Алистър Рейнолдс
Пространството на откровенията (38)

Трийсет и осем

Вътрешността на Цербер, 2567 година

 

Силвест мислеше за нея като за камерата на чудесата.

Струваше му подходящо: беше тук от по-малко от час (така предполагаше, въпреки че отдавна бе престанал да обръща особено внимание на времето) и през този период не бе видял нещо, което да може да бъде окачествено по друг начин освен като „чудотворно“, а в някои случаи дори това определение не беше достатъчно. Някак си знаеше, че цял един живот не би бил достатъчен, за да обгърне и частица от онова, което съдържаше мястото, да проумее какво представлява то. И преди се бе чувствал по подобен начин, когато бе зървал потенциал за безбрежно знание, което все още не бе научено, кодирано и оформено в теория. Но беше наясно, че предишните случаи не бяха и бледа сянка на това, което чувстваше сега.

Нямаше възможност да прекара тук повече от няколко часа без да изгуби и последния си шанс да се завърне. Какво можеше да направи за някакви си часове? Много малко на рационално ниво, но поне разполагаше със записващите системи на костюма и на очите си и знаеше, че трябва да опита. Историята нямаше да му прости, ако направеше по-малко от това. И, още по-важно, той самият никога нямаше да си го прости.

Насочи костюма си към центъра на помещението, към двата обекта, погълнали вниманието му: празнината с полупрозрачна светлина и подобното на скъпоценен камък нещо, което се въртеше около нея. Щом наближи, стените на камерата се раздвижиха, сякаш всмукани от ротационната рамка на обектите; сякаш самото пространство бе привлечено във вихър, сякаш природата на пространството беше в прилив. Костюмът му го информираше с най-големи подробности и анализи за начина, по който субстратът променяше квантовите индикации, отиващи постепенно към нови, неизследвани светове. Силвест си спомни, че вече бе виждал нещо подобно на път за Шрауд на Ласкай. Както и тогава, се чувстваше достатъчно нормален, сякаш цялото му същество се намираше в процес на транскрибиране, на транслитерация, колкото повече се приближаваше до бижуто и сияйния му партньор.

Бяха му нужни часове, докато стигне до тях, и той започна да се съмнява, че първоначалната му преценка за диаметъра на камерата е правилна. Но неумолимо привидната скорост на въртене на бижуто падна до нула, затова пък стените на камерата вече се въртяха с главозамайваща скорост. Тогава Силвест разбра, че трябва да е близо, макар скъпоценният камък да не изглеждаше много по-голям, отколкото преди да тръгне към него. Той бе все така в постоянно движение и му напомняше детски калейдоскоп, с непрестанно променящите се симетрични фигури от многоцветни светлини, но в три (а най-вероятно и в повече) измерения. От време на време нещото изхвърляше някакви остриета, които се приближаваха заплашително до него и макар да го караха да потръпва, той не се отказваше и дори се приближаваше още в миговете, когато то като че ли преминаваше във фаза на относително по-слаба трансформация. Усещаше, че оцеляването му не зависи от непрекъснатото разчитане на информацията върху дисплеите на костюма. Беше прекалено опростенческо, а той бе преминал в друго ниво.

— Какво мислиш, че е това? — попита Калвин толкова тихо, че гласът му почти се сля с мислите на Силвест, сякаш бе една от тях.

— Надявах се ти да имаш някакво предположение.

— Съжалявам. Изчерпан съм от всякакви разтърсващи прозрения. Прекалено много ги имах, предостатъчно за един живот.

 

 

Вольова се носеше в Космоса.

Не беше умряла при експлозията на „Меланхолия при отпътуването“, макар да не успя да стигне навреме до стаята-паяк. Затова пък си бе сложила каската непосредствено преди покритието на корпуса да се изпари за момент, като крилце на еднодневка в пламъка на свещта. Лайтхъгърът не бе усетил отделянето й от отломките на совалката, както не бе установил присъствието и на стаята-паяк.

Не можеше да умре просто така. Това не беше в стила й. И макар да знаеше, че шансовете й за оцеляване бяха статистически пренебрежими и онова, което правеше — лишено от всякаква логика, тя изпитваше нужда да удължи оставащите й часове. Прегледа запасите си от въздух и енергия и установи, че не са обнадеждаващи и то никак. Бе грабнала костюма набързо, с мисълта, че нямаше да й трябва за нищо повече освен да достигне до совалката в другия край на хангара. Дори не се бе досетила да го включи към някой от презареждащите модули в нея по време на полета им. Така поне щеше да си осигури още няколко дни вместо няколкото часа, с които разполагаше сега. Знаеше обаче, че резервите ще й стигнат за по-дълго време, ако спи, когато съзнателното й присъствие не бе необходимо (ако изобщо някога вече имаше нужда от него).

Затова програмира костюма да се носи и да я събуди, само ако се случи нещо интересно, или по-вероятно — заплашително. И тъй като сега се бе събудила, очевидно случаят бе именно такъв. Попита костюма какво има. И той й отговори.

— По дяволите! — изруга Иля.

Радарът на „Носталгия по безкрая“ току-що бе преминал през нея, същият радар, който бе използвал срещу совалката непосредствено преди да употреби оръжието с гама-лъчите. А интензивността му означаваше, че корабът се намира някъде съвсем близо, на не повече от трийсет-четирийсет хиляди километра, което не представляваше никакъв проблем, когато трябваше да се улучи една толкова голяма, беззащитна, статична и очебийна мишена като нея.

Надяваше се лайтхъгърът да бъде така милостив, че да я довърши по най-бързия възможен начин. Все пак най-вероятно беше каквото и да избере да използва, да е програмирано и свързано от нея самата.

Не за първи път прокле изобретателността си.

Вольова задейства системата на костюма за наблюдение и се взря в посоката, откъдето бяха излъчени вълните на радара. В началото не видя нищо друго освен чернилка и звезди, но след малко различи кораба, подобен на миниатюрна отломка от въгленче, която обаче приближаваше с всяка изминала секунда.

 

 

— Не е амарантинско творение, нали? И двамата сме единодушни в това отношение.

— Скъпоценния камък ли имаш предвид?

— Каквото е там. Не смятам също така, че те са отговорни и за светлината.

— Да. Тя също не е тяхно дело. — В този момент Силвест осъзна, че е дълбоко благодарен за присъствието на Калвин, колкото и илюзорно да беше, в колкото и голяма степен да бе измама. — Каквито и да са тези неща, каквато и да е връзката помежду им, амарантинците само са ги намерили. Мисля, че си прав. Може би даже не са разбрали какво са открили… поне не в пълна степен. Но поради една или друга причина е трябвало да го затворят, да го скрият от останалата част на света.

— Ревност?

— Може би. Но тя не обяснява предупрежденията, които видяхме, идвайки насам. Може би са го затворили като благодеяние за останалата част от Сътвореното, тъй като не са можели да ги унищожат или да ги пренесат другаде.

Силвест се замисли.

— Който и да ги е поставил тук първоначално, близо до неутронна звезда, трябва да го е направил с цел да привлече нечие внимание. Не мислиш ли?

— Като примамка?

— Неутронните звезди са достатъчно разпространено явление и въпреки това са екзотични, особено от гледната точка на култура, за която междузвездните полети са все още нещо ново. Абсолютно сигурно е, че амарантинците са щели да бъдат привлечени от чисто любопитство.

— И не са били последните, нали?

— И на мен така ми се струва. — Силвест си пое въздух. — Мислиш ли, че трябва да се връщаме, докато все още можем?

— На рационално ниво — да. Този отговор достатъчен ли ти е? — Продължаваха да се движат напред. — Нека отидем първо при светлината — обади се след няколко минути Калвин. — Искам да я видя по-отблизо. Изглежда… ще прозвучи глупаво, но изглежда някак си по-странна от другото нещо. Ако съм готов да умра, само за да видя отблизо нещо, това струва ми се е тази светлина.

— И аз се чувствам по същия начин — отвърна Силвест.

Той вече правеше това, което бе предложил Калвин, сякаш намерението бе възникнало от собствената му воля. Калвин беше прав: в странността на светлината действително имаше някаква по-голяма дълбочина, нещо по-древно. Не можеше да изрази това усещане с думи, нито дори да го определи както трябва сам за себе си, но сега, след като заговориха за него, то му се струваше напълно нормално. Светлината беше това, при което трябваше да отидат. Беше сребриста, диамантена дупка сред реалността, едновременно интензивна и спокойна. Когато наближиха, им се стори, че обикалящият около светлината скъпоценен камък (при това развитие на нещата стационарен) се смалява. Хомогенно перлено лъчение обкръжи костюма. Според всяка логика тази светлина трябваше да увреди очите, но Силвест не усещаше нищо друго освен топлина и чувство за бавно нарастващо знание. Постепенно престана да вижда останалата част от помещението и бижуто, докато му се стори, че е обвит в буря от сребро и белота. Нямаше усещане за опасност, само примирение… при това радостно примирение, абсолютно естествено. Бавно, като по магия, самият костюм започна да става прозрачен, сребристото лъчение премина през него, докато стигна до кожата му и след това — още по-дълбоко, в плътта и костите. Определено не беше очаквал такова нещо. След това, когато възвърна съзнание (или слезе до него, тъй като му се струваше, че междувременно се бе намирал някъде по-горе), имаше единствено разбиране.

Отново беше в камерата, на известно разстояние от бялата светлина, все още в рамките на орбитата на обикалящия около нея скъпоценен камък.

И знаеше.

— Е — обади се Калвин; гласът му бе най-неочакваното и неуместно нещо след безмерния покой, все едно бе надут с всичка сила тромпет. — Това се казва пътуване, нали?

— Ти… изпита ли всичко това?

— Може и така да се каже. Определено никога досега не съм изпитвал по-странно нещо. Задоволява ли те този отговор?

Да, задоволяваше го. Нямаше нужда да рови по-надълбоко, за да се убеди, че Калвин бе имал нещо подобно на собствените му преживявания или че за момент — или за по-дълго — мислите им се бяха втечнили и заплували невидими, заедно с трилиони други мисли. И че той също разбираше прекрасно какво се бе случило, тъй като в мига на споделената мъдрост бяха получили отговор на всичките си въпроси.

— Бяхме прочетени, нали? Тази светлина е сканиращо съоръжение, машина за изтегляне на информация. — Думите звучаха съвсем разумно преди да ги изрече, но докато ги произнасяше, усети, че изразяват зле онова, което иска да каже, че омаловажават онова, за което говори, поради липсата на достатъчно фини изразни средства в езика. Но въпреки всички прозрения, които бе имал на това място, речникът му не се бе увеличил достатъчно, за да ги обхване. А те вече като че ли започваха да избледняват, така, както вълшебните качества на съня се оттеглят през първите няколко секунди след събуждането. Въпреки това трябваше да го каже, поне за да даде възможност на чувствата си да изкристализират; за да бъдат записани от паметта на костюма за идните поколения, ако не заради друго. — Струва ми се, че за момент бяхме превърнати в информация и в този миг се свързахме с всяка друга информация, която е била известна някога, с всяка мисъл, която е била помислена някога или дори някога улавяна от светлината.

— Точно така го почувствах и аз — съгласи се Калвин.

Силвест се запита дали Калвин усеща същата увеличаваща се амнезия като него самия; бавното избледняване на познанието.

— Бяхме в Хадес, нали? — Силвест усещаше, че думите му тичат панически към портите на изразяването, в отчаяното си желание да бъдат изречени, преди да са се изпарили. — Това изобщо не е неутронна звезда. Може би някога е било, но сега вече не е. Било е трансформирано, превърнато в…

— Компютър — додаде Калвин, като завърши изречението вместо него. — Ето какво представлява Хадес. Компютър, направен от ядрена материя, масата на една звезда, обречена да обработва информация, да я складира. И тази светлина е входът към него, начин за влизане в компютърната матрица. Мисля, че за момент всъщност се озовахме вътре в нея.

Но в действителност беше много по-странно.

Някога една звезда, с трийсет-четирийсет пъти по-тежка маса от Слънцето на планетата Земя, бе достигнала края на жизнения си цикъл, тъй като бе изгорила цялата си ядрена маса. След няколко милиона години разсипническо изразходване на енергията си, звездата се бе взривила в свръхнова и в сърцето й невероятното гравитационно налягане бе смачкало на топка материята в рамките на Шварцчайлдовия си радиус, докато се бе образувала черна дупка. Този тип образувание се нарича така, тъй като нищо, дори светлина, не може да се отскубне от въпросния критичен радиус. Материята и светлината могат само да падат в черната дупка, като по този начин увеличават както масата, така и силата й на привличане; така се образува истински порочен кръг.

Но се бе зародила култура, която изнамерила как да използва подобни обекти. Те знаели техника, чрез която черната дупка се трансформирала в нещо далеч по-екзотично, далеч по-парадоксално. Първо, те изчакали Вселената да стане значително по-стара, отколкото е била по времето на образуването на черната дупка; докато преобладаващата звездна популация започне да наброява много стари червени звезди-джуджета, чиято маса едва стига за поддържане на собствения разтопяващ огън. След това събрали десетина такива джуджета в акреционен диск около черната дупка и бавно позволили на диска да я захранва, обсипвайки със звездно вещество нейния поглъщащ светлината хоризонт на събитието.

Това поне Силвест бе в състояние да разбере или най-малкото да се заблуждава, че разбира. Но следващата част, същината на всичко, се побираше далеч по-трудно в ума му, като противоречив коан^[1]. А ето какво бе успял да проумее. Веднъж щом се озовавали в хоризонта на събитието, частиците продължавали да падат по свои траектории, индивидуални орбити, които ги въртели около ядрото от безкрайна плътност, каквото представлявала сингулярността в сърцето на черната дупка. При това падане, времето и пространството започвали да се сливат в едно, докато вече не можели да бъдат разделени. И, особено важен момент, съществували определени траектории, в които те разменяли напълно местата си, където траекторията в пространството се превръщала в траектория във времето. А част от тези пътеки позволявали на материята да премине като през тунел в миналото, в по-ранната история на черната дупка.

— Получих достъп до текстове от двайсети век — промълви Калвин, очевидно способен да следва мислите му. — Този ефект е бил известен… предсказан дори още тогава. Той изглежда следвал от математическото описание на черните дупки. Но никой не знаел доколко сериозно да го приема.

— Създателите на Хадес не са имали подобни опасения.

— Очевидно.

Светлината, енергията, притокът на частици преминавали през тези траектории, прониквайки даже още по-дълбоко в миналото с всяка обиколка около сингулярността. Нищо от това не било „очевидно“ за външния свят, тъй като било скрито зад непроницаемата бариера на хоризонта на събитието и следователно не се наблюдавало открито нарушение на причинността. Според математическите доказателства, до които бе получил достъп Калвин, можело изобщо да не се стигне до подобно нарушение, тъй като въпросните траектории е можело никога повече да не минат отново през външния свят. Но те го бяха направили. Математиците не бяха обърнали внимание на специалния случай на съвсем малкото подразделение на друго подразделение, разделящо на свой ред още по-голямо подразделение на съвсем малкото подразделение траектории, които пренасят квантите обратно към зараждането на черната дупка, когато тя преживява своя колапс в детонацията при раждането на своята звезда-наследница, свръхновата.

В този момент съвсем лекият натиск навън на пристигащите от бъдещето частици послужил за забавяне на гравитационното падане навътре.

Забавянето било толкова малко, че даже не можело да се измери; било незабележимо по-дълго от най-малкото теоретично подразделение на квантовото време. Но съществувало. И, колкото и малко да било, било достатъчно, за да предизвика вълнички от каузален шок, разпространяващи се обратно в бъдещето.

Тези вълнички от каузален шок се срещали с идващите насреща им частици и така създали решетка от каузална интерференция като една стояща вълна се разпространявала симетрично в бъдещето и в миналото.

Заплетен в тази решетка, изпадналият в колапс обект вече не бил сигурен дали е предназначен да бъде черна дупка. Първоначалните условия през цялото време са били гранични, крайни, и може би тези заплитания са щели да бъдат избегнати, ако бе останал в равновесно положение над Шварцчайлдовия си радиус; вместо това той падал надолу и образувал стабилна конфигурация от непознати кварки и изродени неутрони.

Черната дупка прескачала непрестанно между двете състояния. Неопределеността кристализирала и се получило нещо уникално в цялата Вселена… само дето на други места в нея подобни трансформации са били предизвикани и с други черни дупки, създавайки подобни каузални парадокси.

Обектът се установил в стабилна конфигурация, затова парадоксалната му природа не станала веднага явна за външния свят. Външно той приличал на неутронна звезда, поне на първите няколко сантиметра от своята кора. Под нея ядрената материя се катализирала в сложни форми, способни на светкавично бързи изчисления, автономно организиране, възникнало спонтанно от разрешението на двете му противоположни състояния. Кората се вълнувала и обработвала, съхранявайки информация при теоретично максималната плътност за складиране на материя където и да е във Вселената.

И освен това обектът мислел.

Отдолу кората се смесвала с буря от неразрешени възможности, тъй като вътрешността на изпадналия в колапс обект танцувала под музиката на акаузалността. Докато кората правела безкрайни симулации, безкрайни изчисления, сърцевината създавала мост между миналото и бъдещето, давайки възможност на информацията да тече без усилие между тях. Всъщност кората се превърнала в елемент на масивен паралелен процесор, а другите елементи станали бъдещите и миналите версии на самия обект.

И той знаеше.

Знаеше, че въпреки цялата тази обработваща мощ, простираща се през еоните, той е само част от нещо много по-голямо.

И имаше име.

 

 

Силвест трябваше да позволи на ума си да си почине за малко. Неизразимата значимост на всичко това започваше да отзвучава малко по-малко, оставаха да звучат само остатъчните тонове като последното ехо от финалния акорд на най-великата симфония, изпълнявана някога. Съмняваше се, че след още няколко минути ще си спомня кой знае какво. В главата му просто нямаше достатъчно място за всичко това. И странно защо не усещаше никаква тъга от този факт. През тези няколко мига бе прекрасно да вкуси това трансчовешко познание, но то просто бе прекалено много, за да се знае от един човек. По-добре беше да живее, да носи спомен от спомена, отколкото да трябва да търпи непосилния товар на познанието.

Не беше предназначен да мисли като бог.

След няколко минути погледна часовника на костюма си и почти не се изненада като установи, че е изгубил няколко часа, стига, разбира се, последната му справка с времето да е била вярна. Все още имаше време да се измъкне, да стигне до повърхността преди предмостието да се е затворило.

Погледна към скъпоценния камък; не му се струваше по-малко загадъчен въпреки всичко, което бе преживял. Вътрешното му движение все така не спираше и той продължаваше да усеща как го мами. Усещаше, че вече знае повече за него, че времето, което бе прекарал в матрицата на Хадес, го бе научило на нещо… но за момента спомените бяха прекалено плътно смесени с другите му преживявания и не можеше да ги доведе до съзнанието си, за да ги изследва.

Знаеше само, че има лошо предчувствие, което бе липсвало преди.

Въпреки това тръгна към него.

 

 

Агонизиращото червено око на Хадес вече беше забележимо по-голямо, но неутронната звезда в сърцето на тази горяща точка никога нямаше да стане по-голяма от проблясък; диаметърът й беше само няколко десетки хиляди километра и те щяха да бъдат мъртви много преди да се доближат достатъчно, за да я видят както трябва, разкъсани от интензивната диференциална гравитационна сила.

— Струва ми се, че би трябвало да ти кажа — обади се Паскал Силвест. — Не мисля, че това, което ще се случи с нас, ще стане бързо. Освен ако сме големи късметлийки.

Хури се постара да не издаде раздразнението си от нотките на превъзходство поради съзнанието за собствената си недостижима информираност, което усети в тона на своята спътничка; най-вероятно Паскал имаше право да има подобно самомнение.

— Откъде знаеш толкова много? Ти не си астрофизик.

— Не, но помня разказа на Дан за това как тези сили ограничавали приближаването на всички сонди, които изпращал тук.

— Говориш така, сякаш той е вече мъртъв.

— Не мисля, че е мъртъв. Не изключвам и възможността да оцелее. Ние обаче няма да оцелеем. Съжалявам, но резултатът е същият.

— Ти май все още обичаш това копеле, а?

— Той също ме обичаше, колкото и да не ти се вярва. Разбирах го от начина, по който действаше… по който се държеше. Но това сигурно се забелязва трудно от външни хора, тъй като на преден план изпъква манията му за изследване на едно или друго. Но той наистина ме обичаше. Повече, отколкото си мислят другите.

— Може би хората няма да го съдят толкова строго, като разберат по какъв начин е бил манипулиран.

— Мислиш, че някой ще го разбере? Ние сме единствените, които знаят, Хури. За целия останал свят той е маниак, обсебен от фиксидея. Не са наясно, че той е използвал хората, защото е нямал избор. Защото нещо по-голямо от който и да е от нас го е пришпорвало непрекъснато.

Ана кимна.

— Някога исках да го убия… но само защото това бе начинът да си върна Фазил. Никога не съм изпитвала омраза към него. И дори не мога да кажа, че не го харесвах. Възхищавах се на всеки, способен да бъде толкова арогантен, сякаш му е рождено право или нещо от този род. Повечето хора не парадират с това. Той обаче носеше арогантността си царствено. Така че тя преставаше да бъде арогантност и се превръщаше в нещо друго. Нещо, на което можеш да се възхитиш.

Паскал предпочете да не отговори, но Хури остана с впечатление, че е съгласна поне отчасти с нея. Може би просто не беше готова да го изрече на глас. Да признае, че бе обичала Силвест, защото бе копеле, изпълнено с усещане за собственото си величие и бе направил нещо благородно от това, и то с такъв апломб, че го бе превърнал в подобие на добродетел, като носенето на власеница.

— Слушай — обади се най-сетне Ана. — Имам една идея. Искаш ли, когато тези силови вълни започнат да атакуват, искаш ли да бъдеш в пълно съзнание или предпочиташ да подходиш към въпроса с малко подкрепление?

— Какво имаш предвид?

— Иля ми е казвала, че тази стая е създадена, за да се развеждат клиенти около кораба, онези клиенти, които искаш да впечатлиш, за да запазиш контрактите си с тях. В такъв случай някъде трябва да има барче. Вероятно добре заредено, след като не е било пресушавано през последните няколко столетия. Нищо чудно даже да попълва само запасите си. Следиш ли мисълта ми?

Паскал не отговори, а в това време разстоянието, което ги делеше от Хадес, продължаваше да се топи. Най-накрая, тъкмо когато Хури реши, че спътничката й е предпочела да не чуе направеното предложение, Паскал стана от мястото си и тръгна да изследва изобилието от плюш и месинг на стаята-паяк.