Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (37)

Трийсет и седем

Вътрешността на Цербер, 2567 година

 

Последната черупка беше куха.

За да стигне до нея му бяха необходими три дни; един ден, откакто бе оставил безтелесния костюм на Саджаки на пода на третата черупка, която сега намираше на повече от петстотин километра над него. Знаеше, че ако се замисли върху тези разстояния, ще полудее, затова грижливо не ги допускаше до съзнанието си. Само фактът, че се намира в толкова чуждо и необяснимо обкръжение, бе достатъчно смущаващ; не желаеше да прибавя към страховете си допълнителна доза клаустрофобия. Наложената от волята му карантина над забранените мисли обаче не беше абсолютна, така че всяка негова мисъл съществуваше на фона на парализиращ ужас; даваше си много добре сметка, че всяко следващо действие можеше да наруши крехкото равновесие на това място и да причини катастрофално раздвижване, в резултат на което необятният, невъзможен таван щеше да се сгромоляса върху му.

С всеки вътрешен пласт той като че ли преминаваше през малко по-различна фаза на амарантинската строителна методология. Вероятно и през определена историческа фаза. Нивата не му изглеждаха системно повече или по-малко напреднали, успоредно с проникването му все по-дълбоко в Цербер, а по-скоро даваха изява на различни философии, на различни подходи. Като че ли първите пристигнали тук амарантинци бяха намерили нещо (нямаше представа какво) и бяха взели решение да го оградят в изкуствена черупка, бронирана и способна да се защитава. След това се бе появила друга група и бе предпочела да огради вече изградената черупка, защото са вярвали, че тяхното укрепление ще бъде по-сигурно. Последните бяха отвели процеса една логическа стъпка по-нататък, като бяха маскирали творението на своите предшественици, за да прикрият изкуствения му вид. Невъзможно беше да се отгатне в рамките на какъв период бе извършено това натрупване на пластове, затова Силвест грижливо избягваше да се нагърбва с тази задача. Може би различните слоеве бяха поставени почти едновременно… или пък процесът се бе проточил в продължение на хилядите години между тръгването на Сън Стийлър с Прокудените и завръщането му като бог.

Естествено, онова, което бе открил в костюма на Саджаки, изобщо не му подейства успокояващо.

 

 

— Той изобщо не е идвал тук — обади се Калвин, допълвайки мислите му. — През цялото време, докато мислеше, че е в костюма, той е бил другаде. Костюмът е бил празен. Нищо чудно, че така и не ти позволи да се приближиш до него.

— Хитро копеле.

— Абсолютно вярно. Но хитрото копеле всъщност не беше Саджаки, нали?

Силвест опитваше отчаяно да намери друго обяснение за този парадокс, но се проваляше при всеки опит.

— Но ако не е бил Саджаки…

Не довърши мисълта си, тъй като внезапно си припомни, че всъщност не бе видял лично триумвира преди потеглянето си. Саджаки му се бе обадил от клиниката, но нищо не доказваше, че е бил наистина той.

— Слушай, нещо ръководеше този костюм преди да бъде разбит. — Както обикновено, Калвин изпълняваше любимия си номер, а именно — да звучи абсурдно спокоен въпреки напечената ситуация. Този път обаче му липсваше обичайното перчене. — Ако питаш мен, има само един възможен виновник…

— Сън Стийлър. — Силвест произнесе двете думички, за да експериментира дали интуицията му ще отблъсне тази идея. Горчивината от осъзнаването на истината обаче не стана по-малка от това. — Бил е той, нали? Значи Хури е била права през цялото време.

— Смятам, че би било глупаво да продължаваме да отхвърляме тази хипотеза при такова развитие на нещата. Искаш ли да продължа?

— Не — отговори Силвест. — Не още. Дай ми малко време, за да обмисля нещата, след това ще можеш да ме залееш с цялата мъдрост, която сметнеш за необходима.

— Какво има за обмисляне?

— Мислех, че е очевидно — дали да продължаваме по-нататък. — Решението не бе сред най-лесните, които бе вземал в живота си. Сега знаеше, че през цялото или поне през част от времето, е бил манипулиран. Колко дълбоко бяха достигнали тези манипулации? Дали бяха засегнали способността му да разсъждава трезво? Нима мисловният му процес бе воден от друг към тази цел почти през целия му живот, откакто се бе върнал от Шрауд на Ласкай? Дали всъщност не бе умрял там и не се бе върнал в Йелоустоун като автомат, действайки и чувствайки като предишния Силвест, но в действителност насочван към една-единствена цел, която бе на път да осъществи? И дали това наистина имаше значение?

Все пак, независимо как бе достигнал до този извод, независимо колко фалшиви бяха тези чувства или колко ирационална логиката, именно на това място бе искал да дойде винаги.

Не можеше да се върне, не още.

Не и преди да разбере.

 

 

— Мръсна свиня! — процеди Вольова.

Първият гразерен^[1] удар улучи носа на совалката трийсет секунди след като сирената за тактическа атака започна да пищи. Времето не беше достатъчно, за да се изстреля облак аблативно метално фолио, предназначено да разпръсне първоначалната енергия на идващите фотони на гама-лъчите. Непосредствено преди прозорците на кабината да станат непроницаеми, Иля зърна сребърната светкавица, предизвикана от изчезването на защитната броня и превръщането й в развълнувани метални йони. Ударът премина през целия корпус. Още сирени се присъединиха към погребалната песен, а голяма част от тактическия дисплей премина към офанзивен режим, показвайки данни за готовността на оръжията.

Безполезно, всичко беше безполезно. Защитните способности на „Меланхолия при отпътуването“ бяха прекалено дребномащабни и с прекалено малък радиус на действие, за да имат шанс срещу лайтхъгъра. И в това нямаше нищо изненадващо; някои от оръжията на „Носталгия по безкрая“ бяха по-големи от цялата совалка, а тях най-вероятно Сън Стийлър все още не си бе направил труда да използва.

Цербер се издигаше като огромна сива маса пред тях, запълвайки една трета от небето в перспективата на совалката. Вече трябваше да намаляват скоростта, но от друга страна не можеха да си позволят да губят безценни секунди. Дори ако отбиеха атаката, с тази скорост…

По-голямата част от защитния корпус се изпари.

Вольова остави пръстите си да говорят; те набираха върху клавиатурата програмата за бягство, която несъмнено щеше да ги отклони от сегашния фокус на гразеровата атака. Единственият проблем бе, че тази програма бе възможна само при извънредно голямо ускорение.

Иля даде останалите нужни команди и почти веднага изгуби съзнание.

 

 

Камерата беше куха, но не и празна.

Беше широка триста километра, но това бе измерване на око, тъй като радарът на костюма му отказваше упорито да се заеме с тази задача. Несъмнено затрудненията му се пораждаха от онова, което се намираше в центъра на камерата. То причиняваше затруднения и на него самия, макар и не съвсем по същия начин. Причиняваше му главоболие.

Всъщност нещата бяха две и Силвест не можеше да определи кое изглежда по-странно. Едното се движеше в орбитата на другото. Това, което се движеше, наподобяваше скъпоценен камък, но толкова сложен и постоянно променящ се скъпоценен камък, че беше невъзможно да се опише формата му или цветът и блясъкът дори в даден момент. Виждаше се само, че е голям — широк като че ли десетки километри. И отново, когато поиска потвърждение от костюма, така и не получи смислен отговор. Със същия успех можеше да го помоли да изтълкува някое хайку^[2] в свободна форма. Опита да го уголеми със зума на очите си, но то като че ли не се поддаваше на увеличение и дори сякаш се смаляваше от тези опити. Нещо наистина странно ставаше с пространство-времето в близост до това бижу.

След това опита да го заснеме, използвайки способността на очите си да задържат образи, но и от това не излезе нищо; на картината се виждаше нещо парадоксално по-замъглено, отколкото в реално време, сякаш обектът се променяше по-бързо при дребен времеви мащаб, отколкото при измерване в секунди или в по-дълги периоди. Опита да задържи тази идея в главата си и за момент помисли, че ще успее, но илюзията не трая дълго.

Колкото до другото нещо…

Другото нещо, неподвижното… беше още по-лошо.

То беше като разрез в реалността, зееща дупка, от която, като че ли от устата на безкрая, изригваше бяла светлина. Светлината беше интензивна, по-интензивна и чиста, отколкото бе виждал или си бе представял — като светлината, за която говореха хората, имащи близък до смъртта опит, мамеща ги към живота след смъртта на физическото тяло. Той също усети, че светлината го мами. Беше толкова ярка, че трябваше да го ослепи. Но колкото повече гледаше в сияйните й дълбини, толкова по-малко ослепителна му се струваше; толкова повече се превръщаше в умиротворяваща, безбрежна белота.

Светлината се пречупваше в обикалящия около нея скъпоценен камък, и хвърляше многоцветни, непрекъснато променящи се отблясъци върху стените на камерата. Беше красиво, невероятно красиво и примамливо.

— Тук, струва ми се — обади се Калвин, — е време да проявим малко смирение. Впечатлен си, нали?

— Разбира се.

Дори да бе проговорил, Силвест не чу думите си, но Калвин очевидно ги чу.

— И това е достатъчно, нали? Искам да кажа, сега вече знаеш какво е трябвало да скрият от нас. Нещо толкова странно… Един Господ знае какво е…

— Може би е точно това — Господ.

— Като гледам тази светлина, съм почти готов да ти повярвам.

— Значи и ти го чувстваш, това ли имаш предвид?

— Не съм сигурен какво чувствам. Не съм сигурен също, че това ми харесва.

— Мислиш ли, че са го направили или са го открили?

— Това се случва за първи път — да ме питаш за мнение. — Калвин очевидно размишляваше и отговорът му не изненада Дан. — Не са го направили, Дан. Били са умни, може би дори по-умни от нас. Но амарантинците никога не са били богове.

— Значи някой друг го е направил.

— Някой, който се надявам никога да не срещнем.

— Тогава затаи дъха си, тъй като, доколкото разбирам, точно това е на път да ни се случи.

 

 

Когато Вольова дойде на себе си, първото, което чу, бе предупреждаващата за радара сирена, което означаваше, че „Носталгия по безкрая“ се готви да използва отново гразерите си. Това нямаше да отнеме повече от няколко секунди, дори при маневрирането на совалката. Погледна към индикатора, отчитащ състоянието на обвивката на корпуса и видя, че бяха изгубили само няколко милиметра от предназначения за тази цел метал, че устройствата за хвърляне на предпазен облак метално фолио бяха изчерпани и, реално, нямаше да издържат на повече от още един-два гразерови залпа.

— Все още ли сме тук? — попита Хури, очевидно учудена, че даже е в състояние да изрече въпроса си. Още един удар и корпусът щеше да се пропука на десетина места, ако не започнеше да се изпарява спонтанно. Вече беше силно загрят и то видимо. Горещината от първите няколко попадения бе разпръсната успешно, но последното не беше парирано толкова лесно и смъртоносните му затоплящи енергии бяха проникнали навътре.

— Отивайте в стаята-паяк — извика Вольова, която продължаваше да изписва команди. — Изолацията й ще ви позволи да издържите още няколко удара.

— Не! — извика на свой ред Хури. — Не! Тук поне имаме някакъв шанс!

— Тя е права — съгласи се Паскал.

— Ще го имате и в стаята-паяк — настоя Иля. — Дори по-голям. Първо, мишената е по-малка. Предполагам, че лайтхъгърът ще предпочете да насочи ударите си срещу совалката или дори няма да си даде сметка, че стаята-паяк не е отломка.

— Ами ти?

Сега вече Вольова се ядоса.

— Нима мислиш, че съм от типа хора, склонни към героизъм, Хури? Аз също идвам, със или без вас. Но първо трябва да програмирам маршрут за полета на совалката… освен ако мислиш, че можеш да го направиш ти.

Ана се поколеба, сякаш идеята не й се стори съвсем абсурдна. След това разкопча колана на дивана си, даде знак на Паскал и се устреми към целта си така, сякаш животът й зависи от това.

И най-вероятно беше точно така.

Вольова направи, каквото бе обещала: създаде най-страховитата програма, която бе в състояние да си представи, такава, каквато не беше сигурна, че трите с нейните спътнички са в състояние да преживеят, като в някои моменти ускорението в продължение на секунди достигаше немислими стойности. Но нима това наистина имаше значение сега? Някак си мисълта, че ще умрат, докато са в безсъзнание, в топлата безчувственост, причинена от високата скорост, бе за предпочитане пред вероятността да изгорят живи, във вакуум, в невидимата горещина на гама-лъчите.

Грабна шлема, с който се бе качила в совалката и се приготви да се присъедини към другите две като преброи наум, за да установи кога точно ще се задейства моделът за бягство.

 

 

Хури бе на половината път до чакащата стая-паяк, когато усети горещата вълна върху лицето си. Последва ужасният звук, известяващ, че защитната обвивка на корпуса бе лишена от последния си призрачен слой. Осветлението в товарното отделение бе прекъснато, тъй като енергийната решетка на „Меланхолия при отпътуването“ бе станала жертва на атаката. Но интериорът на стаята-паяк все още се захранваше с енергия и плюшената й декорация се виждаше през наблюдателните прозорчета.

— Влизай! — извика тя и макар шумът от предсмъртната агония на совалката вече да бе оглушителен като концерт, изпълняван с помощта на купчина старо желязо; съпругата на Силвест, кой знае как, успя да я чуе и се покатери с усилие в стаята-паяк.

В същия момент огромна ударна вълна се стовари върху корпуса (или това, което бе останало от него) и стаята-паяк се изплъзна от мястото, където бе застопорена от слугите на Вольова.

Сега навсякъде в совалката зазвуча ужасяващият вой на излизащия през пробитите дупки въздух и внезапно Ана усети как течението му я грабна, пречейки й да се движи напред. Стаята-паяк се завъртя и се обърна, краката й се мятаха диво и безразборно. Виждаше Паскал през наблюдателния прозорец, но тя не можеше да направи нищо, за да помогне; познаваше дори по-зле от Хури контролното й табло.

Ана погледна назад като се надяваше и се молеше да види там Вольова и тя да знае какво да правят, но нямаше нищо друго освен празен коридор и ужасния, засмукващ поток от излизащ въздух.

— Иля…

Проклетата глупачка беше направила точно това, от което се бяха опасявали: беше останала въпреки енергичното си отричане.

На малкото останала светлина Ана видя как корпусът потреперва като резонираща мембрана. И тогава внезапно течението, което я засмукваше от стаята-паяк изгуби силата си, контрирано от не по-слабата декомпенсация в средата на товарното отделение. Хури погледна натам, очите й вече се затваряха от връхлетелия върху им студен въздух, и след това падна към процепа, където само допреди секунда бе имало метал…

— Къде по…

Но почти в същия миг, в който отвори уста, Хури разбра къде се намира — беше в стаята-паяк. Нямаше как да обърка това място; не и след като бе прекарала толкова време в него. И вътре се чувстваше комфортно: беше топло, тихо и безопасно, не като в товарното отделение, където бе изгубила съзнание. Дланите и китките я боляха и то доста силно… но като се изключи това, се чувстваше по-добре, отколкото смяташе, че има право да се чувства, след като последният й спомен беше как пада в зейналата към Космоса дупка от утробата на умиращата совалка…

— Успяхме — обяви Паскал, макар в гласа й да не звучеше нищо подобно на триумф. — Не опитвай да се движиш; не още — изгори си зле ръцете.

— Изгорих ли ги? — Ана лежеше на един от кадифените дивани покрай стената на стаята, с глава върху меката му странична облегалка. — Какво стана?

— Удари се в стаята-паяк; течението те придърпа към нея. Не знам как, но успя да се качиш до люка. Беше дишала вакуум поне пет-шест секунди. Металът изстина толкова бързо, че получи изгаряния от замръзване навсякъде, където ръцете ти се докоснаха до него.

— Не си спомням нищо от това.

Но беше достатъчно да погледне ръцете си, за да се убеди, че трябва да е истина.

— Изгуби съзнание веднага щом влезе. И нищо чудно.

Тонът й все така бе лишен от каквито и да било ликуващи нотки, сякаш стореното от Хури е било напразно. И най-вероятно имаше право. Най-доброто, което можеше да им се случи отсега нататък, бе да намерят начин да се приземят успешно на Цербер и след това да видят колко време ще бъдат пощадени от коравата му защита. Ако не друго, щеше да бъде интересно. А ако все пак не ги сполетеше такава съдба, им оставаше мъчително чакане, докато бъдат открити от лайтхъгъра или умрат от студ и задушаване, когато резервите им привършат. Ровеше из паметта си, опитвайки да се сети колко дълго според Вольова стаята-паяк е в състояние да се справи самостоятелно.

— Иля…

— Не успя да стигне навреме — отвърна Паскал. — Умря. Видях го с очите си. В секундата, в която ти се качи тук, совалката просто се взриви.

— Мислиш, че Вольова е оставила това да се случи умишлено, така че поне ние да имаме някакъв шанс? За да ни объркат с отломки от совалката, както каза тя?

— Ако е така, значи й дължим благодарност.

Хури съблече якето си, свали ризата, сложи отново якето и след това разкъса ризата на тънки ленти, с които превърза почернелите си, покрити с мехури длани. Болката беше много силна, но не по-силна от тази, която я бе съпровождала при тренировките, от ожулване, от катерене по въже или носене на тежка артилерия. Скърцайки със зъби, тя я извади от списъка с най-належащите си тревоги, макар и без да забравя за нея.

След кратък размисъл й се стори, че е за предпочитане да се потопи отново в болката. Но устоя. Трябваше поне да си даде сметка за истинското състояние на нещата, въпреки че не виждаше какво би могла да направи, за да го промени. Трябваше да знае как щеше да се случи, тъй като то със сигурност щеше да се случи.

— Ще умрем, нали?

Паскал Силвест кимна.

— Но не и по начина, по който мислиш, готова съм да се обзаложа.

— Искаш да кажеш, че няма да се приземим на Цербер?

— Не, дори да знаехме как да управляваме това нещо. Няма и да се блъснем в Цербер, а ми се струва, че скоростта ни е прекалено висока, за да влезем в орбита около него.

Сега, когато стана дума за това, Ана установи, че виждащата се през наблюдателните прозорци полусфера на Цербер изглежда по-отдалечена, отколкото бе изглеждала преди атаката срещу совалката. Трябва да бяха прелетели светкавично покрай света със скорост стотици километри в секунда.

— И какво ще правим сега?

— Мога само да гадая, но ми се струва, че падаме към Хадес. — Паскал кимна към предния наблюдателен прозорец и червената светлина, която се виждаше през него. — Изглежда, че посоката е точно тази, нали?

Не беше нужно да се обяснява на Ана, че Хадес е неутронна звезда и че не съществува такова нещо като безопасно приближаване към нея. Човек или стоеше на почтително разстояние, или умираше, такива бяха правилата, и не съществуваше сила във Вселената, способна да ги анулира. Гравитацията управляваше, а тя не се съобразяваше с обстоятелствата или несправедливостта на нещата, нито пък се вслушваше в отправени в последния момент горещи молби, за да отмени заради тях своите закони. Гравитацията смазваше, а в близост до повърхността на неутронна звезда гравитацията смазваше абсолютно, докато диамантът потече като вода, докато планината се свие в една милионна от своята височина. Дори не беше нужно да се приближаваш, за да изпиташ на гърба си тези сломяващи сили.

Няколкостотин хиляди километра бяха предостатъчни.

— Да — промълви Хури. — Мисля, че си права. А това никак не е добре.

— Да, и на мен така ми се струва.