Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (5)

Пет

Карусел Нова Бразилия, Йелоустоун, Епсилон Еридани, 2546 година

 

— На бара съм — промълви в гривната си Вольова като спря пред входа на „Джъглърът и шраудърът“. Съжаляваше, задето предложи да се срещнат тук — презираше този бар почти толкова, колкото презираше и неговата клиентела; но не можа да измисли нищо друго, когато уреждаше срещата си с новия кандидат.

— Наемникът там ли е? — прозвуча гласът на Саджаки.

— Не, освен ако е пристигнала много рано. Ако дойде навреме и срещата протече благоприятно, след час ще можем да потеглим.

— Ще бъда готов.

Иля изправи рамене, влезе и моментално направи умствена карта на хората вътре. Въздухът пак беше натежал от лепкав розов аромат. Дори пеещото на сцената момиче правеше същите нервни движения. Смущаващо хармонични звуци излизаха от кортекса й, усилваха се от инструмента, на който свиреше, и след това се модулираха от натиска на пръстите й по сложния му, богато оцветен, чувствителен на докосване гриф. Музиката й представляваше подобни на стълби раги, след това се разпиляваше в изнервящи атонални пасажи, звучащи като стадо лъвове, прокарващи острите си нокти по ръждясала ламарина. Вольова беше чувала, че трябва да имаш специални слухови импланти, за да започнеш да разбираш музиката, изпълнявана на този инструмент.

Настани се на един от високите столове край бара и си поръча водка; в джоба си имаше хомеопатично лекарство, което да я отрезви в мига, в който възникнеше нужда. Беше се примирила, че може да й се наложи да чака дълго появата на новобранката. Обикновено това я караше да губи търпение, но за своя изненада се чувстваше спокойна и нащрек, въпреки обстановката наоколо. Може би във въздуха имаше психотропни химикали, но така добре не се беше чувствала от месеци. Приятно й беше да се намира отново сред хора, дори да ставаше дума за екземплярите, които посещаваха бара. В продължение на минути се взира в оживените им лица, изпаднала в нещо като транс от разговорите, които не можеше да чуе, представяйки си пътническите истории, които вероятно споделяха. Едно момиче пое дълбоко въздух от наргиле и издуха дима, преди да избухне в смях от вица, който разказваше партньорът му. Плешив мъж с татуировка на дракон върху главата се хвалеше как бе прелетял над атмосферата на газов гигант, докато другият пилот бе умрял, тъй като конфигурираният му от джъглърите ум решавал уравненията за атмосферното течение така, сякаш бил роден по този начин. Друга група ултри с призрачен вид поради синьото осветление над нишата им, играеха разгорещено на карти. Единият трябваше да плати дълга си с един кичур коса. Приятелите му го държаха, докато победителят преряза плетената си награда с джобно ножче.

Как ли изглеждаше тази Хури?

Вольова извади картичката от джоба си, опипа я внимателно и се вгледа за пореден път в нея. Ана Хури, това бе името й, и освен него бе добавена и друга информация. В тази жена нямаше нищо, което да я отличи на фона на който и да е нормален бар, но не и тук; тук тя щеше да изпъкне именно поради напълно обичайния си вид. Ако можеше да съди по снимката, тук тя щеше да изглежда дори още по не на място, отколкото самата Вольова, ако такова нещо изобщо беше възможно.

Не, че Иля имаше причина да се оплаче. Хури изглеждаше забележително подходящ кандидат за вакантното място. Вольова вече бе използвала хакерските си умения, за да почерпи информация от мрежата на системата, която продължаваше да функционира след чумата, и така се бе сдобила с кратък списък на хората, които биха подхождали за нуждите й. Хури бе една от тях; бивш войник от Края на небето. Откриването на следите й обаче се оказа невъзможно и най-накрая тя се бе отказала и се бе концентрирала върху другите кандидати. Никой от тях не се оказа това, което търсеше, и тя изпадаше във все по-голям песимизъм с всеки следващ провал. Саджаки неколкократно предложи просто да отвлекат някого, сякаш наемането на човек по такъв начин бе по-малко престъпление. Но отвличането бе прекалено произволно; то не гарантираше, че по този начин щяха да намерят човек, с когото да може да работи.

И тогава Хури сама се бе свързала с тях. Беше чула, че екипажът на Вольова търси човек, който да се присъедини към тях, и бе готова да напусне Йелоустоун. Не спомена миналото си в армията, но Иля вече бе запозната с него; несъмнено Хури беше просто предпазлива. Странното бе, че тя им се обади едва след като Саджаки в съответствие със стандартния протокол на занаята обяви промяната в целта на пътуването.

— Капитан Вольова? Вие сте, нали?

Хури беше дребна, жилава и строго облечена и явно не беше привърженичка на модните тенденции на ултрите. Черната и коса беше само два-три сантиметра по-дълга от косата на Вольова, достатъчно къса, за да бъде ясно, че черепът й не е пронизан от непохватно поставени жакове или проводници за осъществяване на допълнителна връзка между нервите. Това не гарантираше, че главата й не беше пълна с всевъзможни машинки, но определено не ставаше дума за нещо, с което парадираше. Лицето й изразяваше преобладаващите гени в света, в който бе родена — Края на небето; хармонично, без да бъде поразяващо. Устата й беше малка, права и безизразна, но цялата тази неутралност се компенсираше от очите й. Те бяха тъмни, толкова тъмни, че почти нямаха цвят, но блестяха с обезоръжаваща вътрешна далновидност. За частица от секундата на Вольова й се стори, че Хури вече бе прозряла през скалъпените от нея лъжи.

— Да — отвърна Иля. — А вие трябва да сте Ана Хури. — Говореше тихо, тъй като сега, след като се бе добрала до нея, не желаеше някой друг да чуе за какво става дума и да предложи да тръгне с тях. — Разбрах, че сте се договорили с нашия търговски представител за възможностите да станете член на нашия екипаж.

— Аз всъщност току-що се добрах до карусела. Реших първо да опитам при вас, преди да се обърна към екипажите, които рекламират в момента.

Вольова помириса водката си.

— Странна стратегия, ако нямате нищо против да ви кажа мнението си.

— Защо? За другите обяви има толкова много кандидати, че ги интервюират само посредством симулации. — Отпи механично от водата си. — Предпочитам да работя с хора.

— О! — отвърна Вольова. — Нашият екип е съвсем различен, можеш да ми вярваш.

— Но вие сте търговци, нали?

Иля кимна ентусиазирано.

— Почти приключихме работата си край Йелоустоун. Но не беше особено продуктивна, трябва да призная. Икономиката е в затишие. Вероятно ще минем отново оттук след един-два века и ще видим дали нещата са тръгнали нагоре. Аз лично обаче не бих имала нищо против да не видя никога повече това място.

— Значи, ако искам да тръгна с вашия кораб, трябва да взема решение скоро?

— Разбира се, първо ние ще трябва да решим дали отговаряте на нашите изисквания.

Хури я изгледа внимателно.

— Има ли други кандидати?

— Нямам право да обсъждам този въпрос.

— Предполагам, че трябва да има. Имам предвид, все пак става дума за Края на небето… мнозина би трябвало да искат да отидат там, дори да трябва да станат членове на екипажа на кораба, за да си платят пътуването.

Края на небето? Вольова се стараеше да запази сериозно изражение, като не можеше да се начуди на късмета, който имаха. Именно това бе единствената причина Хури да кандидатства: тя все още мислеше, че отиват в Края на небето, а не в Ризургам. Някак си не бе разбрала за промяната в целта, обявена от Саджаки.

— Човек може да си представи и по-лоши места — рече тя.

— Е, аз съм склонна да застана първа в редицата от кандидати за вашия екипаж. — Между тях се носеше плексигласов облак, увиснал от тавана, натоварен с напитки и наркотици. — Какво точно представлява това място, което предлагате?

— Много по-лесно би било да обясня всичко на борда на кораба. Взели сте си багажа, нали?

— Разбира се. Искам това място.

Вольова се усмихна.

— Много се радвам да го чуя.

 

 

Кювие, Ризургам, 2563 година

 

Калвин Силвест се появи в луксозния си господарски стол в единия край на затворническата стая.

— Имам да ти кажа нещо интересно — заяви той, като поглади брадата си. — Макар да не мисля, че ще ти хареса.

— Давай по-бързо; Паскал ще пристигне всеки момент.

Вечно развеселеното изражение на Калвин стана още повесело.

— Всъщност, имах предвид точно Паскал. Ти си падаш по нея, нали?

— Не виждам какво те интересува дали си падам или не.

Силвест въздъхна. Знаеше, че цялата тази работа ще причини трудности. Биографията наближаваше вече своя край и той бе останал потаен за по-голямата част от нещата. Въпреки цялата си техническа точност, въпреки безбройните начини, по които можеше да бъде изпитана, тя си оставаше това, което бе планирал Жирардио: хитро замислено оръжие за пропаганда. През финия филтър на биографията нямаше как нито един аспект от неговото минало да бъде видян в благоприятна за него самия светлина; нямаше как да бъде избегнато обрисуването му като еговманиачен, тесногръд тиранин: с голям интелект, но използващ абсолютно безсърдечно хората около себе си. В това отношение Паскал беше ненадмината. Ако не познаваше фактите, Силвест също щеше да приеме безкритично тенденциозното преиначаване, на което бе подложила биографията.

Това само по себе си беше трудно за приемане, но дори още по-мъчително бе, че в голяма част този навреждащ му портрет бе оформен от свидетелските показания на познавали го хора. Главният сред тях — и най-вредният — беше Калвин. Силвест бе осигурил, макар и неохотно, достъп на Паскал до симулацията в бета-ниво. Беше го направил под натиск, но поне тогава бе имал нещо подобно на компенсация.

— Искам обелискът да бъде открит отново и изровен — заяви Силвест. — Жирардио ми обеща достъп до информацията от разкопките, ако му помогна при разрушаването на собствения ми образ. Аз удържах своята част от сделката. Сега остава правителството да изпълни своята.

— Няма да бъде лесно… — започна Паскал.

— Не, не, определено и масивното източване на инундационистки ресурси няма да бъде лесно.

— Ще говоря с него — отвърна бегло тя. — Стига ти да ми даваш възможност да говоря с Калвин винаги, когато пожелая.

Това бе най-ужасната от всички договорки, още тогава му бе станало ясно. Но му се струваше, че си заслужава, дори и само заради възможността да види отново целия обелиск, а не само малката част, която бе открита преди преврата.

Забележителното бе, че Нилс Жирардио удържа на думата си. Това отне четири месеца, но един екип откри изоставените разкопки и извади обелиска. Не беше извършено старателно, но Силвест не беше и очаквал друго. Достатъчно бе, че го изровиха цял, а не на парчета. И сега той можеше да извиква холографския му образ в стаята си по всяко време, като всяка негова част се увеличаваше, за да може да я изследва. Текстът заблуждаваше, трудно можеше да му се направи морфологичен и синтактичен анализ. Сложната карта на слънчевата система се изписваше все така нервиращо точно пред вътрешния му взор. Под нея — прекалено дълбоко, за да бе имал възможност да го види преди — имаше нещо, което изглеждаше като същата карта, но в много по-голям мащаб, така че обхващаше цялата система до кометите. Павонис беше всъщност голяма двойна звезда: две звезди, отстоящи на десет светлинни часа една от друга. Амарантинците изглежда са знаели това, тъй като бяха отбелязали съвсем ясно орбитата на втората звезда. В първия момент Силвест се запита защо никога не я беше виждал нощем: тя щеше да бъде по-бледа от другата, но много по-ярка от останалите звезди на небето. След това се сети, че тя вече не светеше. Това бе неутронна звезда — изгорял труп на някога ярко тяло. Беше толкова тъмна, че присъствието й не бе доловено преди първите междузвездни проучвания. Около орбитата на неутронната звезда се виждаха непознати графични изображения.

Нямаше представа какво означава това.

Още по-зле — по-долу по обелиска имаше подобни карти, които поне си съответстваха с другите слънчеви системи, макар да не можеше да докаже това. Как бяха достигнали до подобна информация амарантинците — за другите планети, за неутронната звезда, за другите системи — без възможността да летят в космоса като хората?

Може би най-важният въпрос бе за възрастта на обелиска. Земният слой показваше, че става дума за период преди деветстотин и деветдесет хиляди години, или хиляда години преди Събитието. Но за да потвърди тази теория, се нуждаеше от много по-точни изчисления. При последното посещение на Паскал я бе помолил да направи още едно специално измерване на обелиска и се надяваше при следващата си поява тя да му даде отговора.

— Беше ми полезна — отвърна той на Калвин, който го изгледа насмешливо. — Не очаквам да го разбереш.

— Може би. Но все пак бих могъл да ти кажа какво съм научил.

Нямаше смисъл да го отлага.

— Казвай.

— Фамилното й име не е Дюбоа. — Калвин се усмихна, удължавайки с наслада очакването. — А Жирардио. Тя е негова дъщеря. И ти, скъпо момче, си попаднал в капана им.

 

 

Излязоха от „Джългърът и шраудърът“ в потната импресия на планетарна нощ на карусела. Поставените извън закона маймуни капуцини слизаха от дърветата около търговския център, готови за поредния джебчийски сеанс. Отнякъде се чуваха бурундийски барабани. Неоновото осветление образуваше змиеподобни сенки под издутите облаци, увиснали от покривните греди. Хури бе чула, че понякога вали, но засега това преживяване й бе спестено.

— Трябва само да вземем асансьора и да минем през задграничната митница, за да стигнем до нашата совалка — обяви Вольова.

Асансьорът, който взеха, беше незатоплен, раздрънкан и миришеше на урина, и освен тях двете в него имаше само един комузо с шлем, седнал замислено на една пейка, поставил шакухачито си между коленете. Хури предположи, че присъствието му бе накарало другите да изчакат следващия асансьор, който свързваше крайната с централната част на карусела.

Мадмоазел застана внушително до комузото, стиснала длани зад гърба си, облечена с дълга до земята електриковосиня рокля, с хванати назад в строг кок черни коси.

— Прекалено си напрегната — каза тя. — Вольова ще заподозре, че криеш нещо.

— Махай се.

Вольова я погледна.

— Каза ли нещо?

— Казах, че тук е студено.

На Вольова й беше необходимо доста време, за да осъзнае това твърдение.

— Да — отвърна най-сетне тя. — Май наистина е студено.

— Не е нужно да говориш на глас — додаде Мадмоазел. — Не е необходимо дори да шепнеш едва чуто. Просто си представяй, че изговаряш това, което искаш да чуя. Имплантът долавя призрачните импулси, генерирани в центъра на речта в мозъка ти. Хайде, опитай.

— Махай се — представи си, че изрича Хури. — Обирай си крушите от главата ми. Това никога не е фигурирало в договора.

— Скъпа моя — отговори Мадмоазел, — никога не е имало никакъв договор, просто… как да го нарека? Джентълменско споразумение? — Погледна Ана право в очите, сякаш очакваше някаква реакция. Хури я съзерцаваше с отровен поглед. — О, добре тогава — додаде тя. — Но обещавам, че ще се върна не след дълго.

— Нямам търпение — промълви Хури.

— Моля? — обади се Вольова.

— Казах, че нямам търпение — отвърна Ана. — Имам предвид да излезем от проклетия асансьор.

Не след дълго стигнаха в центъра на карусела, минаха през митницата и се качиха на совалката, представляваща сфера с четири двигателя, разположени под прав ъгъл. Името й беше „Меланхолия при отпътуването“, типичен пример за ироничните имена, които ултрите предпочитаха да дават на летателните си апарати. Вътрешността му напомняше набразден на ивици корем на кит. Вольова й каза да върви напред през поредица от прегради и подобия на канавки, докато стигне до моста. Имаше няколко дълбоки седалки и една конзола, върху която можеха да се видят различни постижения на авиониката. Вольова докосна нещо и в едната страна на конзолата се появи нещо малко, подобно на поднос. На него имаше кийборд в стар стил. Пръстите й затанцуваха по клавиатурата и на екрана се появи свързана със совалката информация.

Хури осъзна обезпокоено, че тази жена нямаше импланти, че пръстите й бяха всъщност един от начините, по които контактува.

— Закопчай си колана — каза Вольова. — Около Йелоустоун лети какво ли не, нищо чудно да ни се наложи да правим рязко отклонение.

Хури направи каквото й бе казано. Въпреки дискомфорта, който й причини това, сега бе първата й възможност от няколко дни да се отпусне. Много неща се бяха случили, откакто се бе събудила, повечето от тях — в трескава последователност. През цялото време, през което бе спала в Казъм сити, Мадмоазел бе очаквала пристигането на някакъв кораб, чиято цел бе Ризургам и, като се има предвид колко незначителен бе той в непрекъснато разширяващата се мрежа на междузвездната търговия, чакането бе дълго. Това бе проблемът с лайтхъгърите. Никой, колкото и влиятелен да бе, не можеше да притежава лайтхъгър, освен ако не притежаваше такъв вече от векове. Конджоинърите не произвеждаха повече трансмисии, а тези, които вече притежаваха лайтхъгъри, нямаха желание да ги продават.

Хури знаеше, че Мадмоазел бе търсила активно. Както и Вольова. Вольова, така бе казала Мадмоазел, бе пуснала сред информационната мрежа на Йелоустоун търсеща програма, наречена „хрътка“. Човек или компютризиран монитор не би могъл да засече „душенето“ на „кучето“. Но Мадмоазел очевадно не беше нито едното, нито другото, и го усещаше така, както каращият кънки по замръзналата повърхност на езеро усеща и най-леките неравности по нея.

Това, което предприе после, бе наистина умно.

Тя подсвирна на хрътката и я накара да дотича с радостни подскоци. След това непринудено й счупи врата, но не преди да го разреже и да огледа информационните му вътрешности, за да се сдобие с фактологията, която бе изпратена да изнамери. Кучето бе натоварено да изтегли както се предполагаше, тайна информация, свързана с хора с опит в търговията с роби, точно това, което можеше да се очаква от група ултри, търсещи човек за вакантно място на кораба си. Имаше обаче още нещо. Нещо странно, което възбуди любопитството на Мадмоазел.

Защо търсеха някой с военно минало?

Може би бяха професионалисти, действащи едно ниво над нормалното за търговията, безскрупулни специалисти, които не се свеняха да използват и по-гъвкави начини, за да се сдобият с търсената от тях информация, и нямаше да имат нищо против да отпътуват до някоя забравена от Бога колония като Ризургам, ако видят възможност за значителна награда, понякога за след векове. Не беше изключено организацията им да почива на военни основи вместо на почти пълната анархия, съществуваща на повечето търговски кораби.

Засега нещата се развиваха добре, дори като се вземеше предвид странния факт, че Вольова не поправи Хури, когато издаде явното си незнание за истинската цел на кораба. Хури, разбира се, бе наясно през цялото време, че целта му е Ризургам; но ако ултрите разберяха, че искаше да отиде именно там, щеше да бъде принудена да използва една от няколкото резервни истории, за да обясни мотивите си за желанието да посети едно от най-затънтените ъгълчета на Вселената. Беше готова да прибегне до някоя от въпросните истории веднага след като Вольова я коригира… но тя от своя страна пропусна да го направи, тъй като явно желаеше новият член на екипажа да продължава да мисли, че ще отпътуват за Края на небето.

Това бе действително странно, макар и разбираемо, ако се предположеше, че те вече изпитваха отчаяно желание да наемат първия появил се кандидат. И то не говореше добре за почтеността им. Единственият плюс беше, че така на Хури й се спестяваше необходимостта да разправя измислици. Реши, че няма причина да се тревожи. Положението обаче щеше да бъде съвсем различно, ако не беше това, което Мадмоазел бе поставила в главата й по време на замразения сън. Имплантът беше миниатюрен и нямаше да предизвика подозрението на ултрите, тъй като бе замислен да прилича на и да действа като стандартна ентоптична снадка. Ако станеха прекалено любопитни и извадеха проклетото нещо, всичките му издайнически части щяха да се самоизтрият или реорганизират. Но въпросът не беше в това. Несъгласието на Хури с импланта не се дължеше на факта, че е рискован или ненужен, а защото последният човек, който искаше да бъде ежедневно в главата й, бе Мадмоазел. Разбира се, това бе най-обикновена симулация в бета-ниво, конструирана така, че да имитира нейната личност, проектирайки образа й в зрителното поле на Хури и дразнейки слуховия й център, за да й даде възможност да чува това, което й казва призракът. Никой друг нямаше да има представа за появите на Мадмоазел, и Хури щеше да има възможност да контактува безмълвно с нея.

— Наречи го „нужда от информираност“ — бе обяснил призракът. — Сигурна съм, че като бивш войник разбираш този принцип.

— Да, разбирам го — отвърна намусено Ана. — И то вони, толкова е гадно. Но не храня надежди, че ще извадиш проклетото нещо от главата ми, само защото не го харесвам.

Мадмоазел се усмихна.

— Да те товаря с прекалено много знания в този момент би означавало да рискувам да допуснеш някоя грешка, която да те издаде пред ултрите.

— Чакай малко — каза Хури. — Вече знам, че искаш да убия Силвест. Какво повече биха могли да открият?

Мадмоазел се усмихна отново, вбесяващо. Подобно на много симулации в бета-ниво, и тази разполагаше с малко възможности за лицеви изражения и повторенията ставаха неизбежни, също като лош актьор, който играе различните си герои по подобен начин.

— Страхувам се, че това, което знаеш сега, не е дори частица от цялата история — отговори Мадмоазел. — Дори незначителна частица.

 

 

Когато Паскал пристигна, Силвест се зае да изучава лицето й и да го сравнява със спомените си за Нилс Жирардио. Както винаги се сблъска с ограниченията на зрението си. То не се справяше както трябва с извивките и в резултат виждаше нюансите на човешкото лице като приблизителна поредица от стъпаловидни равнини.

Но казаното от Калвин очевидно не беше невярно. Косата на Паскал беше черна и права, на Жирардио — къдрава и червеникава. Но костната структура имаше прекалено много общи моменти, за да бъдат отдадени на случайността. Ако не беше забележката на Калвин, Силвест може би никога нямаше да се досети… но сега, когато идеята бе налице, започваше да си обяснява много неща.

— Защо ме излъга? — попита той.

Въпросът му явно я изуми.

— За какво?

— За всичко. Като се започне от баща ти.

— Баща ми ли? — Последва мълчание. — А! Значи знаеш.

Той кимна, стиснал устни. И додаде:

— Това бе един от рисковете, на които се изложи като пожела да сътрудничиш с Калвин. Калвин е много умен.

— Трябва да е установил връзка с компютърния ми бележник, получил е достъп до лични файлове. Копелето.

— Сега знаеш как се чувствам. Защо го направи, Паскал?

— Първо, защото нямах избор. Исках да те изучавам. А единственият начин, по който можех да спечеля доверието ти, бе като си сменя името. Беше възможно; малцина знаеха за моето съществуване, още по-малко как изглеждам. — Направи пауза. — И се получи, нали? Ти ми се довери. И аз не предадох доверието ти.

— Такава ли е истината? Никога не си казвала на Нилс нищо, което би могло да му помогне?

Въпросът му явно я нарани.

— Ти получи предупреждение за преврата, спомняш ли си? Ако някой беше предаден в цялата тази история, това беше баща ми.

Силвест опита да открие гледна точка, която да докаже вината й, макар да не беше сигурен, че наистина го иска. Може би това, което казваше Паскал, бе вярно.

— А биографията?

— Това бе идея на баща ми.

— Като средство да ме дискредитира ли?

— В биографията ти няма нищо невярно… освен ако имаш някаква друга информация. — Поспря да говори за момент. — Между другото тя е почти готова. Калвин ми беше от голяма помощ. Това ще бъде първата творба от такъв мащаб, първото произведение на изкуството, създадено на Ризургам, представяш ли си? След амарантинците, разбира се.

— Определено е произведение на изкуството. С истинското си име ли смяташ да я издадеш?

— Идеята ми открай време е била такава. Но, разбира се, се надявах да не разбереш дотогава.

— О, не се тревожи за това. То няма да се отрази върху работните ни взаимоотношения. Винаги съм знаел, че Нилс е истинският автор зад нея.

— Това улеснява нещата за теб, нали? Да ме зачеркнеш поради несъвместимост?

— Разполагаш ли с датите, които ми обеща?

— Да. — Подаде му някаква картичка. — Аз спазвам обещанията си, докторе. Но се опасявам, че малкото уважение, което изпитвам към теб, е на път да се изпари окончателно.

Силвест погледна картичката, която бе огънал между палеца и показалеца на ръката си. Част от ума му бе напълно неспособна да се отдели от това, което представяха цифрите, дори докато говореше с Паскал.

— Когато съобщи за биографията, баща ти ми каза, че илюзиите на нейната авторка щели в най-скоро време да се разбият.

Тя се изправи.

— Мисля, че би трябвало да оставим това за някой друг път.

— Не, почакай. — Силвест се протегна и я хвана за ръката. — Извинявай, опитах да поговоря с теб за това, не разбираш ли?

Паскал трепна при контакта, после бавно се отпусна. Изражението й бе все така бдително.

— За какво?

— За това. — Потупа с палец по извлечението върху картичката. — Много е интересно.

 

 

Совалката на Вольова наближаваше някаква корабостроителница, близо до точката на Лагранж между Йелоустоун и неговата луна, Окото на Марко. В двора й бяха паркирали десетина лайтхъгъра, повече, отколкото Хури бе виждала през живота си. В центъра се намираше огромен карусел, по-малките му части бяха закрепени за външната рамка като сучещи прасенца. Няколко от лайтхъгърите бяха поставени в подпорни скелетоподобни структури за по-основен ремонт (тук имаше също така кораби на конджоинърите: лъскави и черни, сякаш изсечени от самия космос); останалите звездни кораби предимно дрейфираха, въртейки се бавно около центъра на гравитация на точката на Лагранж. Хури предположи, че трябва да съществува сложен правилник, според който бяха паркирани корабите; кой от чий път трябва да се отдръпне, за да избегне сблъсък, който един компютър би могъл да предвиди дни по-рано. Разходите за горивото, което можеше да се наложи да бъде изразходено, за да се избегне сблъсъка, щяха да бъдат незначителни в сравнение с възможностите за печалба, които даваше в общия случай престоят на търговските кораби… но загубеното уважение можеше да се възстанови много по-трудно. В близост до Края на небето никога не бе имало толкова много кораби, но дори там бе чувала за съперничеството между екипажите за паркирането и правото да се търгува. Повсеместно бе разпространено невярното мнение, че ултрите бяха хомогенна отломка на човечеството. В действителност те бяха също толкова разделени и параноично настроени едни към други, както всеки друг човешки подвид.

Вече наближаваха кораба на Вольова.

Подобно на всички останали лайтхъгъри, той вероятно имаше аеродинамична форма. При ниска скорост пространството придобиваше свойства на вакуум. При висока скорост, близка до тази на светлината, в която тези кораби прекарваха по-голямата част от времето си, се получаваше ефект като врязване в ревяща буря. Ето защо изглеждаха като кама: коничен корпус, изострящ се като игла при носа, за да разсича по-лесно междузвездното пространство, с два конджоинърски двигателя, разположени отзад на лонжерони. Совалката заслиза към кораба на Вольова и за момент Хури се изпълни със страхопочитание пред неговите размери. Това беше истински летящ град, а не летателен апарат. В този момент в корпуса се отвори врата и разкри осветен паркинг. Вольова насочи совалката натам, като докосваше умело различни бутони на контролното табло, и я приземи. Хури дочу тъпи удари от падащите върху совалката снадки, които трябваше да я закрепят неподвижно за лайтхъгъра.

Вольова се изправи първа.

— Тръгваме ли? — попита тя, но не с любезността, която бе очаквала Ана.

Прекосиха совалката и се озоваха в просторния кораб. В края на дългия коридор, по който тръгнаха, Хури виждаше съчетание от стационарни и въртящи се участъци.

Започваше да й се гади, но за нищо на света нямаше да позволи Вольова да го разбере.

— Преди да продължим нататък — обади се ултрата, — трябва да се запознаеш с един човек.

Гледаше през рамото на Хури назад по коридора, който водеше до докаралата ги совалка. Звукът, който се чуваше оттам, можеше да означава само едно — че на нея имаше още някой.

Нещо не беше наред.

Поведението на Вольова не беше на човек, опитващ да впечатли потенциален кандидат. То по-скоро говореше, че не й пука какво мисли Хури, сякаш това нямаше никакво значение и не можеше да промени нищо. Ана се огледа навреме, за да види комузото, който бе влязъл с тях в асансьора. Лицето му бе скрито под шлема, който носеха всички като него. Носеше шакухачито си в гънката на ръката.

Хури понечи да каже нещо, но Вольова я накара да замълчи.

— Добре дошла на борда на „Носталгия по безкрая“, Ана Хури. Ти току-що стана нашият Офицер на оръжейната ПСМ. — След това кимна към комузото. — Би ли ми направил една услуга, триумвир?

— Нещо конкретно?

— Удари я, за да изгуби съзнание, преди да е убила някой от нас.

Последното, което видя Хури, бяха златистите размазани очертания на бамбуковата пръчка.

 

 

Силвест усети парфюма на Паскал, преди да я различи сред тълпата пред затвора. Инстинктивно направи крачка към нея, но двамата широкоплещести милиционери, които го придружаваха, откакто бе напуснал стаята си, го задържаха. Силвест почти не забеляза сподавените обиди, които се разнесоха от удържаната зад опънатото въже тълпа.

Паскал го целуна дипломатично, като скри наполовина с ръката си в дантелена ръкавица моментното сливане на устните им.

— Преди да си ме попитал — каза тя; той едва я чу сред шума на човешкото множество, — и аз като теб нямам представа какво означава всичко това.

— Нилс ли стои зад него?

— Кой друг? Само той има властта да те извади от онова място за повече от един ден.

— Жалко, че не пожела и да ми попречи да се върна там.

— О, може би и щеше да го направи… ако нямаше да се налага да успокоява и своите хора, и опозицията. Крайно време е да спреш да мислиш за него като за най-лошия си враг, знаеш ли. — Влязоха сред стерилната тишина на чакащата кола. Тя бе адаптация от един от по-малките двуместни автомобили за изследвания на повърхността, с четири балоноподобни колела в краищата на аеродинамичното тяло. Беше боядисана в инундационистко пурпурен цвят.

— Ако не беше баща ми — продължи Паскал, — ти щеше да умреш по време на преврата. Той те предпази от най-злите ти врагове.

— Това не го прави особено компетентен революционер.

— А какво говори това за режима, който успя да прекатури?

Силвест сви рамене.

— Добър отговор.

Един пазач седна на предната седалка, разделена с бронирано стъкло, и те потеглиха; профучаха между тълпата и се насочиха към края на града. Минаха през една от ботаническите градини, след това заслизаха по един от склоновете. Придружаваха ги още две правителствени коли, също адаптации на действащи по повърхността двуместни автомобили, но боядисани в черно. След като измина около километър през неосветен тунел, конвоят пристигна в една херметическа камера и спря, докато годният за дишане въздух на града бъде сменен с атмосферата на Ризургам. Пазачите останаха на постовете си, като оставиха оръжието, само за да си наместят дихателните маски и очилата. След това колите се заизкачваха отново към повърхността. Излязоха, заобиколени от сивкав утринен сумрак и бетонни стени, и нашарен от червени и зелени светлини път.

Очакваше ги летателен апарат, паркиран на площадката пред хангара; долната страна на крилете му беше толкова ярка, че бе болезнено за очите да я гледаш — граничният слой въздух под тях вече беше започнал да се йонизира. Шофьорът бръкна в някакво отделение на контролното табло и извади дихателните маски, подаде ги през решетъчното прозорче в бронираното стъкло и им направи знак да ги поставят.

— Не, че е наложително — каза той. — Кислородът се е увеличил с двеста процента, откакто сте излезли за последен път от Ризургам сити, доктор Силвест. Има хора, дишали по десет минути атмосферен въздух без никакви дълготрайни последствия.

— Това трябва да са дисидентите, за които слушам непрекъснато — отвърна Силвест. — Ренегатите, предадени от Жирардио по време на преврата. Онези, които се предполага, че контактуват с лидерите на Истинския път в Кювие. Не им завиждам. Прахта сигурно е блокирала белите им дробове така, както и мозъците им.

Ескортиращият не изглеждаше впечатлен.

— Пречистващите ензими се справят с прашните частици. Това е стара марсианска биотехнология. Във всеки случай нивото на прахта е снижено. Влагата, която изпомпахме в атмосферата, позволи на частиците на прахта да се свържат в по-големи зрънца, които не се пренасят така лесно от вятъра.

— Много добре — похвали Силвест. — Жалко, че градът изглежда все такава мизерна дупка.

Постави маската на лицето си и зачака отварянето на вратата. Духаше средносилен вятър, нищо особено.

Летателният апарат беше оазис от простор и спокойствие, пищният му интериор бе издържан в пурпурния цвят на правителството. Пасажерите на другите две коли влязоха през друга врата, Силвест зърна Жирардио, който пресече площадката. Той се движеше с поклащане, започващо някъде откъм раменете. В него се усещаше някаква мощ, като ледник, компресиран до човешки размери. Лидерът изчезна от полезрението му, а след няколко минути видимият край на по-близкото крило стана виолетов, обвит в ореол от възбудени йони, и летателният апарат подскочи от площадката.

Силвест си очерта прозорец и започна да наблюдава през него как Кювие или Ризургам сити, както го наричаха сега, се смалява. За първи път го виждаше в целостта му от преврата насам, след повалянето на статуята на френския натуралист. Някогашната непринуденост на колонията бе изчезнала. Извън купола бяха изникнали жилища; херметически затворените за въздуха постройки бяха свързани помежду си с покрити улици и алеи. Имаше множество по-малки куполи, позеленели от растителността. Виждаха се дори експериментални открити плантации в болезнени за окото прави геометрични форми.

Заобиколиха града и поеха в северна посока. По-долу бе осеяно с каньони. Понякога прелитаха над малко селище, обикновено само един полупрозрачен купол или хижа с аеродинамична форма — сиянието от крилата осветяваше незабавно всичко, което се изпречеше пред погледа им. Това бе предимно пустееща земя, непресечена от пътища, канализация или електропроводи.

Силвест задремваше от време на време, събуждаше се, за да види тропическите ледени пустини и внесената тундра. Точно сега на хоризонта се появи някакво селище и започнаха да се приземяват към него, правейки спираловидни кръгове. Силвест премести прозореца си, за да вижда по-добре.

— Районът ми е познат. Тук открихме обелиска.

— Да — съгласи се Паскал.

Пейзажът беше скалист и почти без никаква растителност. Докъдето стигаше погледът, се различаваха счупени арки и невероятни каменни стълбове, които до един изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да се срутят. Равна земя почти нямаше, само дълбоки пукнатини, като калцирано неоправено легло. Минаха над втвърден поток от лава и кацнаха върху равен шестоъгълен терен, заобиколен от армирани повърхностни постройки. Беше обедно време, но прахта във въздуха намаляваше светлината дотолкова, че площадката, на която кацнаха, бе осветена с мощни прожектори. Представители на милицията се спуснаха да ги посрещнат, като прикриваха очите си от блясъка на долната част на крилата на летателния апарат.

Силвест грабна своята маска, погледна я с презрение и я остави на седалката. Нямаше нужда от помощ, за да измине краткото разстояние до сградата, а дори да имаше, никой не разбра.

Милиционерите ги придружиха вътре. Силвест не се бе намирал толкова близо до Жирардио от години. Шокира се като видя колко дребен изглежда сега противникът му. Имаше структура на тумбесто миньорско съоръжение. Изглеждаше способен да си проправи път през солиден базалт. Червеникавите му коси бяха къси и твърди като тел, посипани с бяло. Широкоразположените му очи гледаха присмехулно и напомняха за стреснат пекинез.

— Странна преданост — каза той, когато един от охраната затвори вратата след тях. — Кой би помислил, че ще открием толкова общи неща с теб, Дан?

— По-малко са, отколкото си представяш — отвърна Силвест.

Жирардио водеше групата нататък през коридор, покрай стените на който бяха наредени спрени от работа машини, мръсни до неузнаваемост. — Предполагам, че се питаш за какво е всичко това.

— Имам моите подозрения.

Смехът на Жирардио избумтя насред изоставената екипировка около тях.

— Помниш ли онзи обелиск, който изкопаха някъде насам? Разбира се — нали ти обърна внимание върху феноменологичните трудности, които създаваше използваният метод за датиране на скалите.

— Да — отвърна хапливо Силвест.

Заключенията от този вид датиране бяха огромни по своето значение. Нито една естествена кристална структура не беше напълно съвършена в решетъчната си геометрия. В нея винаги се наблюдаваха празнини с липсващи атоми и в тези дупки с времето се струпваха електрони, отделени от решетката посредством обстрелване с космически лъчи и естествена радиоактивност. Тъй като дупките се запълваха с електрони с постоянна скорост, броят на намиращите се там частици стоеше в основата на метода за датиране, който можеше да се използва за откритите предмети с неорганичен характер. Разбира се, не липсваше и съответната уловка: методът можеше да се използва, само ако запълнените дупки или „капани“ са били изпразнени или „избелени“, както се казваше, в някой момент в миналото. За щастие, обстрелването или излагането на светлина беше достатъчно, за да се изпразнят външните „капани“ в кристала. Този анализ на обелиска бе показал, че всички „капани“ в повърхностния слой са били изпразнени по едно и също време, което по една случайност бе точно преди деветстотин и деветдесет хиляди години плюс-минус допустимите грешки при измерванията. Само нещо като Събитието би могло да има такъв ефект върху предмет с размерите на обелиска.

В това нямаше нищо ново: хиляди открити амарантински предмети бяха датирани също по времето на Събитието посредством тази техника. Но нито един от тях не бе заровен умишлено. Обелискът обаче бе поставен умишлено в каменен саркофаг, след като бе „избелен“.

След Събитието.

Дори при новия режим този факт бе достатъчен, за да привлече вниманието към него. Така през последната година интересът към надписите върху него се бе подновил. Сама по себе си, интерпретацията на Силвест беше в най-добрия случай повърхностна, но сега това, което бе останало от общността на археолозите, му се притичваше на помощ. В Кювие се усещаше някаква нова свобода: режимът на Жирардио бе премахнал някои от забраните си за изследването на амарантинската култура, макар опозицията на Новия път да ставаше все по-фанатична.

Странна преданост, както бе казал Жирардио.

— Веднъж щом добихме известна представа за това, което ни информира обелискът — продължи той — отрязахме целия участък и копахме на шейсет-седемдесет метра дълбочина. Намерихме десетки като него — всичките „избелени“ преди да бъдат заровени, всичките с горе-долу същите надписи. Не става дума за нещо, което се е случило в този район, а за нещо, което е заровено тук.

— Нещо голямо — съгласи се Силвест. — Нещо, което трябва да са планирали преди Събитието, може би дори са заровили преди него, а след това са поставили маркерите. Последният културен акт на едно общество, преди да бъде унищожено. Точно колко голямо, Жирардио?

— Много голямо.

И тогава Жирардио му разказа как бяха наблюдавали района първоначално със съоръжения, които генерират проникващи в земята вълни на Рейли, чувствителни към плътността на заровените обекти. Беше се наложило да използват най-големите, което означаваше, че дълбочината, на която се намираха търсените обекти, бе максималната, за която бе приспособена тази техника — стотици метри. По-късно бяха докарали най-чувствителните гравитометри на колонията и едва тогава бяха добили известна представа за това, което търсеха.

То определено не беше малко.

— Тези разкопки свързани ли са с инундационистката програма?

— Напълно са независими. Чиста наука, с други думи. Това изненадва ли те? Винаги съм обещавал, че няма да изоставим изследването на амарантинците. Може би, ако ми беше повярвал преди всички тези години, сега щяхме да работим заедно и да бъдем опозиция на Пътя на истината — истинският враг.

— Ти не проявяваше никакъв интерес към Амарантин до откриването на обелиска — отвърна Силвест. — Но това те уплаши, нали? Тъй като най-после то бе неоспоримо доказателство, а не нещо, което бих могъл да фалшифицирам или манипулирам. Този път трябваше да допуснеш възможността да съм бил прав през цялото време.

Влязоха в обширен асансьор с плюшени столове и инундационистки офорти по стените. Дебелата метална врата се затвори с меко плъзгане. Един от адютантите на Жирардио отвори някакъв панел и натисна бутон. Започнаха да слизат надолу и това, както винаги, бе съпроводено с неприятно усещане.

— Колко дълбоко слизаме?

— Не много. Само два километра.

 

 

Когато Хури се събуди, вече бяха излезли от орбитата около Йелоустоун. Виждаше планетата през един от люковете в стаята си — беше много по-малка, отколкото й се бе сторила преди. Районът около Казъм сити беше като петънце на повърхността й. Ръждивият пояс представляваше само пръстен кафяв дим, намиращ се прекалено далече, за да се видят изграждащите го структури. Сега вече корабът не можеше да бъде спрян: той щеше да набира скорост, докато излезе напълно от системата Епсилон Еридани и щеше да продължава да я увеличава, докато достигне определена точка съвсем малко под скоростта на светлината. Неслучайно наричаха тези летателни апарати „лайтхъгъри“^[1].

Бяха я изиграли.

— Усложнение — произнесе се Мадмоазел след дълго мълчание. — Но нищо повече.

Хури потърка болезнената буца на черепа си, където я бе ударил с шакухачито си комузото — вече знаеше, че името му е Саджаки.

— Какво искаш да кажеш с това „усложнение“? — изкрещя тя. — Та те ме отвлякоха, глупава кучко!

— Внимавай с тона, скъпо момиче. Сега те не знаят за мен и няма причина да научат и в бъдеще. — Ентоптичният образ се усмихна. — Всъщност, сега аз съм може би най-добрият ти приятел. Би трябвало да направиш всичко възможно, за да запазиш нашата тайна. — Огледа ноктите си. — Така, нека сега разгледаме случилото се рационално. Каква беше целта ни?

— Знаеш много добре.

— Да. Ти трябваше да се промъкнеш в този екипаж и да отпътуваш с него до Ризургам. Какъв е статусът ти сега?

— Кучката Вольова продължава да ме нарича „свой новобранец“.

— С други думи, инфилтрирането ти е извършено забележително успешно. — Сега Мадмоазел се разхождаше безгрижно из стаята, поставила едната ръка на хълбока си, а с показалеца на другата се потупваше по долната устна. — И накъде точно сме се насочили?

— Нямам причина да подозирам, че не е все така към Ризургам.

— Следователно не се е случило нищо, което да компрометира мисията.

На Хури й се прииска да я удуши, но това щеше да бъде като да души мираж.

— Минавало ли ти е през ума, че те може да имат свои планове? Знаеш ли какво каза Вольова непосредствено преди да ме чукнат по главата? Каза, че съм новият Офицер на оръжейната ПСМ. Какво според теб е имала предвид?

— Това обяснява защо са търсили човек с военно минало.

— И какво ще стане, ако не се съглася с плановете й?

— Съмнявам се, че това има значение за нея. — Мадмоазел спря да се разхожда и придоби сериозното изражение, доставено й от запаса с лицеизражения. — Те са ултри, както знаеш. А ултрите имат достъп до технологии, смятани за табу в колониалните светове.

— Като?

— Нищо чудно сред тях да има инструменти за манипулиране на лоялността.

— Е, благодаря ти, че ми даде предварително тази важна информация.

— Не се притеснявай — винаги съм знаела, че съществува такава вероятност. — Мадмоазел спря и докосна едната страна на главата си. — И взех съответни мерки.

— Какво облекчение.

— Имплантът, който сложих в главата ти, ще изработва антигени срещу техните средства. Нещо повече, той ще излъчва възвишени затвърждаващи послания към подсъзнанието ти. Терапиите за лоялност на Вольова ще бъдат напълно неутрализирани.

— Защо тогава изобщо си направи труда да ми кажеш за тази възможност?

— Защото, скъпо момиче, веднъж щом Вольова започне тази терапия, ще трябва да я оставиш да мисли, че действа.

 

 

Слизането продължи само няколко минути, налягането и температурата на въздуха бяха запазени същите като на повърхността. Асансьорната шахта бе облицована с диамант. От време на време се виждаха подобия на килери, складове за екипировка или малки помещения за извършване на определени операции, или места, където два асансьора можеха да преминат един покрай друг, преди да продължат необезпокоявани пътуването си. По диаманта работеха слуги и го пресоваха нишка по нишка, всяка от които с дебелина един атом. Нишките се задържаха здраво по местата си под въздействието на молекулярни машинки. Погледната през стъкления покрив, леко прозрачната шахта като че ли се простираше до безкрая.

— Защо не ми каза, че си намерил това? — попита Силвест. — Трябва да си тук най-малко от няколко месеца.

— Да кажем просто, че твоята намеса не беше от критична важност — отвърна Жирардио и добави: — Досега, искам да кажа.

В дъното на шахтата излязоха в друг коридор, облицован в сребро, по-чист и по-прохладен от онзи, по който бяха минали на нивото на земята. От прозорците му се разкриваше гледка към необятна пещера, пълна с геодезични скелета и индустриални постройки. Силвест успя да запамети гледката с очите си, след това да извърши обработка на образа и да уголеми запаметеното, докато продължаваше да върви по-нататък в коридора. За тази възможност благодари, макар и неохотно, на Калвин.

Онова, което видя, бе достатъчно, за да му ускори пулса.

Минаха през две бронирани врати, до които се намираха охранителни ентоптики — гърчещи се змии, които като че ли съскаха и плюеха по групичката. Преминаха през друго преддверие с още една поредица от врати, охранявани от милицията. Жирардио им махна да направят път, след това се обърна към Силвест. Окръглеността на очите му, наподобяващите му пекинез черти, внезапно го накараха да се сети за нарисуван японски дявол, застанал край бушуващ огън.

— А сега идва ред на момента — обади се Жирардио, — когато или си искаш обратно парите, или заставаш в благоговейно мълчание.

— Впечатли ме — отвърна Силвест с цялото развеселено безгрижие, което успя да събере въпреки ускорения си пулс и трескаво вълнение.

Жирардио отвори задните врати. Влязоха в стая, наполовина колкото асансьора, в която нямаше нищо друго освен няколко писалища, вградени в стената. На едно от тях лежаха слушалки и микрофон и компютърен бележник, на който бе изобразена някаква диаграма. Стените се накланяха полегато навън, така че площта на тавана бе по-голяма от площта на пода. Това създаде в Силвест впечатлението, че се намира на въздушен кораб, пътуващ през беззвездно небе из океан, ненанесен в никаква карта.

Жирардио изгаси осветлението и така им позволи да видят това, което се намираше от другата страна на стъклото.

От покрива на помещението от другата страна висяха прожектори, сочещи към амарантинския обект под тях. Той се подаваше от почти прозрачната стена — чисто черна полусфера, обкръжена от геодезично скеле. По нея все още се виждаха неравни буци втвърдена лава, но по широките участъци, където магмата беше изсечена, нещото беше гладко и тъмно като обсидиан. Намиращата се отдолу форма беше сферична, широка над четиристотин метра, но повече от половината бе все още погребана.

— Знаеш ли кой го е направил? — обади се Жирардио, този път шепнешком. Продължи, без да чака отговор: — По-старо е от човешкия език, но проклетият ми венчален пръстен е по-надраскан от него.

Жирардио поведе групата обратно към асансьорната шахта за последната част от слизането в издълбаната зала. Слизането продължи не повече от трийсет секунди, но на Силвест му се стори мъчително бавно като Омировата „Одисея“. Имаше усещането, че това нещо бе личната му награда, така трудно спечелена, сякаш я бе изровил сам с окървавени нокти. И сега то се издигаше над тях, закръглената му страна се извисяваше неподдържана от нищо във въздуха. Около него бе издълбана бразда, минаваща от единия до другия край. Оттам, където се намираха, тя изглеждаше плитка и тънка, но беше широка около метър и вероятно толкова дълбока.

Жирардио ги поведе към най-близкото скеле: бетонна постройка със собствени помещения и различни нива, достигащи до самия обект. Вътре взеха друг асансьор. Стомахът на Силвест се свиваше от конфликтните импулси на клаустро- и агорафобията. Чувстваше се като хванат в капан между невъобразимото количество тонове скална маса на стотиците метра земя над главата си и в същото време жертва на световъртеж, докато се издигаха с асансьора на скелето до горната страна на обекта.

Във всички посоки се виждаха малки колиби, пълни с екипировка. Асансьорът спря при една от тях и те се озоваха в комплекс от стаи, в които все още се усещаха следи от доскоро кипяла трескава дейност. Предупредителните знаци бяха изписани — всичко беше в голяма степен импровизирано, за да има място за ентоптични генератори.

Минаха по потрепващ под стъпките им метален мост, който свързваше различни части от скелето, намиращи се до самия амарантински предмет. Бяха някъде по средата на неговата височина, на едно ниво с браздата. Обектът вече не изглеждаше сферичен; бяха прекалено близо, за да имат подобно впечатление. Това бе черна стена, препречваща пътя им, безкрайна и бездънна като гледката от Шрауд на Ласкай, който си спомняше след завръщането си от Спиндрифт. Вървяха по моста, докато ги отведе до жлеба.

Пътеката сви веднага надясно. От три страни — вляво, отгоре и отдолу — бяха заобиколени от чистата черна повърхност на обекта. Вървяха по пътека във вид на решетка, закрепена специално за целите на изследването, тъй като материалът, от който бе направен обектът, бе почти напълно лишен от триене и по него не можеше да се ходи. Вдясно, на височината на кръста, имаше осигурителни перила и след това — няколкостотин метра нищо. На всеки пет-шестстотин метра на вътрешната стена имаше лампа, закрепена чрез епоксидни уплътнители, а на всеки двайсетина метра се виждаше панел, маркиран със загадъчни символи.

Продължиха да се движат по стръмния наклон на жлеба около три-четири минути, докато Жирардио даде знак да спрат. Тук се намираше звено с преплетени захранващи кабели, лампи и комуникационни конзоли. Жлебът навлизаше в стената от лявата им страна.

— Бяха ни необходими седмици, докато намерим пътя натам — обясни Жирардио. — Първоначално проходът е бил запушен с базалт. Едва след като отлющихме всичко, открихме това място, откъдето базалтът явно продължаваше нататък, сякаш запушвайки нещо като радиален тунел, излизащ в жлеба.

— Виждам, че сте имали много работа.

— Наистина беше трудно — съгласи се Жирардио. — Изравянето на жлеба беше лесно в сравнение с него, тъй като тук трябваше да дълбаем и да изнасяме материала през тази малка дупка. Някои искаха да направим няколко второстепенни тунела, за да си улесним задачата, но не стигнахме дотам. А бормашините ни не можеха да се справят с това нещо.

Научното любопитство на Силвест за момент надделя над желанието да омаловажи опитите на Жирардио да го впечатли.

— Знаете ли какъв е този материал?

— Предимно въглерод, с малко желязо и ниобий и някои редки метали в извънредно ниски дози. Но строежът ни е непознат. Това не е просто алотропна форма на диаманта, която все още не сме изобретили, нито дори свръхдиамант. Може би горните няколко десети от милиметъра са с близък до диаманта строеж, но веществото изглежда е преминало сложна трансформация на своята решетка на по-дълбоко ниво. Окончателната форма, много по-дълбоко, отколкото сме успели да вземем образци, може дори изобщо да не е истински кристал. Не е изключено решетката да се разпада на трилиони макромолекули с атомно тегло на въглерода, работещи заедно като единна маса. Понякога тези молекули изглежда си проправят път до повърхността и само тогава можем да ги видим.

— Говориш така, сякаш всичко това е направено целенасочено.

— Може би. Може би молекулите са нещо като ензими, предназначени да поправят кората на диаманта, когато се повреди. — Сви рамене. — Но никога не сме изолирали макромолекула, поне не в стабилна форма. Те явно губят сцеплението си веднага щом бъдат отстранени от решетката. Разпадат се, преди да успеем да надзърнем вътре в тях.

— Това, което описваш, прилича много на вид молекулярна технология — промълви замислено Силвест.

Жирардио му се усмихна, очевидно в знак, че си дава сметка за играта, която бяха започнали.

— Само дето знаем, че амарантинците са били прекалено примитивни за такова нещо.

— Разбира се.

— Разбира се. — Жирардио се усмихна отново, но този път на групата като цяло. — Ще продължаваме ли навътре?

Придвижването по системата от тунели, водеща от жлеба навътре, се оказа по-проблемно, отколкото си бе помислил в началото Силвест. Беше предположил, че тунелът продължава навътре колкото да прекоси черупката на предмета и тогава щяха да се озоват в кухата му вътрешност. Но не се оказа така. Обектът беше специално създаден лабиринт. Пътеката действително напредваше радиално, може би за около десетина метра, но след това правеше рязък завой вляво и скоро извеждаше до система от множество тунели. Маршрутите бяха кодирани с различни цветове, но системата беше прекалено неразбираема за Силвест. След пет минути той се дезориентира напълно, макар да подозираше, че не бяха навлезли особено дълбоко в нещото. Системата от тунели беше като че ли дело на побъркана личинка на муха, предпочитаща намиращата се непосредствено под кората на ябълката част. По някое време прекосиха нещо, което приличаше на най-обикновена цепнатина в обекта. Жирардио обясни, че строежът му обхващал поредица от концентрични обвивки. Продължиха да се движат през поредната объркваща система от тунели, докато Жирардио им разказваше подозрителни истории за първоначалното изследване на обекта.

Знаеха за него от около две години, откакто Силвест бе привлякъл вниманието на Паскал към странната последователност, в която бе заровен обелискът. Изравянето на камерата бе отнело по-голямата част от този период; на детайлното изследване на вътрешността му бяха посветени едва последните няколко месеца. В началото бяха имали няколко смъртни случая. В крайна сметка се бе изяснило, че в тях няма нищо мистериозно — просто екипи, изгубили се във все още неотбелязани на картата части на лабиринта и озовали се във вертикални шахти, където все още не беше поставен осигурителен под. Една от работещите по обекта бе умряла от глад, когато се бе осмелила да се отдалечи прекалено много без да остави зад себе си диря от хлебни трохи — слугите я открили две седмици, след като изчезнала. Беше се движила в безкрайна поредица от кръгове, понякога само на минути разстояние от обезопасените зони.

Напредъкът през последната концентрична черупка беше по-бавен и предпазлив, отколкото през другите четири, които вече бяха прекосили. Придвижваха се надолу и най-сетне стигнаха блажено хоризонтален участък от тунела, в далечния край на който се лееше млечнобяла светлина.

Жирардио каза нещо в ръкава си и светлината понамаля.

Движеха се в полумрак. Постепенно дъхът преставаше да създава ехо в стените, тъй като пространството около тях се разширяваше. Единственият звук се носеше от отруденото мъркане на близките въздушни помпи.

— Задръжте — обади се Жирардио — Ето го.

Силвест се приготви за неизбежната дезориентация, когато светлината се увеличи. Този път нямаше нищо против театралниченето на Жирардио. То му позволяваше да изпита донякъде усещането, че сам прави откритието макар и втора ръка. Разбира се, той единствен разбираше цялата му игра. Но не завиждаше на другите за момента. Така те можеха да бъдат измамени, тъй като не знаеха какво е усещането от истинското откритие. Почти ги съжаляваше, но гледката, която се разкри пред него в този момент, заличи всяка нормална мисъл.

Това бе град на извънземни.