Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (24)

Двайсет и четири

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

На Силвест не му се наложи да чака дълго. Когато пристигна, Вольова беше придружена от Хури, жената, спасила живота й на повърхността на Ризургам. Ако Вольова беше голяма неизвестна в плановете му, положението с Хури бе още по-лошо, тъй като той нямаше представа на кого беше вярна: на Вольова, на Саджаки или на някой друг. Но засега потисна собствените си притеснения в полза на тревогите на Калвин.

— Какво искаш да кажеш с това „убива го още по-бързо“?

— Точно това, което чуваш — накара го да отвърне Калвин, преди събеседничките им да успеят да си поемат дъх. — Приложихме го съгласно твоите указания. Но ефектът е такъв, че все едно бихме енергийна инжекция на чумата. Сега тя се разпространява по-бързо от когато и да било. Налага се един-единствен извод: твоят ретровирус всъщност й помага.

— По дяволите! — процеди Иля. — Съжалявам, извинете ме. Последните няколко часа бяха изтощителни.

— Само това ли ще кажеш?

— Тествах контраагента върху малки изолирани чумни проби — обясни с оправдателен тон тя. — И той се справи добре. Не можех да обещая, че ще подейства толкова ефикасно срещу главното тяло на чумата… но най-малкото, при най-лошия възможен сценарий… мислех, че все ще има някакъв ефект, макар и ограничен. Чумата трябва да е включила някои от своите ресурси в борбата си срещу контраагента, това не може да се избегне. Трябва да е насочила част от енергията, която при други случаи би използвала за своето разпространение, за да се съпротивлява срещу него. Надявах се той да я убие… да я превърне във форма, с която можем да се справим. Но дори според най-песимистичните ми предположения чумата трябваше поне да се разболее от настинка, а това щеше да я забави видимо.

— Ние обаче не наблюдаваме нищо подобно — отсъди Калвин.

— Но тя има право — намеси се Хури и Силвест усети как се вторачва в нея така, сякаш поставяше под въпрос самата причина за съществуването й.

— Е, какво ще кажеш? — продължи Вольова. — Любопитството ми е напълно разбираемо.

— Престанахме да го прилагаме — отвърна Калвин. — Така че засега разпространението й се стабилизира. Но когато дадохме контраагента на Капитана, изродените му тъкани започнаха да се разрастват по-бързо. Той като че ли инкорпорираше масата на контраагента в своята матрица по-бързо, отколкото бе в състояние да преобразува субстрата на кораба.

— Но това е абсурдно — настоя Иля. — Корабът дори не се съпротивлява срещу чумата. Ако изродените му тъкани са се разпространявали по-бързо… значи контраагентът се е предал; преобразувал се е сам по-бързо, отколкото би могла да го преобразува болестта.

— Като войници от предната линия, дезертирали още преди да са чули каквато и да било пропаганда — изясни Хури.

— Точно така — съгласи се Вольова и за първи път Силвест усети нещо между двете жени, нещо, подозрително наподобяващо взаимно уважение. — Но това просто не е възможно. За да стане такова нещо, чумата би трябвало да е променила установения му ред на възпроизвеждане почти без да се е опитала да го направи… сякаш ретровирусът го е направил доброволно. Казвам ти, не е възможно.

— Е, опитай тогава сама.

— Не, благодаря. Не че не ти вярвам, но опитай да погледнеш на нещата от моята гледна точка. От гледна точка на човека, изобретил проклетия контраагент, всичко това е лишено от логика.

— А мислиш ли, че става дума за саботаж? — попита Калвин. — Вече ти казах, че според нас някой не желае тази операция да успее. Знаеш кого имам предвид. — Действаше предпазливо, тъй като не му се искаше да казва прекалено много пред Хури или когато съществуваше вероятност приказките му да бъдат уловени от подслушвателните системи на Саджаки. — Възможно ли е някой да си е поиграл с твоя контраагент?

— Ще помисля върху тази вероятност — отвърна Вольова.

 

 

Силвест не беше използвал целия флакон, който му бе дала Вольова, така че тя имаше възможност да сравни молекулярния строеж на остатъка с количеството, което пазеше в лабораторията, използвайки същите средства както и при изследването на парченцето, намерено в тялото на Хури. Сравнителните проби показаха, че съдържанието на флакона е идентично с контраагента, който пазеше в лабораторията си, в рамките на квантовата точност. Онова, което Калвин бе дал на Капитана беше точно такова, каквото го бе замислила да бъде, до най-скромната химическа връзка между най-незначителните атоми в най-малкия и несъществен молекулярен компонент…

Иля свери контраагента със своите записки, за да се увери, че не съществува разлика между тях и схемата, която пазеше в главата си. Всичко беше точно такова, каквото го бе планирала. Никой не бе пипал вируса й, никой не бе извадил зъбите му, така да се каже. Толкова за теорията за саботаж на Калвин. Изпълни я облекчение — не й се искаше да вярва, че Саджаки наистина пречи на целия процес; предположението, че е възможно да удължава непрестанно боледуването на Капитана, бе отвратително, затова се зарадва много, когато инспектирането на контраагента й даде достатъчно основание да прогони тази мисъл от главата си. Разбира се, все още не беше напълно спокойна за Саджаки, но поне нямаше доказателства, че се е превърнал в чак такова чудовище.

Съществуваше обаче още една възможност.

Вольова излезе от лабораторията и се върна при Капитана като се проклинаше, задето не се бе сетила за това по-рано и не си бе спестила това пътуване. Силвест я попита с какво се занимава сега. Тя го изгледа продължително, преди да отговори. Да, съществуваше връзка с Шрауд на Ласкай, вече беше убедена в това. Дали бе чисто и просто отмъщение от страна на Мадмоазел, отплата за неговото малодушие или предателство, или онова, което едва не я бе убило на границата с Шрауд, каквото и да бе то? Или отиваше още по-нататък и бе свързано по някакъв начин със самите извънземни — древните, предпазващи мозъци, до които се бе докоснал Ласкай при своето пътуване? Дали сега си имаха работа с човешка злоба или с някакъв императив, стар и непонятен като самите шраудъри? Имаше нужда да обсъди много неща със Силвест, но това трябваше да стане в стаята-паяк.

— Имам нужда от друг образец-проба — заяви тя. — От мястото, където приложихте контраагента.

И тя извади своята лазерна кюретка, направи сръчно нужните разрези и пусна мострата, която приличаше на метално парченце, в предварително приготвения херметично затварящ се съд.

— А какви са резултатите? Променен ли е ретровирусът?

— Не беше пипан.

След това обърна лазера към корабната стена и написа с миниатюрни буквички по нея нещо, непосредствено край Капитана; той щеше да се разпространи върху посланието й и да го унищожи завинаги много преди Саджаки да има възможност да го прочете.

— Какво ще правиш? — попита Силвест.

Но тя вече си беше тръгнала.

 

 

— Имаше право — заяви Вольова, когато се озоваха на сигурно място извън корпуса на „Носталгия по безкрая“, кацнали върху лайтхъгъра като обичащ приключенията метален паразит. — Било е саботаж. Но не по начина, по който си помислих в началото.

— Какво искаш да кажеш? — осведоми се Силвест, видимо впечатлен от съществуването на стаята-паяк. — Помислих, че си сравнила ретровируса от флакона с образците, които пазиш в лабораторията, същите, които са подействали върху малки мостри от чумата.

— Така и направих. И, както казах, между тях нямаше разлика. В такъв случай оставаше само една възможност.

Възцари се мълчание. Наруши го Паскал Силвест.

— Той… то трябва да е било ваксинирано. Това трябва да се е случило, нали? Някой трябва да е откраднал ретровируса ти и да е променил свойствата му, да е премахнал смъртоносното му въздействие, подтика да се възпроизвежда, а след това го е показал на Смесената чума.

— Това е единственото обяснение — отвърна Вольова.

— Ти мислиш, че го е направил Саджаки, нали? — обади се Хури; беше се обърнала към Силвест.

Той кимна.

— Калвин буквално предсказа, че Саджаки ще опита да провали операцията.

— Не разбирам — отвърна Ана. — Казахте, че Капитанът бил ваксиниран. Това не се ли прави за добро?

— Не и в този случай… Освен това в действителност не е бил ваксиниран Капитанът, а самата чума в него — обясни Вольова. — Винаги сме знаели, че Смесената чума е свръхадаптивна. Това е бил и главният проблем. Всяко молекулярно оръжие, използвано срещу нея, се задушава и се променя от всепоглъщащата й офанзива. Но този път се надявах, че имаме предимство. Ретровирусът беше извънредно мощен и не беше изключено да се справи с нормалните подривни свойства на чумата. Но стана така, че на нея й бе дадена възможност да хвърли скришно поглед към врага, преди да е имала възможност да се срещне на бойното поле с него в активната си форма, и да се подготви предварително за двубоя. По този начин тя е опознала контраагента преди той да се превърне в заплаха за нея. И когато Калвин го приложи, чумата вече бе запозната с всичките му трикове. Въпросната ваксина всъщност обезоръжава вируса и го убеждава да мине на страната на чумата, без да е изразходила никаква енергия. И в резултат Капитанът започна да се разлага още по-бързо.

— Кой може да го е направил? — попита Хури. — Мислех, че ти си единственият човек на този кораб, имащ подобни знания и умения.

Силвест кимна.

— Макар все още да подозирам, че Саджаки опитва да саботира операцията… това ми се струва невъзможно да е негово дело.

— Съгласна съм — отвърна Иля. — Саджаки няма подходящите умения.

— А другият мъж? — попита Паскал. — Химерикът?

— Хегази ли? — Вольова поклати глава. — В случая можете да забравите за него. Не е изключено той да се превърне в проблем, ако някой от нас някога се изправи срещу триумвирата, но подобно действие е толкова далече от неговите възможности, колкото и от възможностите на Саджаки. Не, доколкото разбирам, на кораба има само трима души, способни да направят това, и единият от тях съм аз.

— Кои са другите двама? — поинтересува се Силвест.

— Единият е Калвин. Но смятам, че той също няма причина да бъде подозиран.

— А третият?

— Тук е проблемната част. Единствената друга персона, способна да го направи, е един кибервирус, с който опитваме да се справим безуспешно от доста време.

— Капитана ли имаш предвид? — учуди се Силвест.

— Той би могъл да го направи… теоретично, искам да кажа. Ако вече не беше мъртъв.

Хури наблюдаваше Силвест, за да види как щеше да реагира на тази новина; той като че ли не се впечатли.

— Няма значение кой е бил — ако не е бил Саджаки, значи е някой, който е действал по негово поръчение. — Сега той се обърна към Вольова. — Както разбирам, това те убеждава.

Тя го удостои с кимване.

— За съжаление — да. Какво означава това за вас с Калвин?

— Какво означава за нас ли? — Въпросът й явно го изненада. — Абсолютно нищо. Първо на първо, никога не съм обещавал, че ще можем да излекуваме Капитана. Обясних на Саджаки, че тази работа ми се струва невъзможна. Калвин беше съгласен с мен. Честно казано, не съм сигурен, че имаше нужда Саджаки да саботира операцията. Съмнявам се, че ретровирусът ти щеше да създаде особени главоболия на чумата дори да не бе модифициран. Какво тогава се е променило? С Калвин ще продължим да се преструваме, че лекуваме Капитана, и рано или късно ще стане ясно, че няма как да успеем. Няма да позволим Саджаки да разбере, че знаем за саботажа му. Не желаем да се конфронтираме с него, особено сега, с предстоящата атака срещу Цербер. — Силвест се усмихна ведро. — И не вярвам Саджаки да се разстрои особено като научи, че усилията ни са били напразни.

— Искаш да кажеш, че нищо не се променя, така ли? — Хури погледна към другите за подкрепа, но израженията им бяха непроницаеми. — Не мога да повярвам.

— Капитанът няма значение за него — обади се Паскал Силвест. — Нима не разбирате? Той прави това, само за да спази своята част от уговорката със Саджаки. Единственото, което има значение за Дан, е Цербер. Той му действа като магнит.

Говореше така, сякаш съпругът й не присъства.

— Да — промълви Иля. — Е, радвам се, че повдигнахте тази тема, защото с Хури трябва да обсъдим нещо с вас. Става въпрос за Цербер.

Силвест ги погледна презрително.

— Какво знаете вие за Цербер?

— Страшно много. Дори прекалено — отвърна Ана.

 

 

Тя започна разказа си оттам, откъдето изглеждаше логично — от началото: със събуждането й на Йелоустоун, работата й като наемен убиец в Шадоуплей и как Мадмоазел я бе наела, като се бе погрижила да затрудни извънредно отказа й.

— Коя е тя? — осведоми се Силвест. — И какво искаше от теб?

— Ще стигнем и до там — отговори Вольова. — Само имай търпение.

Хури продължаваше да разказва. Тя повтори за Силвест историята, която неотдавна бе разказала и на Вольова, макар да й се струваше, че оттогава бе изминала цяла вечност. Как се беше инфилтрирала в кораба и как, в същото време, бе измамена от Вольова, която се нуждаеше от нов Офицер на оръжейната. Как Мадмоазел бе в главата й през цялото това време, разкривайки само толкова информация, колкото бе нужно да знае Хури. Как Вольова я бе свързала с оръжейната и как Мадмоазел бе открила нечие тайно присъствие там, нещо, някаква софтуерна единица, която се наричаше Сън Стийлър.

Паскал погледна към съпруга си.

— Това име — рече тя. — То… значи нещо. Чувала съм го и преди, готова съм да се закълна. Ти не си ли спомняш?

Силвест я погледна, но не каза нищо.

— Та това нещо — продължи Ана, — каквото и да е то, вече бе опитало да се измъкне от оръжейната, влизайки в главата на последния нещастник, нает от Вольова. И го побъркало.

— Не виждам какво ме засяга всичко това — обади се Силвест.

— Мадмоазел прецени точно по кое време се е озовало в оръжейната това нещо — продължи Ана.

— Много добре. Давай нататък.

— Става въпрос за времето, когато си бил за последен път на кораба.

Беше се питала какво е нужно, за да накара Силвест да млъкне или поне да изтрие изражението на самодоволство и чувство за превъзходство от лицето му. Сега вече разбра и същевременно си даде сметка, че въпреки цялата тази каша, то бе едно от малките и неочаквани удоволствия в живота. Той обаче прекъсна вълшебния миг и заяви с достоен за възхищение самоконтрол:

— Какво означава това?

— Означава това, което мислиш, но над което не желаеш да се замисляш. — Думите изхвръкнаха сами от устата й. — Каквото и да е то, донесъл си го ти.

— Някакъв нервен паразит — додаде Вольова като пое товара на обяснението от Хури. — Добрал се е до кораба с теб и е останал на него. Нищо чудно да се е „возил“ на някой от твоите импланти или в самото ти съзнание, независимо от всякакъв хардуер.

— Това е абсурдно.

Но тонът му не беше убедителен.

— Нищо чудно да си го носил години наред без да си даваш сметка. Може би още откакто си се върнал.

— Върнал откъде?

— От Шрауд на Ласкай — намеси се Хури и за втори път думите й се стовариха върху него като ураганен вятър. — Направихме справка с хронологията; всичко съвпада. Това нещо е влязло в теб някъде около Шрауд и те е напуснало тук. Може би даже не те е напускало, просто се е разделило на две части и едната е останала тук, на кораба.

Силвест се изправи и даде знак на съпругата си да направи същото.

— Няма да стоя и да слушам повече тази лудост.

— Мисля, че би трябвало — обади се Ана. — Все още не сме ти казали нищо за Мадмоазел, нито какво искаше да направя тя.

Той я изгледа с безкрайно отвращение, все така без да помръдне. Но после, може би минута по-късно, се върна на мястото си и застана в очакване на по-нататъшния й разказ.