Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (6)

Шест

На път за Делта Павонис, 2546 година

 

— Очаквам да сте един от онези, иначе рационални хора, които се гордеят, че не вярват в призраци — рече Вольова.

Хури я гледаше леко намръщена. Вольова бе разбрала от самото начало, че тази жена не е глупава, но й беше интересно да види реакцията й на въпроса.

— Призраци ли, триумвир? Не говорите сериозно.

— Едно от нещата, които ще научиш бързо за мен е, че много рядко съм друга освен напълно сериозна. — След това Иля посочи вратата, пред която стояха, поставена в една от ръждивочервените вътрешни стени на кораба. Тя беше тежка и масивна, със стилизирано изображение на паяк, отчасти закрито под петна и корозирали пластове. — Върви напред. Аз идвам след теб.

Хури се подчини без колебание. Вольова остана доволна. През трите седмици, откакто тази жена бе отвлечена — или наета, ако трябваше да се изразяват учтиво — я бе подложила на сложен режим от променящи лоялността терапии. Той бе почти завършен, ако не се смятаха допълващите дози, които щяха да се дават постоянно. Скоро предаността на жената щеше да достигне такива размери, че да премине над простото послушание, и щеше да се превърне в непреодолим импулс, на който тя нямаше да има сила да не се подчини, така, както рибата не можеше да избере да престане да живее във водата. При екстремни обстоятелства, до които Вольова се надяваше да не се стигне, Хури можеше да бъде накарана не само да желае това, което бе воля на екипажа, но и да ги обича, задето й бяха дали този шанс. Сега обаче щеше да намали темпото, преди да я програмира толкова дълбоко. След безплодния опит с Нагорни беше нащрек да не създаде още едно не подлагащо нищо под въпрос морско свинче. Нямаше да й бъде неприятно Хури да запази следа от собствено мнение и недоволство.

Както бе обещала, Вольова влезе след нея през вратата. Новобранката бе спряла на няколко метра от прага, осъзнала, че няма как да отиде по-нататък.

Иля затвори тежката желязна врата зад тях.

— Къде сме, триумвир?

— Това е донякъде лично мое местенце, където обичам да се усамотявам — отвърна Вольова.

Каза нещо на гривната си и веднага се запали светлина, но интериорът остана в полумрак. Помещението имаше форма на дебело торпедо, два пъти по-дълго и по-широко. Обстановката беше разкошна, с четири закрепени за пода удобни стола с алени възглавнички, разположени един до друг, и отзад място колкото за още два, но от тях бяха останали само местата, на които са били застопорени за пода. Там, където не бяха тапицирани с кадифе, стените бяха блестящи и тъмни, сякаш бяха направени от обсидиан или черен мрамор. Към страничната облегалка за ръцете на първия стол бе прикрепена конзола от черен абанос. Вольова се настани в него. Издърпа конзолата, огледа я, за да си я припомни. Всички бутони бяха от месинг или мед, грижливо надписани, украсени с цветисти завъртулки от слонова кост или различен вид дърво. Не че имаше нужда от кой знае какво припомняне, тъй като посещаваше редовно стаята-паяк; доставяше й удоволствие обаче да докосва с върховете на пръстите си командното табло.

— Предлагам ти да седнеш — каза тя. — Ще се движим.

Хури се подчини и се настани до Вольова, която дръпна няколко дръжки от слонова кост; няколко дисплея светнаха с розова светлина, стрелките им потрепваха успоредно с навлизането на захранването в системите на стаята-паяк. Изпитваше садистично задоволство при вида на дезориентираната Хури, тъй като тя очевидно нямаше представа къде в кораба се намират, нито какво щеше да стане. Разнесоха се звуци и те внезапно се раздвижиха, сякаш стаята бе спасителна лодка, току-що останала без въжетата, които я прикрепват към кораба.

— Движим се — обяви Хури. — Какво е това — нещо като луксозен асансьор за триумвирата?

— Нищо толкова упадъчно. Намираме се в една стара шахта, водеща към външната част на корпуса.

— Нужна ви е цяла стая, за да стигнете до там?

Отново се проявяваше презрението на Хури към прекалените удобства, които си осигуряваха ултрите. На Вольова това й достави перверзно удоволствие. Реакцията показваше, че терапиите за лоялност не бяха унищожили личността на жената, само я бяха пренасочили в друга посока.

— Не отиваме към корпуса — обясни тя. — Иначе щяхме да го направим ходейки.

Движението вече бе плавно, но от време на време пак се чуваше потракване, когато системите за придвижване им асистираха. Стените на шахтата си оставаха напълно черни, но, както знаеше Иля, всичко това щеше да се промени. Междувременно тя не изпускаше от погледа си Хури, опитвайки да реши дали бе уплашена или просто любопитна. Ако имаше малко разум, щеше да си даде сметка, че Вольова бе инвестирала прекалено много време в нея, за да я убива просто така… но от друга страна, военното й обучение в Края на небето може би я бе научило да не приема абсолютно нищо за гарантирано.

Видът й се бе променил значително, откакто я бяха наели, но то почти не се дължеше на терапиите. Винаги късата й коса сега липсваше напълно. Само отблизо можеха да се забележат наболи косъмчета. По черепа й се виждаха фини, яркорозови белези. Там Вольова бе правила разрезите, за да постави имплантите, пребивавали преди в главата на Борис Нагорни.

Това не бяха единствените хирургически процедури. Тялото на Ана Хури бе осеяно с парченца от шрапнели от дните й като войник и почти изцяло заздравели белези на места с по-сериозни наранявания. Някои от парченцата от шрапнел бяха проникнали дълбоко, очевидно прекалено дълбоко, за да бъдат извадени от лекарите от Края на небето. И в по-голямата си част нямаше да й навредят, тъй като представляваха биологично неактивни вещества и не се намираха близо до жизненоважни органи. Лекарите обаче бяха проявили немарливост. Близо до кожата Вольова откри няколко парченца, които би трябвало да бъдат извадени. Направи го вместо тях, като огледа всяко едно поотделно, преди да го остави на съхранение в лабораторията си. Всички те, с изключение на едно, нямаше да създадат проблеми на системите й; неметалните нямаше да бъдат усетени от чувствителните детекторни полета на оръжейната. При вида на металната частица се намръщи и, като прокле лекарите, я постави до останалите.

Това беше проблемна работа, но не толкова, колкото другата, свързана с нервната система. От векове най-често използваните форми импланти или се отглеждаха направо на съответното място, или бяха направени така, че да отиват безболезнено сами по местата си чрез някой от съществуващите по тялото отвори, но тези процедури бяха неприложими за уникалните импланти на оръжейната. Единственият начин да бъдат сложени или извадени бе чрез използването на костен трион, скалпел и много чистене. Работата бе още по-странна поради рутинните импланти, които вече се намираха в черепа на Ана, но след като ги огледа внимателно Вольова не видя причина да ги маха. Ако сега ги бе извадила, рано или късно щеше да й се наложи да постави подобни на тях, така че Хури да може да функционира нормално извън оръжейната. Имплантите се прихванаха добре и след един ден, през който Хури беше в безсъзнание, Вольова я постави на стола в оръжейната, за да се увери, че корабът е в състояние да говори на нейните импланти и обратно. По-нататъшното тестване трябваше да почака до завършването на терапиите за лоялност. Това щеше да се прави предимно по времето, когато останалата част от екипажа спеше.

„Предпазливост“, това бе мотото на Вольова напоследък. То бе резултат от всички неприятности с Нагорни.

Нямаше да допусне отново тази грешка.

— Защо ми се струва, че това е нещо като тест? — обади се Хури.

— Не е. Това е просто… — Иля махна пренебрежително с ръка. — Би ли ми направила тази услуга? Не искам кой знае какво.

— Как да я направя? Като твърдя, че виждам призраци ли?

— Не като ги виждаш, Хури. Като ги чуваш.

Сега вече отвъд черните стени на движещата се стая се виждаше светлина. Разбира се, стените бяха стъклени и до този момент бяха заобиколени единствено от неосветения метал на шахтата, в която се намираше помещението. Но сега от наближаващия й край нахлуваше светлина. Останалата част от краткото пътешествие премина в мълчание. Скоро ледено синята луминесцентна светлина проникваше от всички ъгли. Стаята излезе извън корпуса.

Хури стана от мястото си и се приближи до прозореца, изпълнена с трепет. Стъклото беше, разбира се, свръхдиамант, и нямаше опасност да се пръсне или Хури да се спъне и да пропадне през него. Но изглеждаше абсурдно тънко и чупливо, а човешкият ум не беше пригоден да приеме това на доверие. Ако беше погледнала странично, щеше да види разчленените осем паякообразни крака, придържащи стаята към външната част на корпуса на кораба. И щеше да разбере защо Вольова наричаше това място „стаята-паяк“.

— Не знам кой или какво я е направило — заговори Иля. — Предполагам, че са я инсталирали още при построяването на кораба или когато е трябвало да смени собственика си, ако предположим, че някой някога би могъл да си позволи да го купи. Мисля, че тази стая е замислена като мощно средство за впечатляване на потенциалните клиенти, което обяснява и лукса в нея.

— Някой я е използвал като примамка?

— Поне звучи разумно… ако приемем, че някой някога има нужда да излиза извън кораб като този. Всяка наблюдателна капсула, изпратена навън, трябва да бъде изложена на същото странично натоварване като самия кораб, иначе ще изостане. Това не е проблем, ако в нея няма хора, но качи ли се дори един човек, положението се усложнява значително; някой все пак трябва да управлява проклетото нещо или, най-малкото, да знае как да програмира автопилота да изпълнява желанията му. Стаята-паяк избягва това затруднение, тъй като се прикрепва физически за кораба. А управлението й е детска играчка: също като да пълзи на осем крака…

— А какво ще стане ако…

— Се изпусне? Е, това никога не се е случвало… но дори да се случи, разполага с различни магнитни и пробиващи корпуса уреди; а ако дори те откажат, което, уверявам те, не би станало никога, стаята може да се придвижва самостоятелно, със сигурност достатъчно дълго, за да догони кораба. А ако дори това се провали… — Вольова направи пауза. — Е, ако се провали дори това, ще помисля дали да не разменя някоя и друга мисъл с предпочитаната си богиня.

Макар никога да не бе извеждала стаята на повече от няколкостотин метра от изходната й точка в корпуса, не беше изключено тя да е в състояние да пропълзи по цялата дължина на кораба. Това обаче не беше мъдро, тъй като при обичайната си скорост преминаваше през силна радиация, обикновено екранирана от изолацията на корпуса. Тънките стени на стаята-паяк предпазваха само от част от нея и това превръщаше цялото занимание на излизането навън в странно и никому ненужно геройство.

Стаята-паяк бе нейната малка стая; тя не фигурираше в основните планове и доколкото знаеше, останалите нямаха представа за нейното съществуване. В един идеален свят Иля щеше да запази това положение, но проблемите с оръжейната я бяха принудили да допусне известна, необходима недискретност. Дори при плачевното състояние на кораба, мрежата от средства за надзор на Саджаки беше впечатляваща; стаята-паяк бе едно от малкото места, където Вольова можеше да си гарантира пълно усамотение, когато се налагаше да обсъжда по-чувствителна тема с някой от своите наемници, нещо, за което другите триумвири не желаеше да научават. Беше принудена да разкрие съществуването на тази стая на Нагорни, за да може да разговаря открито с него за проблема със Сън Стийлър, и в продължение на месеци, докато състоянието му се влошаваше, бе съжалявала за тази постъпка, живееща в непрестанен страх той да не издаде съществуването й на Саджаки. Но не бе трябвало да се тревожи. Накрая Нагорни беше прекалено обсебен от своите кошмари, за да се отдаде на някакви фини маневри в корабната политика. А и вече бе отнесъл тайната в гроба си и засега Вольова бе в състояние да спи спокойно, тъй като нямаше кой да издаде светилището й. Може би по-късно щеше да съжалява за това, което правеше сега — беше си дала клетва да не нарушава повече тайната на стаята… но, както винаги, обстоятелствата я бяха принудили да не се съобрази с взетото по-рано решение. Налагаше се да обсъди нещо с Хури; призраците бяха само претекст, така че тя да не прояви прекалена подозрителност към по-дълбоките мотиви на Вольова.

— Все още не виждам никакви призраци — заяви Ана.

— Ще ги видиш или по-точно — ще ги чуеш скоро — отвърна Вольова.

„Триумвирът действа странно“ — помисли си Хури. Неведнъж бе намеквала, че тази стая е нейното местенце за усамотяване на кораба и че другите — Саджаки, Хегази и останалите две жени — дори не подозираха за нейното съществуване. Наистина беше странно, че бе готова да я разкрие на Хури толкова скоро след началото на съвместната им работа. Вольова бе самотна, обзета от фиксидеи фигура, дори за кораб, чийто екипаж се състоеше от милитаристично настроени химерици, а не човек с естествен инстинкт да се доверява, поне така смяташе Хури. Усещаше нещо изкуствено във всичките й усилия да създаде приятелска атмосфера помежду им… бяха прекалено планирани, прекалено лишени от каквото и да е подобие на спонтанност. Всеки опит за приятелска увертюра към Хури — размяна на корабна клюка или шега например — я изпълваше с чувството, че Вольова бе репетирала това часове наред с надеждата да звучи по-естествено. Ана познаваше хора от този тип в армията; в началото изглеждаха естествени, но в крайна сметка именно те се оказваха шпиони на неприятеля или подставени от командването лица за събиране на вътрешна информация. Вольова правеше всичко възможно да говори непринудено за тази стая-паяк, но очевидно историята за призраците съвсем не беше това, което изглеждаше. Обзеха я обезпокоителни мисли, на първо място подозрението, че може би Вольова я бе довела в тази стая с намерението да не я пусне да излезе оттам… или поне не жива.

Но се оказа, че случаят не е такъв.

— О, исках да те питам нещо — додаде оживено Иля. — Фразата „Сън Стийлър“ да ти е позната?

— Не. Трябва ли?

— О, няма причина за това… просто питах. Прекалено досадно е да обяснявам защо, разбира се. Не се тревожи за това.

Звучеше почти толкова убедително, колкото ясновидец от Мълч.

— Не — отвърна Хури, — няма да се притеснявам. — И додаде: — А защо каза „засега“?

Вольова изруга наум — нима се бе издала така глупашки? Може би не; беше изрекла въпроса толкова весело, колкото бе посмяла, а и нищо в държанието на Хури не издаваше, че го бе приела като нещо повече от най-непринудено запитване… и въпреки това… сега определено не беше моментът да започне да допуска грешки.

— Така ли съм казала? — учуди се тя с надеждата, че влага в гласа си вярната пропорция изненада и безразличие. — Изплъзнало се е несъзнателно от езика ми, нищо повече. — И побърза да смени темата. — Виждаш ли онази звезда, бледочервената?

Сега, когато очите им бяха привикнали към нивото на осветеност на междузвездното пространство и дори синкавата радиация от отработеното от двигателя гориво вече като че ли не закриваше всичко, се виждаха няколко звезди.

— Това слънцето на Йелоустоун ли е?

— Епсилон Еридани, да. Три седмици, откакто напуснахме системата. Съвсем скоро няма да е толкова лесно да я открием на небето. Засега се движим само с няколко процента от скоростта на светлината, но ускоряваме непрекъснато. Скоро видимите звезди ще се раздвижат, съзвездията ще се деформират, докато всички звезди на небето се струпат пред и зад нас. Все едно се намираме в средата на тунел с нахлуваща от двата му края светлина. Освен това звездите ще променят цветовете си. Не е просто, тъй като окончателният цвят зависи от спектралния тип на съответната звезда и колко енергия излъчва, от различните енергии, включително инфрачервена и ултравиолетова. Но тенденцията ще бъде намиращите се пред нас звезди да преминат към синьото, а зад нас — към червеното.

— Сигурна съм, че ще бъде много красиво — отвърна Хури като развали донякъде мига. — Но не съм сигурна къде точно е мястото на призраците в това.

Вольова се усмихна.

— Почти забравих за тях. Щеше да бъде жалко.

И тогава каза нещо в гривната си, толкова тихо, че Ана не чу какво бе поискала от кораба.

Помещението се изпълни с гласовете на прокълнатите.

— Призраците — заяви Вольова.

 

 

Силвест висеше във въздуха над погребания град, безтелесен.

Ограждащите го стени се издигаха около него, плътно гравирани с равностойността на десет хиляди напечатани тома амарантинско писмо. Макар графичните изображения на писмеността да бяха високи само по няколко милиметра, а той да висеше на стотици метри от стената, беше достатъчно само да се фокусира в дадена част, за да види ясно думите. При това успоредно действащи преводачески алгоритми обработваха текста в нещо подобно на каназки, а бързият полуинтуитивен мисловен процес на Силвест правеше същото. В повечето случаи той бе съгласен с програмите, но понякога те пропускаха някоя изключително важна тънкост, зависеща от контекста.

Междувременно, в жилището си в Кювие, той водеше бележки, попълвайки страница след страница. Предпочиташе при всяка възможност химикала и хартията пред по-модерните съоръжения за писане. По-късно те можеха да бъдат манипулирани много по-лесно от неговите врагове. Така поне, ако бъдеха унищожени, записките му щяха да изчезнат завинаги, вместо да се върнат и да го преследват, дегизирани така, че да служат на нечия идеология.

Приключи превода на един раздел, чийто край бе означен с гравираното изображение на свити криле. Отдръпна се от предизвикващата световъртеж текстова бездна.

Мушна лист попивателна хартия в бележника си и го затвори. Опипом го намести на една полица и извади следващия.

Отвори го на страницата, отбелязана от попивателната му хартия, след това прокара пръсти по листа, докато престана да усеща грапавината от мастилото. Постави го успоредно с бюрото и разположи химикалката в началото на първия празен ред.

— Прекалено много работиш — обади се Паскал.

Беше влязла в стаята, без да я чуе; сега трябваше да я визуализира, застанала до него… или седнала.

— Мисля, че стигам до някакви изводи — отвърна той.

— Все още ли си блъскаш главата по тези стари надписи?

— Единият от нас започва да не издържа. — Извърна безтелесната си зрителна точка от стената към центъра на затворения град. — Но не мислех, че ще отнеме толкова време.

— Нито пък аз.

Знаеше какво има предвид тя. Бяха минали осемнайсет месеца, откакто Нилс Жирардио му бе показал заровения град, и година, откакто решиха да се оженят и след това отложиха сватбата до момента, когато успее да осъществи по-значителен напредък в преводите си. Сега правеше точно това… и то го плашеше. Нямаше повече извинения и тя го знаеше не по-зле от него самия.

Защо това бе толкова голям проблем? И не беше ли проблем, само защото той бе избрал да го класифицира като такъв?

— Отново се намръщи — обади се Паскал. — Да нямаш проблеми с надписите?

— Не. Те вече не са проблем.

И наистина беше така; вече се беше превърнало в негова втора природа да слива бимодалния поток на амарантинското писмо в едно цяло като картограф, изучаващ стереографски образ.

— Я да видя.

Чу я да прекосява стаята и да се насочва към писалището като му дава команда да отвори паралелен канал за нейната нервна система. Конзолата — както и пълният достъп на Силвест До фактологията за модела на града — бе дошла малко след първото им посещение. Този път идеята не беше на Жирардио, а на Паскал. Успехът на „Слизане в мрака“, неотдавна публикуваната биография, и предстоящата сватба, бяха увеличили нейното влияние върху баща й, а Силвест имаше достатъчно опит, за да не спори, когато тя му предложи — буквално — ключовете на града.

Сега сватбата бе главната тема на разговор в колонията. В по-голямата си част клюките, които достигаха обратно до него, предполагаха, че мотивите за нея са изцяло от политическо естество; че беше ухажвал Паскал като начин да си върне в голяма степен някогашната власт; че сватбата бе само средство за постигане на определена цел, а именно — експедиция на колонията до Цербер/Хадес. Може би, за възможно най-краткия миг, Силвест сам се бе запитал дали подсъзнанието му не бе измислило любовта към Паскал, водено от тази по-дълбока амбиция. Може би в това имаше съвсем малко зрънце истина. Но, слава Богу, беше невъзможно да каже от настоящата си позиция. Определено смяташе, че я обича — което, доколкото можеше да каже, бе същото като да я обича — но не беше сляп за предимствата, които щеше да донесе този брак. Сега издаваше отново — скромни изследвания, базиращи се върху малки порции преведени амарантински текстове, в съавторство с Паскал. Жирардио признаваше, че им е помагал в работата. Силвест отпреди петнайсет години щеше да бъде ужасен, но напоследък му беше трудно да изпита отвращение към себе си. Важното беше, че градът е на крачка от разбирането на Събитието.

— Тук съм — заяви Паскал вече по-силно, но също така безтелесно като него. — Една и съща гледна точка ли споделяме?

— Ти какво виждаш?

— Шпила… храма… както и да го наричаш.

— Добре.

Храмът беше геометричният център на града, оформен като горната трета на яйце. Горната му точка се издължаваше, образувайки шпилоподобна кула, която се издигаше като същевременно се стесняваше към покрива на градската камара. Сградите около храма напомняха плетени гнезда; може би това бе израз на някакъв еволюционен импулс. Те бяха струпани като безформени молитви пред централния шпил, който се издигаше от храма.

— Нещо притеснява ли те тук?

Завиждаше й. Паскал бе посещавала десетки пъти истинския град. Дори бе изкачвала шпила, следвайки спираловидния коридор, който се виеше по височината му.

— Фигурата на шпила. Не пасва.

Изглеждаше малка, изящна фигурка в сравнение с останалата част на града, но все пак беше висока десет-петнайсет метра, сравнима с египетските статуи в Храма на царете. За да бъде съразмерна с мащабите на погребания град, тази фигура трябваше да бъде висока поне четирийсет метра. Но ако този град някога бе съществувал на повърхността, щеше да е имал късмет, ако бе оцелял въпреки пожарищата на Събитието, още по-малко при последвалите деветстотин и деветдесет хиляди години, подложили планетата на капризите на времето, ледников период, метеоритни попадения и тектонични вълнения.

— Не пасва ли?

— Не е амарантинска… поне не от видовете, които съм виждал.

— Може би тогава е нещо като божество?

— Може би. Но не разбирам защо са й сложили криле?

— А! И това проблематично ли е?

— Огледай стената на града, ако не ми вярваш.

— По-добре ме заведи ти, Дан.

Еднакво насочените им гледни точки се отклониха от шпила и увиснаха надолу.

 

 

Вольова наблюдаваше ефекта на гласовете върху Хури, убедена, че някъде в самоуверената й броня има пропукване, причинено от страх и съмнения — мисълта, че това все пак може би наистина бяха призраци и че Вольова бе намерила начин да се настройва към техните еманации.

Звуците, които издаваха, бяха подобни на стенания; продължителен вой, толкова тих, че по-скоро го усещаха, отколкото чуваха. Това напомняше най-лекия зимен вятър, който може да си представи човек; звукът, който би издал вятърът, след като се носи хиляда мили из пещера. Но това определено не бе природен феномен, не беше вихърът от частици, носещи се покрай кораба, преведен във вид на звук; не бяха дори колебания в деликатно балансираните реакции на двигателите. Призрачният вой имаше душа; това бяха зовящи сред нощта гласове. Макар да не се различаваха думи, в стенанието се долавяше непогрешимо строежът на човешки език.

— Какво мислиш? — попита Вольова.

— Това са гласове, нали? Човешки гласове. Но звучат толкова… изтощено, толкова тъжно. — Хури се вслушваше внимателно. — Струва ми се, че от време на време разбирам по някоя дума.

— Разбира се, знаеш какво представляват — рече Иля и намали звука, докато призраците се сляха в нещо като приглушен, безкрайно болезнен хор. — Екипаж. Като теб и мен. Хора, намиращи се в други кораби, разговарящи през бездната.

— Тогава защо… — Ана се поколеба. — О, почакай малко. Сега разбирам. Те се движат по-бързо от нас, нали? Много по-бързо. А гласовете им звучат по-бавно, защото часовниците вървят по-бавно в корабите, които се движат с близка до светлинната скорост.

Вольова кимна, леко натъжена, че Хури бе разбрала толкова бързо.

— Разтегляне на времето. Разбира се, някои от тези кораби се движат към нас, така че ефектът се намалява от отместването към синия спектър на светлината и от Доплеровия ефект, но факторът на разтягането обикновено надделява… — сви рамене, разбрала, че Ана още не беше готова за трактат върху по-фините принципи на релативистичната комуникация^[1]. — Разбира се, „Носталгия по безкрая“ коригира това, премахва изкривяванията от Доплеровия ефект и разтягането, и в резултат ни дава нещо, което звучи напълно разбираемо.

— Покажи ми.

— Не. Не си заслужава. Крайният продукт е винаги един и същ. Тривиални, технически разговори, самохвална реторика, позната до болка на всички от занаята. И това е интересният край на спектъра. В скучния му край чуваш параноидни клюки или как същества с увреден мозък оголват душите си. В повечето случаи става дума най-вече за два поздравяващи се кораба, които се разминават в нощта и разменят банални любезности. Рядко става въпрос за някакво взаимодействие, защото разстоянието, което дели корабите, не може да бъде изминато за по-малко от месеци. Освен това в половината случаи гласовете са просто предварително записани послания, тъй като екипажът обикновено спи замразен.

— С други думи, обичайното човешко дрънкане.

— Да. Носим го с нас, където и да отидем.

Вольова се отпусна назад на стола си и инструктира звуковата система да възпроизведе тъжните, разтеглени от времето гласове дори още по-силно. Този знак за човешко присъствие може би трябваше да направи звездите да изглеждат не толкова отдалечени и студени. Ефектът обаче бе тъкмо обратният, така както разказването на истории за духове около огъня само подсилва още повече тъмнината край пламъците. За момент — който я изпълни с очарование, каквото и да мислеше за това Хури — й бе възможно да повярва, че междузвездните пространства зад стъклото наистина са обитавани от духове.

 

 

— Забеляза ли нещо? — попита Силвест.

Стената бе изградена от гранитни блокове във формата на прави и обърнати V-та с пет големи порти. Над портите се издигаха скулптури на амарантински глави в не особено реалистичен стил, напомнящ юкатанско изкуство. По външната стена имаше изображение, направено от керамични плочки, на което се виждаха амарантински функционери, изпълняващи сложни обществени задължения.

Паскал не отговори веднага; погледът и пробягваше по различните фигури на фреската.

Те носеха фермерски инструменти, които изглеждаха почти като земеделските сечива от човешката история или оръжие — пики, лъкове и вид мускети, макар позите им да не бяха на воюващи воини, а по-формални и вдървени като египетски фигури.

Бяха изобразени също така амарантински хирурзи и каменоделци, астрономи — те бяха изобретили отразяващи и пречупващи светлината телескопи, както се потвърждаваше от последните разкопки — и картографи, майстори на стъкло и на хвърчила и художници, и над всяка символична фигура се виждаше бимодална поредица от графични изображения в златен и кобалтовосин цвят, описваща функцията на представителната фигура.

— Никой от тях няма криле — обяви Паскал.

— Не — съгласи се Силвест. — Това, което е било криле, се е превърнало в ръце.

— Но какво лошо има в статуя на бог с криле? Хората никога не са имали криле, но това никога не им е пречело да даряват ангелите с криле. Според мен вид, който някога действително е имал криле, би трябвало да има още по-малко задръжки в това отношение.

— Да, само дето забравяш мита за сътворението.

Основният мит бе разбран от археолозите едва през последните години; той бе последван от десетки по-късни, разкрасени версии. Според него амарантинците някога делели небето с други, подобни на птици същества, които все още съществували на Ризургам по време на тяхното царуване. Но ятата от онова време били последните, познаващи свободата на полета. Те се споразумели с бога, когото наричали „Създателя на птиците“, да заменят крилете си за дара на осъзнаването. През този ден те вдигнали крилете си към небето и наблюдавали как огънят ги превърнал в пепел, и така загубили завинаги контакта си с въздуха.

За да не забравят тази уговорка, Създателят на птиците им дал безполезни, подобни на клещи пънчета от криле, достатъчни, за да им напомнят това, което са отхвърлили и да им дадат възможност да започнат да записват своята история. Огънят горял и в умовете им, но това бил неугасимият огън на съществуването. Тази светлина щяла да гори винаги, така им казал Създателят на птиците… стига да не опитат да предизвикат отново волята му като пожелаят да се върнат на небето. Тогава той щял да им отнеме душите, които им бил дал в Деня на изгорените криле.

Силвест знаеше, че това бе просто опит на една култура да си направи огледало. Това, което го правеше значим, бе до каква степен бе проникнал навсякъде — така бе създадена една-единствена религия, надживяла всички останали и устояла в продължение на необозрим брой векове. Несъмнено това бе оформило тяхното мислене и поведение, може би по прекалено сложни начини, за да има как да се отгатне.

— Разбирам — рече Паскал. — Като вид те не могат да се справят с факта, че не могат да летят, затова измислят историята за Създателя на птиците; това им помага да се чувстват по-висши от птиците, които все още имат способността да летят.

— Да. И макар вярата им да свършва работа, постига се и един страничен ефект: те не правят никога повече опит да полетят. Също като мита за Икар, само че с още по-силно въздействие върху колективната психика.

— Но в такъв случай фигурата на шпила…

— Е голям поздрав с два пръста за бога, в който са вярвали, който и да е той.

— Защо биха го направили? Религиите просто отмират постепенно и се заменят с нови. Не мога да повярвам, че са построили този град, всичко в него, само за да обидят стария си бог.

— Нито пък аз. А това навява на нова мисъл.

— Каква?

— Че се е появил нов бог. С криле.

 

 

Вольова бе решила, че е време да покаже на Хури инструментите на нейната професия.

— Почакай — каза тя, когато асансьорът наближи скривалището. — На хората това обикновено не им допада от първия път.

— Божичко — възкликна Хури и се притисна инстинктивно в задната стена, тъй като гледката изведнъж се разшири шокиращо; асансьорът бе миниатюрен скакалец, пълзящ по долния край на разкрилата се пред нея безкрайна шир. — Изглежда прекалено голяма, за да се побере.

— О, това е нищо. Има още четири толкова големи камери. Камера номер две е където опитваме различните възможности за организиране на пространството, с което разполагаме. Две са празни или с двойно по-ниско налягане; в четвъртата се съхраняват совалките и превозните средства за системата. Тази единствена е предназначена да помещава скривалището.

В камерата имаше четирийсет оръжия, напълно различни едно от друго. В стила на строежа им обаче се долавяше определена прилика. Всяка машина се съхраняваше в метален сандък със зеленикавобронзов оттенък. Макар всяко едно от тях да беше достатъчно голямо, за да бъде летателен апарат със средни размери, нищо не показваше, че именно това е функцията му. По това, което би могло да бъде корпусът им, не се виждаха нито врати, нито прозорци, нито маркировка, нито системи за комуникация. И макар някои да имаха подобия на реактивни двигатели, те бяха тук единствено, за да помагат при вътрешното движение и разположението на оборудването, така както задачата на бойния кораб не беше да разнася хора или стока, а да се придвижи до нужното място и да насочи големите си оръдия.

Разбира се, намиращите се в скривалището съоръжения представляваха точно това.

— Адска класа — обясни Вольова. — Така ги наричат техните създатели. Разбира се, тук се връщаме няколко века назад.

Иля наблюдаваше как наемничката преценява титаничните размери на най-близкото оръжие. Окачено вертикално, така че дългата му ос да бъде на една линия с оста на движение на кораба, то приличаше на церемониален меч, който се поклаща от тавана на рицарски замък. Както всички оръжия, и то бе обкръжено от рамка, добавена от един от предшествениците на Вольова, към която бяха прикрепени различни системи за контрол и управление. Всички оръжия бяха свързани с писти — триизмерни лабиринти от разклонения и връзки — които се сливаха по-долу в камерата и още по-нататък, директно отдолу, се събираха в много по-малък обем, голям колкото да побере само едно оръжие. Оттам те можеха да бъдат разгърнати под корпуса, в пространството.

— И кой ги е създал? — попита Хури.

— Не знаем със сигурност. Може би конджоинърите в едно от най-тъмните си въплъщения. Знаем само как ги намерихме — скрити в един астероид, обикалящ около едно толкова тъмно кафяво джудже, че има само каталожен номер.

— Била си там?

— Не; това е станало много преди моята поява тук. Аз просто ги наследих от последния, който се е грижил за тях… а той — от своя предшественик. Изучавам ги, откакто съм тук. Успях да получа достъп до контролните системи на трийсет и едно и си изясних, но съвсем повърхностно, около осемдесет процента от кодовете за активиране. Тествала съм обаче само седемнайсет от оръжията и от тях — само две в реална бойна обстановка.

— Искаш да кажеш, че сте ги използвали?

— Това не беше нещо, което стана по моя инициатива.

Нямаше нужда да обременява Хури с подробности от минали жестокости… поне не веднага. С времето тя щеше да опознае оръжията от скривалището така добре, както ги познаваше самата Вольова… може би дори още по-отблизо, тъй като Хури щеше да се запознае с тях чрез оръжейната, посредством пряко нервно взаимодействие.

— Какво могат да правят те?

— Някои от тях като на шега могат да разцепят цели планети. Други… дори не ми се ще да гадая. Не бих се изненадала, ако някои са в състояние да направят неприятни неща на звездите. Кой би искал да използва подобни оръжия…

Не довърши мисълта си.

— А вие срещу кого ги използвахте?

— Срещу неприятели, разбира се.

Хури я наблюдава продължително в мълчание.

— Не знам дали да изпитвам ужас, защото съществуват такива неща… или облекчение, че поне са в наши ръце.

— Заложи на облекчението — отвърна Вольова. — Така е много по-добре.

 

 

Силвест и Паскал се върнаха към шпила. Крилатият амарантинец изглеждаше точно така, както го бяха оставили, но сега като че ли размишляваше мрачно над града, излъчващ властно пренебрежение. Изкусително бе да мислят, че наистина се бе промъкнал нов бог — какво друго би могло да вдъхнови изграждането на подобен монумент, ако не страх от божеството? Но придружаващият го текст бе влудяващо труден за разгадаване.

— Тук се споменава за Създателя на птиците — обади се Силвест. — Така че не е изключено шпилът да има нещо общо с мита за изгорените криле, макар крилатият бог очевидно да не е изображение на Създателя на птиците.

— Да — промълви Паскал. — А до графичното изображение за криле виждам графичния знак за огън.

— Какво друго виждаш?

Паскал се концентрира известно време, преди да отговори:

— Споменава се нещо за ято от дезертьори.

— В какъв смисъл дезертьори?

Той я изпитваше и тя го знаеше, но упражнението беше ценно само по себе си, тъй като интерпретациите й щяха да му посочат доколко субективни бяха собствените му анализи.

— Ято дезертьори, които не се съгласили на сделката със Създателя на птиците… или са дезертирали после.

— Точно така си мислех и аз. Притеснявах се, че може да съм допуснал някоя грешка.

— Каквито и да са били, нарекли са ги „прокудените“. — Тя четеше напред-назад, изпробвайки хипотези и преглеждайки собствените си интерпретации. — Както изглежда първоначално са били част от ятото, съгласило се на условията на Създателя на птиците, която по някое време след това си е променила мнението.

— Можеш ли да разчетеш името на техния водач?

— Съпровождаше ги личност, наречена… — започна тя. Последва дълга пауза. — Не, не мога да го преведа; поне не веднага. Какво означава това, между другото? Мислиш ли, че наистина са съществували?

— Може би. Възможно е да са били невярващи, осъзнали, че митът за Създателя на птиците е точно това — мит. Разбира се, останалите фундаменталистки ята не са приели това добре.

— И заради това са били прокудени?

— Ако приемем, че изобщо са съществували. Но все ми се върти в главата, ами ако са били нещо като технологична секта, нещо от рода на анклав от учени? Амарантинци, готови да експериментират, да поставят под въпрос природата на своя свят?

— Като средновековни алхимици?

— Да. — Тази аналогия му допадна незабавно. — Може би дори са се опитали да летят, подобно на Леонардо. На фона на амарантинската култура това е било равносилно на изплюване в окото на Бог.

— Съгласна съм. Но ако предположим, че са съществували наистина — и са били прокудени — какво е станало с тях? Просто са измрели ли?

— Не знам. Но едно е ясно. Прокудените са били важни; съставлявали са нещо повече от незначителен детайл в историята около мита за Създателя на птиците. За тях се споменава по целия шпил; навсякъде из този проклет град всъщност — много по-често, отколкото в която и да е друга амарантинска реликва.

— Но този град е от късния период — додаде Паскал. — Това е най-новата реликва, която сме открили. Датираща някъде от времето на Събитието. Защо прокудените изникват внезапно отново, след толкова дълго отсъствие?

— Ами, може би са се върнали.

— След… какво? Десет хиляди години?

— Може би. — Силвест се усмихна като че ли на себе си. — Ако все пак са се върнали и то след толкова дълго време… това събитие може би е вдъхновило изграждането на статуята.

— В такъв случай статуята… мислиш ли, че изобразява техния лидер? Онзи, който бил наречен… — Паскал се взря отново в графичните изображения. — Е, това е символът на слънцето, нали?

— А останалото?

— Не съм сигурна. Прилича ми на изображението за акта на кражба… но как е възможно това?

— Но какво се получава от двете заедно?

Представи си я как свива уклончиво рамене.

— Този, който краде слънца? Сън Стийлър? Какво означава това?

Силвест сви рамене на свой ред.

— Точно това се питам и аз цяла сутрин. Както и много други неща.

— Например?

— Защо ми се струва, че вече съм чувал това име.

 

 

След оръжейната камера трите се качиха в друг асансьор, който ги заведе в сърцето на кораба.

— Добре се справяш — каза Мадмоазел. — Вольова вярва искрено, че те е привлякла на своя страна.

Повече или по-малко тя бе с тях почти през цялото време — бе наблюдавала безмълвно, докато Иля развеждаше Ана из кораба, като само от време на време бе вмятала по някоя забележка или възклицание, доловимо само за ушите на Хури. Това бе изключително обезпокояващо; Хури така и не бе успяла да се отърси от чувството, че Вольова също бе свидетел на тази размяна на информация.

— Може би тя е права — отговори мислено Ана. — Може би е по-силна от теб.

— Ти чу ли изобщо нещо от това, което ти казах? — попита подигравателно Мадмоазел.

— Като че ли имам избор.

Да накара Мадмоазел да млъкне, когато искаше да й каже нещо, бе все едно да опитва да спре настойчиво звучащ в главата й рефрен. Нямаше спасение от нейното видение.

— Слушай — продължи тя. — Ако моите контрамерки се провалят, лоялността ти към Вольова ще те накара да й разкажеш за моето съществуване.

— Изкушавам се да го направя.

Мадмоазел я изгледа подозрително и Хури усети тръпка на задоволство. В някои отношения Мадмоазел или по-скоро нейното инсталирано в импланта подобие, изглеждаше всезнаещо. Но освен знанието, което му бе дадено при неговото създаване, възможностите за научаване на импланта бяха ограничени напълно до онова, което можеше да долови посредством сетивата на Хури. Може би той бе в състояние да се включва към информационни мрежи дори без участието на самата Хури, но макар да не бе изключен, този вариант изглеждаше малко вероятен; съществуваше прекалено голям риск имплантът да бъде уловен от същите системи. И въпреки че можеше да чете мислите й, когато Хури решеше да контактува с него, не бе в състояние да разчита душевното й състояние освен посредством най-повърхностните биохимични показатели в нервното обкръжение, в което плуваше. Така че, съществуваше необходим елемент на съмнение относно ефикасността на контрамерките на импланта.

— Вольова ще те убие. Убила е последния си наемник, ако все още не си се досетила сама.

— Може би е имала основателни причини.

— Ти не знаеш нищо за нея… или за който и да е от тях. Нито пък аз. Още не сме срещнали дори нейния капитан.

По това не можеше да се спори. Името на капитан Браниган бе споменато веднъж-дваж, когато Саджаки или някой от другите бе проявил недискретност в присъствието на Хури, но по принцип не говореха често за своя водач. Очевидно не бяха ултри в обичайния смисъл, но поддържаха безупречна фасада, през която дори Мадмоазел не можеше да прозре. Измислицата беше съвършена и те изпълняваха професионалните си задължения като който и да било друг екипаж от ултри.

Но каква беше действителността зад фасадата?

Офицер на оръжейната, така бе казала Вольова. А сега Хури бе видяла и малко от скривалището, където се съхраняваше оръжието на кораба. Носеха се слухове, че много търговски кораби имаха дискретно въоръжение, за да се справят с най-трудно решимите конфликти с клиентите или направо за да прибягват до пиратски действия спрямо други кораби. Но тези оръжия изглеждаха прекалено мощни, за да се използват за подобни дребни конфликти, а и корабът разполагаше с конвенционално оръжие точно за такива случаи. За какво тогава се използваше този арсенал? Саджаки трябва да имаше някакъв дългосрочен план и това вече бе достатъчно смущаваща мисъл… но дори още по-смущаваща беше идеята, че не съществуваше никакъв план; че Саджаки щеше да пренася оръжието, докато намери извинение, за да го използва, като добре обучен в занаята побойник, който само търси повод да се сбие с някого.

През седмиците, откакто беше на кораба, Хури бе създала и отхвърлила няколко теории без дори да се доближи до нещо, звучащо приемливо. Онова, което я смущаваше, разбира се не беше военният характер на кораба. Тя бе обучена да воюва; войната беше естествената й среда и макар да бе готова да помисли върху възможността да съществува и друг, по-приятен начин на съществуване, нищо свързано с нея не й се струваше чуждо. Трябваше обаче да признае, че видовете война, с които се бе запознала на Края на небето, не можеха изобщо да се сравняват с който и да е от сценариите, в които можеше да се използва оръжието от скривалището. Въпреки че Краят на небето бе свързан с междузвездната търговска мрежа, средното технологично ниво на воденето на битки на повърхността изоставаше с векове зад ултрите, които понякога паркираха корабите си в орбита. Кампанията можеше да бъде спечелена само от страна, успяла да открадне някое от техните оръжия… но тези оръжия бяха рядкост, понякога прекалено ценни дори, за да ги употребяват. Дори ядреното оръжие бе използвано само няколко пъти в историята на колонията, преди раждането на Хури. Беше виждала някои грозни неща, които я преследваха и досега, но никога нещо, способно да причини незабавна, геноцидна смърт. Оръжието от скривалището на Вольова бе много по-лошо.

И нищо чудно вече да бе използвано, един или два пъти. Вольова бе намекнала нещо подобно — може би в пиратски операции. Съществуваха много слабо населени системи, съвсем повърхностно свързани с търговските мрежи, където бе напълно възможно да избиеш враговете си до крак без някой някога да разбере. И не бе изключено някои от тези врагове да са толкова аморални, колкото и екипажът на Саджаки, с изпълнено с жестокост минало. Да, съвсем вероятно бе част от оръжието да е изпробвано. Хури обаче подозираше, че всичко това се правеше с някаква цел: самозащита или тактически удари срещу неприятели с ресурси, от които се нуждаеха. По-тежкото оръжие от скривалището не можеше да е тествано. Какво възнамеряваха да направят в крайна сметка със съдържанието на скривалището и как смятаха да използват способното да разтърси Вселената оръжие, което притежаваха, все още не беше ясно, може би дори на Саджаки. И може би върховната власт не беше в него. Може би, неизвестно по какъв начин, Саджаки продължаваше да служи на капитан Браниган.

Който и да беше тайнственият Браниган.

 

 

— Добре дошла в оръжейната — каза Вольова.

Намираха се някъде по средата на кораба. Вольова бе отворила дупка в тавана, разпънала бе с натискане на бутон сгъваема стълба и бе подканила Хури да изкачи плоските й стъпала.

Ана подаде глава в някаква голяма, сферична стая със свързани помежду си машини. В центъра на този сребристосин ореол се виждаше четириъгълен черен стол с качулка, заобиколен от всички страни с машинария и на пръв поглед безразборно заплетени кабели. Столът се намираше сред поредица от елегантни жироскопични оси, наредени така, че движението им да не се влияе от движението на кораба. Кабелите се криеха в плъзгащи се брони, които предаваха захранването на всяка една от концентричните обвивки, преди последният от тях, дебел колкото човешко бедро, да изчезне в закритата от машинарията стена на помещението. Въздухът бе пропит с миризма на озон.

Нищо тук не изглеждаше да е много по-младо от няколкостотин години, а голяма част от нещата имаха вид на значително по-стари. За всичко обаче се полагаха завидни грижи.

— Всичко останало е заради това, нали?

Хури се плъзна между заоблените скелетоподобни обвивки в сърцето на камерата, докато стигна до стола. Колкото и масивен да беше, той като че ли я мамеше с обещания за комфорт и сигурност. Не се въздържа и се намести в него; усети как я обгръща нежно, съпроводен от мъркането на скритите механизми.

— Как е?

— Сякаш съм била тук и преди — отвърна учудено Ана; гласът й звучеше променено от черния шлем, който се бе спуснал върху главата й.

— Била си — отговори Вольова. — Докато все още не беше дошла напълно на себе си. Освен това свързаният с оръжейната имплант в главата ти вече знае как да се оправя тук — на това отчасти се дължи чувството, че ти е познато.

Наистина беше така. На Хури й се струваше, че този стол й бе познат до болка, че бе отраснала край него и познаваше всяка негова драскотина. Вече се чувстваше невероятно отпусната и спокойна и импулсът да направи нещо, по-точно да използва силата, с която я свързваше столът, нарастваше с всяка изминала секунда.

— Мога ли да контролирам оръжието в скривалището оттук?

— Това е замисълът — отвърна Иля. — Но не само скривалището, разбира се. Ти ще управляваш също така всички други важни оръжейни системи на борда на „Безкрая“ с такава лекота, сякаш са просто част от теб самата. Когато се включиш напълно към оръжейната, точно така и ще се чувстваш — представата за собственото ти тяло ще се разшири до степен да обгърне целия кораб.

Хури вече бе започнала да усеща нещо подобно; поне чувството, че очертанията на тялото й се разтапят в стола. Колкото и предизвикателно да звучеше това, не й се искаше чувството на сливане да продължава нататък. Със съзнателно усилие се изправи от стола; обгърналата я мекота се отдели с бръмчене от нея.

— Не съм сигурна, че това ми харесва — промърмори Мадмоазел.