Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (14)

Четиринайсет

Мантел, Северен Некхебет, Ризургам, 2566 година

 

В деня, в който новодошлите обявиха присъствието си, Силвест се събуди от безмилостна бяла светлина. Той вдигна умолително ръка, докато чакаше очите му да преминат през обичайния бавен процес на задействане. В такива моменти беше почти безсмислено да му се говори; най-сетне Слюка бе осъзнала този факт. Сега, когато толкова много от първоначалните функции на очите му липсваха, им бе необходимо много повече време отпреди, докато възобновят нормалната си дейност. Следваше дълга поредица от грешки и предупреждения и болезнени пробождания, докато те му правеха нещо като „инвентаризация“ на своето състояние.

Силвест усещаше седналата до него на леглото Паскал, вдигнала чаршафа пред гърдите си.

— По-добре се събуждайте — прозвуча гласът на Слюка. — И двамата. Ще изчакам отвън, докато се облечете.

Двамата започнаха да се обличат припряно. Слюка чакаше търпеливо пред стаята заедно с двама пазачи, чието въоръжение не беше очевидно. Те придружиха Силвест и съпругата му до управлението на Мантел, където сутрешната смяна на инундационистите от Истинския път се беше събрала в столовата около заемащия цяла стена екран. По масата се виждаха недокоснати чаши с кафе и порции закуска. Очевидно ставащото бе достатъчно сериозно, за да убие апетита на всички. А екранът изглежда беше ключът към него. Говореше някакъв глас, който звучеше така, сякаш излизаше от високоговорител. Общото ниво на шума от разговорите на присъстващите не му позволяваше да чуе нищо повече от даваните на екрана обяснения освен някоя откъслечна дума. За нещастие тази дума обикновено бе неговото собствено име, повтаряно прекалено често от звучащия глас.

Той си проправи път напред; почувства, че хората се отнасяха към него с по-голямо уважение, отколкото бе усещал от десетилетия насам. Но дали това не беше всъщност просто съжаление към един обречен човек?

Паскал се приближи до него.

— Познаваш ли тази жена? — попита тя.

— Коя жена?

— На екрана. Пред която стоиш в момента.

Онова, което виждаше той, бе само някаква продълговата поредица от точки.

— Очите ми не разчитат видеоизображение — обясни той, колкото на Паскал, толкова и на Слюка. — И не мога да чуя нищо. Може би ще е по-добре да ми кажеш това, което съм пропуснал.

Фолкъндър се бе появил от тълпата.

— Ще те свържа невронно, ако искаш. Ще отнеме само една минута.

И поведе Силвест към една усамотена ниша в единия ъгъл на помещението, последван от Паскал и Слюка. Там отвори чантата си и извади няколко лъскави инструмента.

— Сега ще ми кажеш, че изобщо няма да боли — обади се Силвест.

— Не бих си и помислил подобно нещо — отвърна Фолкъндър. — Все пак това няма да бъде пълната истина. — След това щракна с пръсти, Силвест не разбра дали на някакъв помощник или на Паскал, а зрителното му поле беше прекалено тясно, за да види. — Дайте чаша кафе на този човек; това ще му отвлече вниманието. Във всеки случай, когато бъде в състояние да види това, което показва екранът, мисля, че ще има нужда от нещо по-силно.

— Толкова лошо ли е?

— Страхувам се, че Фолкъндър не се шегува — намеси се Слюка.

— Боже, ама вие наистина си прекарвате добре. — Силвест прехапа устна от първата болезнена атака при манипулациите на Фолкъндър, но тя за щастие не се увеличи. — Е, все така ли ще ме държите в неведение? Както изглежда причината е била достатъчно основателна, за да ме събудите.

— Ултрите заявиха за себе си — отвърна Слюка.

— До този извод успях да стигна сам. Какво са направили? Да не са приземили совалка насред Кювие?

— Нищо толкова нахално. Засега. Може би предстоят по-лоши неща.

Някой пъхна чаша кафе в ръцете му; Фолкъндър спря действията си, за да му даде възможност да отпие една глътка. Не беше особено топло, но все пак успя да го поободри. Чу Слюка да казва:

— Онова, което излъчваме, е тяхното аудио-визуално послание; то се повтаря вече от трийсет минути.

— Излъчва се от кораба, така ли?

— Не, както изглежда те са успели да се включат направо в нашата сателитна решетка и да прибавят своето послание към рутинните ни емисии.

Силвест кимна, но веднага съжали, че направи това движение.

— В такъв случай те все така не искат да бъдат открити.

„Или пък — помисли си той, — просто искат да ни дадат да разберем до каква степен ни превъзхождат в технологично отношение, за възможността си да се включват в съществуващите ни информационни системи и да ги манипулират.“ Това му се струваше по-вероятно; то напомняше не само за арогантния начин, по който действаха по принцип ултрите, а за един конкретен екипаж от ултри. Защо да обявяваш присъствието си по нормален начин, когато можеш да направиш нещо, с което да впечатлиш аборигените? Но всъщност не му беше нужно потвърждение, че познава тези хора. Знаеше го, откакто корабът бе навлязъл в системата.

— Следващ въпрос — додаде той. — До кого е посланието? Мислят ли все още, че съществува единна планетарна власт, с която могат да преговарят?

— Не — отговори Слюка. — Посланието е до гражданите на Ризургам, независимо от политическа или културна принадлежност.

— Много демократично — обади се Паскал.

— Съмнявам се, че това има нещо общо с демокрацията — уточни Силвест. — Не и ако знам с кого си имаме работа.

— Колкото до това — рече Слюка, — ти така и не обясни задоволително защо тези хора биха…

Силвест я прекъсна:

— Преди да навлезем в подробен анализ, не мислиш ли, че бих могъл да видя сам посланието? Особено като се има предвид, че както изглежда аз съм лично засегнат.

— Готово. — Фолкъндър се отдръпна и затвори с решително щракване чантата с инструменти. — Казах ти, че ще стане много бързо. Сега можеш да се включиш направо в екрана. — Хирургът се усмихна. — Би ли ми направил една услуга: обещай да не убиваш посланика.

— Нека първо видя посланието — отвърна Силвест. — След това ще реша.

 

 

Беше много по-лошо, отколкото се бе опасявал.

Проправи си отново път напред, макар гледащите вече да бяха оредели, разпръсквайки се неохотно, за да изпълняват служебните си задължения. Сега беше много по-лесно да чува говорещия. Съобщението не беше дълго. А това звучеше зловещо само по себе си. Кой прекосяваше светлинни години от междузвездното пространство, само за да обяви пристигането си сред някаква колония по един, меко казано, изключително лаконичен начин? Само тези, които нямат никакъв интерес да предразположат отсрещната страна и чиито изисквания са извънредно ясни. И отново тези подозрения съвпадаха чудесно с екипажа, който той смяташе, че бе дошъл за него самия. Те не се отличаваха с приказливост и тогава.

Все още не можеше да види лицето, макар гласът вече да го връщаше години назад. Когато образът се появи, след като Фолкъндър осъществи невралната връзка, Силвест си спомни.

— Коя е тя? — попита Слюка.

— Името й, когато се срещнахме за последен път, беше Иля Вольова — сви рамене той. — Възможно е да е било истинското, а не е изключено и да не е било. Знам само, че каквито и заплахи да отправя, тя е напълно способна да ги изпълни.

— И тя е… какво? Капитана?

— Не — отвърна разсеяно Силвест. — Не, не е.

Лицето на жената не беше забележително. Почти монохроматично бледа кожа, къса тъмна коса и лицева структура, представляваща смесица между елф и скелет, откъдето светеха дълбоко разположени, тесни, коси очи, които като че ли не бяха способни на състрадание. Тя не се бе променила. Но това бе типично за ултрите. Ако след последната им среща за Силвест бяха изминали субективни десетилетия, за Вольова може би бяха преминали само шепа години: една десета или двайсета от същия период. За нея последната им среща се намираше вероятно някъде в близкото минало, докато на Силвест му се струваше, че тези времена вече принадлежаха на прашните исторически анали. Това, разбира се, го поставяше в по-неизгодна позиция. За Вольова неговият маниеризъм — най-предвидимите аспекти на поведението му — бяха все още свежи в ума й; той щеше да бъде съперник, с когото се бе срещнала неотдавна. Но той самият бе разпознал гласа й едва сега, а когато опита да си спомни дали му се бе сторила повече или по-малко симпатична при предишната среща, паметта му изневери. Разбира се, всичко щеше да се върне, но именно това бавно припомняне й даваше несъмнено предимство.

Странно, наистина. Той беше предположил, може би глупаво, че съобщението щеше да направи Саджаки. Не истинският капитан, разбира се, иначе защо щяха да идват за него Капитанът трябва да се бе разболял отново.

Но къде беше в такъв случай Саджаки?

Налагаше си да не обръща внимание на тези въпроси и да се съсредоточи върху онова, което щеше да каже Вольова.

След две-три повторения сглоби в главата си целия й монолог и беше почти сигурен, че може да го възпроизведе дума по дума. Той беше наистина лаконичен. Тези ултри знаеха какво искат. И какво беше необходимо, за да го получат.

„Аз съм триумвир Иля Вольова от лайтхъгър «Носталгия по безкрая», така се беше представила. Никакви поздравления, нито дори привидна проява на благодарност към съдбата, която им бе позволила да пресекат космическото пространство до Ризургам.“

Силвест знаеше, че подобни любезности не бяха в стила на Вольова. Винаги я бе смятал за мълчалива; по-заинтересована от поддържането на противните си оръжия, отколкото от установяването на някакви светски взаимоотношения. Неведнъж бе чувал другите членове на екипажа да се шегуват — а шегите бяха голяма рядкост при тях — че Вольова предпочитала компанията на корабните плъхове пред компанията на своите колеги.

Всъщност те може би не се шегуваха.

— Обръщам се към вас от орбита — продължаваше тя. — След като се запознахме със състоянието на технологичния ви напредък, стигнахме до извода, че не представлявате военна заплаха за нас. — Направи пауза, преди да продължи, както се стори на Силвест, с тона на начален учител, отправящ предупреждение към своите ученици да не допуснат някаква лудория като например да се загледат през прозореца. — Ако въпреки всичко бъде направен умишлен опит да ни се нанесе вреда, ние ще отвърнем по несравнимо по-масивен начин. — Тук тя почти се усмихна. — Не по принципа око за око, а по-скоро — град за око, така да се каже. В състояние сме да унищожим което и да е или всички ваши селища от орбита. — Вольова се приведе напред и сивите й лъвски очи сякаш изпълниха екрана. — И, още по-важно, ние сме твърдо решени да го направим, ако се наложи. — Последва нова драматична пауза; тя очевидно бе наясно, че сега вече владее изцяло вниманието на своите слушатели. — Ако реша, това може да се случи за броени минути. И не мислете, че ще се поколебая да го направя. — Силвест усещаше накъде води всичко това. — Но нека не говорим за подобни вулгарни неща, поне засега. — Този път тя се усмихна наистина, но усмивката й бе вледеняваща. — Вероятно се питате защо сме тук.

— Не и аз — промърмори Силвест, достатъчно силно, за да го чуе Паскал.

— Сред вас има един човек, когото издирваме. Желанието ни да го открием е абсолютно и толкова належащо, че решихме да прескочим обичайните… — усмивката на Иля се появи отново; това бе дори още по-студен призрак на нормална усмивка — … дипломатични канали. Името на този човек е Силвест; не би трябвало да са необходими по-нататъшни разяснения, ако репутацията му не е избледняла от последната ни среща насам.

— Помътняла, може би — отсъди Слюка. А след това се обърна към Силвест: — Наистина ще трябва да ми разкажеш нещо повече за тази предишна среща, знаеш ли. Това надали би ти навредило.

— А запознаването с фактите няма да ти донесе нищо добро — отвърна той и веднага върна вниманието си към екрана.

— При обикновени обстоятелства — продължаваше Вольова, — бихме установили диалог със съответните власти и бихме се договорили с тях за предаването на Силвест. Вероятно такова беше и първоначалното ни намерение. Но беглото сканиране от орбита на главното селище на вашата планета, Кювие, ни убеди, че подобен подход е обречен на провал. Установихме, че вече не съществува власт, с която заслужава да се договаряме. А се опасявам, че нямаме търпение, за да се пазарим с враждуващите планетарни фракции.

Силвест поклати глава.

— Лъже. Никога не са имали намерение да преговарят, независимо в какво състояние се намираме. Познавам тези хора; те са големи негодници.

— Не ни го казваш за първи път — отвърна Слюка.

— Следователно нашите възможности за избор са доста ограничени — додаде Вольова. — Ние искаме Силвест, а нашето разузнаване потвърди, че той не е… как да се изразя — на свобода.

— И всичко това от орбита? — възкликна Паскал. — Ето това се казва добро разузнаване.

— Прекалено добро — съгласи се Силвест.

— В такъв случай ето как ще процедираме — уточни Вольова. — До двайсет и четири часа Силвест трябва да ни уведоми за своето местонахождение. Или да излезе от скривалището си, или онези, които го държат, да го пуснат. Оставяме подробностите на вас. Ако Силвест е мъртъв, тогава трябва да ни бъдат представени неоспорими доказателства за неговата смърт. А дали ще приемем, това зависи напълно от нас, разбира се.

— Добре, че не съм мъртъв, в такъв случай. Съмнявам се, че бихте могли да убедите Вольова по някакъв начин.

— Толкова ли е непримирима?

— Не само тя; целият екипаж.

Но Иля не беше свършила да говори:

— И така — двайсет и четири часа. И ако не получим отговор или заподозрем опит за измама в каквато и да е форма, ще задействаме наказание. Нашият кораб има известни способности — попитайте Силвест, ако се съмнявате. Ако нямаме новини от него в рамките на определения срок, ще използваме тези способности срещу някоя от по-малките ви общности на повърхността на планетата. Вече сме избрали въпросната мишена, а атаката ще бъде такава, че нито един от намиращите се там няма да оцелее. Ясно ли е? Нито един. Двайсет и четири часа след това, ако все още нямаме никаква вест за неуловимия доктор Силвест, ще се насочим към по-мащабна цел. А след още двайсет и четири часа ще унищожим Кювие. — Тук на лицето на Вольова се появи поредната кратка усмивка. — Въпреки че, както изглежда, сте свършили чудесна работа там.

Тук посланието приключваше, но започваше веднага от началото, с директното представяне на Вольова. Силвест го изслуша изцяло още два пъти, преди някой да се осмели да наруши концентрацията му.

— Те няма да го направят — каза Слюка. — Определено.

— Това е варварство — додаде Паскал, с което предизвика одобрително кимване от страна на жената, която ги държеше в затвора. — Колкото и да се нуждаят от теб… не е възможно да възнамеряват наистина да направят това, което каза тя. Искам да кажа — да унищожат цяло селище?

— Ето тук грешиш — отвърна Силвест. — Вече са го правили. И не се съмнявам, че биха го направили отново.

 

 

Вольова никога не се бе чувствала сигурна, че Силвест е жив… но, от друга страна, бе избягвала грижливо да се замисля върху възможността да е умрял, тъй като последствията щяха да бъдат прекалено неприятни. Нямаше значение, че това издирване бе по-скоро на Саджаки, отколкото нейно. Ако то се провалеше, той щеше да я накаже така сурово, сякаш беше замислила лично всичко, сякаш тя ги бе довела на това забравено от Бога място.

Не се бе надявала нещо да се случи през първите няколко часа. Това би било проява на прекален оптимизъм и очакване, че държащите в плен Силвест бяха будни и бяха разбрали веднага нейното предупреждение. Реалистичното бе да измине част от деня, преди новината да премине по командната верига и да стигне до подходящите хора; а след това щеше да бъде необходимо още време, докато бъде проверена. Но когато часовете станаха десет, а след това измина по-голямата част от определеното денонощие, тя бе принудена да стигне до заключението, че ще се наложи да изпълни заплахата си.

Разбира се, обитателите на колонията не бяха останали неми. Няколко часа след нейното предупреждение някаква неназовала се група, представи нещо, което според нейните твърдения бяха останките на Силвест. Бяха ги оставили на върха на едно плато, след това се бяха оттеглили в пещери, през които сензорите на кораба не можеха да проникнат. Вольова изпрати дистанционно управляван робот да огледа останките, но макар да имаха голяма генетична близост, те не отговаряха напълно на тъканите на Силвест, които бяха запазили от предишното му посещение на лайтхъгъра. Изкушаваше си да накаже жителите на колонията заради това, но след като размисли, реши да не предприема нищо: те бяха действали така, водени единствено от страх, а не очаквайки да спечелят нещо друго освен собственото си — и на всички останали — оцеляване, и тя не искаше да уплаши по този начин другите евентуални желаещи да предоставят някаква информация. Поради същата причина се сдържа да накаже и двамата, които се представиха за Силвест, тъй като беше очевидно, че те не лъжеха, а се смятаха действително за него.

Сега обаче не бе останало време дори за измама.

— Изненадана съм — заяви тя. — Мислех, че досега вече трябваше да са го предали. Но очевидно едната страна подценява сериозно другата.

— Сега вече не можеш да отстъпиш — отвърна Хегази.

— Разбира се — отговори изненадано Вольова; явно мисълта за снизходителност изобщо не й бе минавала през ума.

— Не, трябва да отстъпиш — обади се Хури. — Не можеш да изпълниш заплахата.

Това бе първото нещо, което произнасяше за цял ден. Може би й беше трудно да приеме чудовището, за което работеше сега: това внезапно тиранично въплъщение на преди справедливата Вольова. Но не можеше и да не й симпатизира. Когато се вгледаше в себе си, виждаше нещо наистина чудовищно, макар това да не бе напълно истина.

— Отправиш ли веднъж конкретна заплаха — каза Иля, — в интерес на всички е да я изпълниш, ако условията не са спазени.

— Ами ако те не могат да спазят условията? — попита Хури.

Вольова сви рамене.

— Това е техен проблем, не мой.

Тя отвори връзката към Ризургам, за да повтори изискванията си и да изрази своето разочарование, че Силвест не се бе появил. Нямаше представа доколко убедително звучи и дали обитателите на колонията вярваха в заплахите й, когато й дойде вдъхновяваща идея. Отвори гривната си и прошепна заповед да приеме ограниченото сътрудничество на трета страна, вместо да им вреди.

После я подаде на Хури.

— След като искаш да спасиш съвестта си, заповядай.

Ана изгледа съоръжението така, сякаш очакваше всеки момент от него да изскочат остри зъби и да изплюе отрова в лицето й. Най-сетне я приближи до устните си, но без да я постави на китката.

— Давай — насърчи я Вольова. — Говоря сериозно. Кажи каквото искаш — уверявам те, че то няма да промени нещата към по-добро.

— Да говоря с хората от колонията?

— Определено… ако мислиш, че ще можеш да ги убедиш по-добре от мен.

В първия момент Ана не каза нищо. След това заговори неуверено в гривната.

— Казвам се Хури. Искам да знаете, че аз не съм с тези хора. Не съм съгласна с това, което правят. — Големите уплашени очи на Ана се взираха в мостика, сякаш очакваше да бъде наказана всеки момент за това. Но другите проявяваха съвсем слаб интерес към онова, което имаше да каже. — Бях наета от тях — продължи тя. — Нямах представа какво представляват. Те искат Силвест. Не лъжат. Виждала съм оръжията, които имат в кораба си и мисля, че ще ги използват.

Вольова се престори на отегчено безразлична, сякаш всичко казано бе точно такова, каквото бе очаквала.

— Съжалявам, че не доведохте Силвест. Според мен Вольова говори напълно сериозно, когато обяснява, че ще ви накаже за това. По-добре й повярвайте. И може би, ако някой от вас може да го доведе сега, няма да бъде прекалено…

— Достатъчно. — Вольова си взе обратно гривната. — Удължавам крайния си срок само с един час.

 

 

 

Но часът изтече. Вольова излая някакви неразбираеми команди в гривната си и над северните ширини на Ризургам се появи съоръжение за прицелване. С мудно, акулоподобно спокойствие то установи мишената си — точно определено място в близост до северния полюс на планетата. Графиките за статуса информираха Вольова, че корабните елементи за орбитално потискане, почти най-немощната оръжейна система, с която бе в състояние да работи, бяха активирани, заредени, прицелени и готови за стрелба.

Тогава тя се обърна отново към жителите на колонията.

— Народе на Ризургам — заяви Иля. — Нашето оръжие току-що се прицели към малкото селище Финикс, на петдесет и четири градуса северна ширина и двайсет западна дължина от Кювие. След по-малко от трийсет секунди Финикс и най-близките до него околности ще прекратят съществуването си. — Облиза устни с връхчето на езика си, преди да продължи: — Това ще бъде последното ни включване през следващите двайсет и четири часа. Ако дотогава все още не сте ни доставили Силвест, ще преминем към някоя по-голяма цел. Смятайте се за късметлии, че започваме с малко селище като Финикс.

Общият тон на съобщението, както си даде сметка Хури, бе като на учител, обясняващ търпеливо на своите ученици защо наказанието, което се готвеше да им наложи, бе едновременно в техен интерес и напълно заслужено. Тя не добави: „От това мене ще ме заболи повече, отколкото вас.“

Но дори да го беше казала, Ана нямаше да се изненада особено. Всъщност не беше сигурна, дали Вольова бе в състояние да я изненада вече по някакъв начин. Очевидно тя не само не я беше преценила правилно; беше я взела за друг вид. И не само Вольова, но и целия екипаж. Обзе я отвращение, потръпна от погнуса при мисълта, че до съвсем неотдавна се бе смятала за една от тях. Все едно, че сега те бяха свалили маските от лицата си и тя се бе озовала сред змии.

Вольова стреля.

За момент — дълъг, изпълнен с напрегнато очакване и неизвестност момент — не последва нищо. Хури започна да се залъгва с надеждата, че може би все пак всичко е само блъф. Но тази надежда умря, когато мостикът потрепери, сякаш корабът бе древен мореплавателен съд, простъргал едната си страна по огромен айсберг. Ана не усети нищо, тъй като столът й веднага предприе необходимото, за да неутрализира вибрациите. Секунди по-късно чу нещо, напомнящо далечен гръм.

Оръжията от корпуса бяха стреляли.

Върху прожектирания образ на Ризургам течеше непрестанно информация за ставащото и за състоянието на току-що стрелялите оръжия.

— Потискащите елементи са пуснати — обяви Хегази, без да откъсва поглед от екрана пред мястото си. — Насочващите системи потвърждават правилното попадение.

И тогава, с бавно величие, повдигна очи към глобуса. Хури последва погледа му.

Там, където преди не бе имало нищо, близо до края на ледената шапка край северния полюс на Ризургам, сега се виждаше миниатюрно огненочервено петънце, като око на плъх върху кората на планетата. То започна да потъмнява, като нагорещена до червено игла, извадена от огъня. Но все още беше болезнено ярко за очите. Потъмняването му се дължеше не толкова на неговото охлаждане, колкото на факта, че бе затрупано от падащото огромно количество земна маса, вдигнато във въздуха от взрива. В прозорците, които се отваряха насред така предизвиканата тъмна буря, Хури виждаше танцуващи светкавици, осветяващи простиращи се на стотици километри площи. От мястото на атаката навън се разпространяваше почти кръгова ударна вълна. Ана наблюдаваше движението й посредством съвсем лека промяна в отразяващия индекс на въздуха, така както образувалата се в плитки води вълничка създава впечатление, че намиращите се на дъното камъни стават подвижни и гъвкави.

— Ето предварителния отчет — додаде Хегази, който все така успяваше да звучи като отегчен дякон, четящ най-скучната част от Светото писание. — Деветдесет и девет цяло и четири десети процента вероятност мишената да е напълно неутрализирана. Седемдесет и девет процента вероятност никой в радиус двеста километра да е оцелял, освен ако се е намирал зад дебела един километър броня.

— Вероятността е достатъчно добра за мен — обади се Вольова.

Тя се взира още за момент в раната, отворена на повърхността на Ризургам, и най-сетне очевидно се пресити от мисълта за разрушение с планетарен мащаб.