Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (4)

Четири

Карусел Нова Бразилия, Йелоустоун, Епсилон Еридани, 2546 година

 

Вольова напусна совалката на лайтхъгъра и последва триумвир Хегази по водещия към изхода тунел. Той ги изведе до безтегловната сферична транзитна зала в сърцето на карусела.

Тук бяха представени всички видове на човешкия род, главозамайващо изобилие от цветове, стрелкащи се като тропически риби, гонещи трескаво храната си. Ултри, скайджакове, конджоинъри, демаршисти, местни търговци, пасажери от самата система, муфтаджии, механици, които, колкото и опасно близо да се намираха едни до други, никога не се конфронтираха. Тези, чиито телесен план го позволяваше, имаха пришити под ръкавите си или направо върху кожата прозрачни крила. Личните слуги притичваха из тълпата, носеха багаж и сгънати космически костюми, докато облечени в ливреи крилати торбести маймуни-капуцини ровеха за боклуци и пускаха това, което откриваха, в торбите под гърдите си. Във въздуха се носеше китайска музика; за необучения слух на Вольова това бе по-скоро звук от подухвани от лек ветрец камбанки. Йелоустоун, който се намираше на хиляди километри надолу, беше като зловещ жълто-кафяв екран на цялата тази трескава активност.

Вольова и Хегази стигнаха в далечния край на транзитната сфера и минаха през пропускаща материята мембрана в митническия район. Това бе друга свободно падаща сфера; намиращите се в нейните стени оръжия проследяваха всеки пристигащ. Централният обем бе изпълнен с прозрачни мехури; всеки три метра по дължината на разделящата го на две линия бяха отворени. Усетили новодошлите, два от мехурите се понесоха във въздуха и ги обгърнаха.

В мехура на Вольова висеше малък слуга с формата на малък японски шлем, с различни сензори и съоръжения за разчитане на информация, които се виждаха изпод ръба му. Тя усети някакво почти недоловимо потръпване, сякаш някой пренареждаше внимателно цветя в главата й.

— Усещам остатъчни рускоезикови структури, но правя извода, че стандартният ви език е съвременен нортски. Това достатъчно ли е за бюрократичните процедури?

— Да — отвърна Вольова, недоволна, че нещото бе доловило акцента на родния й език.

— Тогава продължавам на нортски език. Като се изключат системите, посредничещи за изпадане в сън, не долавям церебрални импланти или съоръжения за екзосоматична осезателна модификация. Искаш ли да ти бъде даден назаем имплант, преди да продължим това интервю?

— Дай ми само екран и едно лице.

— Много добре.

Под ръба на шлема се появи лице на бяла жена със съвсем леко загатнати монголоидни черти, чиято коса бе къса като на самата Вольова. Вероятно интервюиращият Хегази щеше да бъде тъмнокож, мустакат мъж, също като него самия.

— Удостовери самоличността си — каза жената.

Иля се представи.

— За последен път си посетила тази система през… чакай да видя. — Лицето погледна за момент надолу. — Преди осемдесет и пет години, през четиристотин шейсет и първа. Права ли съм?

Въпреки това, което й диктуваше инстинктът, Вольова се приведе към екрана.

— Разбира се, че си права. Ти си симулация в гама-ниво. А сега си спести театралниченето и просто продължавай нататък. Имам стока за продаване и за всяка допълнителна секунда, за която ме задържаш, трябва да плащам такса за паркирането на кораба ни на вашата непотребна планета.

— Забелязва се нападателност — заяви жената и направи жест, сякаш записва нещо в невидим бележник. — За ваша информация, документацията на Йелоустоун е непълна в много области заради пораженията, нанесени от чумата. Зададох ви този въпрос, за да потвърдя един непроверен документ. — Замълча за момент. — Между другото, казвам се Вавилов. Седя с чаша престояло кафе и последната си цигара в един офис, където се гонят всички ветрове, вече осем часа и до края на смяната ми остават още два. Шефът ще реши, че съм спала, ако днес не върна десет човека, а броят им до този момент е само пет. Търся начини през оставащите ми два часа да изпълня квотата си, затова, ако обичаш мисли внимателно, преди да избухнеш отново. — Жената дръпна от цигарата си и издиша дима към Вольова. — Така. Продължаваме ли?

— Съжалявам, помислих… — Иля не довърши изречението си. — Вие не използвате ли симулации за този тип работа?

— Някога го правехме — отвърна с измъчена въздишка Вавилов. — Проблемът със симулациите обаче е, че се примиряват с прекалено много неща.

От централната част на карусела Вольова и Хегази се качиха в асансьор с обичайни за къща размери и слязоха с него надолу по една от четирите спици на сферата, като теглото им нарастваше непрекъснато, докато стигнаха периферията. Гравитацията тук бе нормалната за Йелоустоун, почти еднаква със стандартната земна гравитация, приета от ултрите.

Каруселът Нова Бразилия обикаляше около Йелоустоун на всеки четири часа като правеше завой, за да избегне „Ръждивия колан“ — пръстени от отломки, появили се след чумата. Беше с най-разпространената за карусели конструкция — с форма на колело. Този, в който се намираха, беше с диаметър десет километра и ширина хиляда и сто метра; цялата човешка активност се развиваше по трийсеткилометровата ивица около колелото. Размерите бяха достатъчни за пръснатите тук-там градове, малки селца и миниатюрни пейзажи, дори за няколко грижливо отглеждани гори и сини планини със снежни калпаци, издялани върху издигащите се страни на ивицата, за да се създаде впечатление за разстояние. Извитият покрив около вдлъбнатата част на колелото беше прозрачен и се издигаше половин километър над ивицата. Повърхността му бе осеяна с метални релси, от които висяха издути изкуствени облаци, раздвижвани от компютър. Освен че симулираха планетарното време, облаците изпълняваха още една функция: прекъсваха смущаващата перспектива, която се създаваше от извивките на сферата. Вольова предполагаше, че са реалистични, но тъй като никога не беше виждала истински облаци, поне не отдолу, не можеше да бъде напълно сигурна.

От асансьора слязоха на една тераса, намираща се над главната колония на карусела, сблъсък от сгради в различен стил, струпани между стъпаловидната долина. Наричаха го Римтаун. Той представляваше мъчителна гледка за окото, тъй като множеството му стилове отразяваха поредицата от различни обитатели, минавали през него по време на дългата му история. Опашка от рикши чакаше на партерното ниво, собственикът на намиращата се най-близо до тях утоли жаждата си от кутия с бананов сок и след това я върна в коша, прикрепен към кормилната вилка на колелото. Хегази му подаде лист хартия, където бе написал адреса, който търсеха. Собственикът на рикшата го доближи до черните си, близко разположени очи, след това изсумтя в знак, че знае за какво става дума. Не след дълго вече се носеха сред превозните средства, задвижвани с електричество или чрез педали, които правеха всичко възможно да се изпреварват едни други, докато пешеходците се хвърляха смело в проходите, които се образуваха сред привидно непрекъсващия поток. Поне половината от хората, които видя Вольова, бяха ултраноти, за което свидетелстваше бледият цвят на косите и кожата им, издължените им, развяващи се телесни израстъци, щедрото използване на черна кожа, бляскави бижута и татуировки. Никой от ултрите, които виждаше, не беше краен химерик, може би с изключение на Хегази. Косите на повечето обаче бяха в типичния за ултрите стил; дебелите плитки показваха броя приспивания, които бяха преживели, а мнозина си бяха срязали дрехите, за да оголят протезите по тялото си. Докато наблюдаваше тези екземпляри, Вольова трябваше да си напомня непрестанно, че тя също е част от тази култура.

Ултрите, разбира се, не бяха единствената космическа фракция, създадена от човечеството. Скайджаковете, поне тук, представляваха значителна част от останалите, които виждаше. Те определено бяха обитатели на Космоса, но не се включваха към екипажите на междузвездните кораби, така че видът им се различаваше значително от вида на подобните на духове ултри със сплъстените си коси и старомодни изражения. Имаше и други. Айскомбърите бяха издънка на скайджаковете; бяха психически приспособени за изключителната самота, с която бе свързана работата им зоната на Койперовия пояс, и с ожесточена решимост не допускаха никого до себе си. Гилитата бяха хора, специално приспособени да дишат течен въздух, способни да управляват кораби за близки разстояния; от техните среди излизаше значителна част от полицейските сили на системата. Някои гили бяха до такава степен неспособни да дишат и да се движат нормално, че когато не бяха на работа, се налагаше да се придвижват в огромни рибни цистерни.

Конджоинърите пък бяха наследници на една експериментална клика от Марс. Те бяха ъпгрейдвали систематично мозъците си, бяха заменяли клетки срещу машини, докато се бе случило нещо внезапно и драстично. В даден момент се бяха издигнали до ново ниво на съзнание, това, което наричаха „транспросветлението“, и при този процес бяха предизвикали кратка, но ужасна война. Конджоинърите можеха да бъдат различени лесно сред тълпата: наскоро си бяха изработили огромни и красиви черепни кутии, специално приспособени да разсейват горещината, образувана от бясно работещата машинария в главите им. Напоследък бяха намалели, затова появата им винаги привличаше внимание. Другите човешки фракции, в това число и демаршистите, които отдавна се бяха съюзили с конджоинърите, ясно си даваха сметка, че единствено те знаеха как да изграждат машините, захранващи лайтхъгърите.

— Спри тук — каза Хегази.

Собственикът на рикшата отби встрани на улицата; на разположените там сгъваеми маси съсухрени старци играеха на карти и маджонг^[1]. Хегази тупна в месестата му длан парите за услугата и последва Иля на тротоара. Намираха се пред някакъв бар.

„Джъглърът и шраудърът“^[2] — прочете тя холографската табела над вратата. На нея бе изобразен излизащ от морето гол мъж, заобиколен от странни, фантасмагорични фигури, носещи се над вълните. На небето над него висеше черна сфера. — Нещо не е както трябва.

— Тук висят всички ултри. По-добре свикни с това.

— Добре, разбрано. Като се замисля, си давам сметка, че сигурно не бих се чувствала като у дома си в който и да е от баровете на ултрите.

— Ти не би се чувствала у дома си никъде, ако няма навигационна система, Иля.

— Според мен това е една много разумна дефиниция.

В този момент на улицата изскочиха младежи, със залепнали от пот дрехи и разлята бира, поне така се надяваше Вольова. Бяха играли канадска борба: единият от тях носеше измъкналата се от рамото му изкуствена ръка, другият стискаше пачка банкноти, които вероятно бе спечелил вътре. Имаха отговарящите на наредбата кичури и стандартните татуировки, които накараха Иля да се почувства едновременно стара и изпълнена със завист. Съмняваше се, че тревогите им се простираха по-далече от смущаващия въпрос как щяха да си осигурят следващото питие и къде щяха да спят тази вечер. Хегази ги изгледа — очевидно ги изпълни с респект въпреки явните им химерични аспирации, тъй като беше трудно да се каже кои от частите му не бяха механични.

— Хайде — каза той и влезе в бара. — Усмихни се и го понеси, Иля.

Вътре беше тъмно и задимено, и поради съчетанието между шума от музиката — пулсиращи бурундийски ритми и насложено върху тях нещо, което би могло да мине за човешко пеене — и парфюмираните, меки халюциногени в дима, на Вольова й бяха необходими няколко мига, за да се ориентира. Тогава Хегази посочи към някаква, по чудо останала свободна маса в ъгъла, и тя го последва с минимален ентусиазъм.

— Нали все пак ще седнеш?

— Както виждам, нямам кой знае какъв избор. Трябва да даваме вид, че поне се понасяме, иначе хората ще станат подозрителни.

Хегази поклати глава и се усмихна.

— Явно харесвам нещо в теб, Иля, иначе щях да те убия отдавна.

Тя седна.

— Не позволявай Саджаки да те чуе като говориш така. Той не приема леко заплахите, направени по адрес на член на Триумвирата.

— Не съм аз този, който има проблеми със Саджаки, в случай че си забравила. Какво ще пиеш?

— Нещо, което храносмилателната ми система може да преработи.

Хегази поръча напитките — физиологията му го позволяваше; трябваше да изчакат, докато работещата над главите им система им ги донесе.

— Все още си ядосана заради онази работа със Суджик, нали?

— Не се притеснявай — отвърна Вольова и скръсти ръце. — Суджик не е нещо, с което да не мога да се справя. Освен това, Саджаки сигурно няма да я търпи още дълго.

— Той може да ти даде възможност да избираш дали не искаш ти да се справиш с нея. — Напитките пристигнаха върху нещо като облак, висящи на количката, която се движеше по закрепените на тавана релси. — Мислиш ли, че наистина ще я убие?

Иля се нахвърли върху своето питие; определено имаше нужда от нещо, за да изплакне скърцащата по зъбите си прах от пътуването с рикшата.

— Не бих се доверила на Саджаки; той би убил всеки един от нас, ако се стигне дотам.

— Преди му вярваше. Какво те накара да се промениш?

— Саджаки не е същият, откакто Капитанът се разболя отново. — Огледа се нервно, тъй като си даваше сметка, че не е изключено Саджаки да е някъде наблизо. — Преди да стане това, двамата посетиха джъглърите. Ти знаеше ли го?

— Искаш да кажеш, че джъглърите са направили нещо с ума на Саджаки?

Сети се за голия мъж на табелата.

— Те точно с това се занимават, Хегази.

— Да, доброволно. Да не би да имаш предвид, че Саджаки е предпочел да стане по-жесток?

— Не само по-жесток. По-целенасочен. Тази работа с Капитана… — Вольова поклати глава. — Символична е.

— Разговаряла ли си скоро с него?

Тя прочете скрития смисъл във въпроса му.

— Не; не мисля, че е разбрал кого търси, но несъмнено ще открием не след дълго.

— А твоите търсения?

— Аз не търся определена личност. Единственото ми изискване е този, когото намеря, да бъде по-нормален от Борис Нагорни. А това не би трябвало да бъде кой знае колко трудно. — Хвърли поглед към посетителите на бара. Макар никой от тях да не изглеждаше психически болен, никой нямаше вид и на стабилен човек. — Поне така се надявам.

Хегази запали цигара и предложи и на нея. Тя я взе с благодарност и я пуши съсредоточено в продължение на пет минути, докато от нея остана почти само огънчето. Отбеляза си наум при следващата спирка да попълни запасите си от цигари.

— Но моето търсене тепърва започва — додаде тя. — И трябва да се заема деликатно с него.

— Имаш предвид — усмихна се с разбиране Хегази, — че няма да казваш на хората какво представлява работата преди да ги наемеш.

Вольова отвърна на усмивката му.

— Разбира се, че не.

 

 

Совалката със сапфирен корпус, в която пътуваше, не беше отишла далече: само един кратък интерорбитален полет от местата, обитавани от семейството на Силвест. Но дори това бе трудно да се уреди. Калвин бе силно против синът му да има някакъв контакт с онова, което се намираше сега в Института, сякаш умственото състояние на нещото можеше да зарази Силвест чрез някакъв тайнствен процес на породен от симпатията резонанс. Силвест обаче беше на двайсет и една години. Сега той избираше с кого да сътрудничи. Калвин можеше да се вбеси или да си изгори невроните на пепел в лудостта, която щеше да причини на самия себе си и на своите седемдесет и девет ученици… но нямаше да диктува с кого да се вижда Силвест.

Той видя издигащия се пред него Институт „Силвест“ за изследване на Шраудър (ИСИШ) и си помисли, че нищо от това не беше вярно; това бе просто добавен от автора елемент към биографията му. Паскал го бе помолила да даде свои коментари. Сега той го преживяваше, все така затворен между стените на своя затвор в Кювие, движейки се като призрак из собственото си минало, преследвайки самия себе си в младостта. Отдавна погребани спомени избликваха неканени. Към биографията, която все още съвсем не беше довършена, щеше да се подходи по много начини, от различни гледни точки и с различна степен на взаимодействие. Щеше да се получи нещо с множество лица, достатъчно подробно, така че човек можеше без проблеми да посвети повече от един живот на изследването само на част от неговото минало.

ИСИШ изглеждаше толкова реален, колкото си го спомняше. Организационният център на института се помещаваше в постройка с форма на колело от американските дни, макар да нямаше кубичен нанометър, който да не е бил подложен неведнъж на преработка през делящите ги от въпросния период векове. Главината на колелото се делеше на две сиви полусфери с форма на гъби, осеяни със скромните защитни системи, позволени от етиката на демаршистите. Краищата на колелото се заемаха от жилищни модули, лаборатории и офиси, поставени в матрица от хитинов полимер, свързани с лабиринт от тунели и захранващи тръби, вградени в колаген от акула.

— Хубаво е.

— Така ли мислиш?

Гласът на Паскал прозвуча някак отдалече.

— Така беше — промълви Силвест. — Така го почувствах, когато го посетих.

— Благодаря, аз… е, това досега не беше нищо — лесната част. Напълно документирана. Имаме плановете на ИСИШ и в Кювие дори има хора, познавали баща ти, като Жанекен. Трудната част е това, което е станало после; за него не разполагаме почти с нищо освен онова, което си им казал ти при завръщането си.

— Сигурен съм, че си свършила чудесна работа по този въпрос.

— Е, ще видиш… и по-вероятно е това да стане скоро, отколкото по-нататък във времето.

Совалката се скачи с мястото за паркиране. Слугите от отдела за сигурността на института чакаха, за да удостоверят самоличността му.

— Калвин няма да бъде очарован — каза Грегъри, икономът на института. — Но предполагам, че вече е прекалено късно да те връщаме обратно вкъщи.

През последните няколко месеца бяха извършвали този ритуал вече два-три пъти, като Грегъри винаги си измиваше ръцете от евентуалните последствия. Вече не беше необходимо някой да придружава Силвест през тунелите от колаген от акула до мястото, където го държаха — нещото.

— Няма за какво да се тревожиш, Грегъри. Ако баща ми ти създаде неприятности, просто му кажи, че аз съм ти наредил да ме разведеш.

Грегъри повдигна вежди и го погледна развеселено.

— А нима не правиш точно това, Дан?

— Стараех се да поддържам нещата в приятелски дух.

— Абсолютно безполезно, скъпо момче. Всички щяхме да бъдем много по-щастливи, ако просто следваше водачеството на баща си. Човек знае къде се намира, когато живее при добър тоталитарен режим.

В продължение на двайсет минути се движеха из тунелите, приближавайки се към външния кръг, минавайки през научните отдели покрай екипи от мислители, както хора, така и машини, посветили се на неразрешимата загадка, обгръщаща шраудърите. ИСИШ бе изградил контролни станции в близост до всички открити засега шраудъри; по-голямата част от обработването и сортирането на информацията се извършваше около Йелоустоун. Тук се създаваха сложни теории, които се тестваха въз основа на фактите, които засега бяха оскъдни, но не можеха да се пренебрегват. Никоя от теориите обаче не бе издържала повече от няколко години.

Мястото, където съхраняваха нещото, което Силвест бе дошъл да види, беше една охранявана пристройка към външния кръг, доста обемна, като се имаше предвид липсата на доказателства, че нещото вътре бе способно да оцени този дар. Името на нещото — неговото име — беше Филип Ласкай.

Сега той нямаше много посетители. В началото, малко след завръщането му, те прииждаха масово. Но интересът бе намалял, когато стана ясно, че Ласкай не може да каже на разпитващите го нищо. Силвест обаче бе преценил бързо, че настоящата липса на интерес към Ласкай може да действа в негова полза. Но сравнително редките му посещения — един-два пъти месечно — се осъществяваха достатъчно далече от въпросната стая, за да се създаде помежду им някаква връзка… между него самия и нещото, в което се бе превърнал Ласкай.

Пристройката му се състоеше от градина под изкуствено небе в кобалтовосин цвят. Беше създаден дори лек бриз, достатъчно силен, за да гали китайските камбанки, окачени по дърветата, ограждащи градината.

Самата градина бе осеяна с пътечки, алпинеуми, хълмчета, беседки и езерца със златни рибки, в резултат на което се получаваше нещо като пасторален лабиринт, затова за откриването на Ласкай винаги бе необходима около минута. Когато го намереше, почти винаги го заварваше в едно и също състояние: гол или полугол, мръсен до известна степен, с боядисани във всички цветове на дъгата пръсти от пастели и тебешири. Силвест знаеше, че неизменно усеща затопляне, когато види това, което бе надраскал върху каменната алея — или сложен симетричен мотив, или нещо, наподобяващо опит за имитиране на китайска или санскритска калиграфия, макар да не знаеше нито една буква. При други случаи нещата, които Ласкай чертаеше по пътеката, приличаха на диференциални уравнения от алгебрата на Бул или на семафор.

След това — то бе винаги въпрос единствено на време — бе достатъчно да завие зад някой ъгъл, за да види Ласкай, работещ върху нова рисунка или грижливо заличаващ вече направена шарка. Лицето му бе замръзнало в абсолютна вглъбеност и всеки мускул на тялото му бе напрегнат в процеса на рисуването, което се извършваше в абсолютно мълчание, нарушавано единствено от звъна на камбанките, тихия шепот на водата или скърцането на неговите пастели и тебешири по камъка.

Често се налагаше Силвест да чака часове, докато Ласкай усети присъствието му, но и тогава единствената му реакция бе да обърне за миг лице към него и после да продължи своето занимание. В този миг обаче неизменно се случваше едно и също нещо. Изражението му омекваше и бръчката около устата се изглаждаше, макар и само за секунди, от нещо като усмивка, усмивка на гордост, радост или друго, което Силвест не бе в състояние да определи.

След това Ласкай обръщаше цялото си внимание към своите тебешири. И нищо не навяваше на мисълта, че това бе човекът, единственият човек, единственото човешко същество, докоснало се някога до повърхността на Шрауд и завърнало се живо.

 

 

— Във всеки случай — каза Вольова, която все още не бе успяла да утоли напълно жаждата си, — не очаквам да бъде лесно, но не се съмнявам, че рано или късно ще намеря новобранец. Започнах да пускам реклами, където обявявам планираната от нас посока на движение. Колкото до самата работа, обяснявам само, че се нуждаем от човек с импланти.

— Но няма да вземеш първия, който се кандидатира — отвърна Хегази. — Нали?

— Разбира се, че не. Без знанието на моите кандидати, аз ще направя проучване дали притежават известен военен опит. Не искам човек, който ще се пречупи при първия намек за възникване на проблеми, или нежелаещ да се подчинява на строга дисциплина. — Най-после започваше да се отпуска след преживените около Нагорни затруднения. На сцената свиреше някакво момиче, изпълнявайки безкрайно количество индийски раги. Вольова никога не си бе падала особено по музиката. В тази, обаче, долови някаква математическа точност, която я накара да забрави за момент предразсъдъците си. — Убедена съм, че ще успеем. Нямаме друг повод за грижа освен Саджаки.

В този момент Хегази кимна към вратата; ярката дневна светлина, навлизаща през нея, накара Вольова да премигне. В рамката й се очертаваше величествена фигура. Мъжът бе със стигаща до глезените му тъмна мантия и шлем с неясни очертания; нахлуващата светлина го обгръщаше със сияние и около главата му се образуваше нещо като ореол. В двете си ръце стискаше дълъг гладък прът.

Комузото пристъпи сред царящия в бара мрак. Това, което приличаше на бамбукова бойна пръчка, се оказа бамбуково шакухачи, традиционен музикален инструмент. С добре отработена сръчност той го пусна в калъфа, скрит между гънките на плаща му. След това с царствено бавни движения свали плетения си шлем. Трудно бе да се различат чертите на лицето му. Косата му бе намазана с брилянтин и спретнато хваната на опашка отзад. Очите му бяха скрити зад красиви гангстерски очила, чувствителните им към инфрачервена светлина стъкла му позволяваха да вижда в мрачното помещение.

Музиката престана рязко, изпълняващото я момиче бе изчезнало като по чудо от сцената.

— Мислят, че е нахлуване на полицията — прошепна Хегази; сега в бара беше достатъчно тихо, за да не се налага да повишава глас. — Местните ченгета изпращат своите „маши“, когато не искат да си цапат ръцете.

Комузото огледа стаята и погледът му се спря там, където седяха Хегази и Вольова. Главата му като че ли се движеше независимо от останалата част на тялото, подобно на някои видове бухали. След това се насочи към тях, съпроводен от шумоленето на плаща; изглеждаше така, сякаш не ходи, а планира. Без да се впечатли, Хегази изрита нехайно един празен стол изпод масата и дръпна дълбоко от цигарата си.

— Радвам се да те видя, Саджаки.

Той пусна плетения шлем до чашите им и свали очилата. Отпусна се на празния стол и се завъртя непринудено към останалата част на бара. Направи жест, че иска нещо за пиене, молейки съдържателите да се заемат със своята работа, докато той върши своята. Постепенно разговорите в помещението се възобновиха, макар всички да продължаваха да следят тримата с ъгълчетата на очите си.

— Иска ми се обстоятелствата да заслужаваха да ги отпразнуваме с нещо за пиене — рече Саджаки.

— А не го ли заслужават? — попита Хегази; имаше толкова изумен вид, колкото го позволяваха безбройните изменения по лицето му.

— Не, определено не. — Новодошлият огледа почти празните чаши на масата, вдигна чашата на Вольова и пресуши останалото в нея незначително количество. — Аз се занимавах с шпиониране, както вероятно сте се досетили по дегизировката ми. Силвест не е тук. Не е в тази система. Всъщност не е тук вече от около петдесетина години.

— Петдесетина години? — подсвирна Хегази.

— Дирята е доста студена — обади се Иля.

Не искаше да звучи самодоволно, но винаги бе знаела, че подобен риск не е изключен. Когато бе наредил да насочат лайтхъгъра към системата Йелоустоун, Саджаки бе постъпил така въз основа на най-надеждната информация, с която разполагаше за момента. Но това бе станало преди десетилетия, а при получаването й информацията също бе остаряла с няколко десетилетия.

— Да — съгласи се той. — Но не толкова студена, колкото може би си мислиш. Знам точно къде е отишъл и няма причина да се предполага, че е напускал някога това място.

— И къде е то? — поинтересува се Вольова, усещайки, че стомахът й се свива.

— На една планета, наречена Ризургам. — Саджаки остави чашата на масата. — Доста отдалечена е оттук. Но се опасявам, скъпи колеги, че това трябва да бъде следващото ни пристанище.

 

 

Пропадна отново в миналото си.

Този път по-дълбоко, до времето, когато бе на дванайсет години. Ретроспекциите на Паскал не бяха последователни; биографията не бе построена върху линейното протичане на времето. Първоначално той изгуби ориентация, макар да бе единственият човек във Вселената, който не би трябвало да плува по течението на собствената си история, без да знае какво го очаква. Объркването скоро бе изместено от осъзнаването, че това бе правилният начин, че миналото му наистина трябваше да се третира като разбъркана мозайка от сменящи се събития, като игра на отгатване на думи с множество еднакво правилни интерпретации.

Беше 2373 година, само няколко десетилетия, след като Бернсдотир бе открил първия Шрауд. Цели научни дисциплини и многобройни правителствени и частни изследователски агенции бяха създадени около централната мистерия. Институтът „Силвест“ за изследване на Шраудър беше само една от десетките подобни организации, но освен това зад нея стоеше една от най-богатите и влиятелни фамилии в цялата човешка общност. Но пробивът стана не чрез грижливо пресмятаните ходове на големите научни организации, а чрез произволната и отдадена лудост на един човек.

Той се казваше Филип Ласкай.

Той бе един от учените в ИСИШ и работеше в една от постоянните станции в близост до това, което сега се наричаше „Шрауд на Ласкай“, в сектора Тау Сети. Ласкай бе също така член на екипа, който се намираше в постоянна готовност, ако някога възникнеше нужда от делегати, които да отпътуват за Шрауд, макар никой да не смяташе, че има вероятност това да се осъществи. Но делегатите съществуваха така или иначе, а един кораб бе постоянно в готовност да ги пренесе през петстотинте милиона километра до границата, ако поканата пристигнеше някога.

Ласкай реши да не чака.

Той се качи сам на кораба за контакти на ИСИШ и го открадна. Когато стана ясно какво се е случило, вече бе прекалено късно да го спрат. Имаше възможност той да бъде унищожен, но Шрауд можеше да изтълкува това като акт на агресия, нещо, което никой не искаше да рискува. Решиха да оставят съдбата да си каже думата. Никой не очакваше да види отново Ласкай жив. И макар в крайна сметка все пак да се беше върнал, съмняващите се оказаха в известен смисъл прави, тъй като голяма част от здравия му разум не се върна с него.

Той се беше приближил много до Шрауд, преди някаква сила да го изхвърли обратно, може би само на двайсет-трийсет хиляди километра от неговата повърхност, макар при това разстояние да не можеше да се определи точно къде свършва космосът и започва Шрауд. Никой не се съмняваше, че бе достигнал по-близо от което и да е друго човешко или по-точно — което и да е друго живо същество.

Но цената беше ужасяваща.

Не всичко, дори не по-голямата част от Филип Ласкай се бе върнала обратно. За разлика от онези, които бяха заминали преди него, тялото му не беше смазано и нарязано на ивици от вилнеещите около границата сили, които все още никой не бе успял да проумее. Но очевидно с ума му се бе случило нещо също толкова окончателно. Нищо не бе останало от неговата личност освен някои остатъци, които само подчертаваха още повече пълното заличаване на другото. Бяха му останали достатъчно мозъчни функции за поддържане на живота без помощта на машини, и контролът му върху движенията изглеждаше непокътнат. Не му бе останала обаче никаква интелигентност; нямаше индикации, че той осъзнава това, което го заобикаля, освен по най-опростенчески начин, че има представа за случилото се с него или дори за протичането на времето, нито че е запазил способността да запаметява новия си опит или да се възползва от онзи, който бе натрупал преди пътуването си до Шрауд. Бе запазил способността си да издава звуци, но думите и дори частите от изречения, които казваше понякога, никога нямаха смисъл.

Ласкай или по-скоро онова, което бе останало от него, бе върнат в системата Йелоустоун и след това — в ИСИШ, където специалистите медици отчаяно опитваха да разберат какво се е случило с него. Най-накрая, и това бе резултат по-скоро на отчаяние, отколкото на логика, те решиха, че огънатото, преструктурирано космическо време около Шрауд, не бе успяло да поддържа информационната плътност на мозъка му. При преминаването си през него, съзнанието му бе сведено до произволно квантово ниво, макар молекулярните процеси на тялото му да не бяха видимо засегнати. Той напомняше текст, който бе преписан неточно, при което бе изгубена голяма част от неговото значение, и след това преписан отново.

Ласкай обаче не беше единственият човек, предприел подобна самоубийствена мисия. Около него се бе образувала нещо като секта, сред която се говореше, че въпреки външните признаци на деменция, преминаването му близо до Шрауд го бе потопило в нещо като нирвана. Един-два пъти на всеки десет години около известните Шрауди някой се опитваше да последва примера на Ласкай за пътуването до границата — резултатите бяха отчайващо еднакви и не бе постигнато нищо повече от това, което бе направил Ласкай. Късметлиите се връщаха с половината от ума си, а останалите изобщо не се връщаха или го правеха във вид на нещо като пастет от сьомга, намиращ се в обезобразени до неузнаваемост кораби.

И докато сектата на Ласкай процъфтяваше, хората скоро забравиха за него самия. Може би разлигавената, мънкаща някакви безсмислици реалност беше прекалено неудобна.

Силвест обаче не го забравяше. Нещо повече, той бе обсебен от идеята да измъкне от него някаква несравнимо важна истина. Произходът му осигуряваше достъп до Ласкай винаги, когато пожелаеше, стига да не обръщаше внимание на недоволството на Калвин. И така, той го посещаваше редовно и чакаше с безкрайно търпение, докато Ласкай се отдаваше на вечните си рисунки, като непрестанно беше нащрек за следата, която знаеше, че той щеше да му покаже рано или късно.

В крайна сметка се оказа нещо повече от следа.

Трудно беше да си спомни колко бе чакал през въпросния ден, когато търпението му най-сетне бе възнаградено. Ставаше му все по-трудно да съсредоточава напълно вниманието си върху това, което правеше Ласкай. Беше равносилно на усилието да се взираш напрегнато в поредица от абстрактни картини — концентрацията на човек неизбежно започва да отслабва, колкото и да опитва да я поддържа. Ласкай се бе заел с шестата или седмата си безнадеждна тебеширена мандала за деня, на която се бе посветил изцяло, както на всеки знак, който чертаеше.

И тогава, без предупреждение, се бе обърнал към Силвест с думите:

— Джъглърите предлагат ключа, докторе. — Силвест бе прекалено шокиран, за да го прекъсне. — Обясниха ми го — продължи Ласкай. — Докато бях в Пространството на откровенията.

Силвест си наложи да кимне колкото се може по-естествено. Някаква все още спокойна част от съзнанието му разпозна току-що изречената фраза. Доколкото бяха разбрали, така сега Ласкай наричаше границата Шрауд — „пространство“, в което му бяха дадени някакви „откровения“, прекалено непонятни, за да бъдат преразказани.

Сега обаче езикът му явно се бе отвързал.

— Било време, когато шраудърите пътували между звездите — продължи той. — Горе-долу така, както го правим сега ние, само дето те са древен вид и се придвижват в Космоса от много милиони години. Били са наистина извънземни. — Спря, за да смени червения тебешир със син, който постави между пръстите на крака си. И след това се съсредоточи отново върху мандалата. Но с ръката си започна да чертае нещо друго в близост до нея. Създанието, което изобрази, беше с множество крайници, пипала, защитни плочки, бодли, по-скоро несиметрично. То приличаше по-малко на представител на пътуваща в Космоса извънземна култура, отколкото на родено от най-мрачните фантазии чудовище.

— Това шраудър ли е? — попита изтръпнал Силвест. — Срещнал ли си се наистина с някой от тях?

— Не, така и не влязох в Шрауд. Но те контактуваха с мен. Разкриха се в ума ми, споделиха голяма част от своята история и природа.

Силвест откъсна поглед от кошмарното създание.

— Къде е мястото на джъглърите във всичко това?

— Патърн джъглърите съществуват от много отдавна и могат да бъдат открити в много светове. Всички прекосяващи междузвездното пространство култури в тази част на галактиката ги срещат рано или късно. — Ласкай потупа скицата си. — Както ги срещнахме ние, както са ги срещнали и шраудърите, само че много по-рано. Разбираш ли какво говоря, докторе?

— Да… — Поне така мислеше. — Но не и смисъла му.

Ласкай се усмихна.

— Независимо кой… или какво посети джъглърите, те го запомнят. Запомнят го абсолютно, до последната клетка, до последната синаптична връзка. Ето какви са джъглърите. Безкрайна биологично-архивираща система.

Това бе вярно, доколкото знаеше Силвест. Хората бяха узнали много малко значими факти за джъглърите, за техните функции или произход. Но онова, което бе станало ясно почти от самото начало бе, че те са в състояние да складират човешки личности в своята подобна на океан матрица, и всеки, който доплува в джъглъровото море и бъде разтворен и възстановен при този процес, достигаше нещо като безсмъртие. По-късно тези мотиви можеха да бъдат реализирани отново, да бъдат отпечатани временно в ума на друго човешко същество. Процесът беше объркан и биологичен, така че съхраняваните шаблони бяха замърсени с милиони други впечатления, които влияеха неуловимо едни на други. Дори в ранните дни на изследванията на джъглърите бе станало ясно, че океанът съхранява модели на извънземно мислене; намеците за разликата проникваха в мислите на плувците, но тези впечатления оставаха винаги неопределени.

— Значи шраудърите са били запомнени от джъглърите — промълви Силвест. — Но с какво ни помага това?

— С повече, отколкото си даваш сметка. Шраудърите може да изглеждат странно, но основният строеж на мозъците им не се отличава особено много от нашия. Игнорирай телесния план; вместо това осъзнай, че те са социални същества със словесен език и същата способност за възприемане на околния свят. Може да се направи така, че човек да започне да мисли до известна степен като шраудър, при това без да изгуби напълно човешкия си облик. — Ласкай вдигна отново поглед към своя събеседник. — Във възможностите на джъглърите е да предизвикат трансформация на невроните в човешка мозъчна кора, типична за шраудърите.

Това бе вледеняваща мисъл: осъществяване на контакт не посредством среща с извънземен, а чрез превръщането в такъв. Ако Ласкай имаше предвид точно това.

— И как би ни помогнало това?

— Ще накара Шрауд да престане да ви убива.

— Не те разбирам.

— Проумей, че Шрауд е защитна структура. Това, което се намира вътре, е… не просто самите шраудъри, а технологии, които са прекалено мощни, за да се позволи да попаднат в неподходящи ръце. В продължение на милиони години шраудърите са кръстосвали галактиката в търсене на вредни неща, останали от унищожени култури, неща, които не знам как даже да ти опиша. Неща, които някога може да са служили и за добро, но които могат да се използват също така като оръжие за причиняване на невъобразими злини. Технологии и техники, които могат да се използват само от напреднали раси: средства за манипулиране на пространство-времето или за придвижване с по-голяма от светлинната скорост… и други неща, които умът ти просто не може да поеме.

Силвест се запита дали наистина бе така.

— В такъв случай Шраудите са… какво? Сандъци със съкровища, ключовете за които притежават само най-напредналите раси?

— Повече от това. Те се защитават срещу нежеланите посетители. Границата на Шрауд е почти жива. Тя реагира на мислите на онези, които навлизат в нея. Ако мисловните шаблони не приличат на тези на шраудърите… тя напада. Променя пространство-времето на съответното място и предизвиква ужасни огъвания в него. Тези огъвания се равняват на чисто гравитационно налягане, докторе. Те те разкъсват. Но подходящия тип умове… тях Шрауд ги допуска. Направлява ги отблизо, предпазва ги в джоб от спокойно пространство.

Това бяха разтърсващи новини за Силвест. Мисли като шраудър и ще преминеш през защитната стена… до бляскавата сърцевина на сандъка със съкровища. Какво от това тогава, ако хората не бяха напреднали достатъчно според стандартите на Шрауд, за да се доберат до това богатство? Ако бяха достатъчно умни, за да се доберат до сандъка, нямаше ли да могат да вземат това, което намерят? Ако се вярваше на Ласкай, шраудърите си бяха присвоили ролята на галактически иконом, когато бяха засекретили онези опасни технологии… но дали някой ги бе молил да го правят? Тогава в ума му се роди друг въпрос.

— Защо те оставиха да научиш всичко това, ако намиращото се в Шрауд трябва да се пази на всяка цена?

— Не знам дали е станало умишлено. Бариерата около Шрауд, която носи моето име, трябва да не е успяла да ме идентифицира като чужд елемент, дори само временно. Може да е била повредена, или пък… умственото ми състояние… я е объркало. Веднъж щом започнах да прониквам в Шрауд, между нас започна да тече информация. Така научих тези неща. Какво съхранява Шрауд и как защитата му може да бъде надхитрена. Това не е номер, който машините са в състояние да научат. — Последната забележка като че ли дойде отникъде; тя увисна за момент във въздуха, преди Ласкай да продължи. — Но Шрауд явно заподозря, че съм чужд елемент. И ме отхвърли; отблъсна ме обратно в Космоса.

— Защо просто не те уби?

— Трябва да не е бил напълно убеден в преценката си. — Последва пауза. — В Пространството на откровенията усетих съмненията му. Около мен се носеха спорове, протичащи по-бързо от мисълта. В крайна сметка предпазливостта очевидно надделя.

Сега дойде ред на другия въпрос, този, който искаше да зададе, откакто Ласкай бе отворил уста.

— Защо чака досега, за да ни кажеш тези неща?

— Извинявам се за досегашната си необщителност. Но първо трябваше да преработя знанието, което вкараха в ума ми шраудърите. Това ставаше по техните условия, а не по нашите. — Поколеба се, вниманието му видимо бе привлечено от тебеширеното петно, нарушаващо математическата чистота на мандалата. Наплюнчи пръста си и го изтри. — Това беше лесната част. После трябваше да си припомня как общуват хората. — Ласкай погледна събеседника си; очите му бяха скрити под кичури сплъстена, чорлава коса. — Ти беше мил с мен, за разлика от другите. Беше търпелив. Помислих си, че това може да ти бъде от помощ.

Силвест усети, че тази яснота на съзнанието е само временно явление.

— Как точно да убедим джъглърите да оставят отпечатък точно от шраудърския модел на съзнание?

— Това е лесно. — Кимна към тебеширената си рисунка. — Запомни тази фигура и я дръж в съзнанието си, когато плуваш.

— Това ли е всичко?

— То е достатъчно. Вътрешната ти представа за тази фигура ще информира джъглърите за твоите нужди. По-добре им занеси някакъв подарък, разбира се. Те не правят безплатно нищо толкова значимо.

— Подарък ли?

Силвест се питаше какъв подарък би могъл да предложи на същност, приличаща на плуващ остров от водорасли и планктон.

— Ще измислиш нещо. Каквото и да е, непременно трябва да е плътно наситено с информация. Иначе ще ги отегчиш. А това не е желателно. — Силвест искаше да зададе и други въпроси, но Ласкай обърна цялото си внимание към своите тебеширени рисунки. — Това е всичко, което имам да кажа — додаде той.

И се оказа, че е точно така.

Ласкай не проговори никога повече нито на Силвест, нито на който и да било друг. След около месец го намериха мъртъв, удавен в езерцето с рибки.

 

 

— Ехо? Има ли някой там? — попита Хури.

Беше се събудила, това бе всичко, което знаеше. Не от лека дрямка, а от нещо значително по-дълбоко, по-продължително и по-студено. Почти сигурно сън в замразено състояние — това не беше от нещата, които можеш да забравяш, а на нея вече й се бе случвало веднъж да се събуди от такъв сън край Йелоустоун. Физиологичните и нервните признаци бяха точно такива. Нямаше следи от спален ковчег — тя лежеше напълно облечена на някакъв диван, но съвсем не беше невъзможно някой да е я пренесъл там, преди да бе възвърнала напълно съзнание. Кой ли? И къде се намираше? Струваше й се, че някой бе хвърлил граната в паметта й и я бе разкъсал на части. Мястото, където се намираше сега, бе дразнещо познато.

Нечий вестибюл? Каквото и да беше това, беше пълно с грозни скулптури. Или беше минала покрай тях преди няколко часа, или бяха рецесивни фрагменти от дълбините на ранното й детство, ужасии от детската стая. Извитите им, назъбени и обгорени форми се извисяваха над нея и образуваха демонични сенки. Тя си помисли сънено, че тези неща някак си си подхождаха или поне някога си бяха пасвали, а сега вече бяха прекалено износени за това.

В помещението се разнесоха нечии неуверени стъпки.

Тя изви глава, за да види кой беше това. Вратът й бе по-вдървен от дърворезба. Опитът й подсказваше, че и останалата част на тялото й нямаше да бъде по-гъвкава след този сън.

— Аз съм — дочу се флегматичен глас. — Манукян. Мадмоазел реши, че би предпочела да видиш познато лице като се събудиш.

Тези имена й прозвучаха познато, но беше трудно да каже на кого принадлежаха.

— Какво се е случило?

— От просто по-просто. Тя ти направи предложение, на което ти не устоя.

— Колко време съм спала?

— Двайсет и две години — отвърна Манукян й подаде ръка. — А сега ще отидем ли да видим Мадмоазел?

 

 

Силвест се събуди пред черна стена, която поглъщаше половината небе — черното изглеждаше толкова пълно, че сякаш нулираше самото съществуване. Никога досега не бе забелязвал, но сега виждаше, или поне си мислеше, че вижда, че обичайната тъмнина между звездите всъщност има млечнобяло сияние. Но в кръговия басейн от празнота, който беше Шрауд на Ласкай, нямаше звезди; нямаше абсолютно никакъв източник на светлина, никакви фотони не пристигаха от която и да е част от различимия електромагнитен спектър, никакви неутрино с какъвто и да е аромат, никакви частици, екзотични или каквито и да било. Никакви гравитационни вълни, електростатични или магнитни полета, нито дори намек за лъчението на Хокинг, което, според малкото достигнали до хората теории на механиката на Шрауд, трябваше да изтичат от границата, отразявайки ентропичната температура на повърхността.

Нито едно от тези неща не се случиха. Единственото, което правеше един Шрауд, доколкото някой бе в състояние да каже, беше да възпрепятства щателно всяка форма на лъчение, опитваща да премине през границата. Както и другото, а именно да разкъсва на парченца всеки обект, дръзнал да се приближи прекалено до нея.

Бяха го събудили от съня в замразено състояние и сега изпитваше болезнената дезориентация, съпровождаща рязкото съживяване, но беше достатъчно млад, за да се справи със страничните ефекти: физиологичната му възраст беше само трийсет и три години, въпреки че от раждането му бяха минали повече от шейсет.

— Добре ли съм? — успя да попита той медиците, занимаващи се с възстановяването на нормалните жизнени функции след събуждане, но вниманието му бе все така приковано към нищото отвъд прозореца на станцията.

— Почти напълно чист си — отвърна седналият до него лекар, вперил поглед в разпечатките, отразяващи състоянието на Силвест на всички нива като потупваше лекичко по долната си устна с химикалката за писане на компютърен бележник. — Но не и Валдес. Което означава, че Льофевр минава на първа линия. Мислиш ли, че можеш да работиш с нея?

— Малко е късничко за съмнения сега, а?

— Това е шега. Дан. Така, какво си спомняш? Амнезията при пробуждане е единственото, което още не съм проверил.

Въпросът му се стори глупав, но щом започна да разпитва паметта си, установи, че реагира мудно, като изтеглянето на документ от неефективна бюрократична система.

— Помниш ли Спиндрифт? — попита лекарят с нотки на загриженост в гласа. — Много е важно да си спомниш Спиндрифт…

Да, спомняше си го, но за момент не успя да го свърже с друг спомен. Това, което помнеше, последното, което помнеше ясно, беше Йелоустоун. Напуснаха го дванайсет години след Осемдесетте, дванайсет години след телесната смърт на Калвин; дванайсет години след като Филип Ласкай бе проговорил на Силвест, дванайсет години след като се бе удавил, явно изпълнил целта си.

Експедицията беше малка, но добре оборудвана — управляващ лайтхъгъра екипаж, частично химеричен, ултраноти, които рядко се смесваха с другите хора; двайсет учени, предимно от ИСИШ и четирима делегати за потенциални контакти. Само двама от четиримата в крайна сметка отпътуваха за Шрауд.

Шрауд на Ласкай бе тяхната окончателна, но не и първа цел. Силвест се бе вслушал в думите на Ласкай; Патърн джъглърите бяха жизненонеобходими за успеха на неговата мисия. Първо трябваше да ги посетят в техния свят, отстоящ на десетки светлинни години от Шрауд. Дори при това положение, обаче, Силвест нямаше почти никаква представа какво да очаква. Но се доверяваше на съвета на Ласкай. Вярваше, че той не бе нарушил дългото си мълчание за нищо.

Джъглърите бяха забележителност, привличаща всеобщото любопитство вече повече от век. Те съществуваха в няколко свята, всеки от които доминиран от единични океани с размерите на планета. Джъглърите бяха биохимично съзнание, разпределено във всеки от океаните, съставено от трилиони съвместно действащи микроорганизми, събрани на групи с размерите на острови. Всички Джъглърови светове бяха тектонично активни и съществуваше теория, че те черпят енергия от хидротермалните извори, бликащи на морското дъно; че горещината се преобразува в биоелектрическа енергия и се пренася до повърхността посредством органични свръхпроводници, преминаващи през километри от черен студ. Целта на джъглърите, ако се приемеше, че имат такава, оставаше напълно неизвестна. Ясно бе, че са в състояние да осъществяват връзка между биосферите на световете, в които бяха „посети“, действайки като единна, интелигентна маса от фитопланктон… но никой не знаеше дали това не беше вторична изява на някаква скрита, по-висша функция. Това, което бе известно, но все така непълно разбрано, беше, че джъглърите притежават способността да складират и извличат информация, действайки като единна за цялата планета нервна мрежа. Тази информация се складираше на много нива от плуващите по повърхността, подобни на филизи, проводници, до свободно плуващите РНК. Невъзможно беше да се каже къде започва океанът и свършват джъглърите, така, както беше невъзможно да се каже дали всеки свят съдържа множество джъглъри или просто един всеобхватен индивид, тъй като самите острови бяха свързани от органични мостове. Това бяха живи хранилища на информация с големина на свят, обширни информационни гъби. Почти във всичко, което влезеше в джъглъровия океан, проникваха микроскопични мустачета-филизи и го разтваряха частично, докато структурните и химическите му свойства бъдат разкрити, а след това тази информация се прехвърляше в биохимичния склад на самия океан. Както бе намекнал Ласкай, джъглърите можеха да оставят отпечатък от тези шаблони и да ги кодират. Предполагаше се, че тези шаблони включваха и менталността на други видове, влизали в контакт с джъглърите, като например шраудърите.

Човешки научни екипи изследваха Патърн джъглърите десетилетия наред. Плуващите в джъглъровия океан хора бяха успявали да изпращат отчети за организма, тъй като джъглъровите микромустачета проникваха временно в човешкия неокортекс, установявайки подобие на синаптични връзки между умовете на плуващите и останалия океан. Казваха, че това било като да общуваш с чувствителни едноклетъчни водорасли. Опитните плувци докладваха, че усещат как съзнанието им се разширява до степен да включи целия океан, а паметта им става обширна и древна. Границите на сетивата им ставали гъвкави и адаптивни, макар да нямали усещане, че самият океан е напълно самоосъзнат, а по-скоро, че е огледало, отразяващо човешкото съзнание: крайна форма на егоцентризъм. Плувците правеха изумителни пробиви в областта на математиката, сякаш океанът увеличаваше творческите им способности. Някои дори съобщаваха, че тези състояния остават известно време след като напуснат океановата матрица и се върнат на суха земя или в орбита. Възможно ли бе в мозъците им да настъпваха някакви физически промени?

Така че, възникваше проблемът с трансформацията. С допълнително обучение плувците се научаваха как да избират конкретна форма на преобразуване. Разположените в света на джъглърите невролози опитваха да добият ясна представа за промените в мозъка, предизвиквани от извънземните, но засега само с частичен успех. Трансформациите бяха изключително фини и недоловими, наподобяващи по-скоро пренастройване на цигулка, а не разглобяването й на парчета и сглобяването й по нов начин. И рядко бяха постоянни — дни, седмици или дори понякога години по-късно, те изчезваха.

Това бяха познанията, с които разполагаха хората, когато експедицията на Силвест стигна в света на джъглърите, наречен Спиндрифт. Сега той, разбира се, си го спомни — океана, вълните, вулканичните вериги и постоянната, непреодолима миризма на водорасли, излъчвана от самия организъм. Миризмата отключваше останалото. И четиримата делегати за осъществяване на потенциален контакт с Шраудър бяха научили начертаната с тебешир диаграма на дълбоко ниво. След многомесечна тренировка с експерти-плувци, четиримата влязоха в океана и изпълниха умовете си с формата, която им бе дадена от Ласкай.

Джъглърът проникна в тях, разтвори частично умовете им и след това ги преструктурира в съответствие със собствения си модел.

Когато четиримата се появиха отново, първоначално решиха, че Ласкай все пак бе луд.

Те не се държаха по странен, извънземен начин, нито бяха придобили внезапно отговори на великите космически загадки. Никой от тях не сподели, че се чувства по особено различен начин, нито пък бяха по-наясно относно идентичността или природата на шраудърите. Но чувствителните неврологични тестове изследваха по-дълбоко от човешката интуиция. Пространствените и познавателните умения на четиримата бяха променени, но по трудно окачествими начини. С минаването на дните те съобщаваха, че изживяват състояния на ума, които бяха парадоксално едновременно познати и извънредно чужди. Очевидно нещо се бе променило, макар никой да не беше сигурен, че състоянията на умовете им имаха някаква връзка с шраудърите.

Въпреки това, трябваше да действат бързо.

Веднага след приключването на първоначалните тестове, четиримата делегати бяха замразени. Студът щеше да предотврати изчезването на трансформациите, осъществени от джъглърите, макар че те започваха да избледняват неизбежно след събуждането им въпреки сложния режим от експериментални невростабилизиращи лекарства, на който бяха подложени. Те проспаха пътуването до Шрауд на Ласкай и седмиците, през които се намираха в близост до обекта, докато станцията им правеше маневри, за да се приближи максимално в рамките на номиналното безопасно разстояние 3 AU. Делегатите бяха събудени едва в навечерието на пътуването им до повърхността.

— Аз… спомням си — промълви Силвест. — Спомням си Спиндрифт.

Лекарят продължи да потупва още известно време устната си с компютърния писец, асимилирайки изливащата се от медицинските системи за анализ информация, преди да кимне и да го провъзгласи като годен за мисията.

 

 

— Мястото се е променило значително — заяви Манукян.

И имаше право. Хури гледаше към нещо, в което едва разпозна Казъм сити. Мрежата за комари бе изчезнала. Сега градът отново бе отворен за стихиите, сградите му, някога скрити под драперията на сводовете, се извисяваха оголени насред атмосферата на Йелоустоун. Черното шато на Мадмоазел вече не беше сред най-високите постройки. Чудовищни структури се врязваха в горещото кафяво небе като перки на акули, срязани от безчетните точици на прозорците, разположени във формата на символите на конджоинърите, напомнящи за алгебрата и логиката на Бул. Подобно на платна на яхти, сградите се издигаха от това, което бе останало от Мълч, на тънки мачти. От Балдахина и от старата чепата архитектура бяха останали намеци само тук-там. Подобният на гора стар град бе останал в историята, изместен от лъскавите, подобни на саби небостъргачи.

— Те отглеждат нещо в бездната — додаде Манукян. — Почти до самото й дъно. Наричат я „Лилията“. — Тонът му издаваше, че е едновременно отвратен и очарован. — Хората, които са я виждали, казват, че бездната напомняла огромни, дишащи вътрешности, нещо като стомаха на Господ. Това, което изригва оттам, е отровно, но сега вече въздухът на Лилията е почти годен за дишане.

— И всичко това само за двайсет и две години?

— Да — отвърна някой.

Върху лъскавите черни капаци на прозорците се отрази някакво движение. Хури се обърна навреме, за да види току-що спрялата носилка. Щом я видя, се сети за Мадмоазел и още много неща. Стори й се, че от последната им среща не бе изминала повече от минута.

— Благодаря ти, че я доведе тук, Карлос.

— Това ли е всичко?

— Така мисля. — Гласът й оставяше леко ехо. — Времето е от голямо значение, както виждате. След всички тези години изнамерих екип, който се нуждае от някой като Хури, но те няма да чакат повече от няколко дни, преди да напуснат системата. Тя ще трябва да бъде обучена за ролята си и да им бъде представена преди да изпуснем тази възможност.

— Ами ако откажа? — попита Ана.

— Няма да постъпиш така, нали? Не и сега, когато знаеш какво мога да направя за теб. Нали си спомняш?

— Това не е нещо, което се забравя лесно.

Сега си припомни съвсем ясно какво й бе показала Мадмоазел: в другия спален ковчег имаше някой. И това бе Фазил, съпругът й. Въпреки онова, което й бяха казали, тя всъщност не бе разделяна от него. Двамата бяха пристигнали заедно от Края на небето — чиновническата грешка се бе оказала значително по-дребна, отколкото беше мислила. Но измамата си оставаше факт. Намесата на Мадмоазел от самото начало беше очевидна. Хури беше наета прекалено лесно да работи като наемен убиец в Шадоуплей; сега като се замислеше, й ставаше ясно, че целта на тази й роля бе единствено да докаже, че е годна за очакващата я задача. А за осигуряването на сътрудничеството й бе избран най-сигурният начин. Мадмоазел държеше Фазил. Ако Хури откажеше да направи каквото искат от нея, никога вече нямаше да види съпруга си.

— Знаех, че ще проявиш здрав разум — проговори отново Мадмоазел. — Това, което искам от теб, определено не е особено трудно, Хури.

— Какво представлява екипажът, който си открила?

— Просто търговци — намеси се Манукян. — Аз самият някога бях такъв. Така спасих…

— Достатъчно, Карлос.

— Съжалявам. — Той погледна към носилката. — Искам само да кажа, че не може да са чак толкова лоши.

 

 

По случайност или заради някакъв подсъзнателен импулс, това никога не се изясняваше напълно, летателният апарат за осъществяване на контакта на ИСИШ приличаше на символа за безкрайност: два подобни на месестата част на ухото модула, натъпкани с животоподцържаща апаратура, сензори и оборудване за осъществяване на комуникация, свързани с гердан, снабден с допълнителни двигатели и сензори. Всеки от модулите бе предназначен за двама души, а в случай на провал в мисията, единият или двата от тях можеха да бъдат изхвърлени.

Летателният апарат за осъществяване на контакт започна да пада към Шрауд, докато станцията започна да се оттегля на безопасно разстояние към чакащия лайтхъгър. В разказа си Паскал описваше как летателният апарат се отдалечавал все повече и повече, докато се превърнал в точица, излъчваща светлината от своите двигатели и след това постепенно избледнял; мракът около нея я погълнал напълно като разливащо се мастило.

Никой не можеше да бъде сигурен за случилото се след това. Повечето от информацията, събрана от Силвест и Льофевр за последвалите събития при приближаването им, бе изгубена, включително и изпратената обратно към станцията и лайтхъгъра. Не само моментите във времето бяха несигурни; дори точният ред на събитията оставаше под въпрос. Всичко, което знаеха, бе онова, което си спомняше Силвест… а, както признаваше той самият, това бяха периоди на променено или намалено съзнание в близост до Шрауд, и затова спомените му не можеха да се приемат за чиста истина.

А ето какво бе известно.

Силвест и Льофевр се бяха приближили до Шрауд повече от което и да било друго човешко същество, дори Ласкай. Ако казаното от Ласкай бе вярно, тогава трансформацията им действително бе заблудила защитата на Шрауд, принуждавайки я да ги обгърне в нещо като въздушна яма от сплескано пространство-време, докато в останалата част от границата имаше непреодолимо насрещно течение. Никой, дори сега, не претендираше, че знае как се бе случило това, как механизмите на Шрауд бяха в състояние да изкривят пространство-времето посредством подобна безумна геометрия, когато за едно милиард пъти по-слабо огъване беше потребна повече енергия, отколкото се съдържаше в цялата стабилна маса на галактиката. Нито пък разбираха как съзнанието може да протече в пространство-времето около Шрауд, така че Шрауд да разпознае що за умове опитват да се доберат до неговата сърцевина, и в същото време да придаде нова форма на мислите и спомените на същите тези умове. Очевидно съществуваше някаква скрита връзка между самата мисъл и лежащите под нея пространствено-времеви процеси, и едното влияеше на другото. Силвест бе открил документация за една древна теория, мъртва от векове, според която съществуваше връзка между квантовите процеси на съзнанието и квантово-гравитационните механизми, които крепяха пространство-времето посредством унифицирането на нещо, наречено Флексор на кривата на Уейл… но и сега разбирането на съзнанието не бе на по-високо ниво; теорията беше умозрителна както винаги. Но може би в близост до Шрауд и най-незначителната връзка между съзнание и пространство-време се увеличаваше безкрайно. Силвест и Льофевр обмисляха пътя си насред бурята, преобразуваните им умове успокояваха гравитационните сили наоколо, само на метри от кораба им. Те бяха като змиеукротители, движещи се през пълна с кобри яма, докато изпълняваната от тях музика ги обгръщаше в нещо като малък мехур на безопасност. Безопасността обаче беше следствие единствено от звучащата — и то в хармония — музика; веднага след нейното замлъкване, змиите започваха да излизат от хипнотичното си спокойствие. Никога нямаше да се изясни напълно колко се бяха доближили Силвест и Льофевр до Шрауд, преди музиката да стане дисхармонична и кобрите на гравитацията да се раздвижат.

Силвест твърдеше, че никога не бяха влизали в самата гранична линия Шрауд — според него половината небе бе останало пълно със звезди. Малкото спасена информация от изследователския кораб обаче показваше, че контактният модул бе навлязъл доста навътре в пяната, обгръщаща Шрауд, доста навътре в безкрайно замъглената граница на обекта, в това, което Ласкай наричаше „Пространство на откровенията“.

Тя разбра, когато това започна да се случва. Ужасена, но с ледено спокойствие, съобщи новината на Силвест. Шраудърската й трансформация започваше да се пропуква, булото върху чуждия й за него начин на възприемане започваше да изтънява и на повърхността оставаха само човешки мисли. Ставаше точно това, от което се бяха страхували през цялото време и което се бяха надявали да не се случи.

Информираха незабавно изследователската станция и направиха психологически тестове, за да проверят това, което твърдеше тя. Истината беше повече от неприятна — трансформацията й действително избледняваше. Само след минути умът й щеше да остане без шраудърския компонент и нямаше да може повече да успокоява змиите, сред които се движеха. Тя започваше да забравя вълшебната музика.

Макар да се бяха молили това да не се случва, бяха взели и предпазни мерки. Льофевр се оттегли в противоположната половина на модула и направи манипулациите, нужни за отделянето на нейната част на кораба от тази на Силвест. По това време от трансформацията й вече нямаше почти и следа. През аудио-визуалната връзка между двете отделни части на летателния апарат Льофевр го информира, че вече усеща увеличаването на гравитационните сили, които започваха да извиват и опъват тялото й.

Двигателите опитваха да придвижат модула й през коагулираното пространство около Шрауд, но обектът беше прекалено голям, а тя — прекалено малка. След минути гравитацията започна да разкъсва корпуса на модула й, но тя беше все още жива, свита в позиция на зародиш в последното останало спокойно пространство, съсредоточено в мозъка й. Силвест изгуби връзка с нея непосредствено преди корабът да се разпадне окончателно. Декомпресията не стана достатъчно бързо, за да задуши писъците й.

Силвест разбра, че Льофевр е мъртва. Но неговата трансформация все още държеше змиите встрани. Смело, по-самотен от което и да било човешко същество в историята, той продължаваше да слиза по-нататък в границата Шрауд.

След известно време той се събуди, обграден от пълната тишина на кораба си. Дезориентиран, опита да установи контакт с изследователската станция, която трябваше да очаква завръщането му. Отговор обаче не последва. Изследователската станция и лайтхъгърът бяха безжизнени, почти унищожени. Някакъв гравитационен спазъм ги беше изкормил по същия начин, по който това се бе случило с модула на Льофевр. Екипажът и другите членове на екипа му бяха убити мигновено, заедно с ултрите. Той единствен бе останал жив.

Но за какво? За да умре също, само че много по-бавно?

Силвест насочи модула си обратно към това, което бе останало от станцията и лайтхъгъра. За момент шраудърите излетяха от мислите му, концентрирани само върху борбата за оцеляване.

Живеейки и работейки сам в тясната спасителна капсула, Силвест се обучава седмици наред как да стартира развалената система за възстановяване на лайтхъгъра. Гравитационният спазъм беше изпарил или надробил хиляди тонове от масата му, но затова пък сега той трябваше да върне вкъщи само един човек. Когато процесът на възстановителните работи най-после се задейства, той успя да заспи, все още без да смее да вярва, че е успял. И в сънищата си Силвест постепенно осъзна парализиращата истина. След като Карин Льофевр беше убита, и преди той да бе дошъл в съзнание, се бе случило нещо. Нещо бе достигнало до ума му и му бе говорило. Но посланието, което му беше предадено, бе толкова чуждо, че той не бе в състояние да го изрази с човешки слова.

Силвест се бе озовал в Пространството на откровенията.