Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (7)

Седем

На път за Делта Павонис, 2546 година

 

Без да забравя нито за момент, че се намира на борда на кораб (това се дължеше на недоловимо неравномерния модел на изкуствено създаваната гравитация, причиняван от миниатюрни отклонения в равновесното положение на двигателите, което на свой ред се отразяваше върху загадъчните квантови капризи в недрата на конджоинърските двигатели), Вольова излезе пред зелената поляна сама и се поколеба на върха на грубото стълбище, което водеше надолу към тревата. Дори да бе усетил присъствието й, Саджаки не го показваше по никакъв начин. Той бе коленичил безмълвно и неподвижно край чепатия пън на едно дърво, мястото на неофициалната им среща. Вольова знаеше, че той бе посетил Патърн джъглърите във водния свят Уинтърсий, придружавайки капитан Браниган по времето, когато той все още бе в състояние да напуска кораба. Тя не знаеше каква е била целта на това пътуване, за който и да е от двамата, но се носеха слухове, че Патърн джъглърите бяха поработили върху неговия неокортекс и бяха създали нервни пътеки, водещи до необичайна пространствена осъзнатост: способността да мисли четири- и петизмерно. Тази намеса бе сред редките трансформации, осъществявани от джъглърите — тя бе трайна.

Иля слезе по стълбата и стъпи на последното стъпало така, че да изскърца. Саджаки се обърна и я погледна без видима изненада.

— Случило ли се е нещо? — попита той.

— Става дума за ставленника — отвърна тя, като за момент премина на руски език. — Имам предвид протежето.

— Разкажи ми за това — помоли разсеяно Саджаки.

Беше с пепелявосиво кимоно, станало маслиненочерно на коленете от мократа трева. Шакухачито му лежеше върху огледално гладката, излъскана от лакти повърхност на пъна. Той и Вольова бяха единствените членове на екипажа, които все още влизаха в камерите за спане, когато до Йелоустоун им оставаха два месеца.

— Сега вече тя е една от нас — заяви Иля като коленичи срещу него. — Основната част от работата по внушаването на необходимото в съзнанието й приключи.

— Приветствам тази новина.

В другия край на поляната изграчи едър пъстър папагал, после излетя сред облак ярки цветове.

— Можем да я представим на капитан Браниган.

— По-подходящ момент не би могъл да се намери — отговори Саджаки и приглади една гънка на кимоното си. — Или не си убедена?

— За срещата с Капитана ли? — Вольова се изсмя нервно. — Нищо подобно.

— Тогава значи е още по-дълбоко.

— Какво?

— Това, което имаш на ум, Иля. Хайде, изплюй камъчето.

— Става дума за Хури. Вече не съм съгласна да рискувам и тя да стане жертва на същите психарски епизоди като Нагорни. — Спря като очакваше, дори се надяваше, Саджаки да реагира по някакъв начин. Единственото, което получи обаче, бяха монотонните звуци на водопада и пълна липса на изражение от страна на другия член от екипажа. — Това, което имам предвид — продължи тя, почти заеквайки поради собствената си несигурност, — е следното: вече не съм сигурна, че на този етап тя е подходяща за тази работа.

— На този етап ли?

Саджаки говореше толкова тихо, че й се налагаше да чете по устните му.

— Имам предвид да отиде в оръжейната непосредствено след Нагорни Прекалено е опасно, а ми се струва, че Хури е изключително ценна, за да я рискуваме така. — Направи пауза, преглътна с усилие и напълни дробовете си с въздух, за да се подготви за това, което, както знаеше, щеше да й бъде най-трудно да изрече. — Мисля, че имаме нужда от още един наемник… не толкова талантлив. С този междинен наемник ще бъда в състояние да изгладя останалите гънки, преди да продължа напред с Хури като основен кандидат.

Саджаки вдигна шакухачито си и го изгледа замислено по дължината му. В края на бамбука имаше малка издатинка, може би от онзи случай, когато бе използвал пръчката, за да удари Хури. Потри я с палеца си.

Когато заговори, абсолютното му спокойствие бе по-лошо от каквато и да било проява на гняв.

— Предлагаш да потърсим друг наемник?

В неговата уста предложението й звучеше като най-абсурдното, най-малоумното нещо на света.

— Само за междинния период — отвърна тя, давайки си сметка, че говори прекалено бързо; мразеше се заради това, презираше внезапно появилата се в нея почтителност към този човек. — Само докато всичко се стабилизира. Тогава ще можем да използваме Хури.

Саджаки кимна.

— Е, това звучи разумно. Един Господ знае защо не се сетихме за тази възможност по-рано — вероятно защото си имахме други грижи. — Остави шакухачито, но ръката му не се отдалечи много от него. — Но това не може да бъде поправено. Сега просто трябва да намерим друг наемник. Не би трябвало да е прекалено трудно, нали? Искам да кажа, че се сдобихме с Хури без никакви усилия. Вярно, че от два месеца се намираме в междузвездното пространство и следващата ни спирка е някакво колониално селище, за което никой не е чувал… но не смятам, че това е особен проблем за намирането на друг кандидат. Даже ми се струва, че ще ни се налага да ги връщаме на групички, как смяташ?

— Бъди разумен.

— В какъв смисъл съм нещо друго освен разумен, триумвир?

Преди малко се беше уплашила; сега вече беше ядосана.

— Ти не си същият, Юуджи-сан. Не и откакто…

— Не и откакто какво?

— Не и откакто с Капитана посетихте джъглърите. Какво стана там, Юуджи? Какво направиха с главата ти извънземните?

Той я изгледа странно, сякаш това бе един стойностен въпрос, който той самият не се бе сетил да си зададе. Но това бе хитрост. Саджаки се придвижи светкавично с шакухачито, така че единственото, което видя Вольова, бе нещо като кафеникава мъгла от бързото му движение във въздуха. Ударът беше относително мек — Саджаки трябва да се бе отдръпнал в последния миг — но, след като се стовари върху едната й страна, той я повали в тревата. В първия миг надделя не болката или шокът, че бе атакувана от него, а щипещо студената влага на тревата в ноздрите й.

Той пристъпи непринудено към пъна.

— Винаги задаваш прекалено много въпроси — заяви Саджаки и след това измъкна от кимоното си нещо, което приличаше на спринцовка.

 

 

Провлакът Некхебет, Ризургам, 2566 година

 

Силвест бръкна тревожно в джоба си за шишенцето, което нямаше да намери, беше сигурен в това.

Докосна го; истинско чудо.

Долу сановниците се събираха, вървейки бавно към храма в сърцето на амарантинския град. Откъси от разговорите им достигаха до него с абсолютна яснота, но никога за по-дълго, отколкото да чуе няколко думи. Намираше се на стотици метри над тях, върху поставената от хората балюстрада, закрепена за черната стена на обгръщащото града яйце.

Това бе сватбеният му ден.

Неведнъж беше виждал на симулации храма, но не беше посещавал самото място от толкова време, че бе забравил невероятното въздействие на размерите му. Това бе един от странните, упорити ефекти от симулациите: колкото и точни да бяха, участникът не забравяше и за миг, че не е самата действителност. Силвест беше стоял под покрива на амарантинския храм-шпил, загледан в мястото, където ъгловатите каменни арки се свързваха на стотици метри височина, без да усети ни най-слаб световъртеж или страх, че старата като света постройка ще избере точно този момент, за да се срути върху му. Но сега, когато посещаваше погребания град лично едва за втори път, бе обзет от сразяващото чувство за собствената си нищожност. Яйцето, в което бе построен градът, бе смущаващо голямо, но това поне бе продукт на разработена технология… макар инундационистите да предпочитаха да пренебрегват този факт. Градът, който се бе сгушил в него, от друга страна, приличаше по-скоро на продукт на трескавите блянове на живял през петнайсети век фантазьор, не на последно място заради приказната крилата фигура на върха на храма. И колкото повече гледаше, толкова повече му се струваше, че всичко това съществува, само за да отпразнува завръщането на Прокудените.

Нищо от това нямаше смисъл. Но поне отвличаше ума му от предстоящата церемония.

Колкото повече гледаше, толкова повече си даваше сметка — за разлика от първото си впечатление — че крилатото същество наистина бе амарантинец или по-точно — нещо като хибрид амарантинец-ангел, изобразен от скулптор с дълбоко разбиране за всичко, до което води притежаването на криле. Видяна без зум-способността на очите му, статуята шокиращо наподобяваше кръст. Увеличена, формата на кръст се превръщаше в кацнал амарантинец с великолепни, широко разперени криле. Крилете бяха в различни цветове, всяко перо блестеше в леко по-различен нюанс. Подобно на човешката представа за ангел, крилете не заместваха просто ръцете на създанието, а бяха равностоен трети чифт крайници.

Но статуята изглеждаше по-реална от всички ангели, които Силвест бе виждал в човешкото изкуство. Тя изглеждаше — тази мисъл му се струваше абсурдна — анатомично правилно изградена. Скулпторът не само беше „присадил“ криле на основната амарантинска форма, ами бе преобразил неуловимо физиката на създанието. Манипулативните горни крайници бяха преместени леко по-долу на торса, който бе издължен, за да компенсира тази добавка. Гърдите на торса бяха малко по-широки от нормата, доминирани от подобна на ярем скелетно-мускулна форма в раменната област. От ярема израстваше крилото, образувайки триъгълна форма, наподобяваща хвърчило. Вратът на съществото бе по-дълъг от нормалното, а главата изглеждаше дори още по-аеродинамична в профил. Очите гледаха напред — въпреки че, подобно на всички амарантинци, бинокулярното му зрение беше ограничено — но бяха поставени в дълбоки костни канали. Ноздрите бяха по-дълги и широки, сякаш за да успеят да поемат повечето въздух, необходим за работата на крилете. И все пак не всичко беше както трябва. Ако се приемеше, че тялото на това същество имаше приблизително еднаква с амарантинската норма маса, дори тези криле изглеждаха недостатъчни за осъществяване на летене. Какво бяха те в такъв случай? Просто орнамент? Нима прокудените се бяха подложили на радикалната намеса на биоинженерството, само за да се обременят с абсурдно непрактични криле?

Или целта беше друга?

— Някакви съмнения ли те измъчват? — Гласът го извади рязко от размислите му. — Все още не смяташ, че идеята е добра, нали?

Той се обърна.

— Малко е късно да изразявам каквито и да било несъгласия, струва ми се.

— На сватбения си ден? — Жирардио се усмихна. — Е, все още имаш възможност да се откажеш, Дан.

— И ти как би го приел?

— Много зле, предполагам.

Жирардио беше облечен официално, с колосана риза. Той хвана Силвест за ръката и го поведе по-навътре от ръба.

— От колко време сме приятели, Дан?

— Не бих нарекъл това приятелство, а по-скоро нещо като взаимен паразитизъм.

— О, хайде де — отвърна разочаровано Жирардио. — Нима през последните двайсет години направих живота ти по-лош, отколкото бе стриктно необходимо? Да не мислиш, че ми беше особено приятно да те държа в затвора?

— Нека кажем, че се зае с тази задача с немалък ентусиазъм.

— Само защото твоите най-добри интереси ми бяха на сърце. — От балкона влязоха в един от ниските тунели, които прорязваха черната обвивка на града. Застланият под поглъщаше звука от стъпките им. — Освен това — продължи Жирардио, — ако не е било повече от ясно, нека ти кажа, Дан, че тогава във въздуха се носеше нещо като лудост. Ако не те бях задържал, тълпата рано или късно щеше да излее гнева си върху теб.

Силвест слушаше мълчаливо. Знаеше, че голяма част от онова, което казва Жирардио, теоретично бе вярно; нямаше обаче гаранции, че мотивите му и тогава са били наистина тези.

— Политическото положение по онова време беше далеч по-просто. Тогава Истинският път го нямаше, за да ни създава неприятности. — Стигнаха до асансьорна шахта, качиха се в асансьор с антисептичен и нов интериор. На стените висяха гравюри, показващи изгледи от Ризургам преди и след трансформациите на инундационистите. Имаше дори една от Мантел. Високото плато, обградено от стръмни скали, където се намираше изследователският лагер, беше обвито в зеленина, от най-високата част се спускаше водопад, над него се извисяваше синьото, раздвижено с облачета небе. В Кювие съществуваше цяла индустрия, занимаваща се със създаването на образи и симулации на бъдещия Ризургам, като се започне от акварелисти и се стигне до умели дизайнери, които включваха в имитациите всичките сетива на възприемащия.

— От друга страна — продължаваше Жирардио, — виждаме как се появяват радикални научни елементи. Миналата седмица един от представителите на Истинския път бе застрелян в Мантел и, повярвай ми, това не е дело на някой от нашите агенти.

Силвест усети, че асансьорът започна да слиза към нивото на града.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че както сме обградени с фанатици и от двете страни, и двамата с теб започваме да изглеждаме като представители на най-умерените. Депресираща мисъл, нали?

— Вече не сме сред радикалите от нито една страна, така ли?

— Нещо такова.

Излязоха през черните стени на градската черупка, за да се озоват сред малка тълпа от пратеници на медиите, които правеха последните си приготовления за събитието. Репортерите носеха бежови очила-камери, които управляваха висящите около тях като балони на парти основни камери. Един от генетично разработените пауни на Жанекен кълвеше край групата и опашката му го следваше с шумолене. Двама офицери от охраната, пристъпиха напред; бяха облечени в черно, със златни инундационистки знаци на раменете, заобиколени от ята заплашителни ентоптики. Зад тях пристъпваха слуги. Те направиха пълно сканиране на Силвест и Жирардио, след това им дадоха знак да вървят към една малка временна постройка, издигната близо до група подобни на гнезда амарантински жилища.

Вътре тя бе почти празна, с изключение на една маса и два скелетоподобни стола. На масата имаше бутилка червено вино и две винени чаши, инкрустирани с пейзажи.

— Седни — подкани го Жирардио. После се приближи до масата и сипа по една мярка във всяка от чашите. — Не разбирам защо си толкова нервен. Не може да се каже, че това ти е първият път.

— Всъщност ми е четвъртият.

— Все стоунърски церемонии ли бяха?

Силвест кимна. Сети се за първите си два брака: бяха все незначителни връзки с жени от второстепенната стоунърска лига, чиито лица почти не можеше да отдели в спомените си. И двете бяха сразени под блясъка на публичността, която фамилното име неизменно привличаше. Затова пък бракът му с Алиша, последната му съпруга, се оформи като публичен ход още от самото начало. Той фокусира вниманието върху предстоящата експедиция до Ризургам и му осигури финалния паричен тласък, от който се нуждаеха. Фактът, че бяха влюбени, бе почти без значение, просто щастливо допълнение към съществуваща договорка.

— Това е прекалено голям товар за ума точно сега — заяви Жирардио. — Не ти ли се иска понякога да можеш всеки път да се избавяш от миналото?

— Ти смяташ, че церемонията е необичайна.

— Може би. — Жирардио избърса червеното винено петно от устните си. — Аз никога не съм бил част от стоунърската култура.

— Ти дойде с нас от Йелоустоун.

— Да, но не съм роден там. Семейството ми е от Гран Тьотон. Пристигнах в Йелоустоун само седем години преди потеглянето на експедицията за Ризургам. Този период определено не бе достатъчен, за да се адаптирам към стоунърската традиция. Дъщеря ми, от друга страна… ами Паскал не познава друго освен стоунърското общество. Или поне неговия вариант, който донесохме тук. — Жирардио понижи глас. — Предполагам, че шишенцето вече е в теб. Може ли да го видя?

— Няма как да ти откажа.

Силвест бръкна в джоба си и извади малкия стъклен цилиндър, който бе носил цял ден. Подаде го на своя събеседник, който го повъртя нервно в ръцете си, като го наклоняваше ту на едната, ту на другата страна. Взираше се в мехурчетата, които се плъзгаха нагоре-надолу. Нещо тъмно и влакнесто висеше в течността.

Постави шишенцето на масата; то издаде деликатен стъклен звън при контакта си с повърхността й. Жирардио го съзерцаваше със зле прикрит ужас.

— Беше ли болезнено?

— Разбира се, че не. Ние не сме садисти.

Силвест се усмихна, наслаждавайки се тайно на дискомфорта на своя събеседник.

— Прибери го.

Той плъзна шишенцето обратно в джоба си.

— Кажи сега кой е нервният, Нилс.

Жирардио си наля още една мярка от виното.

— Съжалявам. Охраната е дяволски напрегната. Не знам какво ги притеснява толкова, но очевидно тревогата им се е предала и на мен.

— Не забелязах нищо.

— Няма и да забележиш — сви рамене Жирардио; това бе подобно на мах движение, което започваше някъде под корема. — Твърдят, че всичко е нормално, но след двайсет години прозирам през тях по-добре, отколкото предполагат.

— Аз не бих се тревожил. Хората ти в полицията са изключително ефективни.

Жирардио поклати глава с такава физиономия, сякаш бе отхапал много кисел лимон.

— Не очаквам въздухът помежду ни да се проясни някога напълно, Дан. Но би могъл поне да не ме виниш поради липса на доказателства. — Кимна към отворената врата. — Не ти ли дадох пълен достъп до това място?

Да, и резултатът бе заместването на десетината въпроса с още хиляда.

— Нилс… — започна той. — Какво е състоянието на ресурсите на колонията напоследък?

— В какъв смисъл?

— Знам, че нещата не са лесни от Ремилиод насам. Неща, които биха били немислими по мое време… сега е възможно да се направят, стига да има политическа воля за това.

— Какви неща имаш предвид? — попита подозрително Жирардио.

Силвест посегна отново към сакото си, но този път, вместо шишенце, извади лист хартия, която постави пред своя събеседник. Върху листа се виждаха сложни фигури.

— Познаваш ли тези знаци? Намерихме ги върху обелиска и из целия град. Това са карти на слънчевата система, направени от амарантинците.

— Сега, след като открихме този град, ми е някак си по-лесно да го повярвам, отколкото преди.

— Добре, тогава ме изслушай. — Силвест прокара пръст по най-широкия кръг. — Това представлява орбитата на неутронната звезда Хадес.

— Хадес ли?

— Дали са й това име още в началото, когато са започнали да изучават системата. Около нея обикаля някаква каменна буца, приблизително с размерите на планетарна луна. Наричат я Цербер. — След това прокара пръст по графичните изображения, струпани около двойната система неутронна звезда-планета. — Кой знае защо и как това е било много важно за амарантинците. И мисля, че може да има някаква връзка със Събитието.

Жирардио покри театрално лице с дланите си, след това погледна отново Силвест.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Постепенно, без да си позволява да отделя поглед от очите на своя събеседник, той сгъна листа и го върна в джоба си. — Трябва да изследваме тази възможност и да открием какво е убило амарантинците. Преди да е убило и нас.

 

 

Саджаки и Вольова отидоха в жилището на Хури и й казаха да облече нещо топло. Тя забеляза, че и двамата бяха сложили по-тежко облекло от обикновено — Вольова беше с дебело яке със затворен догоре цип, Саджаки — с термооблекло с висока яка.

— Провалих се, нали? — попита Хури. — Резултатите ми от бойните симулации не са достатъчно добри. Смятате да се отървете от мен.

— Не ставай глупава — отвърна Саджаки; само носът и челото му се показваха над кожената яка. — Мислиш ли, че ако смятахме да те убиваме, щяхме да се тревожим да не настинеш?

— И — додаде Вольова, — приключихме с внушенията ти преди седмици. Сега ти си един от нашите активи. Да те убием сега, означава да извършим предателство спрямо самите себе си.

Изпод шапката й се виждаха само устата и брадичката; тя допълваше съвсем точно Саджаки, така че двамата заедно образуваха едно цяло лице.

— Приятно е да знаеш, че някой се интересува от теб.

Все още несигурна за положението си — вероятността да замислят нещо лошо срещу нея още й се виждаше голяма — тя започна да тършува из онова, което минаваше за нейно притежание, докато намери някакво термояке. Произведено на кораба, то бе досущ като това на Саджаки, само дето й стигаше почти до коленете.

След пътуването с асансьора се озоваха в неизследван район на кораба… поне доста отдалечен от онова, което Ана смяташе за позната територия. Трябваше да сменят на няколко пъти асансьорите, да вървят из взаимносвързани тунели, защото, както обясни Вольова, пораженията от вируса бяха оставили големи участъци без система за връзка. В декора и технологичното ниво на пешеходните зони се долавяха тънки разлики и това за Хури бе доказателство, че са били изоставяни през различни периоди през последните няколко века. Беше все така нервна, но нещо в поведението на Саджаки и Вольова й подсказваше, че те имаха пред вид по-скоро нещо като церемония за посвещаване, отколкото студена екзекуция. Напомняха й деца, предприели някаква лудория — поне Вольова, тъй като Саджаки имаше вид на и действаше по-авторитарно, като функционер, натоварен с мрачна гражданска отговорност.

— Тъй като сега си една от нас — заяви той, — време е да научиш малко повече за положението. Може би също така не би имала нищо против да знаеш каква е нашата причина да ходим на Ризургам.

— Мислех, че става дума за търговия.

— Това бе прикритието, но нека си го кажем направо, то никога не е било особено убедително. Ризургам няма кой знае каква икономика — целта на съществуването на колонията е чисто изследователска — и определено не разполага със средства, за да купи кой знае какво от нас. Разбира се, информацията ни за нея е неизбежно остаряла и щом веднъж стигнем там, ще продадем каквото можем, но това никога не е било единствената причина за пътуването ни.

— Каква е тогава?

Асансьорът, в който се намираха, започваше да намалява скоростта си.

— Името Силвест говори ли ти нещо? — попита Саджаки.

Хури правеше всичко възможно да действа нормално, сякаш въпросът бе разумен, сякаш не се бе възпламенил в черепа й като бенгалски огън.

— Ами разбира се. Всички на Йелоустоун знаеха за Силвест. Този човек бе направо бог за тях. Или може би дявол. — Направи пауза; надяваше се, че реакцията й бе нормална. — Чакайте малко; за кой Силвест говорим? За по-стария ли, този, който оплеска онези експерименти с безсмъртието? Или за сина му?

— Технически казано — и за двамата — отвърна Саджаки.

Асансьорът спря. Когато вратите се отвориха, все едно че я плеснаха през лицето със студен мокър парцал. Сега вече Хури оцени колко полезен бе съветът да се облече топло, макар пак да се чувстваше смразена до смърт.

— Работата е там — продължи тя, — че не всички са били мръсници. Лорийн, бащата на стария, е все още нещо като национален герой, дори след смъртта си, и след като старият… как му беше името?

— Калвин.

— Точно така. След като Калвин убил всички онези хора. Тогава синът на Калвин, Дан, опитва да изплати грешката на баща си с онази шраудърска история. — Хури сви рамене. — Тогава аз, разбира се, още не съм била там. Знам само това, което са ми казвали.

Саджаки ги водеше през мрачни, осветени в сиво-зелено коридори, през които щом усетеха приближаването им пробягваха огромни плъхове-разсилни, очевидно мутанти. Това, в което ги въведе, приличаше на трахея на болен от холера — коридорите бяха лепкави и набъбнали от мръсния, покрил всичко лед; осеян с жилки от погребаните каналчета и захранващи линии, хлъзгав от нещо гадно, напомнящо слуз. „Корабна мръсотия“, така го нарече Вольова — органична секреция, причинена от лошо функциониращи биологични рециклиращи системи на някое съседно ниво.

Хури обаче се впечатли най-вече от леда.

— Участието на Силвест в нещата е доста сложно — каза Саджаки. — Ще бъде нужно време, докато го обясня. Първо обаче бих искал да се запознаеш с Капитана.

 

 

Силвест се огледа внимателно като обиколи няколко пъти, за да се увери, че всичко е както трябва. Доволен, той изключи образа и отиде при Жирардио във вестибюла. Музиката се усилваше, после дойде ред на някакъв клокочещ рефрен. Светлините се промениха, гласовете притихнаха.

Излязоха заедно на яркоосветеното място в полето на басовите звуци на органа. Виеща се пътека водеше към централния храм, застлана с килим за случая. От двете страни се издигаха дървета-камбанки, затворени в предпазни куполи от прозрачна пластмаса. Дърветата-камбанки бяха издължени скулптури, по чиито многобройни клони бяха разположени криви цветни огледала. В определени моменти те изщракваха и променяха конфигурацията си, движени от часовник върху пиедестали, който изглеждаше на един милион години. Смяташе се, че дърветата са били елементи от някаква семафорна система, обхващаща целия град.

Звуците от органа се усилиха, щом пристъпиха в храма. Яйцевидният купол бе целият в пищен стъклопис, останал по някакво чудо невредим въпреки бавния, но неумолим ход на времето и гравитацията. Филтрираният през цветното стъкло въздух изглеждаше напоен с успокояващо розово лъчение. Централната част на огромното помещение бе заета от издигащите се основи на кулата-шпил, която се извисяваше над храма; широка като долната част на стъбло на секвоя. Там бяха поставени временно седалки за стоте върховни сановници на Кювие, слизащи ветрилообразно от едната страна на колоната, които сградата побираше с лекота. Силвест прокара поглед през наблюдателите; разпозна около една трета от тях. Може би около една десета бяха негови съюзници преди преврата. Повечето носеха тежки горни облекла, предимно от кожа. Сред тях разпозна Жанекен, наподобяващ мъдрец със сиво-бялата си козя брадичка и дългата сребриста коса, падаща като водопад от плешивото му теме. Приличаше на маймуна повече от всякога. Някои от птиците му бяха в залата, пуснати от десетина бамбукови кутии. Силвест трябваше да признае, че това бяха изумително добри копия, до гребените и бляскавото тюркоазено оперение. Бяха адаптирани от съвсем малки пиленца посредством грижливо манипулиране на гените. Присъстващите, повечето от които не бяха виждали пауните до този момент, ги аплодираха. Жанекен придоби цвят на окървавен сняг и очевидно бе обзет от силното желание да потъне в брокатената си горна дреха.

Жирардио и Силвест се доближиха до стабилната маса, намираща се във фокусната точка на присъстващите. Масата определено бе много стара: дърворезбата във вид на орел и надписите на латиница бяха от времето на първите американски заселници на Йелоустоун. Върху нея имаше лакирана махагонова кутия, запечатана с деликатни златни ключалки. Зад масата стоеше жена със сериозно изражение, облечена в електриковобяла рокля. Токата на роклята представляваше сложен двоен знак, съчетаващ печата на Ризургам сити и инундационисткото правителство с емблемата на миксмастърите: две ръце, държащи въженце, изобразяващо ДНК. Силвест знаеше, че тя не беше истински миксмастър. Миксмастърите бяха гилдията на стоунърските биоинженери и генетици и никой от тях не бе отпътувал за Ризургам. Техният символ обаче, който бе отпътувал, беше знак за майсторство в областта на свързаните с живота науки: генетична скулптура, хирургия или медицина.

Неусмихващото се лице на жената имаше нездрав жълтеникав цвят на приглушената светлина, прибраната на кок коса бе пронизана от две спринцовки.

Музиката притихна.

— Аз съм ординатор Масинджър — заяви тя и гласът й звънна като камбана из залата. — Натоварена съм от експедиционния съвет на Ризургам да женя хора от това селище, освен ако подобен съюз е в разрез с генетичното здраве на колонията.

Ординаторът отвори махагоновата кутия. Под капака лежеше някакъв подвързан с кожа предмет с размерите на Библия. Тя го извади и го постави върху масата, след това го отвори. Оголените повърхности бяха матовосиви като мокри гранитни плочи, осеяни с микроскопични устройства.

— Поставете едната си ръка върху по-близката до вас страница, господа.

Двамата поставиха дланите си, където им бе казано. Блеснаха флуоресцентни светлини при вземането на отпечатъците им, последвани от кратко гъделичкане от вземането на биопсии. Когато това приключи, Масинджър взе книгата и притисна своята длан към повърхността й.

След това тя помоли Нилс Жирардио да се представи пред събралото се множество. Силвест видя как по лицата пробягнаха усмивки. Все пак във всичко това имаше нещо абсурдно, но самият Жирардио не остана безизразен.

След това Масинджър помоли за същото и Силвест.

— Аз съм Даниъл Калвин Лорийн Сутейн-Силвест — отвърна той. Тази форма на името му се използваше толкова рядко, че се наложи да се понапрегне, за да си я спомни. — Единствен биологичен син на Розалин Сутейн и Калвин Силвест и двамата от Казъм сити, Йелоустоун. Роден съм на седемнайсети януари сто двайсет и първа стандартна година след пренаселването на Йелоустоун. Календарната ми възраст е двеста двайсет и три години. Благодарение на специалните програми според скалата на Шарави съм на шейсет години.

— Как се проявявате съзнателно?

— Съзнателно се проявявам само в едно превъплъщение — сега говорещата биологична форма.

— И потвърждавате, че не се проявявате умишлено посредством алфа-ниво или друга тюрингова симулация в тази или която и да е друга слънчева система?

— Аз поне не знам за такова нещо.

Масинджър записа нещо в книгата с острие. Беше задала на Жирардио съвсем същите въпроси: те бяха стандартна част от стоунърската церемония. След случая с Осемдесетте стоунърите бяха по принцип силно подозрителни към симулациите, особено онези от тях, които претендираха, че съдържат същината на душата на съответния индивид. Едно от нещата, които не им допадаха особено, бе идеята, че една проява на даден индивид, биологична или не, може да сключва договори, към които другите прояви не се задължават с нищо, като например брак.

— Тези подробности са наред — заяви Масинджър. — Булката може да дойде.

Паскал се появи на розовата светлина. Беше придружена от две жени с пепеляви вимпели, ескадрон от летящи камери и оси за лична охрана, както и полупрозрачен антураж от ентоптики: нимфи, серафим, летяща риба и колибри, пеперуди и блестяща като звезди роса, които се въртяха бавно около булчинската й рокля. Те бяха творение на най-търсените ентоптични дизайнери в Кювие.

Жирардио вдигна едрите си ръце и подкани дъщеря си напред.

— Много си красива — прошепна той.

Онова, което виждаше Силвест, бе красота, сведена до дигитална точност и съвършенство. Знаеше, че Жирардио вижда нещо несравнимо по-нежно и по-човешки като разликата между лебед и скулптура на лебед от твърдо стъкло.

— Поставете длан върху книгата — обади се ординаторката.

Влажният отпечатък от ръката на Силвест все още се виждаше, подобно на по-широка крайбрежна ивица около бледата длан на Паскал. Ординаторката провери самоличността й по същия начин, както бе направила с Жирардио и Силвест. Случаят с Паскал бе много прост: тя не само беше родена на Ризургам, но и никога не бе напускала планетата. Ординатор Масинджър бръкна по-надолу в махагоновата кутия. В това време Силвест оглеждаше присъстващите. Видя Жанекен, който изглеждаше по-блед от всякога. Дълбоко в кутията, излъскана до антисептичен синкав блясък, лежеше някакво съоръжение, напомнящо кръстоска между старовремски пистолет и ветеринарна спринцовка за подкожни инжекции.

 

 

Въпреки проникващия до костите студ, Хури скоро престана да забелязва температурата освен като някакво абстрактно качество на въздуха. Прекалено странната история, която й разказваха другите двама членове на екипажа, я бе погълнала напълно.

Стояха близо до Капитана. Вече знаеше, че името му е Джон Армстронг Браниган. Беше стар, невъобразимо стар. В зависимост от системата, която се използваше за измерване на възрастта, той беше някъде между двеста- и петстотингодишен. Подробностите около раждането му бяха неясни, безнадеждно примесени с противоречивите истини на политическата история. На едно място се казваше, че е роден на Марс, но бе също толкова възможно да е роден на Земята, осеяната с градове Луна на Земята или неколкостотинте населени места, които са се носили в пространството между Земята и нейната Луна през онези дни.

Бил е вече над стогодишен, когато е напуснал Слънчевата система — обясни Саджаки. — Изчакал е това да стане възможно и бил сред първите хиляда, тръгнали оттам, когато конджоинърите пускат първия кораб от Фобос.

— Поне на този кораб е имало човек на име Джон Браниган — добави Вольова.

— Не — отвърна Саджаки, — в това няма съмнение. Знам, че е бил той. След това… вече става по-трудно да се установи къде е бил, разбира се. Възможно е да е замаскирал умишлено миналото си, за да стане недосегаем за неприятелите, които сигурно си е създал за цялото това време. Има множество сведения, че е виждан на много различни системи, разделени една от друга с десетилетия… но нищо определено.

— Как е станал ваш Капитан?

— Векове по-късно се появява — след като няколко пъти е виждан със сигурност другаде и е зърван още десетки пъти ту тук, ту там, но вече без доказателства — в края на системата Йелоустоун. Остарявал бавно в резултат на релативистичния ефект на междузвездните полети, но все пак остарявал, а техниките за удължаване на живота не са били така добре развити, както в наши дни. — Саджаки направи пауза. — Голяма част от тялото му е била вече изкуствена. Казваха, че Джон Браниган вече нямал нужда от космонавтски костюм, когато напуска кораба; че дишал вакуум, че бил в състояние да стои на непоносима горещина или студ, и че сетивният му обхват включвал всеки спектър, който можеш да си представиш. Казват, че от мозъка, с който се родил, било останало съвсем малко, че главата му била просто гъсто запълнена с кибернетика, миниатюрни мислещи машинки и безценно малко органичен материал.

— А колко от това е вярно?

— Може би повече, отколкото на хората им се ще да вярват. Разбира се, имаше и лъжи, например че посетил джъглърите на Спиндрифт години, преди да бъдат открити; че извънземните постигнали чудотворни трансформации с това, което останало от ума му, и че общувал поне с два, засега неизвестни на останалата част от човечеството вида.

— Той действително се е срещнал с джъглърите в крайна сметка — добави Вольова. — Триумвир Саджаки е бил с него тогава.

— Това беше много по-късно — тросна се Саджаки. — Единственото, което е от значение сега, е връзката му с Калвин.

— Как са се срещнали?

— Никой не знае — отвърна Вольова. — Единственото, което ни е известно със сигурност, е, че той бил ранен или при злополука, или при някаква провалила се военна операция. Животът му не бил в опасност, но се нуждаел от спешна помощ, а да отиде при някоя от официалните групи в Йелоустоунската система било равносилно на самоубийство. Бил си създал прекалено много врагове, за да повери живота си в ръцете на която и да било организация. Това, от което се нуждаел, бил някой по-уединен човек, на когото да се довери. Очевидно Калвин бил такъв.

— Калвин имал ли е връзка с ултри?

— Да, въпреки че никога не би го признал открито. — Вольова се усмихна; под козирката на шапката й се появи широк озъбен полумесец. — По онова време Калвин бил млад и пълен с идеали. Когато този ранен човек му бил изпратен, той видял в него пратеник на Бога. Дотогава нямал възможност да изследва по-чудноватите си идеи. Сега разполагал с идеалния пациент, единственото изискване била пълната секретност. Разбира се и двамата спечелили от това: Калвин имал възможност да изпробва радикалните си кибернетични теории върху Браниган, а Браниган не само се оправил, ами и станал нещо повече, отколкото бил преди намесата на Калвин. Съвършена симбиоза, така да се каже.

— Искаш да кажеш, че Капитанът бил морско свинче за изпробване ужасиите на онзи мръсник?

Саджаки сви рамене; движението му й напомни марионетка, както бе омотан с дебелите дрехи.

— Браниган не е виждал така нещата. Що се отнася до останалата част от човечеството, той вече е бил чудовище и преди злополуката. Калвин просто задълбочил тази тенденция. Докарал я до по-високо ниво така да се каже.

Вольова кимна, но нещо в изражението й показваше, че не е съвсем убедена в това.

— Във всеки случай, това е станало преди Осемдесетте. Името на Калвин не е било омърсено. А според най-крайните ултри трансформацията, претърпяна от Браниган, била съвсем малко над нормата — обясни с отвращение тя.

— Давай нататък.

— Минава почти век преди следващата му среща с клана Силвест — додаде Саджаки. — По това време той вече командвал този кораб.

— Какво се случило?

— Пострадал отново. Този път — сериозно.

Непохватно, сякаш опитваше да се тества над пламък на свещ, той прокара пръсти покрай сребристия тумор на Капитана. По краищата на Капитана имаше нещо като пяна, подобна на това, което може да се види след оттеглянето на голяма вълна. Саджаки изтри деликатно пръсти в предницата на якето си, но Хури знаеше, че не ги чувстваше чисти, че го сърбяха поради проникналата под кожата му зловредност.

— За нещастие — додаде Вольова, — Калвин беше мъртъв.

Разбира се. Беше умрял по времето на Осемдесетте; всъщност бе един от последните, загубил телесната си изява.

— Така е — обади се Хури. — Но е умрял, докато са сканирали мозъка му в компютър. Не можете ли просто да откраднете записа и да го убедите да ви помогне?

— Щяхме да го направим, ако беше възможно. — Тихият глас на Саджаки се отразяваше някъде около чупката на коридора. — Неговият запис, симулацията му в алфа-ниво, е изчезнала. И няма дубликати — алфите имат специална протекция срещу създаване на копия.

— С две думи — рече Хури с надеждата да разчупи достойната за морга атмосфера, — без Капитана сте като бита карта.

— Не точно — отговори Вольова. — Всичко това се случи през един интересен период от йелоустоунската история. Даниъл Силвест току-що се бе завърнал от шраудърите и не беше нито побъркан, нито мъртъв. Компаньонката му не бе имала подобен късмет, но нейната смърт правеше завръщането му дори още по-героично. — Направи пауза и след това попита разгорещено: — Чувала ли си някога за „трийсетте му дни сред пустошта“, Хури?

— Може би един път. Припомни ми.

— Той изчезнал в продължение на месец преди един век — намеси се Саджаки. — В един миг бил сред каймака на стоунърското общество, в следващия миг изчезнал вдън земя. Носели се слухове, че излязъл изпод купола на града със специален костюм, за да изкупи греховете на баща си. Жалко, че не се оказа вярно; щеше да бъде наистина трогателно. Всъщност — Саджаки кимна към пода, — той дойде тук за един месец. Ние го приехме.

— Отвлекли сте Даниъл Силвест?

Хури за малко не се изсмя, поразена от дързостта им. Но се сети, че говореха за човека, когото трябваше да убие. Желанието й да се смее се изпари моментално.

— Вероятно е по-точно да се каже, че го поканихме на борда на кораба — уточни Саджаки. — Макар да признавам, че той нямаше кой знае какъв избор по въпроса.

— Нека си изясня това — настоя Хури. — Вие сте отвлекли сина на Кал, така ли? Какво спечелихте от това?

— Калвин взел някои предпазни мерки преди да се подложи на сканирането. Първата била съвсем проста, но трябвало да се приложи десетилетия преди кулминацията на проекта. Просто казано, той уредил всяка секунда от живота му да се следи от записващи системи. Всяка секунда, независимо дали ходи, спи, каквото и да прави. С годините машините се научили да подражават на поведението му. При всяка ситуация те можели да предвидят реакциите му с изумителна точност.

— Симулация в бета-ниво.

— Да, но много по-сложна и съвършена от която и да било, създадена дотогава.

— В много отношения тя била вече съзнателна — намеси се Вольова. — Калвин бил вече превъплътен. Той може и да не го вярва, но в действителност продължава да усъвършенства симулацията. Тя може да проектира образа му, който е толкова реален, колкото и истинския човек, така че няма как да не повярваш, че се намираш пред самия него. Но Калвин отива дори още по-далеч. Той има още една форма на презастраховка.

— И тя е?

— Клониране — усмихна се Саджаки и кимна почти незабележимо към Вольова.

— Той се е клонирал — продължи тя. — Използвайки незаконни черни генетични техники, искайки услуга от някои от най-тъмните си клиенти. Някои от тях са били ултри, само така цялата тази информация достигна до нас. Клонирането е забранена технология на Йелоустоун; младите колонии почти винаги го поставят извън закона, за да си осигурят максимално генетично разнообразие. Но Калвин бил по-умен от властите и по-богат от онези, които бил принуден да подкупва. По този начин успял да представи клонинга си като свой син.

— Дан — промълви Хури; стори й се, че едносричната дума изряза ъгловатата си форма в замръзналия въздух. — Искате да кажете, че Дан е клонинг на Калвин?

— Не, че Дан знае това — отвърна Вольова. — Той е последният, който Калвин би искал да го разбере. Не, Силвест е жертва на лъжата също толкова, колкото и всеки друг член на населението.

— И не си дава сметка, че е клонинг?

— Не, и с времето вероятностите да го научи стават все по-малки и по-малки. Освен съюзниците-ултри на Калвин, за това не е знаел почти никой и Калвин е използвал стимули, за да накара знаещите да си мълчат. Получило се и неизбежно изтичане на информация — Калвин нямал друг избор освен да наеме един от най-добрите генетици на Йелоустоун… и Силвест избира същия човек за експедицията до Ризургам, без да си дава сметка за тази връзка помежду им. Съмнявам се обаче, че след това е научил истината или дори се е доближил до нея.

— Но всеки път, когато се погледне в огледалото…

— Той вижда себе си, не Калвин. — Вольова се усмихна, виждайки как тяхното разкритие бе разтърсило едно от основните неща, които Хури бе смятала за сигурни. — Той е клонинг, но това не означава, че непременно трябва да прилича на Кал до последната поричка по кожата си. Генетикът Жанекен е знаел как да създаде козметични разлики между Кал и Дан, достатъчни хората да виждат само очакваните семейни характерни черти. Очевидно е вложил в него също така и черти от жената, която се смятала за негова майка — Розалин Сутейн.

— Останалото било просто — намеси се Саджаки. — Калвин отглежда своя клонинг в среда, грижливо структурирана така, че да имитира обкръжението, което самият той познавал като момче… до определени периоди в развитието му, защото Кал не можел да бъде сигурен кои от личностните му черти се дължали на природата и кои — на средата.

— Добре — заяви Хури. — Да приемем за момент, че всичко това е вярно — каква е била целта? Кал трябва да е знаел, че Дан няма да следва същия път на развитие, колкото и отблизо да манипулира живота му. Ами всички решения, които се вземат в утробата? — Хури разтърси глава. — Това е лудост. В най-добрия случай би получил грубо подобие на себе си.

— Мисля, че Кал не се е надявал на нищо повече — отговори Саджаки. — Клонирал се е като предпазна мярка. Знаел е, че процесът на сканиране, който ще трябва да изтърпи заедно с останалите членове на Осемдесетте, ще разруши материалното му тяло, затова искал тяло, в което да може да се върне, ако се окаже, че животът в машината не му допада.

— И не му ли допаднал?

— Може би, но не за това става дума. По времето на Осемдесетте операциите за преместване в друго тяло са се намирали все още на по-ниско ниво от повечето съвременни технологии. А и Кал нямал повод за бързане: винаги можел да постави клонинга си в състояние на замразен сън, докато се появи нужда от него или просто да клонира още едно същество от клетките на клонинга. Той определено мислел в далечна перспектива.

— Ако преместването от едно тяло в друго изобщо някога стане възможно.

— Е, Калвин е знаел, че в цялата тази схема има и някои неизвестни. Важното е, че освен трансфера в друго тяло е имал още една подсигуровка.

— И тя е?

— Симулацията в бета-ниво. — Гласът на Саджаки бе станал толкова бавен и леден като въздуха в камерата на Капитана. — Макар и формално да не е съзнателна, тя си остава невероятно подробно копие на Калвин. Относителната й простота улеснява кодирането на нейните правила в ума на Дан. Много по-лесно от отпечатването на нещо неуловимо като алфата.

— Знам, че първоначалният запис, алфата, е изчезнал — рече тя. — Калвин вече го нямало, за да води шоуто. И предполагам, че Дан е започнал да действа малко по-независимо, отколкото може би е искал той.

— Меко казано — кимна Саджаки. — Осемдесетте бележат началото на упадъка на института „Силвест“. Дан скоро се отскубва от неговите окови, тъй като се интересува повече от загадката на шраудърите, отколкото от кибернетичното безсмъртие. Той притежава симулацията в бета-ниво, макар така и да не е осъзнал точното й значение. Мисли за нея повече като за наследство, отколкото като за нещо друго. — Триумвирът се усмихна. — Мисля, че щеше да я унищожи, ако си бе дал сметка какво представлява, което е всъщност собственото му унищожение.

„И напълно разбираемо“ — помисли си Хури. Симулацията в бета-ниво бе като хванат в капан демон, чакащ да се засели в ново тяло. Не напълно съзнателна, но въпреки това опасно мощна поради тънката изобретателност, с която имитира истинския интелект.

— Предпазната мярка на Кал се оказа полезна за нас — продължи Саджаки. — В бетата са кодирани достатъчно от познанията му, за да бъде излекуван Капитана. Единственото, което трябва да направим, е да убедим Дан да позволи на Калвин да се всели временно в неговите ум и тяло.

— Дан трябва да е заподозрял нещо, когато е заработила толкова лесно — предположи Хури.

— Никога не е било лесно — поправи я Саджаки. — Ни най-малко. Периодите, когато Кал „поема командването“, приличат по-скоро на насилствено обладаване. Моторният контрол се оказа проблем: за да потиснем личността на Дан, трябваше да му дадем коктейл от нервни инхибитори. Което означава, че когато Кал най-после получи каквото искаше, тялото, в което се озова, вече бе полупарализирано от нашите лекарства. Подобна би била ситуацията, ако блестящ хирург извършва операция, давайки нареждания на пиян човек. А преживяването определено не беше приятно за Дан. Било много болезнено, така каза.

— Но се получи.

— На косъм. Но това беше преди едно столетие и вече е време за още едно посещение при лекаря.

 

 

— Вашите шишенца? — помоли ординаторката.

Една от забулените помощнички от групичката на Паскал пристъпи напред, за да подаде шишенце с идентични размери и форма на това, което Силвест извади от джоба си. Те не бяха с еднакъв цвят: течността в шишенцето на Паскал беше червена, докато тази на Силвест бе жълтеникава. Вътре се въртеше някаква тъмна материя. Ординаторката взе и двете шишенца и ги подържа няколко секунди високо пред лицето си, преди да ги постави едно до друго върху масата, пред погледите на всички присъстващи.

— Готови сме да започнем бракосъчетанието — обяви тя.

След това изпълни обичайното за такъв случай задължение, като попита дали някой от присъстващите знае причина от биоетично естество, поради която този брак не би трябвало да се осъществява.

Разбира се, нямаше никакви възражения.

Но през този странен, зареден с напрежение момент, когато бе възможно да изникнат всевъзможни неподозирани вероятности, Силвест забеляза как една забулена жена от присъстващите бръкна в чантата си и отвори красиво изработеното си, украсено със скъпоценни камъни шишенце с парфюм.

— Даниъл Силвест — изрече ординаторката. — Вземате ли тази жена за своя съпруга по закона на Ризургам, докато времето на този брак бъде отменено при тази или друга преобладаваща правна система?

— Да — отвърна Силвест.

Тя повтори въпроса си към Паскал.

— Да — отговори Паскал.

— Тогава нека свързването да стане факт.

Ординатор Масинджър извади сватбения пистолет от махагоновата кутия и го отвори с щракване. Зареди червеникавото шишенце, предадено от групичката на Паскал, и затвори инструмента. За момент той бе обвит от ореол от статични ентоптики. Жирардио постави длан върху ръката на Силвест, за да му даде сила, когато ординаторката допря коничния край на инструмента в слепоочието му, непосредствено над нивото на очите. Силвест имаше право като каза на Жирардио, че церемонията не е болезнена, но не е и приятна. Усещането от тази процедура бе като внезапно нахлуване на студ, сякаш в кортекса е изстрелян течен хелий. Дискомфортът обаче беше кратък, а синината с големина на палец върху кожата изчезваше до няколко дни. Имунната система на мозъка бе слаба в сравнение с цялостната имунна система на тялото, и клетките на Паскал, плуващи в бульон от подпомагащи вещества, скоро щяха да се свържат с тези на Силвест. Обемът беше много малък — не повече от една десета от процента от масата на мозъка — но трансплантираните клетки носеха незаличим отпечатък от последния си приемник: призрачни нишки от холографски разпределяна памет и индивидуалност.

Ординаторката извади изпразненото шишенце и сложи на мястото му това с жълтеникавата течност. Това бе първото бракосъчетание на Паскал според стоунърския обичай и тя не бе в състояние да прикрие страха си. Жирардио я хвана за ръцете, докато ординаторката изстреля в мозъка й нервния материал; Паскал видимо потрепери.

Силвест остави Жирардио да мисли, че имплантацията е постоянна, но в действителност не беше така. Нервната тъкан беше маркирана с безвредни радиоизотопни олигоелементи, и това позволяваше, ако се налага, да бъде унищожена от вирусите на развода. Досега Силвест никога не бе прибягвал до тази възможност и се надяваше никога да не му се наложи. Той носеше същностни елементи от всичките си съпруги, така, както и те носеха неговите, така, както занапред щеше да носи и тези на Паскал. Нещо повече, сега вече Паскал носеше следи от неговите предишни съпруги.

Това беше стоунърското бракосъчетание.

Ординаторката върна внимателно пистолета в кутията му.

— Според закона на Ризургам — обяви тя, — бракът е легализиран. Вие можете…

Именно тогава парфюмът достигна до птиците на Жанекен.

Жената, която бе отворила скъпоценното шишенце, бе изчезнала; мястото й зееше празно. Есенният аромат на парфюма подсети Силвест за паднали листа; прикиха му се.

Нещо не беше наред.

Стаята стана тюркоазеносиня, сякаш току-що се бяха отворили стотици пастелни ветрила. Пауновите опашки се бяха отворили милион изрисувани очи.

Въздухът посивя.

— Залегнете! — изкрещя Жирардио.

Той се чешеше лудо по врата. В него се бе впило нещо, нещо дребно и бодливо. Силвест сведе вцепенен поглед към туниката си и видя по нея пет-шест подобни неща с форма на запетайка. Не бяха разкъсали плата, но той не посмя да ги докосне.

— Средства за убийство! — извика Жирардио.

Смъкна се под масата като помъкна Силвест и Паскал със себе си. В храма цареше пълен хаос, полудялата човешка маса търсеше начин да се измъкне.

— Птиците на Жанекен! — Жирардио почти изкрещя в ухото на Силвест. — Отровни стрелички… в опашките им.

— Улучен си — каза Паскал, прекалено стъписана, за да говори с някаква емоция.

Над главите им лумна светлина и дим. Чуха се писъци. С ъгълчето на окото си Силвест видя жената с парфюма, стиснала пистолет в двете си ръце. Беше го насочила към множеството, а дулото му плюеше студени енергийни пулсации. Летящите камери се въртяха около нея, записвайки безстрастно клането. Силвест никога не бе виждал нещо подобно на това оръжие. Знаеше, че не може да е произведено на Ризургам, следователно оставаха само две възможности. Или бе дошло от Йелоустоун с първоначалните заселници, или бе продадено от Ремилиод, търговецът, минал през системата след преврата. Стъкло, амарантинско стъкло, оцеляло хиляди столетия, се счупи шумно някъде отгоре и полетя към хората. Силвест наблюдаваше безпомощно как парчетата се забиват в плътта им като замръзнали светкавици. Уплашените вече викаха достатъчно силно, за да заглушат виковете от болка.

Онова, което бе останало от охраната на Жирардио, се мобилизираше, но ужасяващо бавно. Четирима от милиционерите бяха повалени със забити в лицата стрелички. Един бе успял да се добере до жената с оръжието и се бореше с нея. Друг откри огън по птиците на Жанекен.

Междувременно Жирардио започна да охка. Очите му се въртяха лудо, налети с кръв, ръцете му опитваха да стиснат въздуха.

— Трябва да се махаме оттук — извика Силвест в ухото на Паскал.

Тя изглеждаше все още зашеметена от нервната трансплантация и като че ли не си даваше сметка за ставащото.

— Но баща ми…

— С него е свършено.

Силвест постави тежкото тяло на Жирардио на студения под на храма като внимаваше да не се подаде изпод прикритието на масата.

— Тези стрелички са предназначени да убиват, Паскал. Нищо не можем да направим за него. Ако останем, само ще го последваме.

Жирардио изграчи нещо. Може би беше „Вървете!“, може би това бе последният му дъх.

— Не можем да го оставим! — заяви Паскал.

— Тогава неговите убийци ще победят.

По бузите й потекоха сълзи.

— Къде можем да отидем?

Силвест се огледа трескаво. Помещението бе изпълнено с дим от гранати, вероятно хвърлени от хората на Жирардио. Той се носеше на мързеливи пастелни спирали като размятани от танцьорка шалове. Точно когато стана почти прекалено тъмно, за да се вижда, залата потъна в пълен мрак. Очевидно лампите извън храма бяха изгасени или счупени.

Паскал хлъцна.

Очите на Силвест преминаха на инфрачервен режим, почти без да му се налага да мисли за това.

— Аз виждам и на тъмно — прошепна в ухото й той. — Стига да сме заедно, няма защо да се тревожиш заради тъмнината.

Като се молеше опасността от птиците да е отминала, той се изправи бавно. Жената с парфюма беше мъртва, в хълбока й зееше дупка с големина на юмрук. Скъпоценното й шишенце лежеше стъпкано в краката й. Вероятно съдържаше някакъв аромат, действащ на хормонално ниво, съобразен с рецепторите, които Жанекен бе вложил в своите птици. Тогава сигурно и той самият бе участвал в заговора. Силвест се огледа… Жанекен също бе мъртъв. В гърдите му бе забита малка кама, по брокатеното му сако течаха горещи червени вадички.

Силвест стисна Паскал за ръката и я поведе към изхода, сводеста арка, украсена с амарантински фигури и барелефни графични изображения. Както изглежда, жената с парфюма бе единственият присъстващ тук убиец, ако изключеха Жанекен. Но точно в този момент започнаха да влизат нейните приятели в камуфлажно облекло. Носеха маски и инфрачервени очила.

Силвест бутна Паскал зад купчината преобърнати маси.

— Търсят нас — изсъска той. — Но вероятно мислят, че вече сме мъртви.

Оцелелите хора от охраната на Жирардио бяха заели отбранителна позиция и бяха коленичили. Новодошлите обаче носеха много по-тежки оръжия. Милицията на Жирардио разполагаше с лазери с малка мощност и неприятелят се справяше с тях с обезкуражаваща лекота. Поне половината от присъстващите бяха в безсъзнание или мъртви, жертва на отровния залп на пауните. Тези птици определено не бяха най-точното оръжие, но пък бяха допуснати в залата без никаква проверка. Силвест забеляза, че две от тях бяха още живи, въпреки очакванията му. Възбуждани от носещите се във въздуха молекули от парфюма, опашките им се отваряха и затваряха като ветрилата на нервни куртизанки.

— Баща ти носеше ли оръжие? — попита Силвест и веднага съжали, че използва минало време. — Имам предвид, от преврата насам.

— Не мисля — отвърна Паскал.

Разбира се. Жирардио никога не бе споделил с нея подобно нещо. Силвест прокара пъргаво длани около мъртвото му тяло с надеждата да напипа оръжие под церемониалното му облекло.

Нищо.

— Ще трябва да минем без оръжие — заяви той, сякаш изричането на проблема щеше някак да го намали. — Ще ни убият, ако не бягаме — додаде най-сетне той.

— В лабиринта ли?

— Ще ни видят — отвърна Силвест.

— Но може би няма да помислят, че сме ние. Може би не знаят, че ти виждаш в тъмното. — Макар в този мрак да бе сляпа, Паскал успя да го погледне право в лицето. Устата й беше отворена, липсваше каквото и да било изражение, дори на надежда. — Нека първо се сбогувам с баща си.

Откри тялото му в мрака, целуна го за последен път. Силвест погледна към изхода. В този момент пазещият го войник бе убит от изстрел от някой от останалите милиционери на Жирардио. Маскираната фигура се свлече на земята.

Пътят беше чист за момента. Паскал намери ръката му и двамата хукнаха натам.