Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (31)

Трийсет и едно

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

— Мисля, че тази ситуация просто плаче за една цигара — обяви Вольова, но в първия момент не можа да се сети къде бе оставила пакета последния път.

Когато го откри в един рядко използван джоб на якето си, не побърза да го отвори или да измъкне от него едно от изпомачканите, жълтеещи цилиндърчета. Вършеше всичко бавно и методично и, когато най-после постави цигарата в устата си и я запали, пое бавно дима в дробовете си, като позволяваше на нервите си да се поуспокоят, като вдигнати от вихрушка пера, които бавно се стелят по земята.

— Корабът го е убил — заяви тя, загледана в останките на Хегази, като същевременно полагаше усилия да не мисли какво всъщност гледа. — Това е единственото разумно обяснение.

— Убил? — учуди се Хури, все така насочила дулото на плазмената си пушка към съставните елементи на триумвира, които плуваха из тинестата утайка около краката им, сякаш очакваше те всеки момент да се съединят отново. — Искаш да кажеш, че не е било злополука?

— Не, не е било злополука. Знам, че той беше със Саджаки и следователно — със Силвест. И въпреки това Сън Стийлър го е убил. Кара те да се замислиш, нали?

— Да, така ми се струва.

Може би Ана вече си бе обяснила положението, но въпреки всичко Иля реши да изрече заключенията си на глас.

— Силвест е заминал. Пътува към Цербер и тъй като аз не успях да унищожа оръжието, почти нищо не би могло да му попречи да влезе в него. Разбираш ли? Това означава, че Сън Стийлър спечели. Няма какво повече да постига. Останалото е само въпрос на време и на поддържане на сегашното статукво. И какво го заплашва?

— Ние — отвърна Хури, колебливо, като умен ученик, който иска да впечатли своя учител, но без да привлече подигравките на съучениците.

— Не само. Не само ти и аз, дори не само ние трите, като включим и Паскал. Сън Стийлър е виждал заплаха също и в Хегази. И то само защото беше човек. — Тя правеше предположения, разбира се, но очевидно те й се струваха напълно обосновани. — За нещо като Сън Стийлър човешката лоялност е непостоянна и хаотична, може би даже не напълно разбираема. Той привлече на своя страна Хегази… или поне тези, на които Хегази бе вече верен. Но дали успя да проумее какво управлява тази лоялност? Съмнявам се. Хегази беше компонент, който той бе използвал доколкото може и който можеше да се развали в някой бъдещ момент. — Иля усещаше леденото спокойствие, което идваше от съзерцаването на ситуацията някак си отстрани, сякаш тя самата не се намираше в нея. — Затова е трябвало да умре. И сега, когато почти е постигнал целта си, Сън Стийлър ще поиска да направи същото с всички нас.

— Ако искаше да ни убие…

— Щеше вече да го направи ли? Не е изключено да е опитал, Хури. Цели части от кораба вече не се контролират централно и това означава, че Сън Стийлър е ограничен във възможностите си за действие. Все едно се е сдобил с тяло, което вече е полупарализирано, полуразядено от проказа.

— Много поетично. Но какво означава всичко това за нас?

Вольова запали нова цигара; беше изпушила първата до самия и край.

— Означава, че ще опита да ни убие, но е трудно да се предвиди по какъв начин. Той не може просто да премахне налягането в целия кораб, тъй като няма командни канали, които да позволяват подобна манипулация; дори аз не бих могла да го постигна по друг начин, освен чрез отваряне на всички люкове, водещи към космоса, а за тази цел би трябвало да обезвредя хиляди електромеханични подсигуровки. Вероятно би му било трудно да наводни пространство, много по-голямо от тази херметична камера. Но все ще измисли нещо, сигурна съм.

Внезапно, почти без да се замисли, тя хвана пушката си и я насочи към тъмния наводнен коридор, водещ към вратата.

— Какво има?

— Нищо — отвърна Иля. — Просто съм уплашена. И то много. Предполагам нямаш предложения по въпроса?

Но Хури имаше.

— По-добре да потърсим Паскал. Тя не може да се оправя из кораба така добре като нас. А ако положението стане напечено…

Иля смачка остатъка от цигарата си в дулото на своята пушка.

— Имаш право; трябва да бъдем заедно. И точно така и ще направим. Още щом…

Нещо се измъкна шумно от мрака и спря на десетина метра от тях.

Вольова насочи незабавно оръжието си натам, но не стреля; някакъв инстинкт й подсказа, че това нещо не бе дошло да ги убие, поне засега. Това бе един от слугите, които бе видяла Силвест да използва при неуспешните си опити да излекува Капитана, една от тези единици, които не се отличаваха с особена вътрешна изтънченост. С две думи, един от тези, които се контролираха предимно от кораба, вместо от собствения си мозък.

Очите му се насочиха към двете жени.

— Не е въоръжен — прошепна Иля, макар в същия момент да осъзна, че шепненето беше безполезно. — Мисля, че е изпратен само, за да разузнае къде сме. В момента се намираме в една от частите на лайтхъгъра, където корабът не може да вижда; една от неговите слепи точки.

Сензорите на слугата извършваха леки въртеливи движения от едната към другата страна, сякаш изчисляваше точната им позиция. След това започна да се връща заднешком, докато изчезна в мрака.

Хури го застреля.

— Защо го направи? — попита Вольова, когато ехото от изстрелите заглъхна и не й се налагаше повече да примижава, за да предпази очите си от блясъка на огъня, в който бе унищожен слугата. — Онова, което видя той, бе предадено моментално на кораба. Безсмислено беше да стреляш.

— Не ми хареса начинът, по който ме гледаше — обясни Хури. И се намръщи. — Освен това… така ще трябва да се тревожим за един по-малко.

— Да — съгласи се Иля. — А като се има предвид скоростта, с която корабът може да произведе един толкова прост робот, ще изминат някъде около десет-двайсет секунди, преди да бъде заменен с нов.

Ана я гледаше, сякаш току-що й бе казала виц, в който не е в състояние да види нищо смешно. Но Вольова беше сериозна. Онова, което бе видяла току-що, я смрази много по-ефикасно от появата на слугата. Все пак беше напълно логично лайтхъгърът да прибягва до помощта на роботите за своите операции по събирането на информация; логично беше също така да изследва начини, по които би могъл да приспособи своите машини за убийството на останалите хора. Тя самата щеше да го предскаже, рано или късно. Но не и това. Не и това, което току-що се бе подало над тинята, бе насочило към нея черните си очички и след това се бе завъртяло и отплувало в мрака.

Спомни си, че корабът контролираше и плъховете-разсилни.

 

 

 

Когато дойде в съзнание — и за момент Силвест не можа да се сети точно кога го бе загубил — установи, че е заобиколен от публика от размазани звезди. Те изпълняваха някакъв много сложен танц и ако вече не му се гадеше, без никакво съмнение тази гледка сама по себе си щеше да бъде достатъчна, за да му прилошее. А какво впрочем правеше тук? И защо се чувстваше така странно, сякаш във всяка клетка на тялото му бе притисната вата? Защото беше в костюм, ето защо. В един от специалните костюми, които притежаваше екипажът, от тези, които бяха взели двама им с Паскал от повърхността на Ризургам. Костюмът бе принудил белите му дробове да приемат течността, с която бе изпълнен, вместо въздух.

— Какво става? — попита той по беззвучния начин, който, както знаеше, костюмът бе в състояние да разчита посредством простото устройство, вградено в каската.

— Променям посоката на движение — информира го костюмът. — И мощността.

— Къде сме, дяволите да го вземат?

Все още му беше много трудно да се оправи в спомените си. Напомняше търсене на края на заплетено въже. Нямаше представа откъде да започне.

— На повече от милион километра от кораба и на малко по-малко от същото разстояние от Цербер.

— Изминали сме цялото това разстояние, следователно… — Не довърши мисълта си. — Не, чакай. Нямам представа колко време е минало.

— Потеглихме преди седемдесет и четири минути. — „Малко повече от час“ — помисли си Силвест. Но ако костюмът му беше казал, че е изминал един ден, щеше да приеме и тази информация. — Движехме се с огромно ускорение. Триумвир Саджаки ме инструктира да бързам.

Да, сега си спомни повече неща. Среднощното обаждане на Саджаки и припряното спускане към костюмите. Помнеше, че остави писмо за Паскал, но не и подробностите. Това бе единственият лукс, който си позволи. Но дори да бе разполагал с дни за подготовката на заминаването си, нямаше да може да промени кой знае какво. Нямаше нужда от допълнителна документация или записваща апаратура, тъй като имаше достъп до библиотеките и интегралните сензори на костюма. Знаеше, че костюмите са въоръжени и са в състояние да се защитават самостоятелно срещу атаки, подобни на тези, на които бе подложено сега оръжието на Вольова. Те можеха също така да осигуряват инструменти за правене на научен анализ и да създават в себе си отделения за съхраняване на различни образци. И бяха независими, като който и да е космически кораб. Внезапно осъзна, че не е прав; костюмите бяха космически кораби, само че много гъвкави и с място само за един човек — космически кораб, който си беше и атмосферна совалка, и устройство за придвижване по повърхността. Това бе единственият начин, по който би могъл да влезе в Цербер.

— Радвам се, че съм проспал въпросното ускорение — заяви Силвест.

— Нямаше избор — отвърна костюмът, проявявайки пълна липса на интерес. — Съзнанието ти бе потиснато. А сега, ако обичаш, подготви се за фазата на намаляване на скоростта. Когато се събудиш отново, ще сме наближили целта си.

В главата на Силвест започна да се оформя нов въпрос; възнамеряваше да попита костюма защо Саджаки все още не се бе обадил въпреки уверенията си, че ще го придружава. Но преди да успее да конкретизира мисълта си в неизреченото състояние, което разчиташе устройството в каската, костюмът го приспа отново и той потъна пак в сън без сънища.

 

 

Хури отиде да търси Паскал Силвест, а Вольова се отправи обратно към мостика. Сега вече не смееше да взема асансьор и, слава Богу, трябваше да изкачи по-малко от двайсет нива; това бе поносимо физическо натоварване. Освен това то бе относително безопасно: корабът не можеше да изпрати роботи по стълбищата, дори летящите машини, които се носеха из нормалните коридори по свръхпроводими магнитни полета. Въпреки това държеше пушката си в готовност, с насочено напред дуло, докато изкачваше безкрайното спираловидно стълбище, като от време на време спираше и затаяваше дъх, ослушвайки се да чуе дали нещо не я следва или причаква някъде напред.

Опитваше да се сети за безбройните начини, по които корабът би могъл да я убие. Това бе интересно интелектуално предизвикателство; да тества познанията си за лайтхъгъра по начин, за който преди дори не се беше сещала. Така започваше да вижда нещата в нова светлина. Веднъж, при това съвсем не чак толкова отдавна, се бе намирала в същото положение, в което се намираше корабът сега. Искаше да убие Нагорни или поне да не позволи той да се превърне в заплаха за нея, което практически водеше до същото. В крайна сметка го беше убила, тъй като той пръв опита да я убие, но онова, което се въртеше в ума и сега, бе начинът на неговата екзекуция. Беше убила Нагорни като накара кораба да ускори и след това да забави скоростта си така рязко, че той бе смазан. Рано или късно корабът непременно щеше да се досети за това. Много добра идея бе, когато това станеше, вече да не е на борда му.

Стигна до мостика безпрепятствено, но това не й попречи да провери дали на по-тъмните места не се крие някоя машина или, още по-лошо — плъх. Не знаеше какво можеха да й направят тези гризачи, но предпочиташе никога да не узнае.

Мостикът беше празен, в същото положение, в което го бе оставила. Нанесените от Хури поражения стояха непокътнати, по пода на голямото сферично помещение се виждаха петна от кръвта на Саджаки. Холографският дисплей светеше и продължаваше да я държи в течение за състоянието на намиращото се на Цербер предмостие. За момент не се сдържа да прояви собственически интерес към своето творение, което все още се държеше срещу антибиотичните сили, развихрени от непознатия свят. И заедно с чувството на гордост се появи и желанието й оръжието да се провали, така че Силвест да няма как да влезе. Ако вече не беше пристигнал.

— За какво си дошла? — попита някакъв глас.

Тя се извъртя рязко; на едно от извитите нива на мостика стоеше фигура, която гледаше към нея. Не беше някой, когото познава, просто някакъв мъж с черно наметало, с мършаво лице и стиснати длани. Стреля по фигурата, но тя не помръдна, дори след като зарядите на оръжието й преминаха през нея и оставиха йонни следи във въздуха.

Друга фигура, различно облечена, се появи до първата.

— Времето ви за използването на кораба изтече — заяви тя на най-стария вариант на нортски език.

Преводът на Иля беше толкова бавен, че тя не разбра веднага смисъла на думите му.

— Трябва да разбереш, триумвир, че това имение не е вече ваше — обади се трета фигура, която се раздвижи в противоположната част на помещението, облечена с невероятно стар космически костюм, осеян с охлаждащи бразди.

Тя пък използваше най-стария руски диалект, който Вольова беше в състояние да проумее.

— Какво се надяваш да постигнеш тук? — попита първата фигура. В този момент до нея се появи още една фигура и започна да й говори, и после още една; фигурите от миналото я заобикаляха от всички страни. — Това е възмутително…

Гласът премина в гласа на друг призрак, който й говореше отдясно:

— … липса на мандат тук, триумвир. Трябва да ви кажа…

— … сериозно надхвърли властта си и сега трябва да се подчиниш на…

— … горчиво разочарован, Иля, и сега трябва учтиво да те помолим да…

— … анулиране… привилегии…

— … абсолютно недопустимо…

Тя закрещя, тъй като бъркотията от гласове се превърна в постоянен рев, сборището от мъртъвци изпълни докрай стаята, докато накъдето и да погледнеше виждаше само маса от отдавна несъществуващи лица, чиито устни се движеха, сякаш всеки един от тях бе единственият говорещ и си въобразяваше, че тя го слуша с цялото си внимание. Те като че ли й се молеха, като че ли я мислеха за всемогъща. Молеха се и същевременно се оплакваха, в началото заядливи, сякаш бяха разочаровани, но с всяка следваща секунда се изпълваха с все по-силна омраза и презрение, като че ли Вольова не само ги бе изоставила в най-тежкия възможен момент, ами и бе извършила такава невероятна жестокост, за която бе невъзможно да се говори дори сега и за която можеше само да се загатне чрез отвратеното извиване на устните и оголения срам в очите им.

Иля вдигна оръжието си. Изкушението да изпразни един пълнител по призраците беше неустоимо. Разбира се, нямаше да може да ги убие, но пък щеше да увреди сериозно прожекционните им системи. Но пък трябваше да пази амунициите си, тъй като военният архив беше недостъпен.

— Махайте се! — изкрещя тя. — Оставете ме на мира!

Един след друг мъртъвците замлъкваха и изчезваха. На тръгване всеки един от тях поклащаше разочаровано глава, сякаш се срамуваше да остане и секунда повече в нейно присъствие. Най-сетне Вольова остана сама. Дишаше тежко и неравно и имаше нужда да се успокои. Запали цигара и я изпуши бавно, за да даде неколкоминутна почивка на ума си. Опипваше оръжието, доволна, че не бе изхабила пълнителя заради преходното удоволствие, което щеше да й достави разрушаването на мостика. Хури бе направила добър избор. От двете страни на оръжието бяха изобразени от сребро и злато мотиви на китайски дракони.

От дисплея заговори глас.

Иля вдигна поглед към лицето на Сън Стийлър.

Беше такова, каквото бе знаела винаги, че трябва да бъде, след като Паскал й бе обяснила значението на името му. И същевременно беше много по-лошо. Защото тя виждаше не само как изглежда извънземният. Тя виждаше как изглежда той на самия себе си… а умът на Сън Стийлър очевидно имаше сериозни проблеми. Спомни си за Нагорни и този път разбра как беше полудял. Не можеше да го вини сега, не и след като бе живял с това нещо в главата през цялото време, при това без да има представа откъде се бе появило или какво иска от него. Определено симпатизираше горещо на мъртвия офицер на оръжейната, бедния, бедния човек. Може би тя също щеше да психяса, ако това видение започнеше да нахлува във всеки неин сън, във всяка мисъл в будно състояние.

Някога Сън Стийлър може би наистина е бил амарантинец. Но се бе променил, може би умишлено, благодарение на селекцията, осигурявана от генното инженерство, докато се бе превърнал, заедно със своите прокудени братя, в напълно нов вид. Те бяха променили формата и анатомията си така, че да могат да летят при нулева гравитация; бяха се сдобили с огромни криле. Сега виждаше тези криле, извисяващи се зад извитото, слабо лице, гледащо към нея.

Главата беше череп. Очните кухини не бяха съвсем празни, не съвсем кухи, а изглеждаха пълни до ръба с резервоари от нещо безкрайно черно и безкрайно дълбоко, толкова тъмно и бездънно, колкото си представяше воала около някой от Шраудите. Костите на Сън Стийлър светеха с безцветен блясък.

— Въпреки онова, което казах по-рано — каза тя, когато първоначалният шок от видяното премина или поне намаля до поносимо ниво, — мисля, че досега можеше да намериш начин да ме убиеш. Ако това бе твоето желание.

— Ти не можеш да отгатнеш какво искам.

Когато той говореше, съществуваше само някакво беззвучно отсъствие, което някак си имаше смисъл, сякаш бе изсечено от тишината. Сложните челюстни кости на съществото не помръдваха изобщо. Иля си спомни, че речта никога не е била важно средство за общуване за амарантинците. Тяхното общество се е базирало около зрителните усещания. Нещо толкова основно несъмнено е било запазено, дори след като ятото на Сън Стийлър напуснало Ризургам и започнало своята трансформация, толкова радикална, че когато по-късно се върнали в света, от който произхождали, ги помислили за крилати богове.

— Знам обаче какво не искаш — отвърна Вольова. — Не искаш нищо да попречи на Силвест да стигне до Цербер. Ето защо сега ние трябва да умрем; да не би да открием начин да го спрем.

— Неговата мисия е изключително важна за мен. — Сън Стийлър очевидно размисли и добави: — За нас. За тези от нас, които оцеляха.

— Оцеляха след какво? — Може би това беше единственият й шанс, ако не да проумее, поне да се приближи до това състояние. — Не, почакай; след какво друго е възможно да си оцелял, освен след кончината на амарантинската култура? За това ли става дума? Да не би да сте намерили начин да не умрете?

— Вече знаеш на кое място влязох в Силвест.

Това бе по-скоро изказване на факт, отколкото задаване на въпрос. Иля нямаше представа с каква част от разговора им бе запознат Сън Стийлър.

— Трябва да е станало на Шрауд на Ласкай — отговори тя. — Това е единственото логично заключение… макар и не особено логично, трябва да призная.

— Точно там потърсихме убежище; за деветстотин и деветдесет хиляди години.

Съвпадението беше прекалено голямо, за да не означава нищо.

— Откакто на Ризургам няма живот.

— Да. Шраудите^[1] са наша идея, най-отчаяното начинание на нашето ято, дори след като онези, които останаха на повърхността, бяха изпепелени.

— Не разбирам. Това, което е казал Ласкай и Силвест е открил на свой ред…

— На тях не им беше показана истината. На Ласкай му показаха измислица — нашата идентичност бе заместена от много по-стара култура, коренно различна от нашата. Истинската цел на Шраудите не му беше разкрита. Беше му показана лъжа, която да насърчава и други да идват.

Иля започваше да проумява как беше действала тази лъжа. Бяха казали на Ласкай, че Шраудите са хранилища на опасни технологии, неща, за които човечеството тайно копнееше, като например методи за пътуване по-бързо от светлината. Когато Ласкай бе разкрил това на Силвест, то само бе увеличило желанието му да се добере до Шрауд. Той бе успял да спечели подкрепата на цялото демаршистко общество на Йелоустоун на страната на тази цел, тъй като възнаграждението щеше да бъде необозримо за онези, които разкриеха първи някоя от мистериите.

— Но ако това е било лъжа, каква е била истинската функция на Шраудите?

— Изградихме ги, за да се скрием вътре, триумвир Вольова. — Това същество като че ли си играеше с нея, наслаждаваше се на объркването й. — Те бяха нашите убежища. Зони на преструктурирано пространство-време, в което можехме да се приютим.

— Да се приютите от какво?

— От оцелелите от Войната на зазоряване. От онези, на които бе дадено името „инхибиторите“.

Иля кимна. Не разбираше много неща, но поне едно й се бе изяснило. Казаното от Хури — фрагментите, които си спомняше от странния сън, наложен й в оръжейната — бяха нещо като истина. Хури не си спомняше всичко и не всички части бяха предадени на Вольова в правилния ред, но сега ставаше ясно защо бе станало така. От Ана очакваха да поеме прекалено необятна информация, прекалено неразбираема и чужда, прекалено апокалиптична, за да бъде задържана комфортно от ума й. Тя бе направила всичко възможно, но това всичко възможно не беше достатъчно добро. И ето сега на Вольова се разкриваха части от същата картина, макар и от странно различна перспектива.

Хури бе научила за Войната на зазоряване от Мадмоазел, която не искаше Силвест да успее. Сън Стийлър обаче желаеше този успех повече от всичко друго.

— За какво става дума всъщност? — попита Иля. — Знам какво правиш тук — отвличаш ме, за да ме забавиш, караш ме да чакам, тъй като си наясно, че ще направя всичко, за да чуя отговорите, с които разполагаш. И си прав, в известен смисъл. Аз трябва да знам. Трябва да науча всичко.

Сън Стийлър изчака мълчаливо и след това продължи да отговаря на всичките й въпроси.

Когато приключиха, Вольова реши, че би могла да използва оръжието си. Стреля в дисплея; огромният стъклен глобус се пръсна на милиарди парченца и лицето на Сън Стийлър се разпиля в същата експлозия.

 

 

Хури и Паскал поеха по обиколния път към клиниката като избягваха асансьорите и добре поддържаните коридори, през които роботите можеха да се придвижват без затруднения. Не изпускаха оръжието си и за секунда и предпочитаха да стрелят по всичко, което им се стори макар и леко подозрително, дори да се окажеше, че е само по-тъмна сянка или по-особено оформено петно от корозия по стената.

— Нещо в поведението му предупреди ли те, че се готви да тръгне толкова скоро? — попита Ана.

— Не, не толкова скоро, искам да кажа. Мислех, че ще опита да го направи рано или късно, но се опитвах да го разубедя.

— Какво изпитваш към него?

— А ти какво очакваш да чуеш? Той ми е съпруг. Бяхме влюбени един в друг. — Тук силите напуснаха Паскал и тя се отпусна на земята; Хури се спусна да я хване. Паскал триеше сълзите от зачервените си очи. — Мразя го заради това, което стори… и ти би почувствала същото. И не го разбирам. Но въпреки всичко все още го обичам. Все си мисля… може би вече е мъртъв. Възможно е, нали? Но дори да не е мъртъв, няма гаранция, че ще го видя отново.

— Там, където отива, определено не е от най-безопасните места — отвърна Хури и в същия момент се запита дали Цербер беше по-опасен, отколкото бе за тях корабът сега.

— Знам. Според мен дори той не си дава сметка в каква опасност е… нито останалите от нас.

— Твоят съпруг обаче не е кой да е. Става дума за Силвест. — Ана й припомни, че Силвест бе действително невероятен късметлия и би било странно, ако шансът го напуснеше точно сега, когато онова, към което се бе стремил най-силно, бе само на една ръка разстояние. Той е от тези, които винаги се изплъзват и аз мисля, че ще е твърде вероятно да намери начин да се измъкне.

Това като че ли успокои Паскал поне донякъде.

Тогава Хури й съобщи, че Хегази е мъртъв и корабът очевидно опитва да избие всички останали на борда му.

 

 

— Саджаки не може да е тук — каза Паскал. — Имам предвид, че Дан не знае как да се добере до Цербер. Той има нужда от някой от вас.

— Така смяташе Вольова.

— Защо тогава сме тук?

— Струва ми се, че Иля не вярва на собствените си изводи.

Ана отвори вратата, която водеше от частично наводнения коридор в медицинското отделение, като при това срита един плъх-разсилен. Веднага усети, че миризмата в клиниката не е каквато трябва.

— Паскал, тук се е случило нещо лошо.

— Ще… какво би трябвало да кажа? Да те прикривам ли?

Тя държеше не особено мощното си оръжие в ръка, но с вид на човек, който няма представа какво да прави с него.

— Да, прикривай ме. Идеята е много добра.

Хури влезе в медицинското отделение, предшествана от плазмената си пушка.

Стаята забеляза присъствието й и увеличи осветлението. Ана бе идвала тук, след като Вольова бе ранена, и й се струваше, че е запозната с геометрията на мястото.

Погледна към леглото, където бе убедена, че трябва да се намира Саджаки. Над леглото се носеше всевъзможна медицинска апаратура, разпространяваща се от една централна точка като мутирала стоманена ръка с прекалено много пръсти, всеки един от които завършваше с нокът на хищна птица.

Нямаше и сантиметър от метала, който да не бе покрит със съсирена кръв.

— Паскал, не мисля…

Но тя също бе видяла онова, което лежеше в леглото под машинарията; онова, което някога трябва да е било Саджаки. И от леглото не бе останал и сантиметър, който да не е украсен в червено. Трудно беше да се определи къде свършваше Саджаки и къде започваха изкормените му вътрешности. Той й напомни за Капитана, само дето тук сребърната безбрежност на Капитана бе трансформирана в алено; сякаш някакъв художник бе преработил една и съща тема в различни, по-телесни краски. Две половини на един и същ злокобен диптих.

Издутият му гръден кош се издигаше над леглото, сякаш през него все още преминаваше поток галванизиращо електричество. Но гръдният му кош бе кух; в него зееше дълбок кратер, който се простираше от гръдната кост до корема, сякаш някакъв ужасяващ стоманен юмрук го бе разкъсал на две. Може би точно така и бе станало. Може той дори не е бил буден, когато се бе случило това. За да провери тази теория, Хури се взря в лицето му, опитвайки да различи изражението му под червеното було.

Не, триумвир Саджаки почти с пълна сигурност е спял.

Усети присъствието на Паскал недалеч зад гърба си.

— Не забравяй, че и аз съм виждала смърт — промълви тя. — Убиха моя баща пред очите ми.

— Но такова нещо не си виждала никога.

— Не — съгласи се тя. — Права си. Никога не съм виждала нещо подобно.

Гърдите му се пръснаха. Нещо изскочи от тях, първоначално така добре скрито от фонтана от кръв, че бе невъзможно да се види какво е то… докато се приземи върху хлъзгавия от кръв под на помещението и побягна нататък, последвано от подобната си на червей опашка. Тогава още три плъха надигнаха муцуни от вътрешностите на Саджаки, подушиха въздуха, изгледаха двете жени с еднаквите си черни очички. След това и те на свой ред се измъкнаха от гръдния му кош, приземиха се на пода и последваха първия. Изчезнаха из тъмните ъгли на стаята.

— Да излизаме оттук — предложи Ана.

Но още преди да довърши изречението си стоманеният юмрук се активира с ослепителна бързина и протегна към нея два от хищните си пръсти с диамантени наконечници, толкова бързо, че тя успя само да закрещи. Пръстите се докопаха до якето й, разкъсаха го и тогава тя започна да се дърпа с всички сили.

Отскубна се, но не преди машината да успее да хване оръжието й и да го измъкне с брутална сила от ръката й. Хури се строполи върху изцапания под, забеляза, че якето й се покри с кръвта на Саджаки. Не беше сигурна дали по-яркочервените струйки, които се стичаха по него, не бяха от собствената й кръв.

Хирургическата машина вдигна оръжието така, че да го видят, сякаш се хвалеше с придобивката си. Сега два от най-ловките му манипулатори се промъкнаха по местата и започнаха да разучават оръжието като галеха кожения му кобур в неестествена омая. Бавно, все така бавно, манипулаторите го насочиха към Ана.

Паскал вдигна своето оръжие и изпразни целия му пълнител към машината; метални парчета със спечена кръв се пръснаха върху останките на Саджаки. Плазмената пушка падна с трясък, очернена и вдигаща дим, от разбития й кобур излитаха синкави искри.

Хури се надигна, забравила за мръсотията, с която бе обилно покрита.

Съсипаната й плазмена пушка бръмчеше ядосано, искрите танцуваха все по-бурно.

— Ще избухне — извика Ана. — Трябва да се махаме оттук.

Двете се обърнаха към вратата, за да се натъкнат на онова, което препречваше излаза им. Те трябва да бяха не по-малко от хиляда, струпани по три един върху друг в корабната мръсотия. Никой от тях не се интересуваше от личната си съдба, а действаше в името на общото добро на цялата маса. Отзад още плъхове, стотици и хиляди плъхове, задръстваха коридора; това бе прилив от гризачи, готови да се излеят напред като поглъщащо всичко по пътя си цунами от апетит.

Хури извади единственото оръжие, което й бе останало — малкия интелектуален пистолет, който бе взела единствено заради точността му. Започна да обстрелва плъховете, докато Паскал ги обливаше със своето лъчево оръжие, което не бе с нищо по-подходящо за тази работа. Гризачите експлодираха и изгаряха, но веднага биваха замествани от все нови и нови и сега първата редица започна да прониква в клиниката.

В другия край на коридора избухна ярка светлина, последвана от поредица гърмежи, толкова близо едни до други, че почти се смесваха в единен рев. Шумът и светлината се приближаваха. Плъховете вече се носеха из въздуха, изхвърляни от силните експлозии. Миризмата на изгорелите гризачи беше непоносима, по-лоша от миризмата, която вече започваше да изпълва клиниката. Постепенно вълната от плъхове започна да оредява и да се разпръсва.

Вольова застана на вратата, от оръжието й се вдигаше дим, дулото му имаше цвят на лава. Зад тях съсипаното оръжие на Хури внезапно и злокобно замлъкна.

— Моментът е подходящ да се махаме — каза Иля.

Те хукнаха към нея, препъвайки се в мъртвите плъхове и онези, които все още търсеха убежище. Ана усети, че нещо я блъсна в гръбнака. Това бе вятър, по-горещ от всичко, което бе усещала някога. Усети, че губи контакт с пода и след това политна.