Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (30)

Трийсет

Цербер/Хадес, система Делта Павонис, 2566 година

 

Когато най-сетне останаха сами в стаята си, Паскал каза:

— Не може да минеш през това, Дан. Разбираш ли какво имам предвид?

Той беше уморен; всички бяха, но мислите препускаха в главата му така, че последното, до което му беше сега, бе сънят. Но ако предмостието оцелееше достатъчно дълго, за да навлезе в Цербер и да действа според плана, сега му се предоставяше последната възможност за истински сън през следващите няколко десетки часа, може би дори дни. Необходимо беше да е в състояние да функционира така енергично, както бе правил през целия си живот, когато се озоваваше в свят на извънземни. Но сега очевидно Паскал щеше да направи всичко възможно, за да му попречи.

— Вече е много късно — отвърна уморено той. — Съобщихме за себе си; нанесохме вреда на Цербер. Светът е известен за нашето присъствие, вече знае нещичко и за природата ни. Моето влизане в него няма да промени кой знае колко положението оттук нататък, само дето ще науча много повече, отколкото ще ми кажат някога глупавите роботи на Вольова.

— Няма как да знаеш какво те чака там, Дан.

— Напротив, има. Отговор на случилото се с амарантинците. Нима не разбираш, че човечеството се нуждае от тази информация?

Ясно беше, че Паскал също го разбира, поне теоретично. Но тя продължи:

— Ами ако същият тип любопитство, който проявяваш сега, е довел до унищожаването им? Видя какво се случи с „Лорийн“.

За кой ли път той се сети за Алиша, умряла при тази атака. Какво точно го караше да се съпротивлява срещу предложението да отделят време, за да извадят тялото й от корабните останки. Отново се изуми от вледеняващо персоналната си заповед трупът й да остане завинаги с предмостието; за момент му се стори, че сякаш не той бе дал това нареждане, даже не Калвин, а нещо, което се криеше зад двамата. Тази мисъл го накара да се сепне, затова побърза да я натика някъде в гънките на подсъзнанието си, като предварително я смачка като досадно насекомо.

— Но тогава ще научим, нали? — възкликна той. — Най-после ще разберем каква е истината. И дори това да ни убие, някой друг ще научи какво се е случило, някой от Ризургам или даже от друга система. Разбери, Паскал, според мен рискът е напълно оправдан.

— Тук има нещо повече от любопитство, нали? — Тя го погледна, явно очаквайки отговор. Той я погледна на свой ред със съзнанието колко плашеща бе липсата на фокус на очите му. — Хури е дошла на борда на този кораб, за да те убие — продължи Паскал. — Тя сама го призна. Според Вольова не е изключено да е изпратена тук от Карин Льофевр.

— Това е не само невъзможно; то е оскърбително.

— Но не пречи да е истина. Освен това е възможно да включва нещо повече от лично отмъщение. Може би Льофевр наистина е умряла, но нещо е приело нейната форма, наследило е тялото й или не знам какво друго, нещо, което знае с каква опасност си играеш. Не можеш ли да го приеме поне като слаба вероятност?

— Нищо от случилото се край Шрауд на Ласкай не може да е свързано по какъвто и да е начин с онова, което е сполетяло амарантинците.

— Откъде си толкова сигурен?

— Защото бях там! — отвърна вече ядосан Силвест. — Защото отидох там, където е бил Ласкай, в Пространството на откровенията, и онова, което са показали на Ласкай, показаха и на мен. — Опита да успокои тона си и взе двете ръце на своята съпруга в дланите си. — Те бяха древни, толкова чужди за нашите представи, че ме побиха тръпки. Докоснаха ума ми. Видях ги… и изобщо не приличаха на амарантинците.

За първи път, откакто бяха напуснали Ризургам, той си спомни този миг на крещящо разбиране, сякаш повреденият му модул за контакти се бе докоснал до Шрауд. Стари като изкопаеми, умовете на шраудърите се бяха побрали в собственото му съзнание; това бе момент на бездънно познание. Казаното от Ласкай се оказа истина. Те може и да бяха извънземни по биологически показатели и да вдъхваха вътрешна погнуса поради простия факт, че нямаха нищо общо с онова, което човешкият ум смяташе за правилна форма на съзнание, но по динамиката на своите мисли бяха много по-близо до хората, отколкото можеше да се предположи по формата им. За миг тази двойственост го смути… но нямаше как да бъде другояче; как иначе Патърн джъглърите щяха да го променят така, че да мисли като шраудър, ако основните режими на мислене не бяха подобни? Внезапно спомените го заляха и той като че ли надзърна за момент в дългата история на шраудърите. В продължение на милиони години те бяха бродили из една по-млада от сегашната галактика, в търсене и събиране на захвърлени и опасни играчки на други, дори още по-стари цивилизации. Сега тези приказни неща бяха почти на една ръка разстояние, зад булото на Шрауд… и той почти бе успял да се промъкне от другата му страна. И тогава нещо друго…

Нещо като разделяне на завесата или пролука между облаците, нещо толкова краткотрайно, че почти го беше забравил. Нещо, което трябваше да остане скрито, но което му бе показано… скрито зад пластове идентичност. Идентичността и спомените на отдавна умряла раса… носени като камуфлаж…

И нещо напълно друго в Шрауд; и напълно различна причина за неговото съществуване…

Но самият спомен му убягваше, като че ли се изплъзваше от опитите на ума му да се добере до него, докато най-сетне остана отново насаме с Паскал и с остатъчния вкус на съмнението.

— Обещай ми, че няма да отидеш — каза Паскал.

— Ще поговорим за това утре — отвърна Силвест.

Събуди се в стаята си; малкото сън, който бе успял да открадне, не беше достатъчен, за да прочисти кръвта му от умората.

Нещо го бе събудило, но за момент той не успя да види или чуе нищо. Тогава Силвест забеляза, че екранът край леглото излъчваше мека светлина, като огледало, отразяващо лунната светлина.

Пресегна се, за да активира връзката, като внимаваше да не събуди съпругата си. Не че това му се струваше вероятно; тя спеше изключително дълбоко. Разговорът, който бяха провели преди лягане, очевидно й бе дал менталното спокойствие, от което се нуждаеше.

На екрана се появи лицето на Саджаки, а зад него се виждаше медицинската апаратура на корабната клиника.

— Сам ли си? — попита тихо той.

— Съпругата ми е тук — отвърна шепнешком Силвест. — Спи.

— Тогава ще бъда кратък. — Той протегна увредената си ръка за инспектиране. Лъскавата й обвивка вече се бе запълнила и китката му бе възвърнала нормалния си профил, макар подкожният възстановителен процес очевидно все още да не бе приключил. — Вече съм достатъчно добре, за да изляза оттук. Но нямам намерение да се окажа в същото положение като Хегази.

— В такъв случай държа да те уведомя, че цялото оръжие е във Вольова и Хури и те се погрижиха ние да не можем да си подсигурим наше. — Той понижи още глас. — Не мисля, че ще бъде трудно да бъде убедена да заключи и мен. Заплахите ми срещу кораба явно не я впечатляват.

— Предполага, че ти никога не би стигнал дотам.

— Ами ако е права?

Саджаки поклати глава.

— Това вече няма значение. След броени дни, най-много пет, оръжието й ще започне да излиза от строя. Разполагаш само с това време, за да влезеш в Цербер. И не опитвай да ми кажеш, че ще можеш да научиш нещо от нейните роботчета.

— Това ми е пределно ясно.

Паскал се размърда в леглото до него.

— Тогава приеми следното предложение. Аз ще те заведа вътре. Ще бъдем само двамата, никой друг. Можем да вземем два костюма от същия тип, с който дойде в кораба от Ризургам. Не ни е нужен даже кораб. Ще стигнем до Цербер за по-малко от един ден. Така ти остават два дни, за да влезеш: един — за да огледаш каквото можеш и още един — за да напуснеш по същия начин, по който си влязъл. Тогава, разбира се, вече ще знаеш пътя.

— А ти?

— Аз ще те придружа. Вече ти казах как смятам, че би трябвало да действаме с Капитана.

Силвест кимна.

— Мислиш, че ще намериш нещо вътре в Цербер, нещо, което може да го излекува.

— Отнякъде трябва да започна.

Силвест се огледа. Гласът на Саджаки напомняше шума на преминаващ през клоните на дърветата вятър и стаята изглеждаше неестествено притихнала; по-скоро като картина, видяна през вълшебен фенер, отколкото като нещо реално. Той си помисли за бясната активност, която цареше в същия този момент на Цербер, за активността на машините, макар повечето от тях да бяха по-малки от бактерии и глъчката от техния конфликт да бе недоловима за човешките сетива. Но това не променяше фактите и Саджаки имаше право: разполагаха с броени дни преди безбройните машини, врекли се във вярност на Цербер, да започнат да ерозират мощното оръжие на Вольова. Всяка секунда, с която отлагаше влизането си в това място, означаваше една секунда по-малко вътре в него и приближаваше излизането му оттам с още една секунда към края, като следователно го правеше много по-рисковано. Паскал се размърда отново, но очевидно спеше все така дълбоко. Присъствието й не се отличаваше особено от присъствието на изобразените по мозайката птици.

— Всичко това е толкова внезапно — промълви той.

— Но ти си очаквал този миг цял живот — отвърна Саджаки като повиши глас. — Не ми казвай, че не си готов за него. Не ми казвай, че се страхуваш от онова, което може да откриеш там.

Силвест знаеше, че трябва да вземе решение преди моментът да се е проточил неестествено дълго.

— Къде ще се срещнем?

— Извън кораба — отговори Саджаки и обясни защо се налагаше да постъпят по този начин; иначе рискуваше да се натъкне на Вольова или Хури, или дори на Паскал. — Те мислят, че все още съм болен — додаде той и потърка мембраната, обвила ранената му ръка. — Но ако ме открият извън клиниката, ще постъпят с мен по същия начин, по който се отнесоха към Хегази. Оттук мога да се добера до костюм само след минути, без да минавам през участъци от кораба, които могат да регистрират присъствието ми.

— А аз?

— Отиди до най-близкия асансьор. Ще уредя да те отведе до някой костюм, който се намира по-близо до теб. Той ще се погрижи за всичко.

— Саджаки, аз…

— Чакам те отвън след десет минути. Твоят костюм ще те доведе при мен — усмихна се Саджаки и добави: — И ти препоръчвам горещо да не будиш съпругата си.

Саджаки удържа думата си: асансьорът и костюмът явно знаеха точно къде трябва да отведат Силвест. Той не срещна никого и никой не го притесни, докато костюмът му взе мерките, приспособи се в най-големи подробности към тялото му и след това се обви внимателно около него.

Нищо не показваше, че корабът забеляза отварянето на люка и още по-малко, че Силвест излезе в открито пространство.

 

 

Вольова се събуди внезапно и това сложи край на безцветните й сънища, населени с бушуващи армии от насекоми.

Хури блъскаше по вратата на стаята й и викаше нещо, но Иля бе прекалено сънена, за да разбере за какво става дума. Когато отвори вратата, Ана съзерцаваше дулото на плазмената си пушка. Тя се поколеба за частица от секундата, преди да го свали към земята, сякаш до последния момент не е била сигурна какво да очаква от другата страна на вратата.

— Какво има? — попита Вольова.

— Паскал — отвърна Хури. Челото й беше покрито с капки пот. — Събудила се и Силвест не бил там.

— Не бил там ли?

— Оставил това. Тя е сразена, но поиска да ти го покажа.

Хури пусна пушката, която увисна на ремъка върху рамото й, и извади от джоба си някаква хартия.

Иля потри очи и я пое. Дактилният контакт активира посланието в него; появи се лицето на Силвест, открояващо се на фона на изобразени върху мозайка птици.

— Страхувам се, че те излъгах — заяви от листа той. — Паскал, съжалявам… имаш право да ме мразиш за това, но се надявам да не го направиш, не и след всичко, което преживяхме заедно. — Сега гласът му беше съвсем тих. — Ти ме помоли да обещая, че няма да вляза в Цербер. Но аз все пак отивам и по времето, когато ще прочетеш това, ще бъде прекалено късно, за да спра. Нямам друго обяснение за ставащото, освен че е нещо, което би трябвало да направя; според мен ти винаги си била наясно, че ще го направя, ако някога се приближим толкова много. — Той направи пауза или за да си поеме въздух, или за да помисли какво да каже по-нататък. — Паскал, ти си единствената, която се досети какво се случи всъщност около Шрауд на Ласкай. Възхищавах ти се за това. Затова не се страхувах да ти призная истината. Кълна ти се, казах ти онова, което мисля, че се случи, а не поредната лъжа. Но сега онази жена, Хури, казва, че е изпратена от някой, който може да е Карин Льофевр, и то, за да ме убие заради нещо, което може да направя.

Хартията замълча отново.

— Държах се така, сякаш не вярвам на нито дума от казаното, Паскал, и може би тогава точно така си мислех. Но трябва да се освободя от тези призраци и да убедя сам себе си, че нищо от случващото се сега не е свързано със станалото около Шрауд. Разбираш ме, нали? Трябва да измина тази допълнителна миля, да направя това последно усилие, само за да накарам тези призраци да млъкнат. Може би дължа благодарност на Хури за това. Тя ми даде причината да предприема тази крачка, въпреки че никога не съм се страхувал толкова от онова, което може да открия. Не смятам, че тя — или другите — са лоши хора. Нито пък ти, Паскал. Знам, че си се повлияла от казаното от тях, но вината не е твоя. Ти опита да ме разубедиш, защото ме обичаш. И това, което правех, което се готвя да правя, ми причинява още по-голяма болка, защото така предадох тази любов. Нещо от казаното дотук звучи ли ти логично? И ще можеш ли да ми простиш като се върна? Раздялата ни няма да продължи много, Паскал, не повече от пет дни, може би и по-малко. — Силвест млъкна отново, преди да добави финала на писмото си: — Взех Калвин. Той е в мен сега, докато говоря. Ще излъжа, ако твърдя, че двамата с него не сме постигнали някакво ново… равновесие. Но мисля, че ще ми бъде полезен.

Образът върху хартията избледня.

— Знаеш ли — рече Хури, — имаше моменти, когато почти му симпатизирах. Но той провали всичко.

— Казваш, че Паскал приела зле новината?

— Ти не би ли я приела зле?

— Зависи. Може би той е имал право: може би тя винаги е знаела, че ще се стигне дотук. Може би е трябвало да помисли по-добре, преди да се омъжи за този мръсник.

— Мислиш ли, че е стигнал далеч?

Иля се взря в хартията, сякаш се надяваше да получи съвет от гънките й.

— Може би някой му е помогнал. Не са много тези от нас, които биха могли да го направят. Всъщност никой, ако не смятаме Саджаки.

— Може би трябва да го смятаме. Може би лековитите му вещества и механизми са го излекували по-бързо, отколкото очаквахме.

— Не — отсече Вольова. След това потупа вълшебната си гривна. — Знам къде се намира триумвиратът във всеки момент. Хегази е все още в херметическата камера, а Саджаки е в клиниката.

— Имаш ли нещо против да проверим за всеки случай?

Иля грабна още една дреха, достатъчно топла, за да може да влезе с нея в който и да е от студените участъци на лайтхъгъра, без да получи хипотермия. Мушна оръжието си в колана, после преметна през рамо тежката пушка, която Хури бе донесла от военния архив, рожба на двайсет и третото столетие и първата Европейска демаршия, обвита в черен неопрен, украсена отстрани с китайски дракони, изработени от злато и сребро, с очи от червени рубини.

— Ни най-малко — отвърна тя.

 

 

Стигнаха до херметическата камера, където Хегази бе прекарал цялото това време, без да има друго забавление освен съзерцаването на стоманените стени на помещението. Поне така си го представяше Вольова в редките моменти, когато изобщо си правеше труда да се сети за затворения триумвир. Не можеше да каже, че го мрази или дори че не го харесва особено. Той беше прекалено слаб за това; ясно бе, че едно такова здание не би могло да съществува другаде, освен в сянката на Саджаки.

— Създавал ли ти е проблеми? — попита тя.

— Не, само дето продължава да настоява, че е невинен и да повтаря, че не той е пуснал Сън Стийлър от оръжейната. И като че ли говори истината.

— Това е една стара техника, известна като лъжа, Хури.

Иля постави длани върху дръжката, която трябваше да отвори вътрешната врата към херметичната камера. Бе заела стабилна поза, с раздалечени стъпала. Опитите й се оказаха безуспешни.

— Не мога да я отворя.

— Нека опитам аз. — Ана я избута внимателно встрани и се зае на свой ред с дръжката. — Не — заяви тя след известно сумтене и пъшкане. — Не мога да я помръдна.

— Не си я заварявала, нали?

— О, каква глупачка съм. Как можах да забравя?

Вольова почука по вратата.

— Хегази, чуваш ли ме? Какво си направил с вратата? Не може да се отвори.

Никакъв отговор.

— Той е вътре — заяви Вольова, след като се консултира отново с гривната си. — Но може би не успява да ни чуе през бронята.

— Това не ми харесва — отвърна Хури. — С вратата всичко беше наред, когато си тръгнах. Мисля, че е по-добре да простреляме ключалката. — Без да изчака съгласието на Иля, тя извика: — Хегази? Ако можеш да ни чуеш, имай предвид, че ще стреляме, за да отворим вратата.

След секунда плазмената пушка бе вече в ръката й, тежестта изопна мускулите. Тя закри лице с другата си длан като отмести поглед встрани.

— Чакай — обади се Вольова. — Прибързваме. Ами ако външната врата е отворена? В такъв случай вакуумът заключва вътрешната врата.

— Ако случаят е такъв, Хегази няма да ни създава повече проблеми. Освен ако не е в състояние да задържи дъха си в продължение на няколко часа.

— Няма две мнения по въпроса. Но и при това положение не бихме искали да пробием дупка в тази врата.

Хури се приближи още.

Дори да имаше панел, показващ състоянието на налягането от другата страна, той бе добре скрит под мръсотията.

— Мога да настроя лъча към най-тесния му обхват. Ще направя дупка като от игла във вратата.

— Давай — рече Вольова след кратко колебание.

— Промяна на плана, Хегази. Ще пробия дупка в горната част на вратата. Ако си прав, най-добре е да седнеш, може би да помислиш как да си подредиш нещата.

Отново никакъв отговор.

Беше почти оскърбително да иска подобна дреболия от плазмената пушка, помисли си Вольова, все едно да използваш индустриален лазер за срязване на сватбена торта. Но въпреки това Хури го направи. Последва проблясване и пукот, когато пушката изплю издължен куршум-светкавица към вратата. За миг от голямата колкото направена от червей дупчица, която бе пробила, се изви дим.

Но само за секунда.

След това нещо избликна от вратата, образувайки тъмна свистяща дъга.

 

 

Без да губи време, тя проби по-голяма дупка във вратата. Сега вече нито Хури, нито Вольова вярваха, че от другата й страна може да има някакъв живот. Хегази или беше мъртъв, макар да нямаха представа от какво, или вече бе напуснал изолационната херметическа камера и тази струя течност под високо налягане беше неговата объркана представа за послание към тези, които го държаха затворен.

Ана продължи да стреля и струята се превърна в дебело колкото ръка изригване на възсолена течност с такава експлозивна сила, че я изблъска назад и тя падна в дълбоката до глезените тиня и мръсотия на кораба, а плазмената пушка се стовари с трясък в същата мръсотия, която издаваше съскащи звуци при допира си с горещото й дуло. Когато Хури се изправи на крака, силата на струята вече бе намаляла значително и скоро течността започна да се процежда през надупчената като решето врата. Тя вдигна пушката и я изтръска от тинята, като се питаше дали някога щеше да проработи отново.

— Това е корабна мръсотия — обясни Вольова. — Същото, в което газим. Мога да разпозная тази воня навсякъде.

— Ключалката беше пълна с корабна тиня?

— Не ме питай как. Просто направи по-голяма дупка във вратата.

Ана така и стори, докато дупката стана достатъчно голяма, за да може да провре през нея ръката си и да действа по контролното табло от вътрешната й страна, за да деблокира ключалката, без да се докосва до нагорещените от плазмата краища на срязания метал. Очевидно Вольова имаше право — именно превключвателите за налягането бяха блокирали заключващия механизъм. Камерата трябва да бе препълнена до пръсване с корабна тиня.

Вратата се отвори и пропусна останалата гъста течност в коридора.

Заедно с онова, което бе останало от Хегази. Не беше ясно дали това се дължеше на налягането, на което е бил подложен, или на експлозивното му намаляване, но неговите метални и телесни компоненти определено не се бяха разделили приятелски.