофеиновата си система до приемливо ниво, ако имаш предвид това.

— Тогава нека обсъждаме неща с окончателен характер, поне що се отнася до Тараски.

Нг започна да я информира за последните подробности около убийството. Повечето вече фигурираха в плана, а и тя се бе досетила за някои от нещата въз основа на предишния си опит в убийствата. Тараски щеше да бъде петото й по ред, така че започваше да осъзнава по-големия мащаб на играта. Тя имаше свои правила, които макар и не винаги очевидни се повтаряха при всяко убийство. Вниманието на медиите не ги оставяше на мира, името й се свързваше с кръговете на Шадоуплей все по-често, а Кейс очевидно подготвяше някакви сочни, нелеки мишени за следващите й няколко лова. Ана усещаше, че е на път да се превърне в един от стоте върхови убийци на планетата; щеше да се озове в наистина елитна компания.

— Добре — каза тя. — Под Паметника, площад ниво осем, Западния анекс, един часа. Не би могло да бъде по-лесно.

— Не забравяш ли нещо?

— Вярно. Къде е оръжието за убийството, Кейс?

Нг кимна зад нея.

— Където го е оставила феята на сменящите се зъбки, скъпо момиче.

И тогава той обърна носилката си и се оттегли от стаята, оставяйте след себе си лек аромат на балсам. Хури се намръщи, бавно провря ръка под възглавницата на леглото си. Точно както бе казал Кейс. Когато си легна, там нямаше нищо, но тези неща почти не й правеха впечатление напоследък. Компанията винаги се бе отличавала с мистериозността си.

Скоро бе готова.

Извика кабелно такси от покрива, поставила оръжието за убийството под палтото си. Колата откри оръжието и наличието на импланти в главата й и щеше да откаже да я вземе, ако тя не беше показала идентификацията си Омега Пойнт, намираща се под нокътя на десния й показалец; миниатюрният холографски символ на мишена като че ли затанцува под кератина.

— Паметникът на Осемдесетте — каза Хури.

Силвест слезе до дъното на ямата и тръгна по стъпаловидната й основа, докато стигна до обляния в светлина връх на обелиска. Слюка и един от другите археолози го бяха изоставили, но останалият работник, подпомаган от слугата, бе успял да открие почти метър от обекта, след като отстрани пластовете от каменния саркофаг, за да се добере до умело издялания масивен блок обсидиан, върху който бяха гравирани с точна ръка характерните амарантински графични изображения. Повечето от тях бяха текстове. Археолозите познаваха основите на амарантинския език, но нямаха Розетски камък^[1], който да им помогне. Амарантинците бяха осмата мъртва извънземна култура, открита от човечеството в радиус от петдесет светлинни години от Земята, но не съществуваха доказателства, че тези осем цивилизации някога бяха влизали в контакт една с друга. Нито пък Патърн Джъглърите или Шраудърите можеха да помогнат с нещо: така и не бяха успели да открият нещо, поне наподобяващо писменост. Силвест, който се бе свързал и с Джъглърите, и с Шраудърите — или поне с технологията на последните — подобно на всички ценеше това.

Затова пък компютрите бяха успели да проникнат в амарантинския език. Това бе отнело трийсет години съпоставяне на милиони находки, но най-накрая бе изграден последователен модел, който бе в състояние да определи широкия смисъл на повечето надписи. Допълнително предимство бе, че поне към края на тази цивилизация бе съществувал само един амарантински език, който се бе променял изключително бавно; в резултат на това същият модел можеше да превежда надписи, правени в продължение на десетки хиляди години. Разбира се, нюансите в значението бяха съвсем друга работа. Ето тук влизаха в действие човешката интуиция и теория.

Амарантинската писменост обаче не приличаше на нищо от човешкия опит. Всички текстове бяха стереоскопични — състояха се от преплитащи се редове, които трябваше да се слеят в центъра на зрението в мозъчната кора на читателя. Предците на амарантинците наподобявали птици или по-скоро летящи динозаври, но с интелект на лемури. В някакъв момент от тяхното минало очите им се бяха разположили на противоположните страни на черепа и това довело до високообособен двукамерен мозък; всяко полукълбо синтезирало свой ментален модел на света. По-късно те станали ловци и развили бинокулярно зрение, но мисловният им апарат запазил следи от тази ранна фаза на развитие. Повечето находки отразяваха тяхната ментална двойственост и се отличаваха с изразена симетрия по вертикалната ос.

Обелискът не правеше изключение.

Силвест не се нуждаеше от специални очила като своите колеги, за да разчита амарантинските графични изображения: той лесно се приспособяваше на умствено ниво към стереоскопичното изображение, използвайки един от най-полезните алгоритми на Калвин. Но процесът на четене си оставаше мъчителен, тъй като изискваше напрегната концентрация.

— Освети насам — каза той и студентът откачи един от портативните прожектори и го насочи към обелиска.

— Можете ли да го разчетете, сър?

— Опитвам се — отвърна Силвест. — Това не е най-лесното нещо на света, както знаеш. Особено ако не държиш светлината неподвижно.

— Извинете, сър. Правя каквото мога. Но тук е ветровито.

И беше точно така. На всичкото отгоре вятърът скоро щеше да се засили много, прахта във въздуха щеше да се сгъсти дотолкова, че да образува сива пелена. Нямаше да могат да работят дълго при тези условия.

— Аз се извинявам. Ценя помощта ти. — С усещането, че трябва да каже още нещо, той добави: — И ти благодаря, че избра да останеш с мен, вместо да тръгнеш със Слюка.

— Не беше трудно, сър. Съвсем не всички сред нас са готови да отрежат идеите ви.

Силвест вдигна поглед от обелиска.

— Всичките идеи ли имаш предвид?

— Поне приемаме, че трябва да бъдат изследвани. Все пак в интерес на колонията е да разбере какво се е случило.

— За Събитието ли говориш?

Студентът кимна.

— Ако наистина е било причинено от амарантинците и ако наистина съвпада с момента, когато осъществяват космическите си полети… тогава интересът към него не би трябвало да бъде единствено от научно естество.

— Ненавиждам тази фраза. „Научен интерес“… Като че ли всеки друг вид интерес е по-достоен. Но имаш право. Трябва да научим.

Паскал се приближи.

— Какво точно да научим?

— Какво са направили, за да ги убие тяхното слънце. — Силвест се обърна към нея и я накара да се закове на място с огромните изкуствени сребристи фасетки на очите си. — За да не допуснем и ние същата грешка.

— Искаш да кажеш, че е станал инцидент?

— Силно се съмнявам, че са го направили нарочно, Паскал.

— Това ми е напълно ясно. — Знаеше, че тя мрази, когато й говореше снизходително. Мразеше и себе си за тази постъпка. — Знам също така, че намиращите се в каменната епоха извънземни не са имали начин да повлияят някак си върху поведението на своята звезда, умишлено или случайно.

— Ние знаем, че са били по-напреднали — отвърна Силвест. — Знаем, че са познавали колелото и барута и зачатъците на оптиката, и са проявявали интерес към астрономията във връзка със земеделието. Човечеството изминава пътя от това ниво до космическите полети за не повече от пет столетия. Предразсъдък би било да се сметне, че друг вид не е способен на същото, нали?

— Но къде са доказателствата? — Паскал се изправи, за да изтърси събралата се в гънките на палтото й прах. — О, знам какво ще кажеш — нито една от високотехнологичните находки не е оцеляла, тъй като естествено не са така устойчиви като тези от по-ранните периоди. Но дори това да са били доказателства, как това би променило нещата? Дори жителите на Конджоин не си играят със звездите, а те са много по-напреднали от останалата част на човечеството, в това число и от нас.

— Знам. И точно това не ми дава мира.

— А какво пише тук?

Силвест въздъхна и се обърна отново към обелиска. Беше се надявал прекъсването и отвличането на вниманието да позволи на подсъзнанието му да поработи над надписа и неговото значение изведнъж да му се изясни като отговорът на една от психологичните задачи, които им бяха поставили преди мисия „Шраудър“. Но мигът на прозрението упорито отказваше да дойде; графичните изображения все така криеха смисъла си. Или пък грешката бе в собствените му очаквания. Беше се надявал на нещо моментно, което да потвърди идеите му, колкото и ужасяващи да бяха.

По всичко изглеждаше обаче, че тези надписи просто увековечаваха нещо, случило се тук, нещо, което може би имаше голямо значение за историята на Амарантин, но което, на фона на неговите очаквания, щеше да се окаже съвсем посредствено. За да бъде сигурен в това, щеше да бъде необходим пълен компютърен анализ; но макар досега да бе успял да разчете само горния метър от текста, вече усещаше тежестта на разочарованието. Каквото и събитие да представяше този обелиск, то вече не представляваше интерес за него.

— Нещо се е случило тук — каза Силвест. — Може би битка или поява на божество. Това не е нищо повече от маркиращ камък. Ще разберем повече, след като го изкопаем напълно и определим от кой период е. Можем да направим нужните измервания и на самите находки.

— Не е това, което търсеше, нали?

— За известно време се надявах, че може би е.

Тогава той сведе поглед към най-долната оголена част на обелиска. Текстът свършваше на десетина сантиметра над най-горния слой и започваше нещо друго, което слизаше надолу и се скриваше от погледа. Беше нещо като диаграма — виждаха се горните дъги от няколко концентрични кръга. Това бе всичко.

Силвест не можеше и нямаше да започне да гадае. Бурята се засилваше. Вече не се виждаха никакви звезди, само обвиваща всичко пелена от прах, напомняща размахващо се над главите им крило на гигантски прилеп. Когато излезеха от ямата, щяха да се озоват в истински ад.

— Дай ми нещо, с което да копая — каза той.

И започна да изрива почвата около горния пласт на саркофага, като затворник, който щеше да копае цяла нощ тунел, водещ навън от килията. След минута Паскал и студентът присъединиха и своите усилия към него, докато бурята виеше над главите им.

— Не си спомням много — каза Капитанът. — Все още ли сме около Блоутър?

— Не — отвърна Вольова, опитвайки да не се издаде, че вече му е обяснявала това десетина пъти, всеки път, когато бе затопляла мозъка му. — Напуснахме Крюгер 60-А преди няколко години, щом Хегази успя да ни уреди с ледения щит, който ни бе толкова необходим.

— О! Къде сме тогава?

— На път за Йелоустоун.

— Защо?

Басовият глас на Капитана бучеше от високоговорителите, поставени на известно разстояние от безжизненото му тяло. Сложни алгоритми сканираха ставащото в мозъка му и превеждаха резултатите във вид на реч. Той всъщност нямаше право изобщо да бъде в съзнание — всяка дейност на нервните клетки би трябвало да е преустановена, когато температурата му падна под точката на замръзване. Мозъкът му обаче бе ограден от микроскопични съоръжения и в известен смисъл сега мислеха именно те, макар да се намираха само на по-малко от половин келвин над абсолютната нула.

— Добър въпрос — отговори Вольова. Нещо я притесняваше и то не се обясняваше само с разговора. — Причината да се движим към Йелоустоун е…

— Да?

— Саджаки мисли, че там има човек, който може да ти помогне.

Капитанът се замисли над тези думи. На гривната си тя имаше карта на мозъка му: виждаше как цветовете пробягват през него като смесили се на бойното поле армии.

— Този човек трябва да е Калвин Силвест — заяви Капитанът.

— Калвин Силвест е мъртъв.

— Тогава другият — Дан Силвест. Него ли търси Саджаки?

— Не виждам кой друг може да е.

— Той няма да се съгласи лесно. Този човек не си губи времето. — Настъпи мълчание; колебанията в квантовата температура го караха да изпада отново в подсъзнателно състояние. — Саджаки трябва да е наясно с това — додаде той, след като съзнанието му се върна.

— Убедена съм, че Саджаки е обмислил всички възможности — отвърна Вольова по начин, показващ, че е убедена във всичко друго, но не и в това.

Трябваше обаче да внимава, когато говори срещу другия триумвир. Саджаки бе най-близкият адютант на Капитана — дружбата им беше много стара, много отпреди тя самата да се присъедини към екипажа. Доколкото й бе известно, никой друг, в това число Саджаки, не разговаряше с Капитана, нито дори знаеше, че има начин да го направи. Нямаше смисъл обаче да поема глупави рискове, дори да знаеше, че на паметта на Капитана не може да се разчита.

— Нещо те притеснява, Иля. Винаги си ми се доверявала. За Силвест ли става дума?

— Има по-местен характер.

— Значи става дума за нещо, което се намира на борда на кораба?

Вольова знаеше, че никога няма да свикне напълно с посещенията си при Капитана, но през последните седмици към тях бе започнал да се добавя нюанс на нормалност. Сякаш посещенията на замразен в криокамера труп, заразен с поглъщаща всичко чума, чието действие бе временно забавено, но носеше същата потенциална опасност, бе просто един от неприятните, но необходими елементи в живота; нещо, което всеки трябваше да прави от време на време. Сега обаче тя се готвеше да измести отношенията им крачка напред, да пренебрегне същия риск, заради който се бе въздържала да изрази опасенията си за Саджаки.

— Става въпрос за оръжейната — промълви тя. — Нали си спомняте? Помещението, от което може да се контролира скривалището за оръжието.

— Така ми се струва. Та какво за него?

— Ами, обучавах един новобранец да стане Офицер на оръжейната, да я поеме в свои ръце и да осъществява връзката със скривалището за оръжието посредством нервни импланти.

— Кой беше този новобранец?

— Някакъв човек на име Борис Нагорни. Не, никога не сте го виждали — той дойде в кораба неотдавна и аз се стараех да го държа по-далече от останалите, когато можех. Никога не бих го довела тук поради очевидни причини. — По-точно, тъй като заразната болест на Капитана можеше да проникне в имплантите на Нагорни, ако позволеше двамата да се доближат прекалено много. Вольова въздъхна. Ето че стигна до най-трудния момент в своята изповед. — Нагорни винаги е бил леко нестабилен, Капитане. В много отношения един пограничен психопат щеше да ми бъде по-полезен от напълно нормален човек… поне така си мислех тогава. Но явно подцених психозата на Нагорни.

— Състоянието му влоши ли се?

— Това започна малко след като му поставих имплантите и му позволих да влезе в оръжейната. Той започна да се оплаква от кошмари. Много лоши кошмари.

— Какъв лош късмет е имал горкият човек.

Вольова разбираше. На фона на това, което бе преживял и което продължаваше да преживява Капитанът, кошмарите на повечето хора изглеждаха като несъществени трудности. Не беше ясно дали изпитва болка, но какво беше болката пред мисълта, че нещо неизразимо чуждо те яде жив и същевременно те трансформира?

— Не мога да проумея какво точно представляваха тези кошмари — продължи тя. — Знам само, че за Нагорни, в чиято глава и преди се въртяха предостатъчно за повечето от нас ужасии, това се оказа прекалено.

— И ти какво направи?

— Смених всичко — цялата система за връзка в оръжейната, дори имплантите в главата му. Нищо не помогна. Кошмарите продължиха.

— Сигурна ли си, че бяха свързани по някакъв начин с оръжейната?

— В началото опитвах да го отрека, но съществуваше явна връзка със случаите, когато го карах да седне на стола. — Запали нова цигара; оранжевото й огънче бе единственото топло нещо в близост до Капитана. Отварянето на пълния пакет цигари бе един от най-радостните й моменти през последните седмици. — И така, смених системата за пореден път, все така без желания резултат. Единствената промяна бе, че състоянието му се влоши още. — Замълча за момент. — Именно тогава разказах на Саджаки за проблемите си.

— И каква бе неговата реакция?

— Че трябва да прекратя експериментите поне, докато наближим Йелоустоун. Да оставя Нагорни да прекара няколко години в сън, с надеждата, че това ще излекува психозата му. Нямаше нищо против да продължавам да се занимавам с оръжейната, но не и да поставям отново Нагорни на стола.

— Съветът ми се струва много разумен. А ти, разбира се, не го прие.

Вольова кимна; парадоксалното бе, че изпита огромно облекчение, задето Капитанът се бе досетил за престъплението й и не й се бе наложило да го изрича.

— Аз се събудих една година преди другите — продължи тя. — За да имам време да прегледам системата и да държа под око твоето състояние. С това се занимавам вече от няколко месеца. Докато реших да събудя Нагорни.

— Нови експерименти?

— Да. Допреди един ден.

Дръпна силно от цигарата си.

— Това ми напомня вадене на зъб, Иля. Какво се случи вчера?

— Нагорни изчезна. — Ето, най-сетне го бе изрекла. — Преживя особено лош епизод и опита да ме нападне. Не му се дадох, но той се измъкна. Несъмнено е някъде в кораба, но нямам представа къде точно.

Капитанът размишлява дълго над последното. Знаеше какво си мисли той. Корабът бе голям и в него имаше цели региони, където нищо не можеше да се проследи, където сензорите бяха престанали да работят. И дори още по-трудно щеше да бъде да намерят човек, който се крие.

— Ще трябва да го намериш — обяви най-накрая той. — Не можеш да го оставиш да прави каквото си иска и когато Саджаки и другите се събудят.

— И какво като го намеря?

— Вероятно ще трябва да го убиеш. Направи го чисто, после можеш да върнеш тялото му в камерата за сън и да развалиш захранващото я съоръжение.

— Да представя случилото се като злополука искаш да кажеш?

— Да.

Както обикновено, частта от лицето на Капитана, която можеше да види през прозорчето на ковчега, бе лишена от каквото и да било изражение. Той не бе в състояние да промени израза си, и това го правеше да прилича на статуя.

Това бе добро решение, за което, поради загрижеността си около случая, не се бе сетила. До този момент се бе страхувала от възможната конфронтация с Нагорни, тъй като тогава можеше дай се наложи да го убие. Такъв изход й се струваше неприемлив… но, както винаги никакъв изход не беше неприемлив за човек, стига само да го погледнеше от нужния ъгъл.

— Благодаря, Капитане — промълви Вольова. — Много ми помогнахте. А сега, с ваше разрешение, ще ви охладя отново.

— Ще дойдеш пак, нали? Нашите разговори са ми много приятни, Иля.

— Не бих ги пропуснала за нищо на света — увери го тя и след това каза на гривната си да свали температурата на мозъка му с петдесет миликелвина; само това бе нужно, за да го изпрати в лишената от сънища и мисли забрава. Поне така се надяваше.

Вольова допуши цигарата си в мълчание и след това отвърна очи от Капитана по посока на тъмната извивка на коридора. Някъде там, някъде в кораба, Нагорни чакаше, изпълнен с най-горчивата възможна злоба. Сега той самият бе болен; проблемът му беше с ума.

Като куче, което трябваше да бъде убито.

— Мисля, че знам какво е това — обяви Силвест, когато последният пречещ каменен блок бе отделен от обелиска и най-горните му два метра вече се извисяваха безпрепятствено пред тях.

— Е?

— Това е карта на системата Павонис.

— Нещо ми подсказва, че вече си се бил сетил за това — каза Паскал като съзерцаваше примижала през очилата си сложния мотив, който приличаше на две донякъде перпендикулярни групи от концентрични кръгове.

При стереоскопичното смесване те образуваха една група, която като че ли висеше на известно разстояние над обсидиана. Това несъмнено бяха планетарни орбити. Слънцето Делта Павонис се намираше в центъра, отбелязано с подходящия амарантински символ — петолъчна звезда. Орбитите на всички основни тела в системата бяха отбелязани правилно, а Ризургам бе маркиран с амарантинския символ за свят. И последните съмнения, че това може да са случайно наредени кръгове бе заличено от грижливо отбелязаните луни на най-големите планети.

— Имах своите подозрения — рече Силвест.

Беше много уморен, но свършената през тази нощ работа и поетият риск определено си заслужаваха. Изравянето на втория метър на обелиска им бе отнело много повече време от първия, а на моменти бурята им бе напомняла за воя на цял ескадрон зли духове, предвещаващи смърт. Но както бе ставало и преди, и със сигурност щеше да става и занапред, бурята така и не достигна предвещаваната от Кювие сила. Най-лошото вече бе отминало и макар огърлици от прах все още да се виеха по небето като тъмни банери, розовата зора започваше да гони нощта. Очевидно, въпреки всичко бяха отървали кожата.

— Но това не променя нищо — продължи Паскал. — Винаги сме знаели, че са разбирали от астрономия; това показва само, че в даден момент са открили хелиоцентричния модел на Вселената.

— То показва повече от това — отвърна внимателно Силвест. — Не всички от тези планети са видими за невъоръженото око, дори като имам предвид физиологията на амарантинците.

— Значи са използвали телескопи.

— До съвсем неотдавна ги описваше като извънземни, намиращи се в каменната ера на своето развитие. А сега си готова да приемеш, че са знаели как да правят телескопи.

Стори му се, че журналистката се усмихна; трудно можеше да се забележи обаче през дихателната й маска. Тя вдигна глава към небето. Нещо бе пресякло разстоянието между синорите. Под прахта се движеше ярък делтоид.

— Мисля, че идва някой — каза тя.

Изкачиха бързо стълбата и когато стигнаха върха й, бяха задъхани. Макар вятърът вече да не бе така силен, както преди няколко часа, все още беше истинско мъчение да се движиш изправен. Мястото на разкопките беше в пълен безпорядък, със съборени и счупени гравитометри, с пръснат на всички страни инструментариум.

Летателният апарат кръжеше над тях; Силвест разпозна незабавно, че е от Кювие — Мантел не притежаваше нищо толкова голямо. Летателните апарати на Ризургам бяха ограничен брой, макар да бяха единственото средство за прекосяване на разстояния, по-големи от няколкостотин километра. Всички съществуващи сега летателни машини бяха произведени от местни суровини в ранните дни от съществуването на колонията. Но слугите-конструктори бяха унищожени или откраднати по време на бунта и в резултат оставените от тях летателни апарати бяха несравнимо ценни за нея. Те се регенерираха сами, ако преживееха дребна злополука, и не се нуждаеха от поддръжка, но можеха да бъдат унищожени в резултат на саботаж или безразсъдство. С годините запасите от летателни апарати на колонията бяха намалявали постоянно.

Очите го заболяха от взирането в делтоида. Долната част на крилото му беше осеяна с хиляди топлинни елементи, нажежени до бяло; издигането се осъществяваше на термална основа. Контрастът беше прекалено голям за алгоритмите на Калвин.

— Кои са? — попита един от студентите.

— Ще ми се да знаех — отговори той.

Фактът, че самолетът идваше от Кювие, изобщо не го развеселяваше. Видя го как се снижи и се приземи. От него са разгъна стълбичка, по която заслизаха някакви фигури. Очите му превключиха към инфрачервено — сега виждаше ясно фигурите, които вървяха към него. Бяха облечени в черно, с дихателни маски, шлемове и меки ризници като изплетени от ремъци, носещи отличителните символи на Администрацията: най-близкото до милиция, с което разполагаше колонията. И носеха дълги, заплашително изглеждащи пушки с фенерче под всяка цев.

— Работата не изглежда добра — обади се Паскал.

Взводът спря на няколко метра от тях.

— Доктор Силвест? — извика глас, отслабен от все още доста силния вятър. — Сър, страхувам се, че нося лоша вест.

Не беше очаквал друго.

— Каква?

— Другият кролър, сър, онзи, който тръгна по-рано тази нощ.

— И какво?

— Така и не са стигнали до Мантел, сър. Намерихме ги.

— Слюка?

— Всички са мъртви, сър. — Под тежката дихателна маска на Администрацията човекът приличаше на слонско божество. — Съжалявам. Имате късмет, че не сте опитали да се върнете всички едновременно.

— Това е нещо повече от късмет — отвърна Силвест.

— Сър? Има още нещо. — Гвардеецът стисна по-здраво пушката си, като по-скоро подчерта присъствието й, отколкото я насочи към него. — Вие сте арестуван, сър.

Хриптящият глас на К. С. Нг жужеше в кабината на кабелното такси като хваната в капан оса.

— Развила си вкус към него, а? Към красивия ни град имам предвид.

— Ти пък какво ли знаеш? — каза Хури. — Искам да кажа, кога за последен път си излизал от проклетата кутия, Кейс? Със сигурност не е било скоро.

Той, разбира се, не беше с нея — в кабелното такси нямаше място за нещо с размерите на неговата носилка. Колата беше избрана умишлено малка — нищо, което би могло да привлече вниманието, когато бяха толкова близо до края на преследването. Както беше паркирана върху покрива, тя приличаше на хеликоптер без опашка с частично прибрани ротори. Вместо чистачки на стъклата имаше дълги телескопични придатъци, завършващи с ужасно извити куки, наподобяващи нокти на ленивец.

След като Хури се качи в колата, вратата се затвори и я отдели от дъжда и ниския шумов фон на града. Обяви къде иска да отиде — в случая Паметника на Осемдесетте. Колата притихна за миг, очевидно пресмятайки оптималния маршрут въз основа на условията на трафика в момента и променливата топология на кабелните пътища, които щяха да я отведат там. Този процес отне няколко секунди, тъй като компютърният й мозък не беше особено умен.

Тогава Хури усети, че центърът на гравитацията на колата леко се отмести. През горния прозорец на вратата видя как едната от трите й ръце се протегна на почти два пъти по-голяма от първоначалната си дължина, докато успя да сграбчи един от кабелите, които минаваха над сградата. Сега една от другите ръце откри подобно място за захващане на съседен кабел и, след като се издигнаха рязко, те в известен смисъл полетяха. За момент колата се плъзна надолу по двата кабела, към които се бе прикрепила, но след няколко секунди вторият кабел се отклони прекалено далече и тя вече не можеше да го достига. Машината го пусна плавно, но точно преди да падне, третата й ръка се протегна и сграбчи друг кабел, пресякъл пътя им. После се плъзнаха в продължение на още около секунда, отново паднаха, отново се издигнаха и Хури започна да усеща добре познатото потрепване в областта на стомаха. Положението не се подобряваше от факта, че прогресът на колата като че ли зависеше от случайното откриване на кабел в нужния момент. За да компенсира притеснението си, Хури започна да изпълнява дихателни упражнения, като опъваше неспокойно пръстите на черните си кожени ръкавици.

— Признавам, че от известно време вече не съм се излагал на местните ухания на града. Но въздухът не е чак толкова мръсен, колкото изглежда. Пречиствателите са едно от малкото неща, които продължават да работят след чумата.

Сега, след като кабелното такси отмина сградите, които очертаваха нейния квартал, пред погледа й бавно се разкриваше по-значителна част от Казъм сити. Струваше й се странно, че тази разкривена гора от деформирани структури някога е била най-проспериращият град в човешката история; мястото, където в продължение на почти два века се бяха раждали най-новите творения както в областта на изкуството, така и на науката. Сега дори местните жители признаваха, че градът им бе виждал и по-добри времена. И го наричаха иронично „Градът, който никога не се събужда“, тъй като хиляди от някогашните му богаташи лежаха замразени в криокрипти, пропускайки столетия с надеждата, че този период бе само временно отклонение от правия път на града.

Граница на Казъм сити бе естествен кратер с диаметър шейсет километра. Построеният в кратера град имаше формата на пръстен, обкръжаващ самата бездна. Осемнайсетте купола, под които се намираше, се простираха над стената на кратера и достигаха до самия им ръб над пропастта^[2]. Свързани в краищата, поддържани тук-там от подсилващи кули, куполите приличаха на увиснала драперия, покриваща мебелите на неотдавна починал човек. Местните ги наричаха „Мрежата за комари“, но това бе само едно от повече от десетте им имена. Куполите бяха жизненоважни за съществуването на града. Атмосферата на Йелоустоун — студена, хаотична смес от азот и метан, подправена с въглеводороди с дълги вериги — би причинила незабавна смърт. За щастие кратерът даваше убежище на града срещу най-силните ветрове и светкавичните приливи на метан, а бульонът от горещи газове, който се издигаше от бездната на гърлото му, можеше да бъде превръщан в годен за дишане въздух посредством сравнително евтина и не особено сложна технология. На Йелоустоун имаше още няколко селища, много подобни на Казъм сити, и всички те трябваше да полагат подобни усилия, за да осигуряват съществуването си.

Понякога, през ранния период от живота си в града, Хури бе питала неколцина от местните жители защо някой изобщо си бе направил труд да се установява на тази толкова негостоприемна планета. Краят на небето може и да имаше своите войни, но там поне можеше да се живее без куполи и системи за преработка на атмосферата. Бързо се бе научила да не очаква нищо, наподобяващо обстоятелствен отговор, ако въпросът не бъде сметнат за аутсайдерска дързост. Едно обаче беше ясно: бездната бе привлякла първите изследователи и около тях се бе образувал постоянен лагер, а от него — нещо като погранично селище. Бяха надошли побъркани, авантюристи и мечтатели, водени от неопределени слухове за намиращи се на дъното на пропастта богатства. Едни се бяха върнали по домовете си, изгубили своите илюзии. Други бяха умрели в горещите токсични дълбини на бездната. Някои обаче бяха предпочели да останат, защото нещо в местонахождението на зараждащия се град действително им се бе понравило. И за двеста години обликът му бе станал това, което се виждаше днес.

Градът се простираше безкрайно във всички посоки или поне така изглеждаше — гъста гора от чепати, взаимносвързани постройки, които постепенно се губеха в мрака. Най-старите сгради бяха все още повече или по-малко недокоснати от времето; те представляваха подобни на кутии постройки, запазили формите си по време на чумата, тъй като не бяха съдържали системи за самопоправка или коригиране на дизайна. Затова пък съвременните сгради сега приличаха на странни дървесни трупи или сбръчкани стари дървета в последен етап на гниене. Някога тези небостъргачи имаха прав и симетричен вид, докато чумата ги превърна в безформени, сякаш родени от болно въображение израстъци и преплетени, прокажени придатъци. Всички тези постройки сега бяха мъртви, замръзнали във форми, сякаш специално замислени да предизвикват безпокойство. До тях се виждаха прилепени коптори, по-ниските нива се губеха надолу, образувайки схлупени квартали и паянтови базари, осветени от открити огньове. Миниатюрни фигурки влизаха в копторите, разхождаха се или бързаха по работа по несигурните пътища, построени върху старите руини. Повечето от движещите се съоръжения, които видя Хури, изглеждаха като задвижвани от пара.

Копторите никога не достигаха повече от десет нива покрай сградите, преди да се сгромолясат под собствената си тежест, така че през следващите двеста-триста метра постройките се издигаха гладко, относително незасегнати от причинените от чумата трансформации. Не се виждаха доказателства, че тези нива в средната част на града са обитавани; човешкото присъствие се усещаше само на най-горните от тях: наколни структури, наподобяващи гнезда на жерави сред клоните на обезформените сгради. Тези нови добавки се отличаваха с набиващите се на очи доказателства за богатство и власт: яркоосветени прозорци на апартаменти и неонови реклами. Висящите от стрехите прожектори от време на време осветяваха миниатюрните форми на други кабелни автомобили, пътуващи между различните райони. Кабелните коли се движеха през мрежа от фини клони, омотали сградите като в дантела. Местните жители имаха име и за този град на високи нива, издигнат вътре в другия град: Балдахина.

Хури бе забелязала, че тук никога не става напълно светло. На това място никога не можеше да се почувства напълно будна, тъй като градът тънеше във вечен полумрак.

— Кейс, кога според теб ще благоволят да изстържат мръсотията от Мрежата за комари?

Нг се изхили; звукът напомняше удряне на чакъл в стените на кофа.

— Никога, вероятно. Освен ако някой не измисли начин да изкара пари от това.

— Я да видим кой злослови сега по адрес на града.

— Ние можем да си го позволим. След като приключи работата, можем да си плюем на петите и да се върнем обратно заедно с другите красавци.

— В техните кутии. Съжалявам, Кейс, не ме брой за член на това парти. Възбудата може да ме убие. — Сега вече виждаше бездната, тъй като колата наближаваше полегатия вътрешен ръб на купола. Нащърбените му от времето страни в началото се спускаха мързеливо надолу и изведнъж буквално се хвърляха вертикално към невидимото дъно. Към издигащата се оттам пара се спускаха тръби, осеяли склоновете като вени; другият им край стигаше до преработвателната станция, която осигуряваше въздух и топлина за града. — Като стана дума за това… за убийството, имам предвид… ще ми кажеш ли нещо повече за оръжието?

— Мислиш ли, че можеш да се справиш с него?

— Плащаш ми, за да се справя, и ще се справя. Но бих искала да знам с какво имам работа.

— Ако имаш такъв проблем, по-добре поговори с Тараски.

— Той ли уточни това?

— В най-големи подробности.

В този момент колата стигна до Паметника на Осемдесетте. Хури никога не го беше виждала точно от този ъгъл. Лишен от величието, което го съпровождаше, когато го гледаха от нивото на улицата, той изглеждаше съсипан от времето и тъжен. Представляваше четириъгълна пирамида, наподобяваща стъпаловиден храм, а до долните му нива бяха долепени паянтови постройки и укрепления. Близо до върха, в мрамора се виждаха прозорчета с рисувано стъкло, но части от тях бяха изпочупени или облицовани с метал; всички тези поражения не се виждаха от улицата. Очевидно това трябваше да бъде мястото за убийството. Необичайно беше да го знаеш предварително, освен ако също не беше включено в договора на Тараски. Договор за преследване от убиец от Шадоуплей подписваха само тези, които смятаха, че имат голям шанс да му избягат през включения в него период. По този начин буквално безсмъртните богати се справяха с отегчението — като принуждаваха обичайните им рамки на поведение да излизат извън предсказуемите релси. Освен това, така си осигуряваха нещо, за което да се хвалят, ако оцелеят, както ставаше в повечето случаи.

Хури можеше да каже съвсем точно кога се бе присъединила към Шадоуплей. Това бе станало в деня, в който бе съживена по време на движение в орбитата на Йелоустоун, при полет, направен по нареждане на Ледените просяци. Макар в близост до Края на небето да нямаше Ледени просяци, тя бе чувала за тях и знаеше нещичко за техните функции. Това бе доброволна религиозна организация, посветила се да помага на претърпелите травма при прекосяването на междузвездното пространство, например амнезия при съживяването, разпространен страничен ефект на специалния възстановяващ сън.

Това само по себе си беше много лоша новина. Може би амнезията й беше толкова дълбока, че бе изтрила години от предишния й живот; Хури обаче не си спомняше дори да е тръгвала на междузвездно пътуване. Последните й спомени всъщност бяха съвсем конкретни. Намираше се в медицинска палатка на повърхността на Края на небето, легнала в едно легло до съпруга си Фазил. И двамата бяха ранени по време на престрелка; макар и да не вещаеха опасност за живота, беше най-добре раните им да се лекуват в някоя от орбиталните болници. Беше дошъл един санитар, за да ги подготви за краткото им потопяване във възстановителния сън. Щяха да ги охладят, да ги пренесат в орбита със совалка, след това да ги съхраняват в криогенно отделение, докато болницата бъде в състояние да им осигури необходимата хирургическа намеса. Процесът можеше да отнеме месеци, но, както ги увери с усмивка санитарят, най-вероятно беше войната да продължава още и когато оздравееха, щяха да поемат отново военната си повинност. Хури и Фазил повярваха на санитаря. Все пак и двамата бяха професионални войници.

По-късно я съживиха. Но вместо в реанимацията на орбиталната болница, тя се намираше сред Ледени просяци с йелоустоунски акцент. Обясниха й, че няма амнезия. Нито в процеса на приспиване бе получила нежелани странични ефекти. Положението й беше значително по-лошо от това.

Беше допусната „чиновническа“ грешка, както предпочете да се изрази един от Просяците. Беше станала около Края на небето, след като криогенното отделение било улучено от ракета. Хури и Фазил бяха сред малцината щастливци, които не бяха убити, но в резултат на нападението беше изчезнала цялата информация, съхранявана там. Местните жители бяха направили всичко, зависещо от тях, за да идентифицират замразените хора, но неизбежно бяха допуснати грешки. Колкото до Хури, тя бе объркана с една демаршистка наблюдателка, отишла в Края на небето, за да изследва войната, и която била готова да се прибере у дома в Йелоустоун, когато станала жертва на въпросната ракетна атака. Хури била незабавно оперирана и след това качена на космически кораб, който трябвало да излети веднага. За нещастие не бяха допуснали същата грешка с Фазил. Докато спящата Хури пътувала към отстоящия на светлинни години Епсилон Еридани, Фазил бе остарявал, с по една година за всяка от нейните. Разбира се, казаха Просяците, грешката била открита бързо… но тогава вече било прекалено късно. Не се очаквало друг кораб да тръгне по същия маршрут през близките десетилетия. И дори ако Хури се бе върнала незабавно на Края на небето (което също бе невъзможно, както показваха предвидените маршрути на паркираните около Йелоустоун космически кораби), щяха да минат почти четирийсет години, преди да се видят отново с Фазил. И през повечето време той нямаше да има представа, че тя се прибира вкъщи; т.е. нямаше нищо, което да го възпре да опита да събере някак си счупените парчета на своя живот, да се ожени отново, да му се родят деца и може би дори внуци, преди тя да успее да се върне — призрак от минал живот, за който той може би вече бе почти напълно забравил. Стига, разбира се, да не го бяха убили веднага след поемането на военните му задължения.

До момента, когато Просякът й обясни положението, Хури никога не се бе замисляла колко е бавна светлината. Нищо друго във Вселената не се движеше по-бързо… но, както се убеди сега, това бе нищо в сравнение със скоростта, необходима за спасяването на любовта им. В мига на жестокото просветление тя осъзна, че това е всъщност основата на строежа на Вселената, нейните физически закони, които се бяха обединили, за да я доведат до този момент на ужас и загуба. Щеше да бъде толкова по-лесно, безкрайно по-лесно, ако знаеше, че е умрял. Вместо това, сега между тях стоеше ужасяващата бездна на раздялата, както във времето, така и в пространството. Гневът й достигна такива размери и острота, че трябваше да му намери някакъв отдушник, иначе щеше да я убие.

По-късно същия ден, когато дойде онзи човек, за да й предложи работа като наемен убиец, изведнъж откри, че е изненадващо лесно да приеме.

Името на човека беше Танър Мирабел; и той като нея беше бивш войник от Края на небето. Беше нещо като откривател на таланти за потенциални нови убийци. Информационната му мрежа бе получила данни за уменията й като войник веднага щом бе размразена. Мирабел й осигури бизнес контакт — някой си мистър Нг, виден херметик. Незабавно последва интервю с Нг, след това поредица от психометрични тестове. Оказа се, че убийците трябва да бъдат едни от психически най-здравите хора, с най-развит аналитичен ум на планетата. Те трябваше да знаят точно в кои случаи едно убийство е позволено и в кои преминава мъглявите граници на закона.

Тя издържа с лекота всички тестове.

Имаше и друг тип изпитания. Сключващите договори понякога поставяха в контракта изискването да бъдат екзекутирани по почти чудотворен начин като същевременно се надяваха никога да не се стигне до това, защото се мислеха за достатъчно умни, за да надхитрят професионалния убиец, дори в продължение на седмици или месеци. Хури трябваше да се научи да се запознава с лекота с всевъзможните оръжия и се оказа, че притежава в това отношение талант, за който никога не бе подозирала.

Но и никога не беше виждала нещо подобно на това, което бе оставила под възглавницата й феята на сменящите се зъбки.

Беше й необходима само около минута, за да разбере как се сглобява оръжието. То имаше форма на снайпер с невероятно дебела перфорирана цев. Пълнителят съдържаше подобни на стрелички куршуми: черни риби меч. Около върха на всеки куршум се виждаше миниатюрен символ — холографски образ на череп с две пресечени кости. Този факт я учуди; никога досега не бе използвала отрова срещу някоя от своите мишени.

И каква беше тази работа с Паметника?

— Кейс — обади се Хури. — Има още едно нещо…

Но тогава колата се устреми надолу по улицата и хората върху рикшите трябваше да започнат да въртят диво педалите, за да избегнат инцидента. Щом видя цената на таксата за преминаване през улицата, тя прокара кутрето си по отвора на своя кредит, за да се възползва от секретната сметка, чиито следи не можеха да бъдат свързани с Омега Пойнт. Това бе изключително важно, тъй като всяка мишена със здрави връзки можеше лесно да проследи движенията на своя убиец посредством „вълничките“, които оставяше във финансовите системи на планетата. Трябваше да се използват всевъзможни средства за прикритие и заблуда на противника.

Хури избута назад люка и изскочи навън. Както винаги, тук долу ръмеше. „Вътрешен дъжд“, така го наричаха. Характерната миризма на Мълч я удари веднага в носа: това бе смесица от миризма на канализация и пот, готвено с подправки, озон и пушек. Шумът също бе неизбежен. Непрестанното дрънчене на рикши и звънът на техните камбанки и клаксони създаваше непрекъснат гръмък фон, подправен с виковете на уличните търговци и затворените в клетки животни, с песните на певците и холограмните изображения на най-различни езици, в това число съвременен нортски и каназки.

Тя си сложи шапка с широка периферия и закопча вдигнатата яка на дългото си до коленете палто. Кабелната кола се издигна и сграбчи един поклащащ се кабел. Скоро се изгуби сред другите точици, които се полюшваха под кафявите дълбини на покритото под купола небе.

— Е, Кейс — рече тя. — Твой ред е.

Сега гласът му премина през черепа й.

— Довери ми се. Имам много хубаво усещане за този случай.

Иля Вольова смяташе, че съветът на Капитана бе наистина превъзходен. Действително единственото решение на случая бе да убие Нагорни. А Нагорни бе улеснил задачата й безмерно, като пръв направи опит да я убие; така я бе спасил от евентуални морални съображения.

Беше се случило преди няколко корабни месеца и след това тя бе отлагала работата, която й предстоеше сега. Но съвсем скоро корабът щеше да пристигне в Йелоустоун и останалите щяха да се събудят от продължителния си сън. А ако това станеше преди да е приключила с Нагорни, нямаше как да поддържа лъжата, че бе умрял по време на съня поради дефект в някоя от функциите на неговия ковчег.

Сега трябваше да събере сили и да действа. Иля седеше безмълвно в своята лаборатория и опитваше да си наложи да извърши това, което трябва. Жилището на Вольова не беше голямо по стандартите на „Носталгия по безкрая“; ако желаеше можеше да живее в толкова стаи, колкото се побираха в огромна двуетажна къща. Но какъв смисъл имаше това? Почти цялото й време бе посветено на оръжейните системи. Когато спеше, сънуваше оръжейни системи. Позволяваше си малкото лукс, който имаше време да използва — „да се наслади“ би било прекалено силно определение — и разполагаше с достатъчно пространство за нуждите си. Имаше легло и някои мебели с утилитарен дизайн, въпреки че корабът можеше да й осигури всеки стил, който бе в състояние да си представи. Разполагаше с малко съседно помещение, където се намираше лабораторията; единствено тук се забелязваше щедро внимание към детайлите. В лабораторията тя опитваше да създаде лекарство за Капитана; не желаеше да споделя прекалено оригиналните си идеи с другите от екипажа, за да не събужда напразно надеждите им.

Именно тук съхраняваше главата на Нагорни, откакто го бе убила.

Тя беше замразена, разбира се; беше поставена в космически шлем със стар дизайн, който бе преминал към криозапазващ режим на работа в мига, в който установи, че обитателят му вече не е жив. Вольова беше чувала за шлемове с остри като бръснач мембрани, вградени във вратната им част, които бързо и безупречно отделят главата от тялото при нежелани обстоятелства… но този не беше от тях.

Нагорни обаче бе умрял по интересен начин.

Вольова бе събудила Капитана и му беше обяснила цялата ситуация с него: как той като че ли си бе изгубил ума в резултат на нейните експерименти. Беше споделила с Капитана проблемите си около свързването му със системите на оръжейната чрез имплантите, които бе поставила в главата му. Бе споменала дори факта, че го притесняваха натрапчиви кошмари преди да премине бързо към опита му да я нападне, последван от изчезването му някъде на кораба. Капитанът не се бе спрял върху кошмарите и тогава Вольова се зарадва, тъй като не й се искаше да ги обсъжда, още по-малко да анализира съдържанието им.

След това обаче откри, че й е много по-трудно да не обръща внимание на този момент. Проблемът идваше оттам, че това не бяха случайни кошмари. Не, доколкото бе успяла да установи, кошмарите на Нагорни бяха изключително подробни и повтарящи се. И в по-голямата си част бяха свързани с някаква същност, наречена Сън Стийлър^[3]. Както изглежда Сън Стийлър беше личният мъчител на Нагорни. Не беше съвсем ясно как се бе проявил пред него, но без сянка на съмнение това видение явно носеше със себе си извънредно зла сила. Беше съзряла нещо от това в скиците, които бе намерила преди в жилището на Нагорни: трескаво надраскани с молив образи на отвратителни, подобни на птици същества, с празни очни орбити и оголени скелети. Ако това бе поглед към лудостта на Нагорни, как можеше да се обясни връзката между фантазиите му със сеансите в оръжейната? Какъв неподозиран пропуск от нейна страна бе причина за преминаването на енергийния поток в тази част от човешкия мозък, където се зараждаха ужасите? Сега, от позицията на времето, й беше ясно, че бе действала прекалено прибързано, прекалено твърдо. Но пък тя просто бе следвала указанията на Саджаки за привеждането на оръжейната в състояние на пълна готовност.

И така, Нагорни не бе издържал и се бе скрил в корабните развъдници, които не се контролираха от системите. Препоръката на Капитана да го хване и да го убие съвпадаше с това, което й казваха собствените инстинкти. Бяха й нужни обаче доста дни, през които тя разположи цели мрежи от сензори из десетки коридори, с надеждата да получи чрез тях някакви насоки за местонахождението на Нагорни. Цялата тази работа започваше да изглежда безнадеждна. Нагорни щеше да бъде още жив и на свобода, когато корабът пристигнеше в системата Йелоустоун и другите членове на екипажа се събудеха…

И тогава той бе допуснал две грешки — последен плод на лудостта му. Първата бе, че нахлу в жилището й и надраска на стената му послание със собствената си артериална кръв. Посланието бе съвсем просто. Можеше да се досети предварително кои щяха да бъдат двете думи, които щеше да й напише Нагорни:

СЪН СТИЙЛЪР.

А после, очевидно приключвайки със способността си да разсъждава, бе откраднал космическия й шлем, без да вземе останалата част от костюма. Нахлуването бе привлякло Вольова към кабината и макар да бе взела предпазни мерки, Нагорни пак успя да я атакува изневиделица. Измъкна неусетно пистолета й и я помъкна насила по един дълъг коридор към най-близката асансьорна шахта. Вольова опита да се съпротивлява, но той притежаваше типичната за психопата сила и я държеше като със стоманени клещи. Тя реши, че ще има възможност да избяга, когато Нагорни я отведе там, където си бе наумил, след пристигането на асансьора.

Той обаче нямаше намерение да чака асансьора. С оръжието й отвори вратата му и, без особени церемонии, дори без да й каже „довиждане“, я блъсна в зейналата дупка.

Но това бе ужасна грешка.

Шахтата пресичаше кораба от горе до долу; предстояха й няколко километра падане преди да стигне дъното. И в продължение на няколкото мига, през които сърцето й престана да бие, тя си помисли, че точно това щеше и да стане. Щеше да пада, докато се удари в дъното… и не беше от значение дали това щеше да стане за няколко секунди или почти цяла минута. Стените на шахтата бяха прозрачни и абсолютно гладки, следователно нямаше никакъв начин да забави или спре напълно падането.

Щеше да умре.

Тогава — с безстрастие, което по-късно я шокира — част от ума й направи светкавичен преглед на проблема. Беше се видяла, но не падаща през кораба, а неподвижна: плуваща в пространството в абсолютен покой спрямо звездите. Това, което се движеше, бе корабът — той се носеше стремително нагоре около нея. Сега тя не се движеше изобщо, не ускоряваше скоростта на падането си; единственото, което караше кораба да се ускорява, бе двигателят му.

Който тя контролираше от гривната си.

Вольова нямаше време да размишлява над подробностите. В мозъка й се бе оформила — експлодирала — идея и тя знаеше, че или трябва да я осъществи незабавно, или да приеме съдбата си. Можеше да спре падането си, привидното си падане, като даде заден ход на кораба за толкова време, колкото й е необходимо. Беше падала вероятно десетина секунди, докато мозъкът й обработи това. В такъв случай десет секунди обратен ход ли трябваше да даде? Маневрата нямаше да навреди на другите от екипажа, намиращи се в безопасните пашкули на камерите за сън. Нямаше да навреди и на нея самата — просто щеше да види как бясно препускащите стени на шахтата ще забавят значително скоростта си.

Нагорни обаче не беше толкова добре защитен.

Не беше лесно — свистенето на въздуха почти заглушаваше гласа й, докато даваше, крещейки, съответните команди в гривната си. Изминаха изпълнени с агония мигове, преди корабът да реагира.

И тогава той промени вярно движението си според нейните указания.

По-късно откри Нагорни. По принцип тази операция не би трябвало да бъде фатална и за него. Вольова обаче не беше свалила скоростта до нула отведнъж. Беше го постигнала по метода на опитите и грешките и при всеки импулс Нагорни бе отхвърлян между пода и тавана.

Тя също беше ранена; ударите в стените на шахтата при падането бяха счупили единия й крак, но той вече беше здрав, а от болката бе останал само мъгляв спомен. Помнеше, че използва лазерната кюретка, за да отдели главата на Нагорни; знаеше, че трябва да я отвори, за да се добере до имплантите в мозъка му. Тези импланти бяха деликатни и тъй като бяха преминали през множество сложни процеси на междинен молекулярен растеж, нямаше да й бъде приятно, ако трябваше да бъдат дублирани.

А сега бе дошъл моментът да ги извади.

Измъкна главата от шлема и я потопи в течен азот. След това сложи на ръцете си чифт ръкавици, окачени над работната маса. Миниатюрните, лъскави медицински инструменти забръмчаха и се доближиха до черепа, готови да го нарежат на части, които след това щяха да се съберат отново с невероятна точност. Преди да сглоби черепа, Вольова щеше да вкара импланти-заместители, така че, ако главата някога бъде изследвана, да не разберат, че оттам е вадено нещо. Освен това трябваше да бъде свързана отново с тялото, но нямаше причина да се тревожи особено за това. Когато откриеха какво се е случило с Нагорни — т.е. това, което тя щеше да ги убеди, че се е случило с него — другите нямаше да се разбързат да го изследват с подробности. Суджик вероятно щеше да създаде проблеми — тя беше любовница на Нагорни, но полудяването му сложи край на тази връзка.

Иля Вольова просто щеше да прекоси моста, когато стигне до него.

А сега, докато бърникаше в главата на Нагорни, за да вземе това, което беше нейно, за първи път се замисли кой щеше да заеме неговото място.

Със сигурност не някой, който се намираше в момента на кораба.

Но може би в Йелоустоун щеше да намери друг новобранец.

— Кейс, става ли топло?

Гласът прозвуча размътено и треперливо над масата на сградата над нея.

— Много топло, направо нажежено до бяло, скъпо момиче. Само се дръж и внимавай да не изгубиш отровните стрелички.

— Да, във връзка с тях, Кейс, исках…

Хури се наклони встрани, тъй като покрай тях минаха трима Нови Комузо; главите им бяха скрити в подобни на кошници ракитови шлемове. Шакухачита или бамбукови флейти, разсичаха въздуха пред тях като жезли на мажоретки, разпръсвайки група маймуни капуцини, които се скриха из сенките.

— Имах предвид — продължи тя, — защо да не използваме още някакво средство, за да се подсигурим?

— Работата е гарантирана — отвърна Нг. — Токсинът е разработен специално съобразно биохимията на Тараски. Улучи с него който и да е друг на планетата и резултатът ще бъде само неприятна пробивна рана.

— Дори ако улуча двойника на Тараски?

— Мислиш ли, че може да стане така?

— Просто питам.

Кейс й се стори необичайно напрегнат.

— А и ако Тараски има клонинг и убием него по погрешка, това ще бъде проблем на Тараски, не наш. Всичко това е като дребния шрифт. Човек трябва да го прочита от време на време.

— Когато ме обземе екзистенциална скука, може и да го опитам — отговори Хури.

В този момент тя настръхна, защото внезапно усети разликата. Нг мълчеше и вместо гласа му се чуваше ясен пулсиращ тон. Беше тих и злокобен, като ехолокационния пулс на хищник. Беше чувала този тон десетина пъти през последните шест месеца, всеки път сигнализиращ близостта й до мишената. Това означаваше, че Тараски не беше на повече от петстотин метра. Това означаваше, че се намира в самия Паметник.

Сега движенията на играта се превръщаха в обществена собственост. Тараски явно го знаеше, тъй като същото устройство, имплантирано в сигурна клиника в Балдахина — генерираше подобни пулсации в неговата глава. Различните медийни мрежи в Казъм сити, които се концентрираха върху Шадоуплей, в този момент разпращаха екипите си до мястото на събитието. Някои късметлии сигурно вече се намираха в района.

Пътят долу бе напукан от пропадания на земни пластове, тъй като се намираше в опасна близост до пропастта. Първоначално под него бе имало подземен търговски комплекс, но долните нива се бяха наводнили и пропадналите алеи се бяха появили изпод водата с цвят на карамел. Пирамидалният Паметник се издигаше доста над пътя и наводнения площад благодарение на една по-малка, обърната пирамида, забита дълбоко в каменните основи. Към структурата имаше само един вход. Това означаваше, че Тараски все едно вече беше мъртъв, стига да го хванеше вътре. Но за да стигне до него, трябваше първо да прекоси моста, минаващ над площада, и това нямаше да убегне на намиращия се в Паметника човек. Какви ли първични мисли се рееха из главата му в момента? В сънищата си често се бе озовавала в полуизоставен град, гонена от неуловим преследвач, но Тараски преживяваше този ужас в действителност. Хури помнеше, че в тези сънища на преследвача никога не му се налагаше да се движи бързо. Това бе част от най-неприятното нещо на преживяването. Тя тичаше отчаяно, като през гъст въздух с натежали крака, а бавното движение на преследвача бе резултат от безкрайно търпение и мъдрост.

Пулсирането се ускори, щом прекоси моста; настилката под краката й беше мокра и мръсна. От време на време то се забавяше или се ускоряваше отново, доказателство, че Тараски се движеше из Паметника. Но вече нямаше почти никакъв шанс да се измъкне. Можеше да уреди да го вземат от покрива на Паметника, но ако използваше въздушен транспорт, щеше да наруши споразумението от договора. А срамът, който щеше да го преследва след това из луксозните гостни на Балдахина, вероятно щеше да бъде по-лош, отколкото да бъде убит.

Тя влезе в преддверието, което се намираше в поддържащата Паметника пирамида. Вътре беше тъмно и й трябваше малко време, докато очите й привикнат с мрака. Измъкна пистолета с отровните стрелички от джоба на палтото си и провери изхода, тъй като бе възможно Тараски да възнамерява да се измъкне тайно. Не се изненада като не го видя; преддверието беше почти празно, оплячкосано от крадци. Дъждът барабанеше върху метал. Тя вдигна поглед; от тавана, на медни кабели, висяха ръждясали, повредени скулптури. Няколко бяха паднали върху мраморната тераса; при удара крилата на металните птици се бяха забили в земята. Събралата се прах се белееше като хоросан между каменните им пера.

Хури погледна към тавана.

— Тараски? — извика тя. — Чуваш ли ме? Идвам.

За момент се запита защо хората от телевизията все още не бяха дошли. Странно беше осъществяването на този род убийство да е толкова близко и те да не са надушили миризмата на кръв и да не са надошли заедно със случайната тълпа, която привличаха неизменно след себе си.

Той така и не й отговори. Но тя знаеше, че е някъде над тавана. Прекоси преддверието и се запъти към спиралното стълбище, водещо нагоре. Изкачи го бързо, след това премести големите предмети, които успя да помръдне, за да препречи пътя за отстъпление на Тараски. Тук имаше колкото щеш съсипани експонати и мебели. Събра цял куп в горния край на стълбището. Той щеше само да забави, без да спре напълно пътя му към изхода, но тя се нуждаеше точно от това.

Беше едва на половината път, а вече плуваше в пот и гърбът я болеше. Поспря, за да събере сили и да се огледа; непрестанната пулсираща нотка в главата й показваше, че Тараски е все така наблизо.

Горната част на пирамидата бе посветена на индивидуалните светилища в памет на Осемдесетте. Тези мемориали бяха изградени във вдлъбнатини на впечатляващите черни мраморни стени, издигащи се до главозамайващо високия таван заедно със стълбове, украсени с кариатиди в многозначителни пози. Арковидните корнизи ограничаваха полезрението й до няколко десетки метра във всяка посока. Трите триъгълни страни на тавана бяха пробити на места; оттам навлизаше сива светлина. Дъждът падаше на непрекъснати струи през по-големите от тях. Хури забеляза, че много от светилищата бяха празни; очевидно или бяха обрани, или семействата на тези членове на Осемдесетте бяха решили да преместят мемориалите им на по-сигурно място. Може би около половината бяха все още там. И две трети от тях бяха подредени по подобен начин — картини, биографии и материални спомени за мъртвия, разположени по стандартен маниер. Други от експонатите бяха по-пищни. Сред тях имаше холограми или статуи и, в два-три случая — балсамираните трупове на самите хора; очевидно бяха подложени на някаква специална обработка, за да се противостои на най-големите вреди, нанесени им от убилата ги процедура.

Хури не обръщаше внимание на поддържаните параклиси и се заемаше само с празните и изоставените, но дори тогава изпитваше неприятното чувство, че това е акт на вандализъм от нейна страна. Бюстовете вършеха добра работа — бяха точно толкова широки, колкото трябваше, за да ги премести, като постави два пръста под основата. А след това ги пускаше върху купчината в горния край на стълбите. Почти всички бяха останали без скъпоценните камъни, които изобразяваха очите. Много по-трудно беше да премести статуите в цял ръст и успя да се справи само с една от тях.

Скоро барикадата й беше готова. Тя представляваше в по-голямата си част купчина от преобърнати глави, достойни лица, несмутени ни най-малко от това, което бе направила с тях. Купчината бе заобиколена от по-малки неща, които се мотаеха в краката на всеки, озовал се там: вази, Библии и верни слуги. Дори ако Тараски започнеше да ги отмества, за да се добере до стълбището, тя непременно щеше да го чуе и да се озове при него дълго преди да успееше да осъществи намерението си. Беше добре да го убие върху тази купчина от глави, защото това щеше да напомня Голгота.

През цялото време бе чувала стъпките му някъде зад разделящите ги черни стени.

— Тараски — извика отново тя. — Не го прави по-трудно за теб. Оттук не можеш да избягаш.

Отговорът му прозвуча впечатляващо силно и уверено.

— Нямаш представа колко се лъжеш, Ана. Тук сме именно, за да избягаме.

По дяволите. Той не трябваше да знае името й.

— Бягството е смъртта, нали?

— Нещо такова — отвърна видимо развеселен той.

Не й се случваше за първи път да чува подобни дръзки слова. И по-скоро им се възхищаваше за това.

— Искаш да дойда да те намеря, така ли?

— Ами, след като сме стигнали дотук, защо не?

— Разбирам. Искаш да си получиш дължимото за парите. Договор с толкова много клаузи не може да е евтин.

— Клаузи ли?

Пулсът в главата й се движеше постоянно.

— Това оръжие. Фактът, че сме сами.

— А — проточи Тараски. — Да. Това наистина не беше евтино. Но желанието ми бе за нещо по-лично. Когато се стигне до окончателните неща.

Хури започваше да се изнервя. Никога досега не бе водила истински разговор с мишените си. Обикновено това се оказваше невъзможно сред ревящата, опиянена от очакването на кръв тълпа, която привличаше по принцип. Приготви оръжието си и започна да се придвижва бавно по посока на гласа.

— И защо е тази клауза за уединението? — попита тя, неспособна да отреже контакта.

— Въпрос на достойнство. Може да съм се захванал с тази игра, но не е нужно покрай това да губя достойнството си.

— Много си близо — обади се Хури.

— Да, много близо.

— И не си уплашен?

— Естествено, че съм. Но от живота, не от смъртта. Бяха ми необходими месеци, докато достигна това състояние. — Стъпките му замряха. — Какво мислиш за това място, Ана?

— Мисля, че се нуждае от малко внимание.

— Добре е избрано, не може да не си съгласна.

Хури зави. Мишената й стоеше до едно от светилищата с неестествено спокоен вид, почти по-спокоен от статуите, наблюдаващи срещата им. Фината бургундскочервена тъкан на дрехата му бе потъмняла от вътрешния дъжд, косата бе прилепнала върху челото. Изглеждаше по-млад от всичките й досегашни мишени, което означаваше, че или наистина е млад или е достатъчно богат, за да си позволи най-добрите подмладяващи и удължаващи живота терапии. Неизвестно как Ана разбра, че става въпрос за първото.

— Помниш ли защо сме тук? — попита той.

— Помня, но не съм сигурна, че това ми харесва.

— Направи го, въпреки това.

Един от светлинните лъчи, падащи от тавана, като по магия се премести върху него. Това продължи само миг, но достатъчно дълго, за да вдигне токсичното оръжие.

Тя стреля.

— Добре се справи — каза Тараски; в гласа му не се усещаше болка. Протегна едната си ръка, за да се подпре на стената. С другата докосна стърчащата от гърдите му риба-меч и я измъкна, сякаш отделяше магарешки бодил от дрехата си. Тя падна на земята; в единия й край проблясваше серум. Хури вдигна отново токсичното си оръжие, но Тараски вдигна окървавената си длан. — Не прекалявай — каза той. — Една би трябвало да е достатъчна.

Ана усети, че започва да й се гади.

— Не трябваше ли да си мъртъв?

— Няма да стане веднага. До няколко месеца, за да бъда по-точен. Токсинът е изключително бавнодействащ. Предостатъчно време за размисъл.

— Размисъл за какво?

Тараски прокара пръсти през мокрите си коси и избърса прахта и кръвта от ръката си в панталоните.

— Дали да я последвам.

Пулсирането престана и внезапната му липса беше достатъчна да й се догади. Хури се строполи в полусъзнание на пода. Договорът беше приключен. Беше спечелила… отново. Но Тараски беше все още жив.

— Това беше майка ми — посочи към най-близкия параклис той; един от малкото добре поддържани. По алабастровия бюст на жената нямаше никаква прах, сякаш Тараски го бе почистил лично непосредствено преди срещата им. Очите-скъпоценни камъни бяха все още по местата си, аристократичните черти не бяха докоснати от драскотини или петна. — Надин Венгда Силва Тараски.

— Какво се е случило с нея?

— Умря, разбира се, в процеса на изследване. Разрушителното му действие беше толкова бързо, че половината й мозък все още функционираше нормално, когато другата се разкъса.

— Съжалявам… макар да знам, че го е направила доброволно.

— Не съжалявай. Тя всъщност беше една от късметлийките. Историята позната ли ти е, Ана?

— Аз не съм от тук.

— И аз така чух — че някога си била войник и ти се е случило нещо ужасно. Е, нека ти я разкажа. Всички проучвания бяха успешни. Проблемът беше в софтуера, който трябваше да обработи и използва събраната информация; да даде възможност на алфа-лъчите да се придвижат напред във времето и да изпитат емоции, осъзнаване, спомени — всичко, което ни прави хора. Нещата се развиваха добре, докато бе изследван последният от Осемдесетте, година след първия. И тогава сред първите доброволци започнаха да се проявяват странни патологии. Те ги съсипваха непоправимо.

— Каза, че тя имала късмет?

— Неколцина от Осемдесетте все още са живи — отвърна Тараски. — Успяват да го правят вече век и половина. Дори чумата не ги засегна — те вече бяха мигрирали в сигурни компютри в това, което сега наричаме „Ръждивия пояс“. — Спря да говори за момент. — Но от известно време вече не са в пряк контакт с реалния свят — излъчват се във все по-сложно симулирана среда.

— А майка ти?

— Предложи да отида при нея. Сканиращите технологии вече са по-съвършени; дори не трябва да те убиват.

— Какъв е проблемът тогава?

— Това няма да съм аз, нали? Само копие… и майка ми ще го разбере. Докато сега… — Докосна отново миниатюрната раничка. — Докато сега ще умра определено в реалния свят и копието ще бъде всичко, което ще остане от мен. Има достатъчно време да ме изследват, преди отровата да причини измеримо влошаване в нервната ми структура.

— Не можеше ли просто да я инжектираш?

Тараски се усмихна.

— Щеше да бъде прекалено клинично. Все пак аз се убивам — това не е нещо, което би трябвало да се приеме с лека ръка. Като въвлякох и теб, аз удължих възможността за вземане на решение и въведох елемент на шанс. Можех да реша, че предпочитам все пак да живея и да ти окажа съпротива, но ти пак можеше да победиш.

— Руската рулетка щеше да ти излезе по-евтино.

— Прекалено е бързо, прекалено се разчита на случайността и съвсем не е толкова стилна. — Той пристъпи към нея и, преди да бе успяла да се отдръпне, я хвана за ръката и се ръкува с нея; имаше вид на човек, който сключва благоприятна бизнес сделка. — Благодаря ти, Ана.

— „Благодаря“ ли каза?

Без да отговори, той премина покрай нея по посока на шума. Жертвената купчина от глави се сгромоляса, по стълбището се чуваха стъпки. Една кобалтова ваза се разби, когато барикадата се разтърси. Хури чу шепота на камерите, но когато хората се появиха, не видя очакваните лица. Това бяха почтително облечени хора, очевидно стара Балдахинова аристокрация. Трима от по-възрастните мъже носеха пончо, шапки с широка периферия и очила с кокалени рамки и вградени камери. Зад тях се издигаха две бронзови носилки, едната бе малка, колкото да побере дете. Някакъв мъж с виолетовосиньо яке държеше миниатюрна камера. Две девойки носеха чадъри, изрисувани с жерави и китайски пиктограми. Между тях стоеше по-възрастна жена; лицето й беше толкова безцветно, че можеше да мине спокойно за безжизнена оригами кукла — нагъната, бяла и лесно мачкаема. Тя падна на колене пред Тараски, плачейки. Хури не я беше виждала никога досега, но разбра интуитивно, че това беше съпругата му и че пълната с отрова стреличка й го бе отнела.

Тя погледна към Ана; очите й имаха пушечносив, воднист цвят. Когато проговори, гласът й бе изпълнен с гняв.

— Надявам се, че са ти платили добре.

— Просто си свърших работата — отвърна Хури, но едва намери сили да огласи думите си.

Хората помагаха на Тараски да стигне до стълбището. Тя ги наблюдава как слизат, докато се изгубиха от погледа й; съпругата се обърна, за да я изгледа укорително за последен път. После чу отекващите им стъпки. Изминаха минути и тя разбра, че е съвсем сама.

Докато нещо помръдна зад гърба й. Ана се завъртя и вдигна автоматично отровното оръжие.

Измежду двете светилища се появи носилка.

— Кейс?

Свали оръжието — то и без това нямаше да свърши никаква работа, тъй като отровата в стреличките бе изработена специално за биохимията на Тараски.

Но това не беше носилката на Кейс. Беше черна, без никаква украса или означение. Тя се отвори — никога досега не беше виждала носилка да се отваря — и от нея излезе човек, който се приближи безстрашно към нея. Носеше виолетовосиньо яке, а не херметичното облекло, в което очакваше да види един страхуващ се от чумата човек. В едната си ръка той държеше моден аксесоар: миниатюрна камера.

— За Кейс се погрижиха — обясни мъжът. — Отсега нататък той вече не е твоя грижа, Хури.

— Кой сте вие — някой, свързан с Тараски?

— Не… Просто дойдох да видя дали репутацията ви има нещо общо с истината. — Лекият му акцент показваше, че не е местен жител — не беше родом от системата, от Края. — И, страхувам се, действително действате изключително ефективно. Което означава, че от този момент работите за моя работодател.

Ана се питаше дали да не му прати една стреличка в окото. Това нямаше да го убие, но може би щеше да понамали неприятната му самоувереност.

— И кой ще да е той?

— Мадмоазел.

— Никога не съм чувала за нея.

Той вдигна края на камерата с лупата. Тя се разтвори като особено изкусно изработено яйце на Фаберже и стотиците елегантни нефритови фрагменти се плъзнаха в ново положение. Внезапно тя се оказа лице в лице с насочено право към нея оръжие.

— Тя обаче е чувала за вас.

Бележки

[1] Камък с надписи на три езика, в това число древноегипетски и гръцки, открит близо до Розета, край р. Нил, благодарение на който по-късно е било разчетено йероглифното египетско писмо — Б.пр. ↑

[2] Оттук идва и името на града — казъм (англ.) — бездна — Б.пр. ↑

[3] Крадец на слънце (англ. ез.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Алистър Рейнолдс Пространството на откровенията (2)

Метаданни

Данни

Пространството на откровенията

Информация

История

Сваляне / Връзки

Две

Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (2)